ОТРИЦАТЕЛИ НА ХОЛОКОСТА

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ: Sider AI

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Имало ли е геноцид на евреите в Третия райх? Има хора, които са убедени, че не е имало: те излагат множество аргументи, способни да убедят обикновения човек в лъжливостта на Холокоста.

Практически веднага след края на Втората световна война и Нюрнбергския процес, който осъжда Холокоста и други престъпления на нацизма, се появяват публицисти, които се съмняват в установените злодеяния на хитлеристите. Първи от последвалите го стотици отрицатели е френският нацист и колаборационист Морис Бардеж, който през 1947 г. заявява, че победителите пишат или по-скоро фалшифицират историята, а истинската причина за гибелта на евреите не е злата воля на германците, а тежките военни условия, епидемиите и гладът.

Входа на концлагера „Аушниц“

Войната приключила, но много от победените жадували да изчистят репутацията си на престъпници, а антисемитизмът не изчезнал, така че скоро у Бардаш се появили последователи. Друг французин, Пол Расиние, вече през 1948 г. отива по-далече: също обяснявайки всичко с тежестите на военното време, той обвинява самите евреи (тези затворници, които са сътрудничили на германците в концлагерите и са убивали своите) за смъртта на евреите, а също така се съмнява в съществуването на газови камери и в мащаба на убийствата (Холокостът е отнел, според общоприетата оценка, около 6 млн. живота).

Има такава професия – отрицатели на Холокоста

След това отрицатели на Холокоста започнали да се появяват редовно, а върхът на това течение, което обикновено се самообозначава като „ревизионистко“, се паднал през периода от 1960-те до 1990-те години. Отрицателите на Холокоста обикновено са антисемити, неонацисти и писатели, които искат да пожънат ниско висящите плодове на медийната слава и да си спечелят име (и, разбира се, пари) със „сензационни разобличения на официалната история“. По-рядко отрицатели на Холокоста стават хора, искрено убедени, че победителите в съюз с еврейското световно задкулисие са измислили всичко за концентрационните лагери, за да очернят Германия и да изтръгнат от нея компенсации. По-голямата част от отрицателите на Холокоста нямат отношение към историческата наука - това са художници и издатели, писатели и крайно десни политици, химици и електротехници, общо казано, маса професии и националности. „Ревизионистите“ представяли множество тези, за да обяснят случилото се през 1930-1940-те години: едни твърдели, че евреите са провокирали сами Хитлер да предприеме репресии, други, че свидетелите за Холокоста лъжат, а „Аушвиц“ е един голям мит, трети, че германците искали само да изгонят, а не да убият евреите, а войната им била натрапена. През 1970-те години аргументацията на отрицателите се свела вече до няколко основни твърдения, които се повтарят в различни варианти, често съвсем нехармонично.

Екземпляр от жанра, 1988 г.

Издание на отрицателите на Холокоста

Какви са аргументите?

Писанията на отрицателите имат и сходни заглавия („Митът за шестте милиона“, „Лъжата за Освиенцим“, „Измамата за шестте милиона“ и прочее), и сходни аргументи. Главното може да се сведе до следните точки. Ако срещнете някъде поне нещо от изброеното по-долу, „ревизионистът“, както се казва, е „разкрит“.

Третият райх искал само да изгони евреите, а не да ги убива. Концлагерите били трудови лагери за евреи, които не са успели да емигрират, а са умирали там в резултат от епидемии и недостиг на храна заради войната.

Холокостът е измислен от евреите, за да получават компенсации от Германия. В това начинание на евреите помагат съюзниците (на тях им е изгодно отстраняването на една силна Германия). Те насилствено принуждават германците да признаят уж извършени престъпления и са автори на фиктивни германски документи, потвърждаващи факта на Холокоста; изобщо, ционистите и съюзниците предизвикали войната (САЩ, Англия и/или СССР).

Почти всички евреи, изчезнали до 1945 г., не са живели в Третия райх, а на изток, и вината за тяхното изчезване трябва да се търси в СССР (този тезис бил особено популярен през годините на Студената война). Явно са станали жертви на сталинския терор.

Да, германците екзекутирали и репресирали по други начини евреите, но не много и само престъпниците и противниците на нацисткия режим. Някои от отрицателите, като Е. Арец и Р. Харууд, дори имат наглостта да пишат, че става въпрос само за "няколко хиляди" (до 10 хил.) жертви. По-„умерените“ говорят за 300 хил. (О. Епп), получавайки тази цифра чрез свободни манипулации.

Броят на жертвите (6 млн) е измислена от историците шарлатани – това е „безсрамна лъжа“. Няма доказателства за лъжата. Всички изчисления са пълни с грешки, което явно доказва правотата на отрицателите.

Свидетелите – оцелели затворници от концлагерите – са лъжци. Дневникът на Анне Франк се обявява например за фалшификат. Не по-добре стоят и признанията на нацистките престъпници и есесовците – те са получени с изтезания или също са измислени.

Не е имало газови камери, а ако е имало, всъщност те са били стаи за дезинфекция; още един вариант – камерите са построени от американците в края на войната. И изобщо, Холокостът е невъзможен технически. Газът „Циклон Б“ е твърде слаб, за да убие човек; или обратното – твърде силен, така че есесовците не биха работили с него. А крематориумите не са били проектирани за такова количество уж убити, пък и не е имало толкова въглища.

Освен това, отрицателят на Холокоста може да бъде разпознат по прекаленото си уважение към Хитлер и изобщо към Райха: така Ю. Граф поставя като епиграфи цитати от фюрера, а Е. Цюндел озаглавява книгата си „Хитлер, когото обичахме и защо го обичахме“. Още един характерен признак (впрочем, той е типичен за всички видове „ревизионисти“) е разобличителният тон и увереността в знанието как всичко е било „в действителност“.

