БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

Превод: Gemini 2.5 Pro Think

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

Много еврейски писания, определени от учените като „апокалиптични“, противоречат до голяма степен на възгледите, изложени в историческите и пророческите книги. Но апокалиптичната литература се отличава силно от поучителните книги и би било по-правилно да се възприема като рожба на традициите на пророческото писание. Но плодовете на тези произведения се различават съществено от съжденията, които авторите на апокалиптична литература наследили от своите предшественици. Всъщност апокалиптизмът може да се разглежда като протест срещу традициите на пророческото писание, видими във всяка книга на Големите и Малките пророци. Оказва се, че традициите на апокалиптичната литература се проследяват най-ясно в една от книгите на Големите пророци – книгата „Даниил“, последната от Еврейската библия по време на написване (въпреки че някои от кратките разкази в нея може да са били създадени и по-рано). Вече разгледахме някои от тях в главите 1–6 на книгата „Даниил“. Останалата част на книгата (гл. 7–12) описва поредица от видения, за които се предполага, че са дадени на Даниил. Тези видения са пророчески в този смисъл, че показват какво ще се случи в бъдеще; но те се различават силно от останалите пророчества в Еврейското писание. За да покажа тези различия, ще трябва да навляза малко по-дълбоко в условията на зараждането на еврейския апокалиптизъм.

Зараждане на еврейския апокалиптизъм

Ще започна с кратко определение на понятието „апокалиптизъм“, което по-късно ще бъде допълнено с по-подробно разяснение на този феномен. Терминът „апокалиптизъм“ произлиза от гръцката дума „апокалипсис“, която означава „разкриване“, „разобличаване“ или „откровение“. Еврейските апокалиптици вярвали, че Бог им е разкрил божествени тайни, способни да хвърлят светлина върху реалността на земния живот. Накратко, версията е следната: този свят е управляван от силите на злото, но скоро Бог ще се намеси, за да унищожи тези греховни сили и всички, свързани с тях, преди да установи на земята утопично Божие царство.

За да осмислим тази теория – преди да я разгледаме по-пълно – нека се спрем на няколко исторически аспекта.

Пророческата теория

Както вече отбелязахме, класическите пророчества в Еврейското писание се различават едно от друго по няколко аспекта: историческия контекст, към който се отнасят, начина, по който се правят, и спецификата на техните послания. Но има и определени черти, които обединяват всички пророчества, особено що се отнася до осмислянето на действията на Бога, Неговата реакция в отговор на отказа на израилтяните да изпълнят волята Му и бедствията, които ги сполетяват в резултат от този отказ. Ако попитате пророци като Амос, Исая или Еремия защо Божият народ страда, те биха дали готов и ясен отговор. Народът страда, защото Бог го наказва за греховете му. От гледна точка на Амос именно затова се случват суши, глад, епидемии и военни катастрофи: Бог се опитва да покаже на хората погрешността на избрания от тях път и да ги върне в правия път. Ако Го послушат, страданията им ще спрат. Но ако откажат, ги очакват по-тежки разрушения. Пророците изтъквали, че военните и политическите катастрофи, дошли с асирийците и вавилонците, не били част от естествения ход на историята или резултат от агресивната политика на могъщи държави спрямо по-слабите. Всичко това било дело на Бога, наказващ Своя народ за греховете и непослушанието му. Но ако хората се разкаят и се върнат в правия път, Бог ще се смили, ще възстанови добрите отношения с тях и добрите времена ще се завърнат.

Исторически опровержения на пророчествата

В известен смисъл скептичното учение на творби като „Йов“ (в поетическите му диалози) е реакция на общоприетата идея, че ако постъпваш лошо, ще страдаш, а ако постъпваш добре, ще процъфтяваш. Но Йов се вълнува от страданието на човека като личност, а не на израилския народ като цяло – за разлика от Амос, Исая и Еремия. И така, какво се случва, когато народът се върне на пътя на Господа, когато спре да се покланя на идоли, когато се труди, за да облекчи страданието на бедните, угнетените и безпомощните? Какво се случва, когато народът постъпва според Божията воля – страданията все още продължават ли? Всъщност страданията стават дори по-тежки, отколкото когато хората не са се подчинявали на Бога. Какво тогава се случва с пророческите възгледи за живота, когато, изправени пред историческата реалност, те се оказват неверни?

