МРАЧНАТА ЖЪТВА НА ДАРВИНИЗМА

ИЗТОЧНИК: “RZECZPOSPOLITA“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

През 1859 г. Чарлз Дарвин публикува книгата „За произхода на видовете чрез естествен подбор, или за запазването на привилегированите раси в борбата за съществуване“ (англ. "On the Origin of Species by Means of Natural Selection, or the Preservation of Favoured Races in the Struggle for Life" – бел. П. Н.). Днес пълното заглавие на този фундаментален труд на създателя на теорията за биологичната еволюция е старателно пропускано в множество дебати, статии и научни книги от съображения за политическа коректност. Още през 60-те години на XIX в. Чарлз Дарвин осъзнава с ужас, че неговият труд е тълкуван погрешно и представлява основа за напълно чужди нему расови теории.

През 1865 г. британският естествоизпитател, антрополог и лекар Франсис Галтън, позовавайки се на произведението на своя братовчед Чарлз Дарвин, заявява: „Ако за подобряване на човешката раса посветим дори една двадесета част от разходите и усилията, посветени на подобряването на породите коне и добитък, каква плеяда от гении бихме могли да създадем.“ А в действителност първата книга на Дарвин има малко препратки към вида Homo sapiens, като се концентрира предимно върху еволюцията на животинския и растителния свят.

Но расисти като Галтън не се интересували от протестите на Дарвин. През 1869 г. Галтън публикувал своя труд „Hereditary Genius“ („Наследственият гений“), в който за пръв път използвал термина „евгеника“, заимстван от гръцката дума „eugenes“, което означава „добре роден“ (тоест: роден без недостатъци – бел. П. Н.).

Привържениците на евгениката дават за пример Спарта като селекционирано общество. Там новородените били подлагани на оглед от старейшините – тези, които считали за слаби или болни, били изоставяни (в планината, а не хвърляни в пропаст, както пише в някои учебници по история – бел. П. Н.). Погрешно се вярвало, че силните и здрави деца израстват винаги като по-добри воини и по-мъдри граждани на Спарта. Илюстрация: картина на Джузепе Диоти от 1840 г. „Селекция на спартанските новородени“

В теорията за формирането на по-добри човешки раси възгледите на Галтън споделя френският психиатър Бенедикт А. Морел, който още през 1857 г., тоест две години преди появата на книгата на Дарвин, публикува „Трактат за физическите, интелектуалните и моралните дегенерации на човешкия вид“. Морел създава теория за „дегенерацията“ на някои родове, народи и раси, която според него е резултат от болести и наследствени нарушения, които не могат да бъдат излекувани.

Появата на издателския пазар през 1871 г. на поредния труд на Дарвин „За произхода на човека“ предизвика експлозия от странични расови теории. Те не отхвърлят хипотезата за общия предшественик на човечеството от маймуната, но подчертават, че групите, които мигрирали от Африка на север, трябвало да се борят за оцеляване в трудни климатични условия, като по този начин усъвършенствали своите инструменти, докато тези, които останали в тропическите райони, не развили творчески познавателни способности. Цветът на кожата станал в очите на расистите белег за интелектуалното развитие на дадена човешка раса.

Теории, които намерили благодатна почва

Дарвинизмът бил използван и срещу хората с интелектуални затруднения. Унгарският лекар Йожеф Маджар заявява през 1910 г.: „Социалната помощ във формата, в която я виждаме днес, представлява заплаха, защото пречи на изчезването на индивиди, които са най-обременителни и опасни за обществото, и допринася за тяхното размножаване.“ След което, позовавайки се на евгеничните теории, добавя: „Ако държавата има право да лишава своите граждани от свобода, а дори и от живот, то без съмнение има право и да ги стерилизира.“ Възгледите на Морел и неговите поддръжници срещат сериозна критика от страна на християнските среди, особено от средите на католическите мислители. Но попадат на благодатна почва сред радикали от типа на Хитлер. Харесват се също на някои протестантски общности отвъд океана.