Разбира се, основните конструкции на отрицателите не издържат на никаква сериозна критика. От най-глупавите предположения тяхното общество (включващо повече от сто само доста известни лица) само се отказва. Понякога се стига до комични ситуации. Изследователят П. Полян, занимаващ се с проблема за отричането на Холокоста, разказва за такъв случай. Йозеф Ербер, осъден заради службата си в женския лагер в Биркенау, прочитайки книгата на един „ревизионист“, се възмутил и се заел да пише на издателството писмо с опровержение на книгата. Но не успял да получи отговор – авторът на поредната „Лъжа за 6-те милиона“ бил вече покойник.

Оцелели от лагера „Ебензее“, 1945 г.

В действителност съществуват не само десетки хиляди свидетели, но и документи от самите германци, потвърждаващи Холокоста. Ако не ги обявяваме произволно за фалшификати, не може да има съмнение – Холокостът е съществувал. Обвинявайки историците в митотворчество, самите отрицатели не са успели нито да докажат факта на митотворчеството, нито да отговорят къде са изчезнали 6 милиона европейски евреи, изчезнали през годините на войната – емиграция, естествена смърт, епидемии. Да, и дори ако отричащите успеят да докажат, че жертвите не са били 6 милиона, а например 5 милиона, това няма да промени същността на въпроса, от това Хитлер няма да изглежда по-"хуманен".

Загинали в лагера „Берген-Белзен“, 1945 г.

Историците нанасят ответен удар

За професионалните историци на Втората световна война човек, който се съмнява във факта на Холокоста, изглежда най-малкото като плоскоземец или като отрицател на еволюцията. Но за обикновения човек (та даже и за подготвения читател) понякога е трудно да разпознае псевдоисторика, който излага подобни тези, защото това не е все пак обикновено два по две четири. През 1980-те години отрицателите стават вече по-хитри - започват да използват научно-справочен апарат, което прави техните произведения да изглеждат като нормални исторически изследвания. Освен това, те започват да ползват "наукообразен" стил и приемат спокоен тон за представяне на своя материал. През 1978 г. отрицателите дори основават близо до Лос Анджелис частен "Институт за преразглеждане на историята" и свое списание, което прилича на научно.

В резултат от това някои умерени ревизионисти дори успяват за да влязат за известно време в университетите с публични лекции, въпреки че непрофесионализмът пречи на реалния им достъп до научната общност. Никакъв научно-справочен апарат или никаква институционализация не могат да компенсират антисемитизма, игнорирането на фактите и изваждането от отделни източници на "подходящи" цитати и цифри. По отношение на съдържанието всичко е същото. Както пише П. Полян, "дъвче се една и съща дъвка за световния еврейски заговор и за мирната евакуация на евреите от лагерите".

Въпреки това, наукообразността и ореолът на преследвани носители на истината направили отрицателите популярни сред широката публика, а оттам и още по-опасни - авторите, които отричат Холокоста, станали в търговско отношение много по-успешни от повечето академични професионалисти. Ако преди историците отхвърляли отрицателите като глупави и нелепи сектанти, то с времето се наложила необходимостта да се изправят срещу тях, които твърдят, че ги игнорират, защото се страхуват от истината и нейните рицари.

Дейвид Ървинг и Дебора Липщат

Един от най-шумелите случки станала през 1990-те години. Американската историчка Д. Липщат публикувала книга за отричането на Холокоста, в която нарекла един от „ревизионистите“ – британеца Дейвид Ървинг – опасен фалшификатор. Ървинг наистина не се колебаел да изкривява и да фалшифицира източници, публикувал например измислени „дневници на Хитлер“. Освен това, той наистина изглеждал опасен, защото бил добър оратор и доста умел автор: най-напред Ървинг заявява, че Хитлер не е знаел нищо за Холокоста и за всичко бил виновен Химлер, а след това – че газовите камери не са съществували. Въпреки че истината не е обидна, по някаква причина думите на американката засегнали толкова Ървинг, че той я обвинил в клевета и завел дело срещу нея.

След 4 години Ървинг загубил благополучно делото – съдиите го нарекли расист, антисемит и фалшификатор, а книгата на Липщат станала знаменита. В резултат от това Ървинг обявил фалит и се простил с дома си. През 2005 г. австрийски съд го осъдил за неонацистка публикация на 3 години затвор. Британецът бил освободен след 13 месеца, защото се разкаял, но разкаянието му се оказало неискрено. Скоро отрицателят отново се заел със старото.

Кадър от филма „Отрицанието“, в чиято основа лежи делото Ървинг

Наказателна охрана на историческата истина

Ървинг не е единственият отрицател на Холокоста, осъден за своите изказвания. Тъй като отричането на Холокоста винаги е свързано с латентен или явен антисемитизъм и расизъм, това явление крие в себе си не малко опасности. Става въпрос не само за свободно отношение към историческата наука и за релативизация на постиженията на професионалистите, но и за актуална политика. Отрицанието на Холокоста реабилитира например в очите на своите привърженици нацизма, което увеличава социалната база на радикалите. Отрицатели са много германски неонацисти, както и други десни политици, например Жан-Мари Льо Пен или бившият президент на Иран Махмут Ахмадинеджад, който заяви, че трябва "да бъде изтрит Израел от лицето на земята".

През 1980-те години европейските държави, осъзнавайки опасността от „ревизионистите“, започват криминализиране на отричането на Холокоста и други престъпления на Третия райх. До началото на 21-ви век съответни закони се приемат от Германия, Израел, Франция, Австрия, Швейцария, Белгия, Испания и Португалия, след това от Унгария, Полша, Чехия, Литва, Румъния, Словения, Канада и др. Полученото наказание може да варира от няколко месеца до 10 години лишаване от свобода. По тези норми са осъдени десетки хора, което нанася силен удар на „отричането“ (през 2000-те години вече активността на явлението постепенно започна да намалява).