Несъмнено този въпрос занимавал дълго умовете на еврейските мислители, защото нито икономическите, нито политическите, нито военните успехи или поражения на практика нямали никакво отношение към въпроса за верността към Бога или учението на Тората. Най-много въпроси възниквали в периода на елинизма, или по-точно, в годините, предшестващи Макавейската война, която описах накратко в глава 6. Както си спомняте, под властта на Сирия, начело на която стоял тогава селевкидският цар Антиох IV, по-известен като Антиох Епифан, нещата наистина били зле за онези израилтяни, които искали да запазят вярата си в Бога. Антиох поставил в Ерусалимския храм статуя на Зевс, принуждавал юдеите да принасят жертви на езическите идоли и обявявал за незаконни обрязването и другите юдейски традиции.

За онези, които искали да запазят своите изконни традиции, предавани от времето на Моисей, това бил без съмнение период на неописуеми страдания. Но как можели да се обяснят тези страдания? Отговорите на пророческите писания просто не удовлетворявали много от еврейските мислители. Божият народ страдал не защото се покланял на идоли, отхвърляйки традиционните обичаи на юдаизма, нито защото потискал бедните. Той страдал по точно обратната причина: защото отказвали да се покланят на езическите богове и се стараели да следват култовите и етичните закони на Тората.

Затова еврейските мислители стигнали до друг извод. Не ги наказвал Бог. Съществували други свръхестествени сили, противопоставящи се на Бога, които им изпращали наказание. Вината не била в Бога, а в неговите врагове. По някакви причини Бог изгубил контрол над този свят, отстъпвайки пред зли сили, които били твърдо решени да превърнат живота на Божия народ в истински ад и използвали за своите цели представителите на властта (като Антиох Епифан). Ето защо юдеите страдат. Но според тази гледна точка Бог е установил времеви рамки, в които тези зли сили могат да упражняват властта си. И тяхното време почти е изтекло. Много скоро Бог ще се намеси в това ужасно положение на нещата, ще възстанови Своята върховна власт над света и над хората, ще унищожи силите на злото и представителите на властта, които те използват, и ще установи Божие царство на земята – царство, което ще управлява чрез Своите човешки посредници. Бог е дал това откровение, апокалипсис (както го наричат съвременните учени), на своите юдейски пророци.

Тази апокалиптична гледна точка е коренно различна от пророческите писания. Бог не кара хората да страдат; това го правят силите, които Му се противопоставят. Хората не страдат заради своите грехове; те страдат, защото са праведни. Страданията няма да свършат, когато хората се покаят; те ще свършат, когато Бог унищожи Своите врагове. В това, накратко, се състои апокалиптизмът. По-нататък ще разясня по-подробно разнообразните принципи на този светоглед.

Доктрини на еврейския апокалиптизъм

Има четири основни доктрини, към които се придържали древните еврейски апокалиптици.

1. Дуализъм

Апокалиптиците били дуалисти в този смисъл, че вярвали в съществуването на две висши сили във Вселената: силите на доброто и силите на злото. И, разбира се, Бог имал власт над доброто. Но според апокалиптизма Бог имал враг, който също притежавал свръхестествени способности – дяволът. През този период юдеите започват да вярват, че Сатаната, който се появявал дотогава само няколко пъти в Еврейските писания, е всъщност сила на злото, противопоставяща се на Бога, и негов отколешен враг. Както Бог имал сили, с които можел да се разпорежда, така и дяволът имал свои сили. Бог имал ангели, а дяволът – демони. Но на света имало и други космически сили. Например силата на праведността и силата на греховността, силата на живота и силата на смъртта. Според еврейския апокалиптизъм грехът не бил просто акт на неподчинение на Бога. Той бил истинска демонична сила, насочена към това да впримчва хората и да ги кара да действат против Божията воля. Смъртта не била просто нещо, което се случва с човека, когато тялото му престане да функционира. Тя била сила на злото, която се опитва да завладее хората; и когато успее, ги унищожава. Историята на земята е история на борба между силите на доброто и силите на злото.

