КАК НАЙ-СИЛНОТО ИЗРИГВАНЕ НА ВУЛКАН В ИСТОРИЯТА ДОВЕЛО ДО „ГОДИНАТА БЕЗ ЛЯТО“ И СЪЗДАЛО „ФРАНКЕНЩАЙН“

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Предлагаме ви да се потопите в миналото и да осъзнаете как една руска баронеса, гладът през „годината без лято“ и най-мощното вулканично изригване в историята на човечеството повлияли на класическата книга на Мери Шели.

В Европа е прието 1816-а година да се нарича „годината без лято“, въпреки че за някои други части на света такава година била и предходната. Според изследванията, започнали през двадесетте години на XX век от физика и климатолог Уилям Хъмфрис, причина за най-суровите климатични промени в Северното полукълбо тогава било изригването на вулкана Тамбора на индонезийския остров Сумбава.

Известно е, че вулканът започнал да проявява активност още през 1812 година. По това време на Сумбава и близките острови се разпореждали британските войски, които се опитвали да не допуснат там французите, наскоро завладели Нидерландия. Индонезия, част от която е Сумбава, преди това влизала в състава на нидерландска Източна Индия, което означава, че вече попаднала и в сферата на интересите на наполеоновата армия, с което английската администрация била коренно несъгласна. Цялата тази суматоха от страна на англичаните била оглавявана от сър Томас Стамфорд Рафълс, оставил безценни дневници не само за хода на войната, но и за изригването на Тамбора през 1815 година:

„Първите взривове се чули на острова вечерта на пети април – те се разнасяли по всички селища и продължили с прекъсвания до следващия ден. Навсякъде пукотът бил приет за оръдейни залпове, така че войските потеглили от Джокякарта, предполагайки, че е нападнат съседен пост или по крайбрежието са изпратени лодки да търсят кораб, който вероятно търпи бедствие.“

Мемоарите на Рафълс

Изригванията на вулкана били толкова мощни, че отгласите им се чували на две и половина хиляди километра от Тамбора. Страховитата канонада ехтяла чак до вечерта на единадесети април, но по това време англичаните вече успели да се евакуират на съседните острови.

Пред войниците, напускащи спешно Сумбава, се разкрила от корабите такава чудовищна картина, че те забравили веднага за разприте с французите – цялото небе било покрито с черна пелена, през която на огромна височина се виждал огнен стълб, издигащ се от недрата на вулкана.

Непрогледен мрак царял в продължение на няколко дена, а земята се тресяла, но истинският кошмар бил в селата, разположени недалеч от Тамбора. Както пише лейтенант Филипс, изпратен по-късно от Рафълс на Сумбава за проверка, наоколо имало само „останки от трупове, почти напълно опустели села и разрушени къщи, а оцелелите хора са се пръснали в търсене на храна“. Но Филипс видял само част от опустошенията.

Едва през 2004 година археолозите успяват да проникнат през триметровия слой от наноси в непосредствена близост до вулкана, където откриват селища, които били наречени Източният Помпей – както в легендарния древноримски град телата на стотици хора останали там в същите пози, в които ги сковала внезапната смърт.

Общо, по изчисления на учените, от пирокластичните потоци, цунамите, последвалите неплодородни години и болести на Сумбава и на най-близките острови загинали около 71 000 души и това е само върхът на айсберга.

Общата енергия, освободена при изригването на Тамбора, се равнявала на експлозия от около 800 мегатона тротил – смята се, че това изригване е най-голямото в историята на човечеството. То изхвърлило във въздуха такава огромна маса пепел и други материали, че в Северното полукълбо започнали силни климатични промени. Средната температура на планетата паднала с половин градус, което довело до първата документирана „вулканична зима“.

Европейски преселници отиват в Бразилия, спасявайки се от глада

Бедствието стигнало до Европа и Северна Америка едва през 1816 г., макар че в североизточната част на САЩ още през лятото на 1815 г. била регистрирана странна червена мъгла (сулфатен аерозол), която не можели да разсеят нито ветровете, нито валежите. През юни 1816 г. в щата Кънектикът започнали силни студове, причинени от необичаен за тези ширини студен фронт, а в щата Мейн дори валял сняг – и това време се задържало през цялото лято.

Студовете не подминали и Европа. Пострадали Германия, Великобритания, Франция и други държави, все още не напълно възстановили се от Наполеоновите войни. Ако и днес, в епохата на технологично развитата аграрна култура, температурните колебания нанасят сериозни удари по селското стопанство на страните от първия свят, то какво да говорим за онези времена – студовете на „годината без лято“ не само оставили милиони хора без реколта, но и внесли сериозни корекции в по-нататъшното развитие на човечеството.

Преди това подобно нещо се случило само след изригването на перуанския вулкан Уайнапутина през 1600 г. Тогава например климатичните промени довели до Големия глад в Русия, утежнен от икономическата и политическа криза на Смутното време. Но и двеста години по-късно обстановката в световните столици не била по-добра, отколкото в Москва по времето на Борис Годунов – хората се хранели с каквото им попадне, в градовете и селата процъфтявали грабежите и мародерството, а хитри търговци печелели пари на гърба на нещастните хора, като завишавали цените на загниващите хранителни продукти.

Навсякъде хората бягали от гладната смърт към нови места, но там ги чакали само омразата на местните жители и палките на жандармите..

Гладът и нищетата предизвиквали епидемии от тиф, които засегнали особено силно Южна Европа и Средиземноморието, но тъй като изригването на Тамбора повлияло на устойчивостта на индийските мусони, и в Азия положението не било по-добро — в региона също върлували глад, холера и безредици. Някои учени дори виждат в изригването на вулкана косвена причина за Опиумните войни в Китай. Твърди се, че именно поради слабите реколти от ориз китайците били принудени да изградят икономиката си около опиумния мак.

„Чичестърският канал“, Уилям Търнър

Но „годината без лято“ повлияла не само на икономиката и социалната обстановка в няколко региона на планетата, тя променила и европейската култура. Картините на Уилям Търнър се превърнали в изключително ценно свидетелство за случващото се — неговите пейзажи със залези, изобилстващи с жълт цвят, говорят за повишеното съдържание на серен двуокис и други продукти на вулканична дейност във въздуха. Но главното произведение, което отразява изцяло духа на безнадеждност през онази епоха, е книгата „Франкенщайн, или Новият Прометей“ на Мери Шели — роман не просто за неприемането на различния или за страха от индустриализацията, но и прецизен разрез на образите от „годината без лято“, през която да бъдеш чудовище се превърнало в норма.

През лятото на 1816 г. Мери Шели, заедно със съпруга си Пърси Биш Шели, лорд Джордж Байрон и Джон Полидори, почивала във вила Диодати. Поради лошото време, причините за което тогава не били известни, те не можели да излизат сред природата и затова прекарвали дните си в къщата, слушайки унилия вой на вятъра зад прозорците и съчинявайки различни истории. Естествено, основно развлечение станали страшните разкази, с които писателите започнали да си гъделичкат нервите.

Например Джон Полидори написал разказа „Вампирът“, който в крайна сметка станал едно от първите литературни произведения за богопротивните кръвопийци. А Мери Шели, вдъхновена от образ, който видяла на сън, съставила първите чернови на романа „Франкенщайн, или Новият Прометей“. В тях тя описала едно чудовище, създадено от алхимика Виктор Франкенщайн (писателката го нарекла в чест на едноименен немски замък в планината Оденвалд), което в крайна сметка убива своя създател и изчезва в неизвестност.

Портрет на Мери Шели

Като страшна история „Франкенщайн“ изглеждал отлично, но шеговитото упражнение на ума било издадено като пълноценен роман едва две години по-късно, когато Шели и спътниците ѝ се върнали у дома си от Швейцария. Причина за това станали не само спънките с окончателната редакция, но и променилият се покрай „годината без лято“ контекст на книгата.

Самата идея за чудовище, създадено от парчета трупове на различни хора, се ражда от разговори край камината за новомодния тогава „галванизъм“ и за неговите уж почти безгранични възможности, включително и да съживява покойници. Концепцията на „Франкенщайн“ обаче се променила леко, след като Шели научила историята на баронеса Варвара Юлия фон Крюденер.