В своята книга от 1914 г. „Предизвикателство на фактите и други есета“ американският расист и дарвинист, социологът Уилям Г. Самнър, критикува католическия хуманизъм: „Сантименталните се възмущават винаги яростно от концепцията за оцеляването на най-силните, която е плод на свободата. Но ако не ни харесва оцеляването на най-силните, алтернативата е оцеляване на най-слабите“. При това Самнър се позовава на т.нар. негативна евгеника на Галтън, която се състои в недопускане на смесването на по-низши индивиди („отпадъци“) с по-висши. Тази концепция, както и расовите възгледи на френския философ Жозеф Артюр дьо Гобино, вдъхновяват немския юрист Ханс Глобке да разработи през 1935 г. „Закона за защита на германската кръв и германската чест“. Той разделя населението на Германия, а по-късно и на окупираните от нея територии, на т. нар. арийци и неарийци. В националсоциалистическата публицистика се появява и терминът „подчовек“ (на немски: Untermensch) по отношение на евреи, роми, поляци, руснаци и чехи. По-малко от 100 години след появата на еволюционната теория се оформя общият план на германската расова политика, чийто първи етап предвижда избиването на всички евреи и роми и унищожаването на около 50 милиона славяни, включително 85% от поляците.

Автор: Paweł Łepkowski

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1995 г. / ХИМИЯ / МАРИО МОЛИНА

Марио Молина (Mario Molina)

19 март 1943 г. - 7 октомври 2020 г.

Химия (заедно с Паул Крутцен и Франк Шерууд Роуланд)

(За работата му в областта на атмосферната химия, по-специално относно образуването и разлагането на озона.)

1. Произход и образование

• Роден: 19 март 1943 г., Мексико Сити, в семейство на лекар – дипломат (баща) и музикант-скриптичка (майка).

• Ранен интерес към науката: още като дете превръща банята в домашна лаборатория; леля му химичка го въвежда в професионални експерименти.

• Университет: дипломира се като химически инженер в Националния автономен университет на Мексико (UNAM, 1965).

• Аспирантура: магистър в Университета на Фрайбург, Германия (1967), след това доктор по физикохимия в Univ. of California, Berkeley (1972) под ръководството на Джордж Питърсън.

2. Ранни изследвания и постдокторат

След кратко връщане в Мексико работи в Калифорнийския университет-Ървайн при Шерууд Роуланд (1973–1975). Там се заражда сътрудничеството, което променя атмосферната химия.

3. Пробивът с CFC и озона (1974 г.)

• Молина и Роуланд публикуват в „Nature“ фундаментална статия, показваща, че стабилните хлорофлуоровъглеводороди (CFC), използвани в аерозоли и хладилни агенти, се изкачват в стратосферата, където интензивната UV-светлина ги фотолизира:

CFCl₃ + hν → CFCl₂ + Cl·

Свободният Cl· катализира цикъл, който унищожава хиляди молекули озон, без сам да се изчерпва:

Cl· + O₃ → ClO· + O₂

ClO· + O → Cl· + O₂

Нетен резултат: O₃ + O → 2 O₂

• Те изчисляват, че индустриалните емисии могат да доведат до драстично разреждане на озоновия слой. Прогнозата е потвърдена през 80-те с откриването на „озоновата дупка“ над Антарктида.

4. Нобелова награда (1995 г.)

Заедно с Пол Крутцен и Ф. Шерууд Роуланд получава Нобел за „атмосферна химия, особено процесите на образуване и разпад на озона“. Това е първият мексиканец учен с Нобелова награда.

5. Политически и обществен отзвук

• Монреалски протокол (1987): Изследванията на Молина са едно от основните научни основания за договора, смятан и днес за най-успешната международна екодиректива.

• Консултира ООН, Световната банка, Белия дом (администрации Клинтън и Обама), мексиканското правителство.

• Участва в Междуправителствения панел по изменение на климата (IPCC).

6 Академична и преподавателска кариера

• Масачузетски технологичен институт – професор по атмосферни, земни и планетарни науки (1989–2004).

• UC San Diego и Scripps Institution of Oceanography – ръководи Центъра по атмосферна химия и климата (2004–2020).

• Основава Centro Mario Molina (2005) в Мексико Сити – неправителствена организация, фокусирана върху научно обоснована политика за околната среда.

7. Изследователски спектър извън CFC

• Градско замърсяване: първи комплексни химико-фотолитични модели на смог за Мексико и Лос Анджелис.

• Междинни реакционни механизми на органохалогени във въздуха.

