Яне Янев бил заплашен с разстрел.
Така каза самият Яне.
Може и да са го заплашили.
Ама няма да го стрелят.
Със сигурност.
Кой е луд да си хаби куршума за Яне.
Затова политикът без парламентарна група, а вероятно вече и без партия, да вземе един револвер, да сложи един куршум в него, да завърти барабана, да опре дулото в слепоочието си и да натисне спусъка.
Така ще излезе с чест от ситуацията.
Ако револверът не гръмне, виновен е револверът.
Ако гръмне – голям късмет за Яне!..
Пак е събота.
Ден за филмов маратон.
На опашката са се наредили:
„Sunshine” („Слънчева светлина”, 1999 г.). Гледах го вчера до половината, днес продължавам. Да не го сбъркате с едноименния филм на Дани Бойл, който определено не си струва гледането. Филмът, за който става дума, е на ветерана на унгарското кино Ищван Сабо и проследява историята на една унгарска еврейска фамилия. Сабо отново е на висота.
„Scarface” („Белязяният”, „Лицето с белега” или „Белязаното лице” – както ви се хареса, 1983 г.). Не си падам по гангстерски филми, пет пари не давам за Тони Монтана, но Брайн де Палма, Ал Пачино и Мишел Пфайфър не са за изпускане.
„Sciuscia” („Шуша”, 1946 г.). Името на режисьора Виторио Де Сика ми е достатъчно.
„Dotknięcie ręki” („Докосване с ръка”, 1992 г.). Режисьор: Кшиштоф Зануси. В главната роля: Макс фон Сюдов. С една дума – и тук няма да е празно.
Масларова „категорично” се чувствала жертва заради обвинението, че е задигнала единадесет милиона лева суха парà.
Оркестър мирно! Раз, два, три и:
”Вы жертвою пали в борьбе роковой...” *
От нас толкова.
Останалото е работа на съда.
* ”Вий паднахте жертва в съдбовната борба...” – стара болшевишка песен, която днес в Русия и у нас се тачи само от допотопни червени орангутани.
Вторник е за Вакарел пазарен ден.
Нашето училище не остана назад.
И изкара на пазара своя продукция – мартеници.
Ето продавачите.
Ето купувачите.
А за кмета на Вакарел – най-голямата мартеница.
С една дума – пазарна икономика.
Ако някой си е помислил, водейки се от заглавието, че ще стане въпрос за панаирите, които разгръщат пред погледа ни нашите любими политици, да хвърли още един път картите и да се допита по-добре до звездите.
За политическите панаири – друг път. И не един път.
Но сега думата е за онези, истинските панаири. Панаирите от моето далечно детство. Свищовския. Беленския. Може да е имало и други, но не помня.
- Утре отиваме на панаир – казваше баба и сърцето ми започваше за лумка като църковна камбана.
Откъслечни са спомените ми, много малък съм бил, но се връщат в мислите ми с усещането за нещо много хубаво. За нещо много мило. Много скъпо.
И едновременно с това винаги се сещам за една много стара песен.
Не, не е „Панаири” на Лили Иванова. Лили Иванова не е сред тези, които някога съм слушал и които сега бих слушал. По какъвто и да е повод.
Песента се казва „Цветни панаири” ("Kolorowe jarmarki") и е авторска песен на Януш Ласковски. В Полша е по-популярен вариантът (по-късен) на Марила Родович, но лично аз предпочитам оригинала. Текстът (преведен след клипа от мене) се доближава много до това, което са оставили в спомените ми някогашните мои детски панаири.
„Цветни панаири”
Когато гледам далече зад себе си
в онези години, които отминаха,
понякога мисля какво проиграх,
колко неща отидоха по дяволите,
какво изгубих по своя воля,
колко въпреки себе си.
Каквото пресметна, ще пресметна,
но винаги ще кажа,
че най-много ми е жал...
Припев:
за цветните панаири,
за тенекиените часовници,
за пернатите петленца,
за балончетата на пръчици,
за дървените пеперуди,
за буйните кончета,
за памука от захар,
за къщичките-курабийки.
Когато се връщам в страната на детството
и си спомням хубавите мигове,
чувам камбаните на моят град...
Някой времето ли спря?