Фон Крюденер била известна писателка и филантропка на своето време. Нейните религиозни възгледи, силно повлияни от идеите за единение на всички християни по света и от мистицизма, били особено търсени през 1816 година. По улиците бродели маси онеправдани хора, нуждаещи се от храна и думи на подкрепа, затова за баронесата Европа се превърнала в идеално място за проповеди. Тя пътувала по най-големите градове, носела на хората „светлината на истинската вяра“, хранела бедняците безплатно (или по-скоро за сметка на солидни дарители) и имала такова влияние, че тълпите буквално я следвали. Стига да споменем, че самият цар Александър I я приближил в един момент до себе си като мъдър съветник, притежаващ уж някакви свръхестествени знания.

Баронеса фон Крюденер

Естествено, на европейските власти това не им харесвало. Те смятали, че фон Крюденер събира около себе си с подаяния паство от страдащи бедняци и по този начин плете някакви свои политически интриги. Но дейността на баронесата не се харесвала и на обикновените хора, живеещи в градовете, където тя идвала със своята „армия от гладни гърла“. Членовете на нейното паство се занимавали с кражби и други непристойни деяния, а и разнасяли зарази – това толкова дразнело местните, че лагерите на фон Крюденер често бивали изгаряни до основи. Но бедняците, най-много пострадали от лошата реколта през „годината без лято“, нямало къде да отидат. Те или били принудени да следват баронесата, или можели да легнат и да умрат в най-близката канавка – трети вариант нямало. Но в един момент все пак им се наложило да се разделят с фон Крюденер. През 1818 г. ѝ било намекнато деликатно, че е време да се връща у дома си в Русия, и баронесата заминала, уплашена от перспективата да се озове в затвора.

Внушителността на образа на фон Крюденер била толкова голяма, че оставила неизбежен отпечатък в романа на Шели – сюжетът на „Франкенщайн“, между другото, започва в Русия. Но на романа повлияли и много други образи, витаещи във въздуха през „годината без лято“. Например идеята, че един обсебен човек може да бъде толкова силно мразен заради това, че помага на другите. Виктор Франкенщайн е представен в романа не само като ревностен безумец, готов да прекрачи всякакви етични норми, за да постигне своите цели, но и като своеобразен месия, готов да даде всичко, за да вдъхне живот в тъканта на гладния мъртъв свят. А причината е една – бог не се справя с това.

Франкенщайн е мразен за това, че успял да създаде нещо напълно уродливо – както мразели фон Крюденер и нейната комуна от бедни дрипльовци. При това във „Франкенщайн“ Шели не представя тълпата, наежила се с вили срещу чудовището, като простовати селски глупаци. Тези хора в романа не просто се страхуват от нещо неизвестно поради безразсъдни суеверия. Те са най-точният отпечатък на онова чувство, което битувало сред масите през „годината без лято“ – ако допуснат до себе си чудовището на Франкенщайн или фон Крюденер, рискуват банално своя живот и живота на своите семейства.

Тълпа пред дома на фон Крюденер, гравюра

Така всички в романа са един вид чудовища и това не е просто почит към модата на готическите „ужаси“. Виктор Франкенщайн иска да изкорени несправедливите условия на живот, но претърпява крах – той се отказва от своята идея, когато разбира, че в резултат от нея светът ще бъде населен само с ходещи мъртъвци. Той не иска да бъде чудовище, но такова го правят дързостта и неспособността да оценява трезво резултатите от своите постъпки.

Чудовището действа по интуиция – към убийства и разрушения го тласкат не осъзнати решения, а импулси, защото никой никога не се е опитвал да научи това същество как трябва да живее. Чудовище го правят обстоятелствата и „недовършеността“, а не злата воля.

Другите персонажи в романа са или част от озлобената тълпа, или случайни жертви на чудовището. Но и те са чудовища, защото страшното битие формира тяхното също толкова страшно съзнание – те рискуват да загинат, ако са радушни и добри, и затова са принудени да ожесточат сърцата си, за да оцелеят.

Фронтиспис на романа, издание от 1831 г.

Разбира се, наред с това в романа присъстват и критика на индустриализацията, и обсъждане на кризата на бога творец в европейската култура, и още много неща. Но в контекста на заобикалящата Шели действителност не бива да се забравя и това, че „Франкенщайн, или Новият Прометей“ е отпечатък от епохата, когато огромният вулкан Тамбора превърнал 1816 година в „година без лято“ и покрил нашия свят с отчаяние, злоба и смърт.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1994 г. / МИР / ИЦХАК РАБИН

Ицхак Рабин (יצחק רבין)

1 март 1922 г. - 4 ноември 1995 г.

Мир (заедно с Ясер Арафат и Шимон Перес)

(За усилията му да бъде установен мир в Близкия изток.)

Ицхак Рабин е една от най-значимите фигури в израелската история – военен герой, политик и държавник, чийто живот е белязан от стремежа към сигурност и мир за Израел. Той удостоен е с Нобелова награда за мир през 1994 г. заедно с Шимон Перес и Ясер Арафат за техните усилия по постигането на мир в Близкия изток, конкретно за подписването на Договорите от Осло.

Ранни години и военна кариера:

♦ Роден на 1 март 1922 г. в Йерусалим.

♦ Присъединява се към Палмах (елитните бойни части на Хагана, нелегалната еврейска военна организация по време на Британския мандат в Палестина) през 1941 г.

♦ Участва активно в Арабско-израелската война от 1948 г.

♦ През годините Рабин се издига в йерархията на Израелските отбранителни сили (ЦАХАЛ). Ключов момент в кариерата му е назначаването за Началник на Генералния щаб на ЦАХАЛ през 1964 г. Под негово командване Израел постига решителна победа в Шестдневната война през 1967 г.

Политическа кариера:

♦ След като се оттегля от армията през 1968 г., Рабин става посланик на Израел в САЩ (1968-1973 г.).

♦ През 1973 г. е избран за депутат в Кнесета (израелския парламент) от Партията на труда.

♦ Първи мандат като министър-председател (1974-1977 г.): Поема поста след оставката на Голда Меир. По време на този мандат се подписват междинни споразумения с Египет и Сирия и се провежда известната операция "Ентебе" за спасяване на израелски заложници в Уганда. Подава оставка заради финансов скандал, свързан с банкова сметка на съпругата му в САЩ.

♦ Министър на отбраната (1984-1990 г.): В правителствата на националното единство Рабин заема поста министър на отбраната. През този период той се справя с предизвикателства като изтеглянето на израелските войски от по-голямата част от Ливан и началото на Първата интифада (палестинското въстание).

♦ Втори мандат като министър-председател (1992-1995 г.): Това е периодът, в който Рабин предприема смели стъпки към мир с палестинците. Той вярва, че сигурността на Израел може да бъде гарантирана само чрез постигане на траен мир със съседите.

Мирният процес и Нобеловата награда:

♦ Под негово ръководство започват тайни преговори с Организацията за освобождение на Палестина (ООП), които водят до подписването на Декларацията за принципите (Договорите от Осло I) на 13 септември 1993 г. във Вашингтон. Това е исторически пробив, който полага основите на палестинска автономия в Ивицата Газа и на Западния бряг.

♦ През 1994 г. Ицхак Рабин, заедно с израелския външен министър Шимон Перес и лидера на ООП Ясер Арафат, получават Нобелова награда за мир "за техните усилия за постигане на мир в Близкия изток".

♦ През 1994 г. е подписан и мирен договор между Израел и Йордания.

Убийство и наследство:

♦ На 4 ноември 1995 г., след митинг в подкрепа на мирния процес в Тел Авив, Ицхак Рабин е убит от Игал Амир, израелски десен екстремист, който се противопоставя на Договорите от Осло.

♦ Убийството на Рабин е шок за Израел и за целия свят и се смята за един от най-травматичните моменти в израелската история. Мнозина вярват, че то нанася тежък удар на мирния процес.

♦ Ицхак Рабин остава в историята като лидер, който е прекарал голяма част от живота си като военен, но в крайна сметка е повярвал, че само мирът може да донесе истинска и трайна сигурност на народа му. Той е запомнен с думите си: "Достатъчно кръв и сълзи. Достатъчно."