• Измервания in situ в тропосферата и лабораторни експерименти с аерозоли.

8. Публикации и награди

• > 200 статии, индекс h ≈ 120.

• Национален орден „Ацтекски орел“ (най-високо мексиканско отличие за чужденци, на него му се присъжда като мексиканец, живял дълго в САЩ).

• Член на US National Academy of Sciences, Pontifical Academy of Sciences, El Colegio Nacional (Мексико) и др.

• 40+ почетни доктората.

9. Личност и наследство

• Запален цигулар; обича камерната музика.

• Страстен популяризатор: изнася лекции на испански и английски за ученици и политици.

• Умира неочаквано на 7 октомври 2020 г. на 77 г.

• Неговият живот олицетворява прехода от фундаментална наука към глобална екологична политика; демонстрира как упорити изчисления и лабораторни данни могат да променят индустриалните практики и да спасят милиони животи от UV-индуцирани заболявания.

Със своята работа и настояване за действия Марио Молина остава пример за отговорен учен, чиято наука служи пряко на човечеството и планетата.

РАЗКАЗАЛ: о3

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ

Превод: Gemini 2.5 Pro Think

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ

ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ

Трудно е да си представим по-голям контраст от този между впечатляващите и горчиви стихове на „Плач Еремиев“ и красивите, еротични и трогателни любовни стихове на „Песен на песните“. Буквалният превод от еврейски на книгата е: „Най-добрата от песните“. В английската и руската Библия тази книга често носи името „Песен на песните на Соломон“. Но традицията да се приписва авторството на цар Соломон не е достатъчно коректна. Както ще видим, книгата е написана няколко века след смъртта на Соломон през X в. пр. н. е. Когато царят се споменава на две или три места, той видимо не е представен като автор на текста (8: 11–12).

Книгата се състои от поредица любовни стихове – това е фактически любовна лирика, възпяваща взаимоотношенията между мъжа и жената. Разбира се, съдържанието на книгата повдига логичен въпрос: как „Песен на песните“ е могла да бъде включена в Писанието. Не е напълно ясно как песните са били събрани заедно: някои учени сочат шест части, други – единадесет, трети – тридесет. Най-очевидно е, че пред имаме малки скици на една тема, обединени заедно в най-необикновената книга на Библията.

Да се датира любовна лирика е винаги трудно. Персийската дума „пардес“ (градина – бел. П. Н.) кара много изследователи да отнасят Песен на песните към периода след изгнанието, приблизително към IV в. пр. н. е.

Книгата се състои от различни мисли и думи, които си разменят помежду си красив мъж и не по-малко красива жена, страстно влюбени един в друг. Понякога чуваме гласовете на други действащи лица, например спътничките на жената. Още от първите редове се потапяте в еротизма на Песен на песните:

1. Нека ме целуне с целувките на устата си - защото любовта ти е по-добра от вино.

2. Твоите масла имат приятно благоухание, името ти е като пречистено масло - затова те обичат девиците. 1: 1, 2

Младият мъж отговаря по-късно на жената с подобни думи: „Ето, красива си, любима моя! Ето, красива си! Очите ти са като на гълъб.“ (1:14).

С развитието на сюжета става ясно, че двамата влюбени не са женени. Младата жена, копнееща страстно за мъжа, е подтикната да излезе на улицата, за да го търси. Намирайки своя възлюбен, тя не го завежда в техен общ дом, а го отвежда в дома на своите родители:

4. Едва ги бях отминала, когато намерих онзи, когото обича душата ми. Хванах го и не го пуснах, докато не го доведох в къщата на майка си и в стаята на онази, която ме е родила..

5. Заклевам ви, ерусалимски дъщери, в сърните или в полските кошути, да не възбудите, да не събудите любовта, докато сама не пожелае. 3: 4, 5

Възхвалявайки се един друг, младите хора не пестят метафори. Мъжът сравнява очите на своята възлюбена с гълъби, косата ѝ – със стадо кози, зъбите ѝ – със стадо овце, устните ѝ – с червена прежда, бузите ѝ – с нар.

1. Ето, красива си, любима моя! Ето, красива си! Очите ти под булото ти са като гълъби. Косата ти е като стадо кози, слизащи от планината Галаад,

2. Зъбите ти са като стадо новоостригани овци, излизащи от къпането, всяка от които ражда близнаци, и нито една между тях не е безплодна.

