Дядо поп Никола

Това е дядо поп Никола.

Моят прадядо.

Той живеел със своето семейство в едно малко далечно село, което днес не съществува, а ако съществуваше, щеше да е на територията на Гърция.

Но тогава било в Македония, онази Македония, която останала в пределите на Империята.

И когато по горите тръгнали комитите, дядо поп Никола поел заедно с тях.

Слизал само в неделя и по големи празници в селото, отслужвал света литургия или каквото там трябвало по неговите свещенически задължения, а отвън стояли няколко четници, опасани с патрондаши и с пушки в ръцете: пазели да не дойдат „лоши хора“.

След службата дядо поп Никола хвърлял расото, запасвал револвера и отново забивал с другарите си по горите.

С този револвер (колт според татко) той не се разделил до смъртта си, а револверът си има и една допълнителна история.

Когато дошли на власт комунистите (това вече в България), някой донесъл „там, където трябва“, че у нас има скрито оръжие.

Дошли копоите и дядо (дядо поп Никола вече бил покойник) им предал револвера, който – отдавна останал без патрони – събирал прах и ръждясвал в един шкаф.

Положението в онова параноично време обаче било много сериозно: укриване на оръжие от народната власт!

За щастие един наш съселянин, на висока служба в милицията в град Бяла, се застъпил за дядо и той отървал лагера, ако не и нещо по-лошо.

Но да се върна на дядо поп Никола.

Когато започнала Втората балканска война, селото му било завзето от гърците.

Влезли войниците в попската къща, изхвърлили всички български книги на един куп, запалили ги, а един офицер казал на дядо поп Никола: „Попе, ти повече в църквата няма да служиш!“

Тогава решили да бягат към България.

Двамата най-големи сина от многодетното семейство обаче поели по свой път: заминали за Европа и оттам се прехвърлили в Канада (дядо поддържаше кореспонденция с тях до смъртта им, но след това наследниците им я прекратиха).

А дядо поп Никола с баба попадия и другите им четири деца (двама сина – един от тях дядо, на 13 години - и две дъщери) дошли в България и се установили в Пиперково.

Установили се обаче на голо място, макар и в центъра на селото.

Но селяните се заели с общи усилия да помогнат на бежанците.

Построили малка къща (днес вече не съществува), оградили двор.

А дядо поп Никола поел службата в селската църква.

Спечелил любовта на всички и когато починал, го погребали в църковния двор.

Единственият свещеник, служил в Пиперково, на когото е оказана тази висока чест...