Ицхак Рабин е сложна и противоречива фигура за някои, но неговият принос към търсенето на мир в един от най-конфликтните региони на света е неоспорим и му отрежда място сред най-значимите лидери на XX век.

РАЗКАЗАЛ: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ

Превод: Claude 3.7 Sonnet Think

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

Глава 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

Глава 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

Глава 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

Глава 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО

(продължение)

ЗАХАРИЯ

Както Книгата на пророк Исая е всъщност произведение на трима различни автори, чиито писания са били съединени едно с друго и записани на един свитък, така и Книгата на пророк Захария не изглежда да е дело на един автор. Учените отдавна предполагат, че главите 1-8 са написани от един автор (така наречения Захария Първи), а главите 9-14 – от друг, живял по-късно (Захария Втори).

Захария Първи

Като Агей, с чиято книга се проследяват тук дълбоки връзки, Захария Първи ни дава точна дата за началото на своята пророческа дейност: втората година от управлението на персийския цар Дарий, осмия месец, иначе казано - октомври или ноември 520 г. пр. н. е. Неговото съчинение също е написано в проза.

То се състои от осем символични видения, предсказващи, че Йерусалим ще бъде отново изграден и възвеличен.

Да вземем например първото пророческо видение: авторът вижда нощем човек на червен кон и забелязва сред дърветата няколко коня. Той пита ангела, който се случва да е наблизо, какви са тези коне (и очевидно кои са тези конници). Ангелът отговаря, че те обхождат земята като патрул, очевидно като съгледвачи на Господа, за да знаят какво се случва по света. Конникът се приближава до ангела и му съобщава, че са обходили земята и навсякъде е спокойно. Ангелът се обръща, питайки самия Бог колко дълго ще отказва Своето милосърдие на Йерусалим, на който се гневи „вече седемдесет години".

От историческа гледна точка това изобщо не е невярно, защото Йерусалим не е бил унищожен до 586 г. пр. н. е.; „седемдесетте години" тук вероятно са посочени като произволно кръгло число в смисъла на „всичките тези години". Господ отговаря, че се се е приготвил да работи за благото на Йерусалим и че Храмът в Йерусалим скоро ще бъде възстановен. Когато това се случи, „градовете Ми пак ще преливат от добро и Господ пак ще утеши Сион и пак ще избере Ерусалим" (1:17).

Така че това е още едно пророчество за завръщането, направено в контекста на събитията, за които се разказва в Книгите на Ездра и Неемия. Без да обвинява водачите за недовършения Храм (за разлика от Агей), този пророк подкрепя случващото се. Същността на неговото послание е, че в Йерусалим всичко ще бъде добре, когато Господ е на негова страна. Цялото юдейско население трябва да се върне от Вавилон в Йерусалим (2: 6-7), там, където отново ще пребивава Господ: „Така казва Господ: Върнах се към Сион и ще обитавам сред Ерусалим; и Ерусалим ще се нарече Град на истината, и хълмът на Господа на Войнствата - Светият хълм " (8:3).

В книгата има два донякъде противоречащи си пасажа, съдържащи препратки към месията от дома Давидов в новия, безгрешен в очите на Бога Йерусалим. В първия откъс (3:6-10) Господ казва на първосвещеника Исус, че скоро ще се появи потомък на Давид: „Аз ще доведа служителя Си, наречен Издънка" (3:8). В устата на пророка „издънка" изглежда препратка към традиция, вероятно вече широко разпространена по онова време, за която знаем от писанията на Исая от Ерусалим, разгледани от нас по-горе (виж също гл. 23 и 33 в Книгата на пророк Еремия): „И ще израсте пръчка от Есеевия пън и издънка от корените му ще носи плод. И Духът на Господа ще почива на Него - Дух на мъдрост и разум... И Той ще благоволи в страха от Господа ." (11:1-3).

В контекста на Книгата на пророк Исая се предсказва появата на бъдещ цар от дома Давидов (авторът пише за „Есеев корен"; Есей е бащата на Давид), който ще управлява народа на Израел. В Книгата на пророк Захария пророчеството се потвърждава за Исус и неговите събратя свещеници. Не ни се съобщава коя е Издънката, но повечето интерпретатори виждат в случая намек за колегата на Иисус, Зоровавел, наместника на Юдея, от дома Давидов (той бил внук на цар Ехония).

Втората препратка към Издънката (6:11-13) е по-трудна за разбиране, защото тук се казва вече за Исус, че е „мъж, Издънка е името му; и ще израсте от мястото си и ще съгради храма Господен" (6:12). Не само че сега започваме да се замисляме кой е всъщност Издънката - Зоровавел или Исус, но на друго място в книгата е казано, че Зоровавел ще създаде храма Господен.

Интерпретаторите са предложили няколко пътя за разрешаване на тази двусмислица. Възможно е пророкът да е смятал, че двамата водачи ще работят заедно, рамо до рамо, така че ще бъде невъзможно дори да се разграничи политическия водач (наместника) от религиозния (първосвещеника).

Захария Втори

Изглежда, че Захария Втори е писал малко по-късно, вероятно през V в. пр. н. е.

ОТСТЪПЛЕНИЕ

Бъдещият месия

Вече разгледахме някои затруднения в разбирането на термина „Издънка" в Книгата на пророк Захария. Терминът ни отпраща към Книгата на пророк Исая (11: 1–3) или, възможно, към Книгата на пророк Еремия (23, 33), където се предсказва появата на потомък (Издънка) на Давид, който ще стане велик владетел. В един откъс (3: 6–10) на първосвещеника Исус е разказано за появата на Издънката, и изглежда, че Господ има предвид Зоровавел, който е наистина управляващ потомък на Давид. Но във втори откъс е казано, че Издънката е самият Исус (6: 12–13). Трудността се състои в това, че Исус е първосвещеник и не е потомък на Давид. Така че как можеше той да бъде Издънката?

Интересна е бележката, че поне в една късна форма на юдаизма съществува предание за това, че ще има двама месии – единият ще изпълнява ролята на Давид, а вторият – ролята на първосвещеник (това се потвърждава от някои откъси в Кумранските ръкописи; виж гл. 9). Свещениците, както и царете, са „помазаници", така че представата за един бъдещ владетел/месия като свещеник има смисъл.

Но се развивали и други мнения за това кой е месията, включително такава гледна точка, според която той няма да бъде владетел човек, а свръхчовек, ангелоподобно същество, слязло от небесата като съдия на земята в съд, велик и носещ катастрофи, което ще унищожи унищожи всички, обединили срещу Бога. Тази месианска фигура понякога се нарича „Син човишки", а защо, ще узнаем в глава 8 (разглеждайки Книгата на пророк Даниил).

Може смело да се предположи, че в хода на развитието на юдейските традиции след Еврейската библия не се е утвърдила единна концепция за това кой или какво представлява бъдещият месия. Но съществували редица идеи, поддържани от различни групи юдеи, в очакване на появата на бъдещия „помазаник“, който ще спаси народа от бедственото му положение и ще го управлява в предстоящ златен век.

Този текст е трудноразбираем на много места и, честно казано, не е лесен за тълкуване. Въпреки това някои неща са ясни. Пророкът, който и да е той, разобличава враговете на Израил и пророкува спасение както за народа на Юдея, така и за народа на Израил: „Аз ще укрепя юдовия дом и ще спася йосифовия дом, и ще ги населя, защото се смилих над тях и ще бъдат, като че не съм ги отхвърлял, защото Аз съм Господ, техният Бог, и ще им отговоря“ (10:6).

Тогава земята ще бъде очистена и повече няма да има идоли, на които се покланят лъжепророците (13:2–6). Нещо повече, враговете на Израил ще бъдат победени: „И в онзи ден ще потърся да изтребя всичките народи, които идват против Ерусалим“ (12:9).

ИСАЯ ТРЕТИ

Както вече видяхме, неизвестният Исая Втори (гл. 40–55) предава радостно послание, утешаващо юдеите, живеещи във Вавилонския плен. По същия начин неизвестният Исая Трети (гл. 56–66) има сходни с Исая Втори черти на стила и темите, но неговото послание се отнася до други, съвременни нему обстоятелства. Когато този автор пише, юдеите вече са се завърнали в родината си и са започнали възстановяването на Храма. Но обстоятелствата съвсем не били толкова благоприятни и окуражаващи, както изглеждали на неговия предшественик, Исая Втори. Точно обратното: животът бил труден, водачите на народа – порочни, а самите хора не били верни последователи на Яхве, както ги виждал Исая Втори. Като цяло завръщането се оказало до голяма степен разочароващо.