И когато питам тихо себе си
за какво днес съжалявам,
каквото пресметна, ще пресметна,
но винаги ще кажа,
че най-много ми е жал...
Припев:
За цветните панаири ...
Приведения по-долу текст на ученическо съчинение посвещавам на всички ултранационалисти, скинари и прочее тъпанари.
Текстът е на Надка от шести клас. В него има само две правописни грешки.
Надка е от цигански роизход.
Но за разлика от горепосочените ултранационалисти, скинари и прочее тъпанари, които изгарят от желание да направят всички цигани на сапун, пише грамотно и смислено на български език. За разлика от въпросните баш патриоти и грижовници за чистотата на нацията, чиито текстове по форумите задължително са съпроводени от купища правописни, пунктуационни и смислови грешки.
ПРИЯТЕЛСТВОТО
Действащи лица: Нина и Ани
Ани: Харесах си ботуши.
Нина: И какви на цвят.
Ани: Розови.
Нина: И аз оня ден ходих до един магазин и си харесах едни.
Ани: Не може да са като моите, само аз зная къде е този магазин.
Нина: Добре! Искаш ли да дойдеш утре с мене да купя аз моите и после аз ще ходя с тебе да купиш твоите.
Ани: Добре!
Режисьорът: На другия ден, както се бяха разбрали, тръгнаха за магазина, в който Ани е била предния ден.
Нина: Това ли е магазинът?
Ани: Да.
Нина: Не може да бъде!
Ани: Защо?
Нина: Вчера и аз бях тук.
Ани: Дано не си харесала и ти същите ботуши.
Нина: Дано.
Режисьорът: Влязоха вътре, видяха и двете същите ботуши.
Ани: Аз ги видях първа.
Нина: Не, аз ги видях първа.
Режисьорът: И така спориха до обяд.
Ани: Нина, знаеш ли какво да направим?
Нина: Какво?
Ани: Нито ти, нито аз ще ги купим.
Нина: Добре! Наистина така е по-добре.
Ани: Не е нужно само заради едни ботуши да развалим приятелството си.
Нина: Да, приятелството е по-важно от всичко.
Ани: Да!
Режисьорът: Излязоха от магазина. Останаха си приятелки за цял живот.
ЗАВЕСА
Гледах отново „Догвил”.
Потресаващ филм.
И не е изобщо за някакво малко селце, забутано нейде из Скалистите планини.
Селцето Догвил е светът на хората.
В който само от хората зависи дали ще си дарят любов, съчувствие и взаимност или ненавист, безчовечност и жестокост.
(Снимка от фотоалбума на журналиста Олег Панфилов. Заглавието - мое.)
Не се чудете, и у нас има такива динозаври!
Най-сетне успяхме да осъществим с децата една мечта. Да пуснем интернет камера, която да предава моменти от живота в училището.
Преди опитвахме разни допотопни начини, черпейки информация (полезни съвети) от интернет, но напук на всичко не се получаваше нищо, въпреки че следвахме съветите стъпка по стъпка.
Сега осъществихме проекта с USTREAM. Не зная откога работи това чудо, но попаднахме на него съвсем скоро.
Камерата ще се включва по принцип през първото междучасие и ще спира да излъчва в 14.15 часа. Без събота и неделя. Излъчванията ще са преди всичко от моя кабинет, от компютърния кабинет и от двора на училището, когато се стопли времето и могат да се отворят прозорците. Може да има и варианти, щом купим по-дълъг удължител, но засега разполагаме само с двуметров.
За съжаление, когато излъчването прекъсне по време на час и не се възстанови само, няма да го има до междучасието, когато ще го подновим, защото по време на часовете няма как да следим емисията.
Днес мислихме да опитаме и със звук, но не открихме къде сме забутали микрофона. Обаче, както е казал народът: „Трай, бабо, за хубост”. Има време и за това.
Излъчванията ще могат да се следят на три места:
1. На сайта на ОУ „Христо Смирненски”, село Вакарел - http://xoomer.virgilio.it/pavelnik/U/Hs.htm
2. На адрес - http://www.ustream.tv/channel/pavelnikolov (има и чат, ама няма да има кой да чати). Ако някой все пак остави някакво съобщение, няма да му се сърдим.
3. На този блог.
Качеството няма да е най-добро, но от една уеб камера не можем да изстискаме повече.