Този космически дуализъм се проявявал почти по същия начин като историческия. Имат се предвид две епохи – настоящата, в която живеем сега, и бъдещата. Сегашната епоха е под контрола на силите на злото. Но в бъдеще злото ще престане да съществува. Когато Бог унищожи всичките Си врагове, ще влезем в тази нова епоха: епоха, в която Бог ще бъде едноличен владетел, в която вече няма да има страдания, грехове или смърт. Това ще бъде царство, управлявано от Бога – време на мир, радост и любов.

2. Песимизъм

Еврейските апокалиптици не били оптимисти по въпроса за възможностите на живота на този свят. Живеем в епоха, в която управляват дяволът и неговите слуги. И не можем да направим нищо, за да променим съдбата си. Просто не сме достатъчно силни. Ние сме обекти, на които въздействат силите на злото, и тези сили стават все по-могъщи. Няма никаква възможност положението да се подобри с човешки усилия. Нещата ще стават все по-зле и по-зле, докато накрая, в края на тази епоха, портите на ада буквално ще се отворят. И когато това се случи, Бог най-накрая ще се намеси.

3. Реабилитация (възмездие)

В крайна сметка Бог ще възстанови властта Си над света и ще поправи всичките несправедливости. Той е създал този свят и възнамерява да си го върне. Той ще възстанови Своето име и ще спаси Своя народ, като унищожи силите, които Му се противопоставят – дявола, демоните, греха и смъртта – чрез страшен катаклизъм. Някои апокалиптици вярвали, че Бог ще изпрати от рая небесен съдник, който ще извърши съд на земята и ще низвергне всички врагове. И това ще засегне не само свръхестествените сили на този свят, но и всички, които са били на тяхна страна. Всички жестоки владетели и на практика всички зли хора ще бъдат унищожени в деня на предстоящия съд.

Нещо повече, този съд няма да засегне само хората, които живеят в деня на неговото осъществяване. Той ще засегне както живите, така и мъртвите. Именно еврейските апокалиптици развили идеята, че в края на времената ще има възкресение на мъртвите, по време на което всички хора, живели някога, ще се върнат в телата си и ще бъдат съживени, за да се изправят пред съда. Онези, които са били на страната на Бога и са страдали, ще бъдат възнаградени завинаги; а онези, които са били на страната на злото и са станали богати и влиятелни, ще бъдат обречени на вечни мъки. Следователно никой не трябва да си мисли, че може да подкрепя силите на злото, да извлича полза от това и в резултат да просперира, след което ще умре и ще остане безнаказан. На никого няма да му се размине. Бог ще възкреси всекиго от мъртвите и няма никакъв начин да бъде умилостивен или спрян.

Както виждаме, апокалиптичният възглед за света бил своего рода юдейска теодицея (богооправдание), обяснение защо има толкова много страдание в свят, управляван от добър и могъщ Бог. По някакви загадъчни причини Бог е изгубил контрола над тази епоха в полза на сили, донесли толкова много нещастия и страдания. Но в крайна сметка Божията воля ще възтържествува и доброто ще победи. Според тази гледна точка последната дума не е на силите на злото, а на Бога. И смъртта не е краят на историята. След смъртта ще последва нов живот и вечна награда за онези, които са запазили вярата си и в резултат от това са страдали в нейно име. Но кога ще настъпи този повратен момент в историята, това катастрофално унищожение на силите на злото, това окончателно възкресение на мъртвите?