Ясно е, че завръщането в родината е вече започнало. Това ни подсказва например следният стих: „Така казва Господ Бог, който събира израилевите изгнаници: Към него, към събраните му, ще събера още.“ (56: 8). Щом някои са „събрани“, то поне първата група завърнали се от Вавилонския плен е вече пристигнала. Те дори са се установили, защото авторът пише, че започват да възстановяват Храма (66:1). Така че е възможно неговата проповед да съвпада почти напълно по време с Агей и Захария Първи, които пишат около 520 или 515 г. пр. н. е. (което означава 30 или 40 години след Исая Втори).

Авторът смята, че водачите на народа (дали мисли така за Исус и Зоровавел?) са невежи, слаби, лениви и жадни за власт: „Стражите му са слепи, всички нямат знание. Всички са неми кучета, които не могат да лаят. Сънуват, лежат, обичат дрямката. А кучетата са лакоми, не знаят насищане. И те са овчари, които са неспособни да разсъждават, всички са се отбили в своя собствен път, всеки за изгодата си, всички до един“ (56:10–11).

Хората също са затънали в беззакония: „ръцете ви са омърсени с кръв“, „устата ви говорят лъжа“, „нозете им тичат към злото“, те „бързат да пролеят невинна кръв“ (59:3, 7). „Те не знаят пътя на мира и в пътеките им няма правосъдие. Изкривиха си пътищата си, никой, който върви в тях, не знае мир“ (59:8). Това не е благополучната общност, за която имал видение Исая Втори. Още повече изумява това, че въпреки всичко, през което преминал народът на Юдея, някои все още се покланят на езически идоли (57:1–13).

Но Исая Трети съвсем не е мрачен и не се предава на униние. Той, подобно на своя предшественик, има надежда. Ако народът отново се обърне към Господа и изпълнява Неговата воля, то „тогава светлината ти ще изгрее като зората и здравето ти скоро ще процъфти.… Тогава ще викаш и Господ ще отговаря“ (58: 8–9). Ако хората започнат да постъпват праведно, да хранят гладните и да се грижат за страдащите, тогава Бог ще им бъде водач, а градът ще бъде възстановен, за да се възвеличи отново (58:10–12). Сион ще бъде възвисен, така че странниците чужденци ще се стичат там, „а вие… ще ядете богатството на народите и ще влезете в тяхната слава“ (61:6).

В може би най-известното предсказание на този пророк (и със сигурност едно от най-добрите му предсказания) се твърди, че равносметката ще бъде далече по-добра от настоящите обстоятелства. След сурово наказание за греховете на „непокорния народ“, нарушил заветите на Тора и почитащ други богове (65:1–15), народът ще се върне окончателно при Господа. В крайна сметка целият свят ще бъде създаден сякаш наново като някакво утопично царство: „Понеже, ето, създавам ново небе и нова земя; и предишните неща няма да се споменават и няма да дойдат на ум; а се веселете и се радвайте вечно в онова, което създавам! Защото, ето, създавам Ерусалим за радост и народа му - за веселие“ (65:17–18). „Тогава младенците няма повече да умират; народът ще живее в мир и процъфтяване; целият народ ще бъде благословен: вълк и агне ще пасат заедно и лъвът като вол ще яде слама, а за змията храна ще бъде пръст: те няма да причиняват зло и вреда по цялата Моя свята планина, казва Господ“ (65:25).

МАЛАХИЯ

Последният пророк, който осъществявал дейността си след Вавилонския плен и когото ще разгледаме, е също така последен пророк от Книгата на дванадесетте и от последната книга на Английската библия. Както някои други пророчески книги, които вече обсъдихме, Малахия може да бъде отнесен приблизително към времената на Ездра и Неемия. Но Книгата на пророк Малахия е била написана със сигурност известно време след пророците Агей и Захария, които очаквали да завърши строителството на Храма. В пророческата книга на Малахия Храмът е построен и службата в него е установена, но, според него, по неправилен начин. Свещениците са осквернили Храма, а култовите обреди, свързани с жертвоприношенията, са изцяло осквернени. С оглед на тези обстоятелства книгата обикновено се датира към средата на V век пр. н. е.

Малахия използва сурови думи, описвайки юдейските свещеници, служещи в Храма, които „презират“ името Господне (1:6), като не принасят правилни дарове на Бога. Според Тората животните за жертвоприношения трябва да бъдат без недостатъци и без петна. Но животните, които свещениците принасят сега в жертва, са слепи, куци и болни (1:8). И Бог отговаря: „Нямам благоволение към вас, казва Господ на Войнствата, и принос няма да приема от ръката ви“ (1:10).

Проблемът не е само в свещениците: „Юда постъпи коварно и мерзост се извърши в Израил и Ерусалим, защото Юда оскверни светилището на Господа, което Той люби, и се ожени за дъщеря на чужд бог“ (2:11). Трудно е да се разбере дали Малахия намеква тук за спорния въпрос, който толкова безпокоял Ездра (браковете на юдеи с чуждоземки жени, покланящи се на „чужд бог“), или пък, подобно на Осия, използва метафора, говорейки за онези, които са започнали да се покланят на езически божества.

Извън култа също има огромни проблеми, които вълнуват основно автора: юдеите прелюбодействат, кълнат се лъжливо, потискат бедните, вдовиците и сираците (3:5).

Малахия предсказва, че многобройните човешки трудности ще бъдат разрешени от Бога: „Ето, Аз изпращам вестителя Си, който ще устрои пътя пред Мене. И Господ, когото търсите, внезапно ще дойде в храма Си“ (3:1). Срещата с бъдещия пратеник ангел няма да бъде приятна за онези, които не изпълняват Господнята воля; Храмът ще бъде очистен и облагороден, „за да принасят Господу жертва в правда“ (3:3). Тогава, и само тогава, „благоприятна ще бъде Господу жертвата на Иуда и на Ерусалим“ (3:4).

Преди да се случи това обаче, обединилите се срещу Господа ще бъдат жестоко унищожени: „Защото, ето, идва Денят, който ще гори като пещ; и всички горделиви и всички, които постъпват безбожно, ще бъдат плява и идващият ден ще ги изгори“ (4:1). Но праведниците в този ден ще се въздигнат (4:2–3).

Мнозина тълкуватели виждат в ангела вестител ключ към разбирането на книгата, защото този герой е дал може би нейното название. Терминът „малахи“ може да не е лично име. От староеврейски той се превежда като „мой пратеник“.

Както и да е, авторът продължава да описва какъв ще бъде пратеникът: „Ето, Аз ви изпращам пророк Илия, преди да дойде великият и страшен Ден на Господа. И той ще обърне сърцето на бащите към синовете и сърцето на синовете към бащите им, за да не дойда и да поразя земята с проклятие.“ (4:5–6). Тези стихове, от една страна, ни препращат към ранната традиция, за която вече говорихме, а от друга – към традицията, развивала се със своите отличителни черти у първите християни. Авторът се обръща към ранното предание за пророк Илия, който според Третата книга „Царе“ не умрял, а се е възнесъл на небето с огнена колесница. Той трябва да се върне, обкръжен от пламъци, за съд над онези, които не са спазвали култовия обред на жертвоприношенията, предписан от Моисей в Тората. Християните също виждали предвестие на събитията, описани в Светите евангелия, започващи със службата на Йоан Кръстител, който в Новия завет е наречен не иначе, а Илия (виж Матей. 11:13, 17:9–13). Това може да се обясни с обстоятелството, че християнският Стар завет завършва с Книгата на пророк Малахия. Новият Завет продължава повествованието именно от мястото, на което Старият завет приключил, иначе казано - с идването на Илия, подготвящ пътя на Господа, Който за християните не е Яхве, а Неговият син Исус.

ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ

В заключение на тази глава ще направя кратък обзор на историята, предсказана в най-късните книги на Еврейската библия (Книгата на пророк Даниил, а не на Малахия, е написана последна).