Едно от последните нашумели дела е присъдата от 2016 г. в Германия на 88-годишната активистка на неонацизма Урсула Хавербек (2,5 години затвор за отричане на Холокоста).

Освиенцим

Освен наказателно преследване в Европа се практикуват и други репресии спрямо отричащите Холокоста – уволнения, недопускане до защита на дисертация или отнемане на научна степен и т. н. Въпросът дали е уместно да се защитава историческата истина по тези начини отдавна (и засега не много плодотворно) се дискутира. От една страна, отричащите явно злоупотребяват със свободата на словото, игнорирайки недвусмислено установени факти, а също така работят за неонацистка пропаганда и за разпалване на междунационална омраза. От друга страна, наказателното преследване може да им създаде репутацията на пострадали за истината опозиционери, а това ги прави само по-силни.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1992 г. / ЛИТЕРАТУРА / ДЕРЕК УОЛКЪТ

Дерек Уолкът (Derek Walcott)

23 януари 1930 г. - 17 март 2017 г.

Литература

(За яркото му поетическо творчество, изпълнено с историзъм и появило се като резултат от предаността към културата в цялото ѝ многообразие.)

Дерек Олтън Уолкът (Derek Alton Walcott) е един от най-значимите поети и драматурзи на ХХ век, известен със своето дълбоко и многопластово творчество, което изследва културната идентичност, колониализма и връзката между човека и природата. Роден е на 23 януари 1930 г. в Кастрийс, столицата на островната държава Сейнт Лусия, която по това време е британска колония. През 1992 г. получава Нобеловата награда за литература за своето изключително творчество, което съчетава богатството на карибската култура с универсални теми.

Ранен живот и образование

Дерек Уолкът израства в мултикултурна среда, която оказва дълбоко влияние върху неговото творчество. Баща му, художник и поет, умира, когато Дерек е само на една година, а майка му е учителка. Той израства в бедност, но с дълбока любов към литературата и изкуството. Уолкът е от смесен произход – африкански, европейски и източноиндийски корени, което допринася за неговото усещане за културна хибридност.

Учи в колежа „Сейнт Мери“ в Сейнт Лусия, а по-късно завършва Университета на Западна Индия в Ямайка. Още като млад започва да пише поезия и публикува първата си стихосбирка, „25 поеми“ („25 Poems“), когато е само на 18 години. Тази книга е отпечатана с помощта на заем от майка му, което показва неговата решителност и страст към литературата.

Литературна кариера

Творчеството на Уолкът е дълбоко свързано с Карибите – техния пейзаж, история и култура. Той често изследва теми като колониализма, културната идентичност и напрежението между традицията и модерността. Неговият стил съчетава елементи от западната литературна традиция (включително влияния от Омир, Шекспир и Елиът) с карибски фолклор и митология.

Поезия

Едно от най-известните му произведения е епическата поема „Омерос“ (Omeros), публикувана през 1990 г. Това е мащабно произведение, което преплита карибския живот с класическите теми на Омировите епоси. Поемата е написана в свободен стих и изследва въпросите за идентичността, принадлежността и историческата памет. „Омерос“ е смятана за шедьовър и е ключова причина за присъждането на Нобеловата награда на Уолкът.

Други значими стихосбирки включват:

• „В зелената нощ“ („In a Green Night“, 1962 г.) – първата му международно призната книга, която утвърждава неговия глас като поет.

• „Царството на звездната ябълка“ („The Star-Apple Kingdom“, 1979 г.) – изследва теми като колониализма и културната идентичност.

• „Щастливият пътешественик“ („The Fortunate Traveller“, 1981 г.) и „Арканзаското завещание“ („The Arkansas Testament“, 1987 г.) – продължават да разглеждат сложните взаимоотношения между Карибите и Запада.

Драма

Освен поет, Уолкът е и изключителен драматург. Той основавапрез 1959 г. Тринидадската театрална работилница, където поставя много от своите пиеси. Неговите драматургични произведения често съчетават поезия, музика и танц, като изследват социални и политически теми.

Някои от най-известните му пиеси са:

• „Сън в маймунската планина“ („Dream on Monkey Mountain“, 1967 г.) – алегорична пиеса, която разглежда въпросите за идентичността и освобождението.

• „Ти-Жан и неговите братя“ („Ti-Jean and His Brothers“, 1958 г.) – базирана на карибски фолклор.

• „Морето в Дофин“ („The Sea at Dauphin“, 1954 г.) – изследва живота на рибарите в Карибите.

Теми и стил

Творчеството на Уолкът е белязано от дълбока любов към Карибите, но също така и от болезнено осъзнаване на историческите рани, оставени от колониализма. Той често изследва напрежението между местната култура и западните влияния, както и въпросите за идентичността и принадлежността. Неговият стил е богат, образен и музикален, с дълбока връзка с природата и историята.

Личен живот и наследство

Дерек Уолкът е преподавател в различни университети, включително Харвард и Бостънския университет. Той е носител на множество награди, включително наградата „Т. С. Елиът“ през 2011 г. за стихосбирката си „Бели чапли“ („White Egrets“).

Умира на 17 март 2017 г. в Сейнт Лусия, оставяйки след себе си огромно литературно наследство. Неговото творчество продължава да вдъхновява читатели и писатели по целия свят.

Заключение

Дерек Уолкът е уникален глас в световната литература, който успява да съчетае локалното и универсалното, традицията и модерността. Неговото творчество е дълбоко свързано с Карибите, но същевременно говори на всички хора, които се борят с въпросите за идентичността, историята и културната принадлежност.