ОТСТЪПЛЕНИЕ Възкресение срещу съживяване Идеята за възкресението е апокалиптична идея, която не съществувала, преди апокалиптиците да започнат да развиват тази мисъл в годините, предшестващи Макавейската война. Движеща сила на идеята било желанието за оправдание на Бога (теодицея). Възкресението на мъртвите можело да оправдае цялата болка и страдания на този свят, причинени в частност и на избрания народ. Тези страдания са временни. Скоро Бог ще възнагради Своя народ, като го възкреси от мъртвите и му дари вечна радост и покой. А грешниците ще бъдат възкресени телесно, за да търпят вечни мъки. Не сме чували нищо за тази идея за възкресение преди „Даниил“ (вж. Пророчествата на Даниил, 12:1–3). Когато по-рано в еврейските писания хора били вдигани от мъртвите – например при чудесата на Илия и Елисей в първата и втората книга „Царе“ – се подразбирало, че те ще умрат отново. С други думи, те били съживявани. Но телата им не се превърнали в безсмъртна материя, способна да живее вечно. Идеята за възкресението станала в крайна сметка основополагащо понятие за юдаизма и в основна тема за авторите на Новия завет, които били апокалиптици. Когато ранните християни говорели, че Иисус е възкръснал от мъртвите, те нямали предвид, че е бил съживен. Ставало е дума, че е възкръснал – получил е безсмъртно тяло, което повече няма да умре. Всъщност може да се каже, че без апокалиптичния си светоглед ранните последователи на Христос не биха нарекли завръщането Му към живота „възкресение“, защото преди апокалиптизма такова понятие не съществувало.

4. Неизбежност

Еврейските апокалиптици смятали, че в онзи момент живеели вече в края на времената. Нещата били толкова зле, колкото изобщо било възможно. Силите на злото вилнеели и нищо вече не ги възпирало. Но Бог e търпял достатъчно. И скоро трябвало да се намеси, за да извърши своя велик съд. Това трябвало да се случи много скоро. Този момент бил съвсем близо. Хората, страдащи в името на праведността, трябвало да се държат и да останат верни на своя Бог. Не им оставало да страдат още дълго. Бог или Неговият небесен съдник, изпратен от рая, трябвало да се появи скоро и да възнагради хората за това, че са останали вярващи до самия край. Просто трябвало да потърпят още малко. Ето в какво се състояло Божието откровение.

Апокалиптизмът като литературен жанр

Приблизително по времето, когато Селевкидите властват над Юдея, в дните на управлението на Антиох Епифан, започнало да се заражда течение, което съдържало в себе си апокалиптични възгледи от подобен род. Всъщност именно по това време започнало писането на еврейски апокалипсиси. Терминът „апокалипсис“ се отнася до литературен жанр (както епическите поеми и новелите са жанрове, така са и апокалипсисите). Има разлика между апокалиптичния светоглед (апокалиптизъм) и литературния жанр, който го изразява по-добре от всеки друг (апокалипсис). Искам да кажа, че един юдей можел да бъде апокалиптик, без да напише произведение, което бихме определили като апокалипсис (но всеки, написал апокалипсис, би бил считан за апокалиптик) – също както има множество марксисти, които никога не са писали „Комунистически манифест“.

Ние сме толкова заинтересовани от жанра апокалипсис и защото последните глави на книгата „Даниил“ са най-ранният достигнал до наши дни образец на този жанр. Имало и други еврейски апокалипсиси, написани след „Даниил“, които не влезли в Писанието; освен това този жанр станал популярен и сред по-късните християни – както може да се види от последната книга на Новия завет, „Откровение“, известна също като „Апокалипсис на Йоан Богослов“.

Като всеки друг литературен жанр, апокалипсисът притежава определени стилистични характеристики, всяка от които е отличителна. За еврейския апокалипсис са типични следните особености.

♦ Откровения в повествователна проза. Апокалипсисът е прозаично произведение, в което се описва божествено откровение – тайно разкриване на божествени истини, които могат да обяснят реалностите на живота, особено нещастията и страданията, които хората претърпяват на земята.

♦ Прорицатели, пишещи под псевдоними. Откровенията са дадени от Бога на прорицател или ясновидец (или пророк). Всички без изключение пророци, описващи чутото от Бога, го правят под псевдоним – иначе казано, пишат от името на друг човек, представят се за някой друг. В почти всички случаи името, което авторът избира, принадлежи на известен човек, легендарна личност от историята на религията; например Авраам, Енох или дори Адам. (След малко ще видим защо авторите предпочитат да крият самоличността си зад името на известен религиозен деец от древността.)

