В избирателната комисия нахлува една кандидатка за кмет и започва да се оплаква от неправомерна агитация на политическите си конкуренти.
- Давай една писмена жалба, тъкмо довечера имаме заседание, ще я разгледаме – казвам.
- Няма да пиша жалба – отвръща кандидатката, - но комисията е длъжна да вземе мерки.
- Да, длъжна е – гласът ми леко загрубява, защото в момента пиша удостоверенията на застъпниците и нямам време за празни приказки – и ще го направи, когато подадеш писмена жалба и опишеш случая.
- Ще напиша! – тросва се кандидатката. – До БТВ ще напиша, да дойдат и да снимат, а на вашата комисия тук само копие ще оставя! – и си заминава смъртно обидена.
Разбира се, нищо няма да напише.
Българинът много обича да се жалва, ама устно.
Накарай го обаче да се ангажира с един подпис, няма и следа да остане от него.
Същото наблюдавам и в училище.
Идва една майка:
- Вие ли замествате директорката.
- Аз – отвръщам.
- Искам да си поговорим за моето дете, много го тормозят съучениците му.
- Това с разговори не върви - обяснявам, - напишете писмена жалба, опишете в нея конкретно за какво става дума, а аз ще я разгледам веднага, ако трябва ще свикам и педагогическия съвет още днес, след което ще има съответно решение.
И майката отива да пише жалба.
Още я пише.
А оттогава мина една седмица…