РАЗКАЗАЛ: Sider AI

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ (2)

Превод: Sider AI

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

Глава 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

Глава 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“

(продължение)

ЗАКОНЪТ НА МОЙСЕЙ („ИЗХОД“, „ЛЕВИТ“, „ЧИСЛА“)

Законът, даден от Бога на Моисей на планината Синай, заема във всички отношения централно място в Петокнижието. Различните негови положения са изложени в реда, по който са получени от Моисей, в „Изход“ (гл. 20) и „Числа“ (гл. 10), включително и в цялата книга „Левит“. Това наименование не е много подходящо, защото левитите — потомците на Леви, които играят ключова роля в израилските богослужения, се споменават само в глава 25 (32–33). Законът играе изключително важна роля в израилското общество, затова всичките пет свитъка били обединени в една книга, традиционно известна като Тора. Може също така да се заключи, че Законът е централна тема в Петокнижието: Бог избира Своя народ, спасява го, а след това — в кулминацията на повествованието — дава Свои „наставления“, от които израилтяните научават как да живеят и да извършват богослужения. Трябва да помним, че практически цялото „Второзаконие“ разказва за Закона (самият термин „Второзаконие“ буквално означава „втори закон“ и в Петокнижието четем сюжета за това как Моисей предал Закона на израилтяните за втори път). Въпреки това Законът, съсредоточен в „Битие“, „Изход“, „Левит“, е изцяло и напълно взет от Жреческия кодекс. От своя страна той се опира на по-ранни правни кодекси, събрани заедно в едно единствено повествование.

Обща концепция за Закона (и срещащи се заблуждения)

Сред съвременните читатели съществуват разпространени недоразумения относно природата и функциите на Закона на Моисей. Особено често те могат да се наблюдават в рамките на някои аспекти на християнската традиция. Въпреки че юдеите трябва да се придържат към буквата на Закона, за да оцелеят, много консервативни християни смятат, че той е твърде детайлен и е трудно, а понякога и невъзможно, да се спазва. От тази гледна точка само християнското Евангелие може да спаси от наказанието, което ще последва при нарушаване на Закона (а тъй като е трудно да се спазва, той трябва да бъде нарушен). Независимо от това дали това мнение е правилно от теологична гледна точка, то определено не отразява възприятието за Закона, което намираме у древните евреи. Те традиционно разглеждали Закона като най-великия дар, който някога е могъл да бъде получен от Господа. Законът ясно и точно посочва как трябва да се покланяме на Твореца и как трябва да съжителстваме със своите съплеменници. Нищо не може да бъде по-добро.

За страничните читатели Законът на Моисей може да изглежда изключително подробен и на места преднамерено съчинен и безсмислен. Но на тях ще им се стори такъв всеки юридически откъс. Просто помислете за законите на Америка: те са много по-сложни от което и да е в Еврейската Библия. Правилата за движение по пътищата и семейният кодекс биха могли да заемат цели томове, но така и да си останат неясни и странни за човек от друга среда. Или помислете си за всички предписания за приемане на, да речем, лекарствени смеси, таблетки и за правене на инхалации. Помислете колко детайлни и в същото време произволни са те!

Законът на древната израилска религия, а след това и на юдаизма никога не е бил призван да бъде „път към спасение“. Евреинът не трябва да следва Закона с надеждата, че милостта на Господа ще слезе върху него. Законът не предсказва на евреина адски мъки, ако го наруши, както винаги се случвало. В това отношение еврейската традиция поставя в известен смисъл каруцата пред коня: спасението на народа на Израил вече е настъпило, когато Бог е избрал именно него. Следването на Закона се превърнало в своеобразен благоговеен отговор на случилото се чудно спасение. Израилтяните слушали Господа, показвайки по този начин своята благодарност и ответни чувства заради Неговата доброта и помощ.

По същество подобна всеобхватна концепция за Закона е представена в „Изход“, след като народът на Израил стигнал до планината Синай и Господ започнал да говори с Моисей. Тя се изразява в следните значими думи:

„3 И като се възкачи Моисей при Бога, Господ го повика от планината и рече: Така да кажеш на Якововия дом и да известиш на потомците на Израиля:

4 Вие видяхте що сторих на египтяните, как носих вас на орлови крила и доведох ви при Себе Си.

5 Сега, прочее, ако наистина ще слушате гласа Ми и ще пазите завета Ми, то повече от всичките племена вие ще бъдете Мое собствено притежание, защото Мой е целият свят;

6 и вие още Ми бъдете царство на свещеници и свят народ. Тия са думите, които трябва да кажеш на израилтяните“. (Изход., 19: 3–6)

Обърнете внимание на последователността: в началото Господ извежда народа Израилев от египетското робство и „го носи на орлови крила при Себе Си“. В отговор израилтяните трябва да Му се подчиняват и да следват Завета. Ако изпълняват поставените условия, те ще станат за Бога особен народ, „свят народ“. Ако обаче израилтяните не успеят да направят това, което Господ изисква, то, разбира се, тяхното непокорство ще има сериозни последствия. Но в Закона няма нищо, което да е особено трудно за изпълнение: поне не повече от това, което изискват американските закони. Наистина, няма нищо сложно в това да не се покланяш на идоли, да не убиваш, да не практикуваш магьосничество или да убиеш вола си, ако той стъпче до смърт ближния ти.

Разбиране на Закона в исторически контекст: договор за сюзеренитет

Преди да разгледаме конкретните аспекти на Закона, е добре да изучим историческата обстановка, в която е създаден. Учените смятат, че Заветът, сключен между Бога и израилтяните, прилича много на други подобни „договори“, срещащи се в историята на древния Близък изток. Такива политически споразумения, често наричани „договор на сюзерена и васала“, се отъждествяват с хетите — доминираща сила в Мала Азия (съвременна Турция) по времето на изхода на израилтяните (да речем, около 1500–1200 г. пр. н. е.). Разшифроването на названието на договора е сравнително просто: има господстващи хети (сюзерен) и подчинен народ, покорен от хетите (васал). Такива договори никога не били сключвани между равноправни партньори: единият доминирал над другия.