♦ Абсурдни видения. Нито едно от тези откровения не е написано на прост език. Вместо това те се състоят от абсурдни, объркващи видения под формата на тежък, труден за разбиране символизъм. Често тези абсурдни видения са толкова непостижими, че самият ясновидец не може да разбере техния смисъл.

♦ Ангели като тълкуватели. Именно поради горепосочената причина винаги присъства ангелско създание, способно да обясни какво означава видението – както на пророка, така и, разбира се, на читателите.

♦ Два вида видения. Пророците обикновено имат два вида видения. В някои се описва пътешествие в рая – контролирано, но все пак водещо до объркване, – по време на което ясновидецът наблюдава тамошните реалности, способни да обяснят случващото се тук, на земята. В други случаи пророкът получава видение, в което се показва бъдещият ход на историята. Невинаги е ясно, че поредицата от символични образи, които вижда (например стадо от диви, гротескови животни, появяващи се едно след друго), се отнася по своята същност до поредица от бъдещи събития на земята; но тълкуванието на ангела винаги изяснява това. Някои видения представляват комбинация от тези два вида: пътешествие в рая, което разкрива бъдещия ход на историята (както в „Откровение“-то на Йоан).

♦ Аспект на триумф. Виденията завършват винаги с триумф. В такъв смисъл, че накрая, въпреки цялото безумие на случващото се преди това, Бог удържа победа над всичко. Виденията започват неизменно с нещо много лошо и завършват с нещо добро, и само в този ред.

♦ Функцията на авторския псевдоним. Има две причини, поради които апокалиптиците предпочитат да описват своите видения под името на известен човек от далечното минало. От една страна, те използват имената на религиозни фигури, за които се смятало, че са били особено близки до Бога. Кой друг, ако не Мойсей, Авраам или Енох, които повече от всеки друг били подготвени за Божието откровение, би могъл да представи бъдещия ход на историята или тайните на рая? От друга страна, има и по-характерна причина – поне по отношение на апокалипсисите, които предвиждат бъдещия ход на историята. Да допуснем, че авторът живее в определено време, когато нещата далеч не са розови, и е убеден, че до края на времената остават буквално няколко дена. Той иска да предскаже какво ще се случи в най-близкото бъдеще. Обръщайки се към читателите от името на някой, живял в далечното минало, той можел да предскаже не само това, което ще се случи в близкото бъдеще, но и това, което трябвало да се случи в бъдещето на човека, на когото се приписва предсказанието. Така, ако някой, живеещ през I в. пр. н. е., твърди, че е Мойсей, живял 1200 години по-рано, той може да припише на Мойсей предсказания за няколко събития, които вече са се случили по времето на истинския автор. И ето, всичко, което според пророчествата на Мойсей е трябвало да се случи, се е случило наистина! (Разбира се, че се е случило: авторът описва вече станали събития, наричайки ги пророчества на Мойсей за това, което ще се случи някога.) Това прави собствените предсказания на автора за близкото бъдеще много по-правдоподобни за читателите, които си мислят, че „Мойсей“ се е оказал прав за всичко, което вече се е случило до този момент; следователно той несъмнено е прав и за онова, което предстои. С други думи, това фиктивно авторство било начин да се убедят читателите, че краят наистина е близо и че авторът има пълното право да говори за предсказания, дадени му от самия Бог чрез ангелски пратеник. Нали тези книги трябвало да дадат надежда и увереност на своите читатели: в края на времената всичко ще си дойде на мястото, а този край е вече близо.

Пророчествата на Даниил като апокалиптичен жанр

Както вече казах, „Даниил“ е най-ранният образец на пълноценен апокалипсис, достигнал до наши дни. Съществуват и други откъси от Еврейското писание, които учените смятат за очевидни - или достатъчно очевидни - примери за апокалиптизъм. Всеки от тези откъси изглежда така, сякаш е бил добавен по-късно към вече съществуващ ръкопис. Например пророчествата на Исая (гл. 24–27), известни като „краткия апокалипсис“ на Исая, не са написани от Исая от Йерусалим през VIII в. пр. н. е., а са вмъкнати по-късно в неговото произведение; това се отнася и за втората част на книгата „Захария“ (гл. 9–14), която съдържа също елементи на апокалиптизъм.