През персийския период Юдея става провинция на Персия, наречена Юдея (дотогава се нарича Ехуда – бел. П. Н.). Както вече видяхме, населението на тази страна и първите му потомци, запазили наследените от предците си религиозни обичаи и традиции, били наричани юдеи или евреи.

Персийската империя просъществува около двеста години. През периода от средата до края на IV в. Гърция, намираща се на запад, укрепнала значително, особено под предводителството на Александър Македонски, известен в историята още като Александър Велики. Ще научим повече за Александър от глава 9, защото неговите завоевания се оказват по-важни за ранното християнство, отколкото за Еврейската библия (което е донякъде иронично). Тук ще бъде достатъчно да поясним, че Александър и неговата армия, в рамките на мащабна кампания на изток, завладели Египет и Левант и в крайна сметка цялата Персийска империя към 330 г. пр. н. е. Накрая най-източната точка на тяхното пътешествие стала източната граница на съвременна Индия, след което поели обратно.

Александър е грък (макар по произход да е от Македония). Да, когато бил млад, негов личен учител бил великият гръцки философ Аристотел (ученик на Платон, който пък е ученик на Сократ). Поради това смятал, че гръцката култура превъзхожда останалите. Една от целите му била не просто да създаде световна империя, но и да я направи гръцка. Процесът на разпространение на гръцката култура се нарича елинизация (терминът произлиза от гръцкото Hellas, тоест Гърция). За нещастие, Александър умира преждевременно на 33-годишна възраст, докато продължава военната си кампания, през 323 г. пр. н. е.

Империята на Александър била разделена между неговите пълководци. Онази част от света, която ни интересува най-много – Юдея – първоначално била под контрола на Египет, управляван от династията на Птолемеите. Постоянно обаче се водела борба със сирийците, управлявани от династията на Селевкидите. Селевкидите изтръгнали Юдея от сферата на влияние на Птолемеите през 198 г. пр. н. е.

Няколко десетилетия по-късно ситуацията в Юдея се усложнила. По време на персийското владичество Юдея повече или по-малко запазвала автономия по вътрешните си въпроси. Имало местно правителство начело с юдейски наместник, назначен от персийския цар, като също така трябвало да се плащат големи данъци на персийската хазна. Първосвещеникът отговарял еднолично за Храма и за важните аспекти на религията. На юдеите било позволено да живеят и да извършват богослуженията си така, както смятат за редно. Под владичеството на Селевкидите ситуацията започнала да се променя. Селевкидите се опитвали старателно да унифицират страната в културно отношение и смятали, че за постигането на тази цел ще им помогне процесът на елинизация. По време на империята на Селевкидите сред висшите слоеве на обществото се насърчавало владеенето на гръцки език, както и възприемането на гръцкото облекло и обичаи, наред с гръцката религия. Гръцките институции, например гимназионите, където мъже и младежи тренирали голи (на гръцки γυμνός [gymnós] означава „гол“), се превръщали в културни центрове и били изграждани в главните градове из цялата империя. Смятало се, че ако човек е съвременен и космополитен, трябва да възприеме гръцкия начин на живот.

ОТСТЪПЛЕНИЕ

Основни етапи в историята след Вавилонския плен

• Завръщане в родината по време на персийското владичество: 538 г. пр. н. е.

• Възстановяване на Йерусалим и Храма: 520–430 г. пр. н. е.

• Завоюване от Александър Велики: 332 г. пр. н. е.

• Юдея под египетско владичество: 300–198 г. пр. н. е.

• Юдея под сирийско владичество: 198–142 г. пр. н. е.

• Войната на Макавеите: 167–142 г. пр. н. е.

• Управление на Макавеите: 142–63 г. пр. н. е.

• Завоюване на Палестина от римляните: 63 г. пр. н. е.

Много местни народи не оценили подобно насаждане на чужда култура и обичаи, но други виждали в това нещо добро. Никъде другаде в империята на Селевкидите, както в Юдея, не било толкова очевидно противопоставянето между консерваторите, желаещи да се придържат към традициите от предишните времена, и привържениците на прогреса, които искали да се променят към нещо ново. Защото в Юдея център на целия религиозен и културен живот били древните традиции, което е изключително характерно за юдаизма и което прави юдеите юдеи. Мнозина от представителите на юдейския елит обаче, дори в Ерусалим, ратували за промени и приемане на гръцката култура. Трябвало да възникне конфликт, което и се случило с голям размах.

През 175 г. пр. н. е. нов цар на име Антиох IV Епифан заел престола на Селевкидската империя. Било му съдено да застане редом със злодеите в еврейската история (веднага след Навуходоносор, царят на Вавилон). Антиох искал да разшири своята империя чак до Египет. Войните стрували скъпо и на Антиох му били нужни пари. Освен всичко друго, получил голям подкуп от юдейския аристократ Язон в замяна на това Язон да бъде назначен за първосвещеник. Подобно положение на нещата не се харесвало на другите юдеи. И ситуацията се влошила. Антиох искал да елинизира юдеите повече, отколкото неговите предшественици. Той заповядал да се построи гимназион в Йерусалим, недалеч от Храма. Мнозина представители на елита приветствали стремежа му да направи Йерусалим по-космополитен. Но след това Антиох отишъл твърде далече, според редица юдеи. През 167 г. пр. н. е. той поставил статуя на езическо божество, отъждествявано с гръцкия бог Зевс, в самия Храм. И поискал юдеите да принасят жертви на езическите богове. След това забранил на юдеите ритуала обрязване на малките момчета, а също така да пазят своята юдейска идентичност.

Избухнало въстание, подбудители на което били членовете на едно юдейско свещеническо семейство, начело с мъж на име Мататия и петимата му синове. Ръководството на въстаническото движение скоро преминало към сина му Юда, чийто прякор бил Макавей (означаващ нещо като „чук“; той бил костелив орех). Семейството станало известно като Макавеи, а самото въстание получило названието Макавейска война. Семейството било наричано понякога и Хасмонеи по името на техен далечен предшественик.

Въстанието започнало с малка партизанска атака през 167 г. пр. н. е. Скоро по-голямата част от страната се вдигнала на въоръжен бунт срещу сирийското владичество. За по-малко от 25 години Макавеите прогонили успешно сирийската армия от страната си и получили пълен контрол над управлението ѝ, създавайки първата суверенна юдейска държава през последните четири столетия (след трагичните събития от 586 г. пр. н. е.). Те осветили отново Храма (едно от първите действия на Макавеите; това се случило през 164 г. пр. н. е., в чест на което и до днес съществува празникът Ханука) и избрали свой първосвещеник.

Още от времето на цар Давид съществувала традиция (отново възстановена по време на завръщането от Вавилонския плен по време на управлението на Кир), според която първосвещеникът, висшето лице на църковната организация с център в Храма, трябвало да произхожда от свещеническо семейство, произлизащо от съвременника на цар Давид на име Садок. За разочарование и досада на много юдеи, Макавеите избрали за първосвещеник не потомък на Садок, а член на собственото си свещеническо семейство. Това довело до недоволство и всякакви вътрешни безредици в юдейските среди през последващите времена.

Хасмонеите управлявали Юдея като независима държава 80 години до 63 г. пр. н. е., докато римляните под предводителството на пълководеца Помпей не я завладели. Римляните ще контролират все още тази територия, когато стигнем до времената на Новия завет и раждането на Исус, появил се на бял свят при първия римски император Октавиан Август.

Периодът на Еврейската библия обаче завършва преди този момент. Последната книга на юдейското Свещено писание е по всяка вероятност, както ще научим в глава 8, Книгата на пророк Даниил, написана по време на управлението на сирийския цар Антиох Епифан, чиито действия посели в душата на юдейския народ ярост, чувство на безсилие и вцепенение, защото отхвърляли всички опити да бъдат елинизирани, желаейки да останат верни на наследените от предците си традиции.

(Следва)

ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО - XХI

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Claude Opus 4 Think и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК: I; II; III; IV; V; VI; VII; VIII; IХ; Х; ХI; ХII; XIII; XIV; XV; XVI; XVII; XVIII; XIX; XX

„ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО“ в „Библиотека на Павел Николов“

XXI.