Археолозите са открили няколко такива договора. Обикновено те включват следните шест компонента:

• имена на страните, сключващи договора;

• кратко описание на историята на техните взаимоотношения;

• условия за спазване на договора от васала;

• условия за пазене на договора на безопасно или свещено място;

• молба, отправена към божеството, да бъде свидетел на сключването и изпълнението на договора;

• изброяване на всички блага, от които ще се ползва васалът в случай на изпълнение на договора, и нещастия — в случай на неговото нарушаване.

Може да се види, че Тора е построена по подобен начин. Например в „Изход“, 19: 3–6 (виж по-горе). Най-първите закони, които Бог дава на Моисей на планината Синай, са Десетте заповеди, известни също като Декалог (което означава „десет изречения“). Обърнете внимание как се започва: „Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведе от египетската земя, от дома на робството“ (20: 2). Стихът съответства на първите две съставки от договора между сюзерена и васала: посочват се страните по договора и се описва кратка история на техните взаимоотношения. След това Господ описва условията на договора — Десетте заповеди. В Декалога няма указание за определено съхранение на двата скрижала, но след това четем, че те трябва да бъдат поставени в свещения ковчег на завета (виж отстъплението „Скиния и ковчег на завета“). Той представлявал свещена кутия или сандък, служещ за хранилище. Израилтяните го носели със себе си през пустинята и, когато разпъвали лагер, го поставяли в шатра, приписвайки ѝ специално присъствие на Бога.

Не намираме препратки към „божествено свидетелство“ (петата съставка на договора), защото Господ е единствено божество в израилската религия. Въпреки това в целия текст на Тората се срещат безброй препратки към благословенията, които ще паднат върху народа на Израел при спазване на Закона, и към нещастията, ако бъде нарушен. Например, в Декалога, когато Бог забранява създаването на идоли, казва: „…да не им се кланяш нито да им служиш, защото Аз Господ, твоят Бог, съм Бог ревнив, Който въздавам беззаконието на бащите върху чадата до третото и четвъртото поколение на ония, които Ме мразят, а показвам милости към хиляда поколения на ония, които Ме любят и пазят Моите заповеди.“ (Изход, 20: 5, 6).

И така, Декалогът и цялата Тора се възприемат в своя исторически контекст. Десетте заповеди са структурирано подобни на договорите, сключвани между сюзерена и неговия васал, при което Бог, най-висшият сюзерен, сключва договор със Своя васал, народа на Израил. Господ има право да изисква изпълнението на условията на договора, позовавайки се на миналите Си добри дела към израилтяните. Спазването на договора гарантира милостта на господаря, а нарушаването му — неговия гняв.

Бегъл обзор на Закона

Има два основни типа предписания, които намираме в Тората. Някои от законите могат да бъдат характеризирани като „аподиктични“ (неопровержими, несъмнени, необходими) и представляват прости и абсолютни команди:

„13. Не убивай.

14. Не прелюбодействай.

15. Не кради“. (20: 13–15)

Аподиктичните предписания обикновено съдържат забрани, иначе казано - неща, които не трябва да се правят, но не винаги. В Декалога срещаме:

„8. Помни съботния ден, за да го освещаваш…“ (20: 8)

и:

„12. Почитай баща си и майка си, за да се продължат дните ти на земята, която Господ, Бог твой, ти дава“. (20: 12)

Други закони се наричат „казуистични“: когато е изложено условие („ако се случи така“), а след това следствие („трябва да бъде направено така“). Примери могат да бъдат следните стихове от „Изход“: „Ако някой удари роба си или робинята си с тояга, та умре под ръката му, непременно да се накаже“ (21: 20); „Ако се бият някои и ударят трудна жена, така щото да пометне, а не последва друга повреда, тогава оня, който я е ударил непременно да бъде глобен, според както мъжът ѝ би му наложил, и да плати както определят съдиите“ (21: 22); „Ако волът на някого убоде вола на другиго, така щото умре, тогава да продадат живия вол и да си разделят стойността му, и мършата също да си разделят“ (21: 35).

Почти всички закони, намерени в Тора, изпълняват една от следните три функции.

• Едни закони са инструкции, свързани с религиозни практики: как трябва и не трябва да се покланяме на Господа. Така например не трябва да се прави изображение на Бога и да се служи на други божества, трябва да се спазва Съботата и определени свещени празници като Пасхата.

• Други закони съдържат правила за общинния живот. Това са именно казуистичните закони за робовладелците и техните роби, за абортите и за воловете.

• Но други закони са изглежда насочени главно към „очистването“ на народа на Израил. С други думи, те са комплект от битови предписания, които отделят израилтяните от другите народи. Тук намираме обяснение за практиката на обрязването и на различните хранителни забрани, които по-късно ще бъдат наречени кашрут. Те подробно обясняват какви видове храни могат да се консумират (овце и крави) и какви — не (свинско и скариди). През много годините някои учени твърдели, че забранените храни са изключени от хранителния режим, защото могат да навредят на здравето. Но ако се прочетат внимателно списъците на кашрута, може да се види, че и някои разрешени храни могат да навредят на човека. Яденето на сурово пиле е толкова вредно, колкото и яденето на сурово свинско.