Но в най-пълната си форма този жанр се среща в главите 7–12 на „Даниил“. Учените отдавна са стигнали до извода, че за разлика от по-ранните разкази в главите 1–6, виденията, описани в тези глави, са написани по време на управлението на Антиох Епифан, около 167 г. пр. н. е. Както скоро ще видим, двете части на книгата са били съединени вероятно по-късно поради тематичната си прилика.

В книгата са описани общо четири видения и когато ги прочетете, ще разберете, че те са наистина абсурдни (и може би трудни за разбиране). Няма да давам тълкуване на всичките четири видения, а просто ще взема за пример едно от тях и ще го обясня, като покажа как възприемането на видението в рамките на апокалипсиса помага да се разкрие неговият смисъл. Точно както при съчиненията на класическите пророци, произведенията на апокалиптиците (както еврейските, така и християнските) не били създадени, за да предсказват бъдещето за стотици или хиляди години напред. Тези автори пишели също за своето поколение и тяхната мисия била да дадат надежда на хората от своята епоха.

Най-напред обърнете внимание, че тук са представени всички особености на апокалипсиса като жанр, които току-що формулирах. Седмото видение на Даниил има божествен произход и се предава чрез ангел. То е изпълнено с абсурдни образи и символи. Даниил описва сън (нощно видение), в който му се явяват четири диви звяра, излизащи от морето. Единият от тях има тяло на лъв и крила на орел; вторият е мечка, опираща се на своите зъби; третият – леопард с птичи крила и четири глави; и четвъртият, когото той нарича „страшен и ужасен“ (в сравнение с останалите ли?), е ненаситен звяр с железни зъби и десет рога, който поглъща и смазва всичко наоколо. Звярът имал още един, малък рог. Този рог имал човешки очи и уста, която изричала високомерни думи. По дяволите! Следващата част от видението е още по-трудна за разбиране: в нея се говори за „Древния по дни“ (тоест за Бог), седнал на своя трон и заобиколен от хиляди хиляди, които Му служат пред отворената книга на Страшния съд. След това зверовете са лишени от силата си и Даниил вижда „един като Човешки Син“ (в новото издание преведено „подобен на човек“), който идва по райските облаци; „И Нему се даде власт, слава и царство, за да Му служат всички народи, племена и езици; Неговото владичество е вечно владичество, което няма да премине, и царството Му – царство, което няма да се разруши“ (7:14).

Като цяло това е абсурдно видение и Даниил реагира подобаващо – със силно главоболие. Също като своите читатели, той не е в състояние да осмисли видяното, но за щастие – както винаги се случва в подобни апокалипсиси – се появява ангелско създание, готово да му обясни всичко. Даниил научава, че четирите звяра символизират четирима царе, или четири царства, които ще се сменят едно след друго и ще предизвикат големи разрушения на земята. Четвъртото царство обаче ще бъде най-ужасното от всички. Десетте рога символизират поредица от негови царе, а последният, малък рог – най-жестокия владетел, който „ще говори думи против Всевишния и ще угнетява светците на Всевишния; дори ще замисли да отмени техните празници и закона им“ (7:25). Но времето му скоро ще отмине, властта му над земята ще бъде отнета и ще бъде „дадена на народа на светците на Всевишния, Чието царство е вечно царство, и всички властители ще Му служат и ще Му се покоряват“ (7:27).

И това е краят на видението. А този апокалипсис може да се отнесе към виденията, показващи историческа последователност от събития (а не към виденията за райското царство); в него явно присъства аспект на триумф, защото накрая ужасните чудовища са унищожени по време на съда, а светците ще управляват вечно; а авторският псевдоним функционира и в двете посоки: фигурира известният мъдрец от миналото Даниил, който вижда тези образи, и също така му се дава възможност да предскаже нещо, което по същество се е вече случило – налице е така нареченото „пророчество за вече извършеното“.

