Вчера показах няколко снимки от моето първо училище на село.
Нямам много спомени за ранния си училищен живот, но все пак някои неща не съм забравил.
---------------------
В класната стая съм само аз.
Учебните занятия са приключили отдавна.
Но не и за мене.
Оставен съм да си доучвам.
Нотите!
Тези проклети ноти, които изобщо не мога да запомня, камо ли да ги пея.
По лицето ми буквално се леят сълзи.
И ето че влиза една какичка от горните класове, озовала се в училището по това време явно заради някакви извънкласни занимания.
Като разбира защо стоя в стаята и плача над учебника по пеене, сяда до мене и започва да ме учи.
Пее какичката нотите и тактува с ръка, аз подсмърчам, пея след нея и тактувам.
И до ден днешен не познавам нито една нота…
--------------------
Данчо Павлов, първият ми учител, вади джобното си ножче, подава ми го и казва:
- Иди отрежи една пръчка.
Отивам на двора при големите салкъми (акации) и отрязвам една издънка – дълга, тънка.
От предишни опити зная каква трябва да е пръчката, иначе учителят ще ме върне за друга.
Влизам в стаята, подавам ножчето и пръчката на Данчо Павлов и протягам двете си ръце с дланите нагоре.
Пляс, пляс… - пет удара по едната длан.
Пляс, пляс… - пет удара по другата.
Не съм си написал домашното.
Строг учител беше Данчо Павлов.
Но справедлив.
Беше много добър приятел на татко, но никога не ми прости нито едно прегрешение: ножчето и за пръчка.
Мисля, че той е най-добрият учител, който съм имал…
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.