ОТСТЪПЛЕНИЕ

Законите на Хамурапи

Различните закони, които намираме в Еврейската Библия, не били уникални юридически документи на Древния свят. Много народи са създавали свои правни системи, които в някои отношения били удивително сходни с тези на древните израилтяни. Най-известният сборник със закони е Кодексът на Хамурапи, който предшествал еврейската законодателна система с няколко века. Хамурапи бил цар на Вавилония през първата половина на XVIII в. пр. н. е. Неговият кодекс бил изсечен на базалтова стела с дължина 8 фута, която била открита през 1901 г. Той съдържа 282 закона, някои от които ще се сторят доста познати на тези, които са чели еврейския им вариант (но можем да открием в тях и доста ярки разлики). Нека разгледаме няколко примера:

(§ 130) Ако човек овладее насилствено жена, която все още не е познала мъж и която все още живее в дома на баща си, и легне на нейния лоно, и бъде хванат, този човек трябва да бъде убит, а жената трябва да бъде оправдана.

(§ 131) Ако мъж обвинява жена си, но тя не е била хваната да лежи с друг мъж, тя може да произнесе клетва пред Бога и да се върне в дома си.

(§ 195) Ако син удари баща си, трябва да му отрежат ръката.

(§ 196) Ако човек извади окото на сина на друг човек, трябва да му извадят едното око.

(§ 197) Ако е счупил кост на човек, трябва да му счупят кост.

(§ 198) Ако е извадил окото на мушкенум (човек от средната класа – бел. П. Н.) или е счупил кост на мушкенум, трябва да плати 1 мина сребро.

(§ 199) Ако е извадил окото на нечий роб или е счупил кост на нечий роб, трябва да плати половината от покупателната му стойност.

(§ 209) Ако човек удари дъщерята на друг човек и предизвика нейния аборт, трябва да плати 10 сикла сребро за плода ѝ.

(§ 210) Ако тази жена умре, трябва да убият дъщеря му.

Различните сборници със закони на Тората

По-голямата част от книгите „Изход (от глава 20) и „Числа“ (до глава 10), както и „Левит“, са основани на Жреческия кодекс. Но, както вече споменах по-горе, неговият автор е използвал по-ранни сборници със закони. Освен Декалога, учените са извели още три подобни корпуса, които са станали част от един юридически документ.

Книга на Завета

Книгата на Завета се намира в „Изход“: от глава 20 (стих 22) до глава 23 (стих 33). Дълго време повечето библеисти смятали, че неин източник е Елохист, а не Жреческият кодекс. Името на книгата е свързано със стих 7 от глава 24 на Изход: „После взе книгата на завета и я прочете, като слушаха людете; и те рекоха: Всичко, каквото е казал Господ, ще вършим и ще бъдем послушни“. Законите, приведени тук, веднага след Декалога, са почти изцяло казуистични. Те илюстрират времето, когато народът на Израил се е заселил вече завинаги в Обетованата земя, а израилтяните са живеели в общини със своите семейства, роби и животни. Законите очертават основно бита на селскостопанските общини. Така че, Книгата на Завета се отнася традиционно не към времето на Моисей, а към по-късен период от израилтянската история. Ето основните теми на този сборник със закони:

Робите. Предполага се, че свободните хора ще притежават роби, които от своя страна ще бъдат разглеждани като собственост (гл. 21). Въпреки това, намираме указания за отношението към тях. Например, всеки мъж евреин трябва да бъде освободен след шестгодишно робство (21:2); човек може да продаде дъщеря си като наложница, но ако тя не удовлетворява господаря си, може да бъде освободена срещу откуп (21:7–8).

Насилието (гл. 21). Намираме многобройни закони, засягащи насилствените действия. Например, всеки, който удари един от родителите си, трябва да бъде убит, както и този, който прокълне баща си или майка си. Подобна участ очаква и похитителя на деца.

Правата на собственост (гл. 21). Ако нечий бик се държи неподобаващо, с него трябва да се направи нещо. Например, ако бик убоде някого до смърт, трябва да бъде убит с камъни и не трябва да се яде. Ако обаче бик, който преди това е нападал хора, намушка човек, не само бикът ще бъде убит, но и неговият господар.

Компенсиране на щетите (гл. 22). Ако някой умишлено или неумишлено навреди на друг, същият трябва да възстанови щетите на пострадалия. Например, ако някой открадне овца и я заколи или продаде, трябва да плати сума, пет пъти по-голяма от първоначалната ѝ стойност. Ако по нечия вина се случи пожар и пострадат нечии посеви, виновникът трябва да компенсира загубата им.

Жените. Очевидно е, че посочените примери за закони се отнасят само за възрастни мъже. Жените и децата се разглеждали като тяхно имущество. В Декалога последната заповед забранява да се желае (иначе казано - да се иска толкова силно, че да идва мисъл за кражба) нечий дом, нечия жена, нечий роб, вол или магаре. Така виждаме, че жената се цени наравно с магарето.

Свещенически кодекс

В книгата „Левит“ (гл. 1 — 16) намираме така наречения Свещенически кодекс. Той е сборник от закони, които, както подсказва името, са задължителни главно за свещениците и се отнасят до техните занимания (например, реда на жертвоприношенията) и до тяхната сфера на дейност (като поддържане на ритуалната чистота). Разбира се, източник на Свещеническия кодекс е Жреческият кодекс. Нека разгледаме някои основни въпроси.