Това става ясно, щом разберете какво точно „предсказва“ Даниил. Спомнете си: Даниил живял уж през VI в. пр. н. е., по време на Вавилонския плен. Той вижда четири царства, които се сменят едно след друго (точно както при съня на Навуходоносор, в разказа за Даниил, гл. 2). Тълкувателите не срещнали особени трудности в разбирането за какво става дума. Първият звяр е Вавилон от времето на Даниил; следващият е Мидия (която според тази книга е завладяла Вавилон); след това е Персия; и накрая Гърция с нейната елинистична политика. Десетте рога символизират десетте царе от елинистичната династия на Селевкидите и, което е най-важното, малкият рог, който се появява накрая и прави живота на праведниците непоносим, опитвайки се „да отмени празниците и закона им“, е не друг, а Антиох Епифан.

Всичко това са „предсказания“ на Даниил. Но, разбира се, авторът просто описва онова, което знае, че вече се е случило. И така, какво ще се случи по-нататък? Властта над света не се предава на поредното гротесково чудовище, а на „един като Човешки син“ – с други думи, на смъртен владетел (антипод на ужасните създания, управлявали преди това). И кой е този човек? В тълкуването се казва. Това е „народът на светците на Всевишния“ (7:18, 27). Иначе казано - светците са Божият народ, израилската нация. Те ще положат основите на ново царство, чрез което Бог ще управлява на земята. Наистина триумфален край. Съвсем скоро презреният противник на Бога, Антиох Епифан, ще бъде повален заедно със своето царство. И Израил ще наследи земята.

Разбира се, това не се случило – ето защо по-късно тълкувателите били принудени да приемат алтернативни интерпретации, както се налага и днес. Важно е обаче да се има предвид, че авторът предсказвал не далечното, а своето най-близко бъдеще. Той пишел за своите съвременници, евреите, които били подложени на гонения и тежки страдания под властта на ненавиждания от всички чуждестранен тиранин. Даниил искал да увери своите читатели, че техните скърби и страдания няма да продължат дълго. Искал да им даде надежда. Силите на злото вилнеят с пълна мощ, но скоро Бог ще се намеси и ще ги унищожи, изпращайки чудовищни катаклизми. И когато го направи, ще възнагради Своите верни последователи, като им дари власт на земята. А дотогава всичко, което трябва да правят, е да пазят вярата си и да чакат.

ОТСТЪПЛЕНИЕ Гледни точки за страданието: пророци и апокалиптици Един от начините да видим абсолютната разлика между пророческата и апокалиптичната гледна точка (без да забравяме, че те имат и много общи неща) е да проучим какво казва всяко от ученията за причината за страданията на Божия народ. Например, ако сравним главите 3–5 от книгата „Амос“ със 7-ма глава от книгата „Даниил“, можем да видим следните противоположни отговори на ключови въпроси. 1. Кой кара Божия народ да страда? Амос: Бог, който го наказва за греховете му; Даниил: чудовищните рожби на злото, които се противопоставят на Бога и причиняват болка на избрания народ. 2. Кой е виновен, че хората страдат? Амос: самите хора; Даниил: силите, които се противопоставят на Бога. 3. Трябва ли да виним страдащите? Амос: без съмнение, да; Даниил: разбира се, че не. 4. Кога ще спрат страданията? Амос: когато хората се покаят и се върнат в правия път; Даниил: когато Бог унищожи дивите „зверове“, които причиняват страдания на хората. 5. Как ще свърши всичко? Амос: Бог ще прости на хората, ще ги приеме обратно и ще възстанови справедливостта; Даниил: Бог ще извърши жестока разправа със силите на злото и ще предаде властта над света в ръцете на Своите праведници. 6. Какво трябва да се случи най-напред? Амос: хората трябва да бъдат наказани за греховете си; Даниил: нужно е съвсем малко – хората просто трябва да се придържат към своята вяра.