След сражението при Локвата Груев и Сарафов пристигат

Нека добавя, че убитият в сражението при Локвата Лаки Поповски беше нашият леяр на бомби. Той ги лееше първоначално в Смърдеш и то някои от чугун, а някои от туч (от камбаните, които се събраха от цяло Костурско). Бомбите се пълнеха с динамит, който донесохме от Гърция, и от част с динамит, който донесе Сарафов. Лаки сам ги пълнеше. Бомбите с Сарафовия динамит бяха по-добри. Бомбите се лееха в Смърдеш до изгарянето му, а после се лееха в Дъмбени. Имахме около стотина бомби. Употребиха се около 20 бомби.

След това сражение, войската, като се настани по главните села, почна на ново да измъчва за пушки, сега в Пополе, не в Корещата. В Загоричани юзбашията много измъчи селяните, та някои си предадоха пушките, а други бяха избягали. Едно момче, което си предало пушката, изпадна в четата на Андреев. Чакаларов и Розов го наказаха - обесиха го близу до Загоричани, като написаха една бележка на гърба му, че всеки, който си предаде пушката, така ще си изпати. Майката на обесеното момче обвини юзбашията, че той е причината, че сина ѝ обесили. Заведе се процес в Костур, юзбашията се побоя от отговорност, спре изтезанията и избягалите селяни се прибраха в селото. Ентусиазмът беше изчезнал. У мнозина беше се изгубила вярата за въстание. Положението беше нетърпимо, гладуваха. Мнозина, които не можеха да платят данъците, ако бягат, трябва да идат в четите, ако стоят в селото - бой, та може в следствие на това да се открият пушки, та да бъдат наказани от комитите. Нетърпимо, — взеха чужденците да роптаят, да си се завърнат наново в странство. Така продължава юний месец.

Към края на юний дойдоха Груев и Сарафов във Въмбелската планина, от гдето се вижда и Смърдеш. Тук се срещнахме с тях: аз, Чакаларов, Пол Трайков и Розов. Едно малко недоразумение стана между нас и Груева, който имаше едно недоверие към костурчани. Груев и в Смилево на конгреса каза, че не храни към костурчани доверие. Груев тук твърдеше, че Коте не бил толкова лош човек, че той не е агент на гръцкия владика и искаше писмени доказателства, че Коте е предател. Аз се разсърдих и стана спречкване, вследствие на което обяснения по положението на района не му се дадоха, а частно с Сарафов си говорехме всичко.

Сарафов потвърди, че Коте и него е предавал, та не трябва Груев да настоява. Стана спречкване и между Груева и Сарафова. Груев каза думите: „Коте е светия, но вие го изопачихте с клеветите си. Но понеже настоявате да се убие, съгласен съм, нека да се убие". Това беше смъртна обида за нас, които сме се борили с Коте, знаехме, какъв е Коте, и сега един началник така да се изрази.

Груев и Сарафов заминаха, и ние с Чакаларова и Попова заминахме за към Костенерията. Около това време Кършаков уби коджабашията от Косинец, който ни бе предал на 31, и в Желево изгори три къщи на предателите, които ни бяха предали на 21.

Кършаков към 8 юлий биде пресрещнат от Котеви хора и бе тежко ранен в кръста. Той през цялото време на въстанието беше болен в Смърдеш, жените го лекуваха. Щеше да умре, но кой знае как уцеле.

(Следва)

ЕДИН НАВИК, ЕДНА ПОУКА И РАЗНИ ИЗБОРИ

Отдавна съм си изработил навика да не се произнасям по дадено събитие, ако не е отминало.

Отмине ли, коментирам го, предстоящо ли е – чакам го да втаса.

Защото предварителните коментари често представят желаното за истина, а тя – истината – е доста плъзгаво същество и често видимата уж истина се оказва неистина.

Ето какво написа след първия тур на изборите в Румъния генерал Димитър Шивиков:

На акъла на Шивиков, както на всеки шапкар, не трябва, разбира се, да се чудим много, на такива още във военното училище им полират мозъците по един калъп и от тях не може да се очаква кой знае какви проблясъци.

Но все пак би трябвало да знае, че презитентските избори имат два тура, нали?

Шивиков беше нашумял някога, но след като пошумя, не направи май на никого особено впечатление и се скри в дълбока дупка.

Ако си беше стоял там, нямаше да се изложи така като кифладжия без кифли.

А историята ни поднася и други примери с уж сигурни избори.

Така през 2002 година кандидатът на френската левица за президент Лионел Жоспен изгуби изненадващо първия тур на изборите и на втори тур излязоха Жак Ширак и Жан-Мари льо Пен – деляха ги само три процента разлика.

Изглеждаше почти сто процента сигурно, че Льо Пен ще стопи разликата и ще стане президент на Франция; така казваха и социологическите проучвания, залагайки на това, че, левите няма да отидат и да гласуват за Ширак.

Само че не стана така.

На втория тур французите се вдигнаха масово да гласуват, леви, центристи и умерени десни се обединиха и пратиха бащата на Марин льо Пен на бунището (80% за Ширак срещу 18% за Льо Пен); оттогава той почти не се съвзе политически.

Така стана и в Румъния: при много висока избирателна активност румънските избиратели катурнаха триумфиращия на първия тур Джордже Симион, избирайки уж сериозно изоставащия след него Никушор Дан.

А генерал Шивиков да се научи като мене да не прави от желанията си прогнози.

И тук да минем към поуката.

А тя е, че има смисъл да се гласува!

Ако хората гласуват масово, нито Пеевски и Борисов, нито купеният вот ще имат някакво съществено значение.

Защото какво се получава иначе: днешните управници, срещу които се мърмори толкова много, ги избират всъщност твърдите привърженици на съответните партии, купеният вот и не на последно място – негласуващите.

И е съвсем ясно, че тези управници ще са все едни и същи, несменяеми и все по-нагли.

А, между другото, на 1 юни предстои втори тур на президентските избори в Полша.

Верен на своя принцип, няма да се произнасям кой ще победи, водейки се от резултатите на първия тур, както и от вещанията на социолозите, но все пак оставам с надеждата, че jeszcze Polska nie zginęła...

ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / ЕПИЛОГ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ ЕЗИК: Claude 3.7 Sonnet Think

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА / Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2 / Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3 / Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4 / Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ - 1; 2 / Глава 6. - МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ / Глава 7. - ЖЕНА НА ФРОНТА / Глава 8. - БРОД ПРЕЗ БЕРЕЗИНА / Глава 9. - ОТНОВО В МОСКВА / Глава 10. - ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА КРАЙ ОРША / Глава 11. - ИЗТОЧНА ПРУСИЯ. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ / Глава 12. - „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ (ПРОДЪЛЖЕНИЕ) / Глава 13. - ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ВОЙНАТА / Глава 14. - СЪДБАТА НА БРАТ МИ / Глава 15. - ПРЕМИНАВАНЕТО НА НЕМАН / Глава 16. - НАЙ-СТРАШНОТО – 1, НАЙ-СТРАШНОТО - 2 / Глава 17. - „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“/ Глава 18. - В ОСВОБОДЕНАТА ЕВРОПА – 1 / В ОСВОБОДЕНАТА ЕВРОПА – 2 / Глава 19 - ОТПУСК 1946 ГОДИНА / Глава 20 - ДЕМОБИЛИЗАЦИЯ

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ЕПИЛОГ

2009 год.

Написах това, което помнех, което видях с очите си преди шестдесет години по време на войната, осъдих фактите на нечистоплътност, на неморални постъпки, на нечовешки ситуации, всичко онова, в което и аз бях неволен, а понякога и съзнателен участник.

Прочетох написаното и се изпълних с недоумение.

Налице е парадокс.

Моите свързочници?

Аз самият?

През 1943 година край Минск им съчувствах безусловно и в името на по-висшето – победата над фашистка Германия и изграждането на комунистическо общество – си затварях очите пред ежедневното пренебрегване на самата същност на етичните представи.