Жертвоприношенията (гл. 1–7)

Ако говорим накратко, жертвата е вид подарък или дар за божеството. Всички древни религии, включително в Древния Израил, считали, че на Бога или на боговете трябва да бъдат принасяни жертви. Историците и антрополозите отдавна се питат как е възникнала идеята за жертвоприношението и каква функция е призвано да изпълнява. Възможно е да съществуват множество отговори. Обикновено в жертва се принасят хранителни продукти (животни или растения), затова много учени смятат, че те са насочени към задоволяване на боговете, което ще ги направи щастливи, защото никой не иска да има гладен бог. Жертви могат да символизират също така и обикновените приноси на боговете. Обикновено се използва това, което е най-необходимо или има особена стойност за човека: аз ти предлагам този дар, за да можеш да ми отвърнеш със същото. В някои случаи, вероятно, се е считало, че жертвеното животно може да замести по някакъв начин човека, който дължи живота си на бога: вземи това животно, а не мене. В други случаи жертвоприношението изпълнявало съпоставима функция с „изкуплението“, когато било необходимо да се възстановят предишните добри отношения с бога, ако човек е извършил някакво престъпление и по този начин е предизвикал гнева на своя бог. Понякога жертвоприношенията, описани в Тората, били извършвани, за да върнат човека в състояние на ритуална чистота пред Бога — тема, която ще разгледаме с подробности по-късно. Можем да открием някои явни странични ползи от цялата система на жертвоприношенията: в някои случаи, както ще видим, тялото на животното бивало изяждано, давайки на вярващите рядката възможност да опитат месо, което така или иначе било рядко угощение. Освен това, свещениците, извършващи жертвоприношения, също можели да се присъединят към трапезата и по този начин да получат награда за своя труд.

В книгата „Левит“ (гл. 1–7) намираме цял ред различни видове жертвоприношения. Опитите да се разберат и систематизират се превърнали в главоболие за библеистите в продължение на години. Особено като се има предвид символиката на всеки акт на жертвоприношение. По-долу са представени най-важните от тях.

Акт на изгаряне. По време на такъв ритуал животното се убива, кръвта му оросява олтара (свещената маса, на която се извършва цялото действие). След това всичко се изгаря без остатък. Текстът на книгата „Левит“ не уточнява целта на такова жертвоприношение.

Зърнени жертвоприношения. По време на подобен акт се полива брашно с масло и тамян и се изгаря. Считало се е, че ароматът, който се издига към небето, е угоден на Бога. И в този случай не знаем целта на тези жертви.

Молба за благополучие. Тук имаме друг вид жертвоприношение, по време на което животното е заклано, а кръвта му оросява жертвеникa. Вече не се изгаря цялото тяло, а само мазнините. Останалото месо се изяжда от този, който принася жертвата, и от свещениците, извършващи ритуала.

Грях и жертва за изкупление на вина. В този случай животното се коли, кръвта му оросява жертвеникa, а мазнините се изгарят. Останалата част от тялото се изнася извън светилището (свещеното място) и се изгаря или просто се изхвърля. Целите на тези ритуали са ни известни: предполагало се е, че трябва да "очистят" човека, който е съгрешил пред Господа, и да възстановят правата му.

Чиста и нечиста храна (гл. 2)

В Свещеническия кодекс намираме първото споменаване на диетични правила: какво може да се яде и какво не. Не бива да мислим, че древните израилтяни са били единствените в стремежа си да изключат от диетата си определени храни (като свинско и миди, например). Някои древни вярвания също са спазвали подобни забрани. Защо обаче някои видове храни са били забранени в едни култури, а разрешени в други? Различните хранителни правила биха могли да се основават на древни спорове, за които никога няма да разберем. Въпреки това, в повечето случаи — вероятно и в израилските закони — подобни предписания произлизат от желанието да се отдели определен народ от съседните, а не от размисли за здравословно хранене. Свине били принасяни в жертва в религиозни култове на съседни на Израил народи: поне от филистимците. А израилтяните отказвали да ядат свинско месо. Може би не е случайно.

Но става въпрос не само за свинско месо. В глава 11 на книгата „Левит“ е забранено да се яде всеки бозайник, който няма раздвоени копита и не преживя. Така че подобна забрана важи и за бобрите, и зайците. Рибата трябва да има перки и люспи. Забранено е да се ядат хищни птици: грифове и други.

Ритуална нечистота (гл. 12–15)

На повечето съвременни хора им е трудно да осмислят понятието „ритуална нечистота“, защото в нашата култура, по същество, не може да се намери нещо повече или по-малко аналогично. За Свещеническия кодекс е напълно естествено, че човек може да стане ритуално нечист и трябва да извърши някакъв акт на „очистване“, за да възстанови своите ритуални права. Но ритуалната нечистота няма нищо общо с „греха“ или с какъвто и да е непослушание. Тук намираме някои случаи, когато човек може да бъде поставен в състояние на нечистота, при което му е забранено да влиза в храма и да се покланя на Бога, докато не се очисти и не стане отново пълноправен член на общността. Например: при допир до труп, раждане и дори менструация. Проказа и различни кожни заболявания правят човека нечист, както и многобройните телесни отделяния (сперма например). Свещеническият кодекс описва различни видове ритуални нечистоти и предписва стъпките, които трябва да се предприемат, за да се превърне нечистият в чист.

Съдният ден (гл. 16)

Особено значение за книгата „Левит“ има денят (веднъж в годината), когато всички грехове могат да бъдат изкупени, иначе казано - тържествено простени. Отначало първосвещеникът принася в жертва биче за изкупление на своя грях. След това жертва козел за очистване на светилището от греховете на народа за цялата предходна година. После върху друг козел първосвещеникът трябва да положи ръце, да признае всичките грехове на Израил и да пусне козела свободен в пустинята. Идеята е, че козелът („козел на отпущението“) ще отнесе греховете толкова далече, че те повече няма да бъдат в народа.

Кодекс на святостта

Кодекса на святостта намираме в главите 17–26 на книгата „Левит“. Той може също да произлиза от Жреческия кодекс, но в такъв случай наблюдаваме някои разминавания сред библеистите: дали Кодексът на святостта е чисто изобретение на Жреческия кодекс, или е съществувал преди него и е бил просто вмъкнат в източника. Други учени смятат, че Кодексът на святостта е написан след Жреческия кодекс и е прибавен към него, за да обясни законите му. Постоянното повторение на думата „свят“ при всичките закони, които срещаме тук, определя името Кодекс на святостта. Можем красиво да обобщим всички постановки с един цитата от книгата „Левит“: „Святи бъдете, защото Аз Господ, вашият Бог, съм свят.“ (19:2).