Вчера най-сетне теглих чертата и си направих една сериозна сметка.
Прекалено много време губя в Мрежата.
Дотолкова, че почти зарязах неща, които преди вършех с голямо удоволствие.
Най-вече това се отнася за работата ми върху моя сайт (http://xoomer.virgilio.it/pavelnik/) и сайта на училището (http://xoomer.virgilio.it/pavelnik/U/Hs.htm).
Освен това искам да науча малко по-добре английски (на равнището на първи клас съм!), за да мога да общувам по-пълноценно с моите приятели от Корпуса на мира.
Искам да имам повече време и за четене на книги.
Така че - реорганизация!
И я започвам.
Преди всичко от блога (който създадох за моите близки и приятели, а не за брой посетители на ден), след това минавам през Фейсбука (напълни се с хора, които нито познавам, нито имам какво особено да си кажа с тях) и свършвам с Туитъра (него може и съвсем да го ликвидирам).
Да ме простят тези, с които ще прекъсна всякакви контакти отсега нататък.
Не е от зло сърце. И малко ме боли.
Но трябваше все някога да направя този избор.
Ако го забавя, после ще е още по-болезнено.
Вчера сутринта, малко след шест и половина, когато все още в леглото с компютъра в скута се ровех из интернет, се чу силен гърмеж, прозорците звъннаха и преградната врата на хола се разтресе.
Цял ден скитах по Мрежата за някаква по-сериозна информация.
Нищо повече от няколко реда за земетресение с епицентър на 40 км. югоизточно от София и магнитут 3,2 по Рихтер .
Земетресение добре, ама от какво стана?
Дали земни пластове се разместиха, или пак някъде се взриви нещо?
Гърмежът е все още в ушите ми...
Преди време замествах колежката по изобразително изкуство, която отсъстваше.
- Какво ще рисуваме? – попитаха учениците.
- Мене ще рисувате – отвърнах.
- Ама наистина ли?
- Съвсем наистина! Тема: „Господин Николов – реалност и фантазия”.
И рисуването започна.
После подредихме изложба.
Ето някои от експонатите.
Господин Николов в клас. Реализъм 100% - винаги на компютъра.
Господин Николов – дежурен. Кой е господин Николов не се знае, но със сигурност не е от онези двамата, които се боксират в коридора.
Господин Николов – турист. Също 100% реализъм.
Господин Николов – скиор. Тук вече започва фантазията. Защото господин Николов не може да кара ски.
Господин Николов – бизнесмен. Без коментар.
Господин Николов като герой на книга. Виждате корицата на книгата, а книгата се казва „Господин Николов сутрин”. Цял роман, не е шега работа.
И накрая... Господин Николов – дявол. Май и това няма нужда от коментар.
Русия очаквала обясненения от България за ПРО.
А Русия може ли да целуне България по задника?
Зима ли? За някого може и да има. За другиго обаче – не!
Едни въртят педалите на велосипедите си, все едно че е лято...
...други усукват конци за мартеници.
Както се казваше в едно руско анимационно филмче: „Нам не страшен серый волк!”
Неизвестни досега кадри от концерт на Владимир Висоцки в Киев, снимани с любителска кинокамера, са вплетени във филма „Висоцький в Україні - свідчення присутності” („Висоцки в Украйна – свидетели за присъствието”).
Снимките са от 1972 г. - първия концерт на Висоцки в Киев. Следва още един през 1973 г., след което властите му забраняват да изнася концерти в Украйна.
P.S. Фонограмата е монтирана допълнително.
Преди време бившият президент Желю Желев дойде в Ихтиман.
На среща с гражданите.
Току-що беше написал мемоарната си книгата „В голямата политика”.
Жонглирайки със заглавието, го попитах как се чувства един политик, когато вече не е в голямата политика.
Желю Желев се засегна.
Отговори в началото доста троснато, че все още е в голямата политика и че ще остане там завинаги.
След което се втурна в пространни обяснения.
Горкият Желю!
Изобщо не беше усетил, че голямата политика му е захлопнала вратата.
А сега чуваме, че Първанов също се кани да остане в политиката след края на президентския си мандат.
И не се съмняваме, че ще остане.
Като онези ученици, които остават...
...да повтарят класа.
