БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК

Видях за първи път това име, когато четях спомените на Сергей Волконский (бившия директор на императорските театри) за революционните години:

„Разказаха ми един случай. В Москва бил осъден на разстрел някой си Виленкин. По онова време разстрелвали в Петровския парк. Когато го изправили пред войниците, командващият разстрела, познал внезапно в негово лице свой някогашен приятел. Той се приближил до него да се сбогува и му казал:

– Извини ги, Саша, ако не те убият веднага: днес им е за първи път да разстрелват.

– Е, прощавай и ти, ако не падна веднага: на мене също днес ми е за първи път да ме разстрелват...“

Скъпо нещо е, когато човек не губи чувството си за хумор пред наказателния взвод, помислих си тогава и вероятно щях да забравя не твърде забележителната фамилия, ако случайно не бях попаднал отново на нея в мемоарите на хусаря Владимир Литауер. Той пише с обожание за войника от своя полк Виленкин, „романтик и поет“, който пишел весели стихове и се отличавал с невероятна храброст – получил седем от осемте възможни награди, като от осмата се отказвал няколко пъти, за да не се откроява твърде много. Литауер, самият той храбър офицер, разказва с възхищение как веселякът, след като бил ранен, започнал да съчинява веднага стихчета за това героично събитие, или как под ураганен огън, когато всички очаквали смъртта, Виленкин предложил на полковника шоколадче и бил пратен по дяволите.

Тогава се заинтересувах сериозно от този шегаджия.

Оказа се, че е доста известна личност: споменават го Роман Гул, Ходасевич, Солженицин – и всичките съвсем благосклонно. (В „Уикипедия“, за тези, които се интересуват, има препратки към две добри и подробни биографични статии.)

Запознайте се: нестандартният хусар Александр Абрамович Виленкин.

Защо нестандартен е ясно, нали? Евреин и изведнъж – хусар. Странно.

Съвсем непонятно е защо му трябвало изобщо на един юдей, студент от заможно семейство и син на търговец от първа гилдия, да се записва в кавалерията. Семейството било богато, интелигентно. Александр завършил с медал (по онова време голяма рядкост за евреин) знаменитата Царскоселска гимназия, а негов класен наставник бил забележителният поет Инокентий Аненский. А после, напускайки Петербургския университет, кой знае защо постъпил като волноопределящ се (доброволец с особени привилегии – бел. ред.) в Сумския хусарски полк. Първоначално не знаел от коя страна се подхожда към коня, но после усвоил всички кавалерийски тънкости и станал любимец на полка. Поставял смешни спектакли, а другарите му пеели съчинени от него песнички. Офицерско звание не заслужил – за това се изисквало първо да бъде кръстен. Виленкин не бил религиозен, но не пожелал да смени вероизповеданието си. Всеки човек с руско възпитание, но с еврейска кръв, се оказвал тогава пред сериозно изкушение: приеми християнството и всички врати пред тебе ще се отворят. Но чувството за собствено достойнство му пречело да направи сделка със съвестта си. Ако си повярвал – тогава да, но просто така, с хладен ум, е срамно. По-големият брат на Александр, виден дипломат, постъпил по абсолютно същия начин: рядък случай, при който чиновник получава генералски чин, даващ правото на потомствено дворянство, но така и не става дворянин поради „неправилната“ вяра.

След службата си в кавалерията Александр завършил юридическия факултет и станал адвокат. Участвал в множество политически процеси, смятан бил за блестящ съдебен оратор. Наистина, репутацията му на сериозен юрист малко страдала от твърде живия му нрав и прекомерното му увлечение по модата, Виленкин минавал за първо московско конте.

Войната го заварила в столицата на дендизма, Лондон, където Александр можел да изчака спокойно нейния край, но само след три седмици той бил вече на фронта, в стария си полк, връзката с който не прекъснал през всичките изминали години. Бил раняван няколко пъти, заслужил пълна „георгиевска лента“ (всичките четири степени на Георгиевския кръст за храброст – бел. рад.), но така и си оставал подофицер. Едва след Февруарската революция, която отменила дискриминацията, Виленкин получил първата си звездичка, а до есента имал вече четири.