3. Устните ти са като червена прежда и устата ти е сладка. Челото ти зад булото ти е като парче от нар.

4. Шията ти е като Давидовата кула, построена за оръжейна, хиляда щита висят на нея - всички щитове на силни мъже.

5. Двете ти гърди са като две сърнета близнета, които пасат между кремовете.

7. Ти си цялата красива, любима моя, и недостатък няма в теб. 4: 1–5, 7

Младата жена също изброява достойнствата на своя възлюбен. За нея той е най-добрият от мъжете.

10. Любимият ми е бял и румен, личи между десет хиляди.

11. Главата му е като най-чисто злато, къдриците му са буйни, черни като гарван.

12. Очите му са като гълъби при водни потоци, окъпани в мляко, красиво поставени.

13. Бузите му са като лехи с аромати, възвишения с благоуханни растения. Устните му са кремове, от които капе бистра смирна.

14. Ръцете му са като златни рула, покрити с хрисолит. Тялото му е като изваяна слонова кост, украсено със сапфири.

15. Краката му са като мраморни стълбове, основани на подложки от чисто злато. Изгледът му е като Ливан, превъзходен като кедрите.

16. Устата му е пълна със сладост и той целият е желателен. Този е любимият ми и този е приятелят ми, о, ерусалимски дъщери. 5: 10–16

В „Песен на песните“ срещаме много по-еротични и страстни пасажи, които е трудно да се преведат също толкова точно и красиво на който и да е език от староеврейски.

Много християнски и юдейски читатели неведнъж са се питали как толкова нееднозначна и изключително любовна лирика може да е намерила място в Свещеното писание. Така възниква традицията да се алегоризира „Песен на песните“: да не се възприема буквално написаният текст, а да се анализира това, което би могло да се подразбира.

Някои еврейски мислители стигат до извода, че книгата описва не взаимоотношенията между мъж и жена, а любовта на Бога към Израел. Той е възлюбил Своя народ толкова силно, колкото един мъж може да обича една жена. От своя страна християнските мъдреци, които вероятно са били настроени по-скептично, приложили тази идея към Христос и Неговата църква. И двете интерпретации имат за цел да обяснят как подобна еротична поезия може да е станала част от свещения текст. Въпреки това, според мене книгата е била извадена от първоначалния си контекст, а по-късните традиции започнали да ѝ приписват онези черти и онзи смисъл, които са били удобни в едно или в друго време. Но всъщност книгата се състои наистина от любовни стихове, които описват страстта на влюбени един в друг мъж и жена.

ОТКЛОНЕНИЕ

Еротизъм на текста

В нито една Библия няма да срещнете пълнотата на страстта на „Песен на песните“, затова тук даваме един откъс от свободен дословен превод.

Спя,

но сърцето ми бди.

Глас!

Приятелят ми чука:

„Отвори ми,

сестро моя, приятелко моя,

гълъбице моя, чиста моя,

защото главата ми

е пълна с роса,

къдриците ми – с дребни нощни капки!“

Свалила съм

хитона си,

как сега да го облека?!

Измила съм краката си –

как сега да ги изцапам?!

Приятелят ми

протегна ръце

пред вратата

и цялата отвътре

пламнах за него.

Станах

да отворя на приятеля си

и от ръцете ми капеше смирна,

и от пръстите ми смирна

се стичаше

върху ключалката.

Отворих

на приятеля си,

а приятелят ми

се извърна, отиде си.

(Следва)

ПАНЧО ДОРЕВ / КОСТУРСКО В МАКЕДОНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ / МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ УЧАСТВАТ В ЦЪРКОВНАТА БОРБА

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Claude Sonnet 4 Think и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР / УВОД

ПАНЧО ДОРЕВ / КОСТУРСКО В МАКЕДОНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ в „Библиотека на Павел Николов“

А. МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ УЧАСТВАТ В ЦЪРКОВНАТА БОРБА

1 . Плебисцит за български митрополити в Охрид и Скопие преди освобождението на България

Записано на страница 38 от Държавен важен регистър № 263, почнат в 1286 г. (1869—1870 г.)