През 1943 година помислите ми бяха чисти и пътят към бъдещето светъл. През 2009 година и на предишната наивност, и на бъдещето гледам с уплаха и сърцето ми се облива в кръв. Очевидно тогава главите ни бяха заети с друго. Както отговаряха на Нюрнбергския процес дейците на Третия райх – изпълнявахме бойни задачи, заповеди на висшестоящите началници. Но пред очите ми са Афганистан, Чечня, Хрушчов, Горбачов, Елцин, Юшченков, Политковская, Украйна, Осетия, Абхазия, Грузия, любимите приятели, любимата жена...

В Любавичах, меж блиндажей и могил / случайно, счастливо, беспечно / я встретил ее и две ночи любил, / и думал, что это навечно. / Тогда словно голову я потерял. / Друзья надо мною смеялись, / и падали мины, и месяц сиял, / а мы все расстаться боялись. / Ни женщины этой, ни этих друзей, / лишь память одна фронтовая. / Доказывать правду какую-то ей? / Но кто я? И разве я знаю?

Я был выхлестнут тишиной, / шел по пятам за мной / мой дом, казавшийся мне тюрьмой – / семьдесят лет в длину. / Мне ничего не сказал он, / но, как сказал Честер-стон: / «Человек стреляет в луну, / чтобы вернуться домой». / Я бы тоже стрелял туда, / но, как всегда, мне / «Нет!» – ответил мой пистолет, / оставшийся на войне.

(В Любавичи, между блиндажите и гробовете / случайно, щастливо, безгрижно / аз я срещнах и две нощи я обичах, / и мислех, че това е завинаги. / Тогава сякаш си загубих ума. / Приятелите ми се присмиваха, / и падаха мини, и луната сияеше, / а ние все се страхувахме да се разделим. / Няма я тази жена, нито тези приятели, / само една фронтова памет. / Да ѝ доказвам някаква истина? / Но кой съм аз? И дали зная?

Бях шибан от тишината, / вървеше по петите ми / моят дом, който ми изглеждаше като затвор - / седемдесет години на- дължина. / Той не ми каза нищо, / но, както казва Честъртън: / "Човек стреля в луната, / за да се върне у дома." / И аз бих стрелял натам, / но както винаги, / "Не!" - отговори моят пистолет, / останал във военното време.)

А после дойде студената война, XX конгрес на партията, целината на Хрушчов, размразяването на Хрушчов, застоят на Брежнев, преустройството на Горбачов, Белият дом на Елцин, приватизацията на Чубайс и в крайна сметка на фона на зараждащата се свобода на печата и уникалния разцвет на всички форми на новото изкуство – безкрайната война в Чечня, разцветът на криминалния капитализъм и на международния тероризъм. А аз вече не съм войник, не съм офицер, а художник и поет, а зад гърба си имам осемдесет и шест години живот и все същото предвоенно и следвоенно убеждение, че всичко предстои. Това е онова, което разбрах през 40-те години, и онова, за което говорих през 90-те, и онова, което чувствах, оформяйки като художник своите последните книги: Еклисиаст, Книгата на Йов, Книгата на пророците.

Всичко предстои!

Мост над пропастью или подкоп, / свет погас, и не топят в квартире, / рассуждаю о Боге и мире. / На рисунке ковчег и потоп, / на столе сельдерей и укроп, / молоко и картошка в мундире. / Мысли словно пудовые гири. / Надо вырыть за домом окоп.

Март 1945 года – март 2009 года

Весна сорок пятого, март, двадцать три, / осколки и дым. – Говори, говори! / Пилотка, значок, фотография, карта, / немецкие фольварки и города. / (Мы даже с тобой не простились тогда.) / Шинель, гимнастерка и мысли некстати / о школьнице Кате, о девушке Кате, / как мы в блиндаже целовались, шутя. / Горящая улица, школьная парта… / Мне страшно сидеть двадцать третьего марта / над картой семь лет и полвека спустя.

(Мост над пропастта или подкопано място, / угасна светлината и не топлят в жилището, / разсъждавам за Бога и света. / На рисунката ковчег и потоп, / на масата целина и копър, / мляко и небелени картофи. / Мислите сякаш са пудови гири. / Трябва да изкопая окоп зад къщата.

Март 1945 година – март 2009 година

Пролет четиридесет и пета, март, двадесет и трети, / отломки и дим. – Говори, говори! / Пилотка, значка, фотография, карта, / немски фолварки и градове. / (Ние дори не се сбогувахме тогава.) / Шинел, гимнастьорка и неуместни мисли / за ученичката Катя, за момичето Катя, / как се целувахме на шега в блиндажа. / Горяща улица, училищен чин... / Страшно ми е да съм на двадесет и трети март / над картата седем години и половин век по-късно.

И още:

Здесь у каждого жизни разлом, / то обиды синдром, то ранение. / Этот нервный мужик под Орлом / потерял то ли слух, то ли зрение, / и с двумя костылями жена, / косы вылезли, платье кургузое, / но ругается матом она, / как когда-то в окопе под Рузою. / Может быть, этот дурень седой, / эта баба в ее безобразии, / этот стол с профсоюзной едой / фантастичнее всякой фантазии.

Тук всеки има пречупен живот, / ту синдром на обида, ту рана. / Този нервен мъж край Орел / е изгубил или слуха, или зрението си / и с две патерици жена, / косите ѝ оредели, роклята ѝ окъсана, / но тя псува с цветисти думи, / както някога в окопа край Руза. / Може би този побелял глупак, / тази жена в нейната грозота, / тази маса с профсъюзна храна / са по-фантастични от всяка фантазия.

И още:

О, как мне этот вид знаком: / магистратура с комендантом, / заигрыванье с белым бантом, / и треск стекла под каблуком, / и то взъерошенный, то сбитый / на металлическом шесте / петух – кричащий символ нации, / и тряпка – знак капитуляции. / На высоте Святая Анна. / На кухне человек убитый. / На площади рояль концертный…

О, колко ми е познат този изглед: / магистратура с комендант, / закачки с бяла панделка, / и пукот на стъкло под тока, / ту разрошен, ту смачкан / на метален прът / петел – крещящ символа на нацията, / и парцал – знак за капитулация. / На височината Света Ана. / В кухнята е убит човек. / На площада концертно пиано...

И накрая:

Писать без оглядки – какое блаженство!

Без страха, по чувству избранства, по праву

Охоты и лени, по-детски, по-женски,

И просто по нраву, и вовсе без правил,

Невнятно – опасно, понятно – случайно,

Беспечно – навечно, годами и наспех,

И на смех, и насмерть! Не бойтесь ошибок,

Завидное счастье писать без оглядки.

Февраль 2003 года – декабрь 2008 года

(Да пишеш без оглеждане – какво блаженство!

Без страх, по чувство на избраност, по право

На лов и леност, по детски, по женски,

И просто по нрав, и изцяло без правила,

Неясно – опасно, ясно – случайно,

Безгрижно – завинаги, с години и набързо,

И смешно, и смъртоносно! Не се страхувайте от грешки,

Завидно щастие е да пишеш без оглеждане.

Февруари 2003 година – декември 2008 година)

ЗА ХУДОЖНИКА И ПИСАТЕЛ ЛЕОНИД РАБИЧЕВ

Роден е в Москва през 1923 година. Започва да пише стихове на петнадесет години. През 1940 година получава свидетелство за завършен десети клас и постъпва в Московския юридически институт. Ръководител на литературното студио там е Осип Максимович Брик. Осип Максимович го кани на литературни четения в своя апартамент в Спасопесковския переулок, запознава го с Лиля Юриевна, Катанян, Семьон Кирсанов, Борис Слуцкий. Освен Борис Слуцкий, който учи в четвърти курс, занятията в студиото посещава и бъдещият писател Дудинцев.

През ноември 1942 година след завършване на военното училище като лейтенант, командир на взвод, участва в освобождаването на Сичевка, Вязма, Ржев, Ярцево, Смоленск, Борисов, Орша, Минск, Лида, Гродно, в боевете в Източна Прусия, после в състава на 1-ви Украински фронт – в Силезия и Чехословакия. Награден е с три бойни ордена и медали.

След войната, през 1946–1947 години, е член на литературното обединение на Московския университет, ръководено от забележителния поет Михаил Зенкевич, изявява се със свои стихове на литературна вечер в Съюза на писателите под председателството на Твардовский, в комунистическата аудитория на МГУ на вечер под председателството на Антоколский.