Щабс-ротмистър Виленкин, вече с офицерски „Георгий“

Бойните отличия, липсата на каквото и да било угодничество пред тълпата, а най-вече – ораторското му остроумие, направили Виленкин много популярен сред войниците. Избрали го за председател на армейския войнишки комитет (длъжност, която била равна по ранг на командващ армия). И това при положение, че Виленкин бил член на непопулярната на фронта кадетска партия и изобщо бил привърженик на строгата дисциплина.

След разпадането на фронта Александр станал един от ръководителите на „Съюза на войниците евреи“, обединяващ ветераните с юдейски произход. Болшевиките обявили, че Русия излиза от войната, и много членове на Съюза заминали, за да продължат да се сражават в редиците на английската армия.

Но Виленкин се вълнувал повече от съдбата на Русия. И станал член на нелегалния „Съюз за защита на Родината и Свободата“, където оглавил кавалерийския център. През май 1918 година, след донос, чекистите арестували офицерите, членуващи в организацията. Виленкин не бил заловен веднага, можел да избяга, но се забавил, за да унищожи документите, които биха могли да издадат другарите му, и изпуснал момента.

Лежал в затвора на „Таганка“, където облекчавал значително живота на своите другари по нещастие: преподавал им английски, помагал им да изградят линията си на защита, организирал шахматни турнири, издавал хумористичен вестник и дори замислил някакво кабаре.

В затвора на „Таганка“

Болшевиките дълго не се решавали да го разстрелят – мнозина от тях помнели как при стария режим ги е защитавал в съда. Лично Дзержинский разпоредил да не се пипа Виленкин – но и да не се пуска на свобода.

По време на следствието участниците в заговора се държали по различен начин. Мнозина издавали съучастниците си. Виленкин не назовал нито едно име.

Веднъж му казали, че смъртната му присъда е произнесена и ще бъде изпълнена на другия ден. Той написал прощално стихотворение:

От пуль не прятался в кустах. Не смерть, но трусость презирая, Я жил с улыбкой на устах И улыбался, умирая.

От куршуми не се криех в гъсталака, презирайки не смъртта, а страха. Живях с усмивка на уста и се усмихвах, умирайки.

Изправили Виленкин пред една яма и дали залп във въздуха – оказало се, че това е опит да го принудят да даде показания. Не се получило. (Значи в Петровския парк не са го разстрелвали за първи път, вече имал опит.)

Чекистките церемонии-меремонии със следствието и прочие юридически формалности приключили, когато бил обявен „червеният терор“. Тогава не помогнала и забраната на Дзержинский.

На 5 септември 1918 година, още в първия ден на масовите екзекуции, Виленкин бил отведен за разстрел, този път наистина. Как се е държал пред смъртта, вече знаем. Това не бил показен героизъм, а все същото ЧСД (чувство за собствено достойнство). В прощалното писмо до сестрите си Александр не се опитва да се шегува: „Тежко е да се умира, когато целият живот не е изживян, когато още много предстои и три години война са останали зад гърба, но аз не се боя от смъртта и ще спя така спокойно, както всяка нощ... Съвестта ми е чиста, защото никога не съм вършил нечестни неща и гледайки смъртта в лицето, не се поддадох на изкушението да купя живота си за сметка на другите“.

Тези, които са чели моя романа „Аристономия“, знаят, че имам големи проблеми с избора на моята страна в Гражданската война. И двете страни са ми и свои, и чужди. И червените, и белите будят у мене сложно чувство, в което възхищението се смесва с отвращение и ми е жал за всички. Затова историята, която ви разказах, не е за един героичен борец срещу болшевишката чума. Това е история за едно рядко и скъпоценно нещо – лекото, ненапрегнато мъжество. Такива хора са много малко, те почти винаги загиват млади. Без тях животът на този свят би бил по-противен и по-страшен.

(Следва)