За слаб успех.
По време на избори винаги е весело. Който се е застоявал по-дълго в някоя избирателна секция, а не минава само да гласува, знае това.
Украйна не остана извън правилото.
Покрай малкото официалности...
...видяхме много интересни и забавни моменти.
Куче-патриот.
От шахтата – направо в кабинката. На бас, че ще гласува за Янукович!
Сватбата е важна, но изборите – по-важни!
Точките обраха обаче активистките на киевското движение „FEMEN”.
Момичетата носят плакати с надписи: „Днес ще започне война”, „Спасете ни! Насилват ни!” и скандират: „Стига сте насилвали Украйна!”
А сега кажете, че по време на избори не стават интересни неща!
Снимки: 1, 2 (reuters.com), 3, 5 (kp.ua) и 4 (monstersandcritics.com).
Разказвам на моите ученици минали случки.
Имах една колежка по математика, която в първия ден на назначението си дойде в училище с дънки.
Директорката, партийната секретарка и профсъюзната ръководителка едва не колабираха.
Привикаха я веднага.
Да я съветват.
За това как подобава да ходи облечен един учител.
Но колежката се оказа костелив орех.
Плюс това годината беше 1986-та.
С една дума – не можаха да й свалят дънките.
А моите ученици ме гледат с недоверчив поглед и питат:
- Ама вярно ли е?
- Вярно е – казвам.
- Не, пак си измисляте...
Наистина обичам да си измислям разни неща.
Този път обаче казвам истината.
Само че децата не ми вярват.
Какво ли учат по история?..
“Борисов не се притеснява, че сравняват изказа му с този на Тодор Живков“ - пише Mediapool.
Какво съвпадение!
И Тодор Живков не се притесняваше от изказа си.
Простотиите, които ръсеше обаче, бяха и все още са обект на всеобща подигравка.
А това вече е за притеснение.
Преди няколко дена morrt се похвали, че минал на Ubuntu.
Отдолу му написах, че досега съм минавал няколко пъти на Линукс.
Което си е самата истина.
Опитвал съм и Ubuntu (мнай-много, за последно преди две седмици) и Mint, и още две-три разновидности, на които даже не помня името, но все не ми харесваха. Я някои драйвъри ми бягаха, я някои програми не ми се връзваха, а Ubuntu 9.10 категорично отказа да хване безжичната връзка.
Затова все се връщах с наведена глава, по-гузен от блудния син, и целувах ръка за прошка на чичо Бил.
Вчера обаче дяволът отново ми нашепна ласкави еретични слова.
И се започна.
Сега единият ми компютър е с Mandriva 2010.
Дръпнах от нета една огромна версия (за цяло DVD), а вътре - от пиле мляко.
Намести Mandriva-та всичките драйвъри, сервира ми наготово всички програми, от които имам нужда (само един HTML редактор се наложи да кача), пипна веднага безжичната връзка и – моля, заповядай! Дето се вика, друг ми свърши цялата работа, а аз само си седях с ръце в джобовете.
Утре ще преинсталирам и другия компютър.
Сбогом, чичо Бил!
Погледнете квадратите A и B!
Виждате ги различни на цвят, нали?
Ама не са!
Еднакви са на цвят!
Жертва сме на най-обикновена илюзия. На зрителна измама.
А сега вижте депутатите на ГЕРБ и министър-председателя.
Мислите, че са представители на различни власти, нали?
Ама не са!
Жертва сме на най-обикновена илюзия. На измама.
Депутатите гласуват нещо, после се явява Бойко и се разбира, че това нещо няма да е нещо, а ще е нищо.
Вчера така със Закона за митингите и демонстрациите, днес с ГМ организмите, утре...
Вече сериозно започвам да се питам: парламентарна република ли сме, или министър-председателска?!
Кой каза, че депутатите нагъват само големи кюфтета. Не е така. Понякога ручат много по-големи жабета.
Депутатите приеха промени в Закона за митингите и демонстрациите.
Президентът каза, че ще наложи вето върху промените.
Премиерът каза, че одобрява ветото.
Ergo, промените в Закона ще бъдат отменени.
Така ще се окаже, че депутатите, които гласуваха промените, всъщност са ручали жабета.
А агент Гоце пак ще излезе по-демократ от демократите.