През 1951 година завършва художествения отдел на Московския полиграфически институт. Работи като художник в областта на приложната, книжната графика и приложното изкуство в ателието за промишлена графика КГИ МОХФ РСФСР, в издателствата "Росгизместпром", "Художествена литература", "Изкуство", "Медицина", "Наука", "Присцелс", "Аввалон" и много други.

От 1959 година посещава студио за повишаване на квалификацията към градския комитет на графиците в Москва, ръководено от художника, кандидат на науките Елий Михайлович Белютин. От 1960 година е член на Съюза на художниците на СССР. График, живописец, дизайнер. Персонални изложби: 1958, 1964, 1977, 1989, 1991, 1994, 1999, 2000, 2002, 2003, 2004, 2005, 2006, 2007, 2008, 2009 години. Участвал е в московски, всеруски, както и в международни изложби в Берлин, Париж, Монреал, Кеймбридж, Варшава, Испания. Негови живописни и графични творби се пазят в музеи и частни колекции в Русия и в много страни по света.

От 1993 година е член на Съюза на писателите в Москва, поет, есеист, прозаик. Автор на шестнадесет книги със стихове и шест прозаични публикации. Няколко негови поетични и прозаични публикации са преведени на чужди езици.

Публикува шестнадесет книги със стихове и проза.

(Край)

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Claude 3.7 Sonnet Think

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ)

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

НАИСТИНА УМНА ЖЕНА

Ще ви разкажа за една Наистина Умна Жена.

Умът, както е известно, има различни калибри и профили: практически, научен, творчески, съобразителен, "женски", поведенчески, психологически и така нататък. Но мисля, че най-важният вид ум е този, който позволява на човека да се отнася правилно към живота.

Хората често се влюбват в някого от пръв поглед. Ние, литераторите, сме способни да се влюбим от един израз. Точно така се случи и с мене. Когато работех върху книгата "Писателят и самоубийството", се влюбих в лейди Монтегю именно от един израз.

Не, не се безпокойте, тази дама не се е самоубила, за това тя била твърде умна.

Мери била дъщеря на граф Пирпонт, родена е през 1689 година. Почти цялото си детство прекарала в библиотеката на бащиния си замък – там се намирала една от най-богатите книжни сбирки в Англия. Но в книжен червей или, както казвали в по-късни времена, в "син чорап", Мери не се превърна. От книгите научила най-важното – да мисли самостоятелно.

На младини се озовала в ситуация, доста обичайна за девойка от онова време: обикнала един, а баща ѝ възнамерявал да я омъжи за друг. При това с избраника на сърцето ѝ по някаква причина било невъзможно да се съберат. Мери решила този мъчителен конфликт с недевическа мъдрост: щом няма да има щастие, нека да има поне спокойствие и свобода. Сама избрала човека, когото можела да уважава и който обещавал да не ограничава свободата ѝ, избягала с него и се омъжила без бащино разрешение.

Сър Уолтър Монтегю също бил умен човек, заемал видни държавни длъжности и съпругата му станала украшение на лондонското общество. В нея се влюбвали, предавали от уста на уста нейните остроумия и считали за чест да си кореспондират с нея.

Нещакгтият Александър Поуп, великият поет, се влюбил до уши в Мери (очевидно, както и аз, след някоя сполучлива фраза). Пламенно признал чувствата си, а красавицата, без да го доизслуша, избухна в смях – и си спечелила враг за цял живот.

Красавицата и поетът: обидна за литераторите сцена, запечатана на известното платно на Уилям Фрит

На двадесет и шест годишна възраст Мери била сполетяна от ужасно нещастие за млада жена, а особено за красавица: шарка, която европейската медицина изобщо не можела да лекува. Лейди Монтегю оцеляла, но цялото ѝ лице се покрило с белези, а прочутите ѝ мигли опадали.

Тогава тя престанала да се появява в обществото и накарала хората да ѝ се възхищават от разстояние. По нейно настояване съпругът ѝ получил длъжността пратеник в двора на султана. В Константинопол Мери научила езика и обичаите, изследвала за първи път живота в харема и издала "Турски писма", които цяла Европа четяла с възхищение. Освен това пратеничката проучила източния метод за ваксинация срещу шарка.

Сега вече можела да се върне. В Англия избухна поредната епидемия и лейди Монтегю се заела с борба срещу нея. Започна с това, че ваксинирала тригодишната си дъщеря. После предложила да се проведе експеримент върху седем престъпници, осъдени на смърт, в замяна на обещание за помилване. Те оцелели и били пуснати на свобода. След това същият опит бил приложен върху шест сирачета от приют (така или иначе там децата мрели като мухи). Сирачетата също оцелели. Тогава кралят заповядал да бъдат подложени на спасителна процедура внуците му, страната повярвала в ефективността на лечението и епидемията била победена.

На петдесет години лейди Монтегю решила, че отсега нататък навлиза във възрастта на пълната свобода и повече няма да се съобразява с условностите. Тя се разделила с мъжа си (запазвайки с него прекрасни отношения) и започнала да живее за свое удоволствие. Пътувала, общувала само с хора, които ѝ били интересни. В биографията ѝ Луис Кроненбергер пише: "Тя мразеше досадниците, от които бягаше, и ненавиждаше глупаците, с които се караше". Трябва да кажем, че за жените лейди Монтегю нямала високо мнение, предпочитала обществото на мъжете, което не е учудващо, ако се има предвид тогавашното ниво на обичайното женско образование. "Радвам се, че съм жена – казвала Мери – благодарение на това няма да ми се наложи да имам с съпруга". Нас, белетристите, тази дама също не обичала. "Съчинителите на романи – казвала тя – нанасят на читателите двойна щета: крадат от тях и пари, и време".

Лейди Монтегю предпочитала да живее в сладостната Италия, а в родината си се върнала едва когато почувствала, че е време да умира – на почтената за онази епоха 73-годишна възраст. В края на живота си Мери признала веднъж, че не се е поглеждала в огледалото през последните единадесет години. Не е ли умница?

Ето три възрасти на лейди Мери Уортли Монтегю – на три картини.

Красавица

Умница

Щастлива старица

"Човек, който не умее да бъде доволен от себе си, изобщо никога и от нищо няма да бъде доволен" (най-известната ѝ максима).

А сега фразата, с която започна моята любов към лейди Монтегю.

Намирайки се на смъртния си одър, тя казала (това били последните ѝ думи): "Всичко беше много интересно".

Ето това се нарича правилно отношение към живота.

Следва

ЕЖЕДНЕВИЕ ВЪВ ФАБРИКАТА НА „ФОЛКСВАГЕН“ ВЪВ ВОЛФСБУРГ ПРЕЗ 1972 г.

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВОД: Claude 3.7 Sonnet Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

“Фолксваген“ е един от най-големите производители на автомобили в света, но световната му централа се намира ( в малкия град Волфсбург, където компанията е основана през 1938 г.

Комплексът на фабриката на „Фолксваген“ във Волфсбург е очевидно най-голямата фабрика в света и заема площ от над 1000 акра, което е 3 пъти повече от фабриката на „Боинг“ в Еверет, Вашингтон, САЩ. За „Фолксваген“ във Волфсбург работят над 70 000 души, така че това е не само най-голямата фабрика в света по отношение на размера, но и една от най-големите фабрики в света по отношение на броя на работещите в нея.

Вреди Втората световна война са произведени само 210 автомобила, преди фабриката да бъде преустроена за производство на оръжия за германската армия. Фабриката на „Фолксваген“ е тежко бомбардирана по време на Втората световна война и е отворена отново едва през май 1945 г., тъй като британската армия се нуждаела от 20 000 превозни средства, за да патрулира в окупираната Германия. Интересно е, че въпреки недостига на доставки в Германия след войната, до края на 1945 г. са произведени почти 2000 „бръмбара“, а само 3 месеца по-късно във Волфсбург вече се произвеждат над хиляда автомобила месечно.

До 1955 г. са произведени над 1 милион „бръмбара“, а до 1972 г. - над 15 милиона, което надминава предишния рекорд на „Форд Модел Т“. Производството на оригиналния фолксваген „бръмбър“ приключва във Волфсбург през 1974 г., но продължава във фабриката на „Фолксваген“ в Пуебло, Мексико, до 2003 г.