Святостта в настоящия контекст не означава натрапчиво благочестие („по-свят от тебе“); основната идея е, че народът на Израил трябва да се отличава от другите народи. Както Господ е напълно отделен от Своето творение и пребивава на небесата, така и Неговият народ трябва да се отдели от всички останали като избран сред тези, които не са били избрани от Бога. Израилтяните се различават от другите народи не само със своето поведение — макар че то не е по-маловажно, — но и с това, че техните действия са подчинени на волята на Господа. От етична гледна точка такова поведение може да бъде илюстрирано със следния цитат: „Обичай ближния си, както себе си“ (19:18). В този контекст вашият „ближния“ е, разбира се, човек, който живее в една и съща общност с вас. Естествено, не е необходимо да обичате тези, които са извън Израил. Още повече, че скоро на израилтяните ще бъде заповядано да изтребят хананейците. Въпреки това, в рамките на общността, трябва да се отнасяте към другите така, както бихте искали те да се отнасят към вас.

Кодексът на святостта съдържа както аподиктични, така и казуалистични закони: някои от тях включват указания за религиозни практики и праведно поведение в общността. По своята характер те са повече изисквания към жертвоприношенията. Тук срещаме закони, засягащи храната: израилтяните не трябва да ядат месо с кръвта на животните (19: 26). Предписанията забраняват практики като врачуване или гадаене. Законите посочват определена форма на външния вид: израилтянските мъже не трябва да режат краищата на косите или брадите си (19: 27). Те също така включват много етични въпроси, някои от които засягат личния живот: човек не може да продаде дъщеря си в сексуално робство (19: 29), израилтяните трябва да уважават възрастните (19: 32). Някои интересни закони имат отношение към интимната сфера: израилтянин не може да има сексуални отношения с баща си, майка си, мащехата си, сестра си, единокръвна сестра или доведена сестра, леля си, снаха си и с жена по време на менструация. Осъжда се мъжката хомосексуалност. Не намираме подобна забрана, засягаща отношенията между жени. Срещат се указания за празници и пости. Така Кодексът на святостта засяга почти всичките аспекти на живота.

Разбира се, целият закон на Моисей е насочен към всички израилтяни. Предписанията на Древния Израил далеч не са толкова сложни за разбиране, колкото съвременните правни кодекси на западните страни. Функцията на Закона не се ограничава само до регулирането на живота в обществото и до превръщането му в по-добро, по-щастливо и по-благоприятно място за обитаване. Законът е също така посредник между народа и Бога. Именно затова, в допълнение към наказателните и гражданските права, се появяват предписания за чистотата и нечистотата, за жертвоприношенията, закони, които забраняват или позволяват определени религиозни практики. Така или иначе, подобни закони трябвало да насочат израилтяните по праведния път за съжителство в общността и по пътя за помирение с Бога: с Този, Който ги извел от египетското робство и ги избрал за Свой народ. Господ им дал Закона и сключил с тях Завет, а народът от своя страна трябвало да следва заповедите на Тората.

(Следва)

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА) / СНИМКИ

До тук, който е следил този блог, знае, че публикувахме книгата на Кирил Григоров Пърличев, син на нашия именит възрожденец Григор Пърличев и деец на македонското освободително движение, „Сръбските жестокости в Македония (1912-1915)“. Цялата публикация може да видите ТУК.

Това е обаче част от по-голямата книга на Кирил Пърличев „Сръбският режим и революционната борба в Македония (1912-1915 година), която започваме да публикуваме от днес след превръщането на наличния PDF файл с ABBYY FineReader 15 в текст и редактирането на текста от стария правопис към съвременния.

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР

ГЛАВА ПЪРВА: 1. Хуриета и балканската война от 1912 година; 2. Българските революционни чети — партизански отряди в помощ на съюзнишките сръбски войски против турците; 3. След привършване на военните действия и настаняването им в Македония сърбите неприязнено се отнасят спрямо българското население; 4. Населението реагира още от първия ден. Изложения до българското правителство и българския цар; 5. Междусъюзнишката война и последствията ѝ: открито преследване на всичко българско — език, училища, черкви, учители, свещеници, владици, граждани, селяни; биене, затвор, заточение, конкретни случаи.

ГЛАВА ВТОРА: 1. Въстаническо движение в Дебър — Струга — Охрид.; 2. 3. 4. Прогонване на сръбскитe войски и установяване българска революционна власт. Фронтът на въстаническите боеви сили. Водителитe на въстанието.; 5. Изстъпления на сърбите при потушаване на въстанието.; 6. Нови преследвания, гонения и убийства - сега в невъстанали градове и околии..

ГЛАВА ТРЕТА: 1. Подновяване преустановената от турско време революционна борба. Тайни групи по градове и села; куриери, поща; избягване в гората, формени чети, селските общински кметове и общински управления в услуга на нелегалните борци.; 2. Сражения между четите и сръбските войскови части.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА: 1. Динамитни атентати: железопътния мост на река Тополка и оня на Демир Капия.; 2. Голямото нападение при Валандово и Удово.

ГЛАВА ПЕТА: 1. Първите набори в Македония.; 2. Отказа на македонските новобранци да дадат клетва за вярност на крал Петра.

ГЛАВА ШЕСТА: 1. Войната със Сърбия от 1915 г.; 2. Отстъплението на сърбите от Македония. Възторгът на българите от Македония при посрещането на освободителните български войски.

ПРИЛОЖЕНИЯ: 1; 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8; 9; 10; 11

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / "СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА)" В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СНИМКИ

(Край)