Екзархията напоследък е поискала да бъдат назначени митрополити на вакантните Скопска и Охридска епархии. В представените два такрира се изтъква, че според член 10 от фермана от 8 зилкаде 1286 г. (9 февруарий 1870 г.) са изредени епархиите, които влизат под ведомството на Екзархията; Охрид и Скопие се намират вън от изброените епархии, но в една алинея на споменатия член се постановява че ако вън от означените епархии православното население на други места, изцяло или с две трети, изкаже желание да мине под духовното ведомство на Екзархията, и след проверка това се установи, желанието им се удовлетворява.

В миналото, след запитване от Цариград, от получените местни книжа се установи, че от 8600 и няколко къщи от християнското население на Скопие и подведомствените на Скопие местности 8100 и няколко къщи са пожелали да са под Екзархията, а за Охрид едно мнозинство по-голямо от две трети се изказало в същия смисъл, и на 17 сефер 1291 г. (23 март 1874 г.) излезе султански берат, с който се потвърдиха длъжностите на назначените в Скопие и Охрид митрополити.

Тъй като излезе султанско ираде да се представи на какви книжа и доказателства почива горното желание на населението, с повече от две трети, да мине под Екзархията, тези книжа се взеха от бюрото на вероизповеданията и се разгледаха. В доклада на административния съвет на закрития Призренски вилает от 8 муххарем 1291 г. (13 февруари 1874 г.), въз основа на изпратените от местата протоколни решения, се установява, че християнските къщи в околиите и нахиите, които съставят Скопската епархия, били 8698 къщи, от които 567 семейства изявили желание да бъдат под Патриаршията, 8131 семейства да бъдат подчинени на Българската екзархия, а неполучените книжа от Тетовската околия ще бъдат изпратени по-после.

В донесението на Солунския вилает от 21 муххарем 1291 г. (26 февруари 1874 г.), въз основа на протоколното решение на Битолския административен съвет, се установява, че от населението на самия Охрид и подведомствените села 190 души искали да бъдат под ведомството на Патриаршията, 9287 души под Екзархията; в нахиите Преспанска, Ресенска и Демирхисарска 2679 за Патриаршията, 3395 души за Екзархията.

Изпратените протоколни решения се разгледаха и се установи, че за всяко село съществуват подписани и подпечатани от селски мухтари и старейшини книжа, сочейки колко жители желаят Патриаршията и кои — Екзархията. Скопските книжа са потвърдени от административните съвети на околиите Паланечка, Кумановска и Вранянска, също и от окръзите Нишки и Скопски, а охридските книжа — от нахиите Ресенска и Преспанска и околия Охридска и окръг Битолски.

4 джумази-юл-ахър, 1302.

9 март 1301 г. (19 февруари 1885 г.).

Бележка под страницата: — Сравнен с оригинала.

Дават се сведения за българите от Скопие и Охрид: и някои околии и нахии, които са останали под Патриаршията и под Екзархията. Това тескере на Негово Превъзходителство Бейликчи ефенди (на протокола) буквално се написа на 4 джумази-юл-ахър 1302 г. на горната страна на тези тефтери и черновката се постави в торбата за важни книжа. (Следва и препис от текста на Екзархийския ферман)

2. Българите в Битолския окръг да се закрилят

До Солунския вилает.

Понеже се разправя, че българите от Битолския окръг били принуждавани да се отнасят до гръцката митрополия, тук приложено Ви се изпраща едно запечатано предписание, съдържащо тайните наставления до Битолския мютесарифлък, с молба да бъде веднага изпратено на поменатия мютесарифин.

11 джемази-ул-еввел 1289. от Хеджира

5/17 юлий 1872 г.

3. До Битолския мютесарифлък

Понеже се разправя, че българите от Битолския окръг били заставени да се отнасят до гръцката митрополия, — както му е редът, — бе ни съобщено телеграфически. Ако е верен тоя факт, отдаваме го на обстоятелството, че не Ви са известни новите разпоредби, защото за българите е назначен един екзарх и впоследствие ще бъдат назначени отделни митрополити.

Понеже подробностите по тоя въпрос ще Ви се съобщят по-късно, сега за сега налага Ви се да се стараете българите да бъдат твърде много задоволявани и да бъдат бащински закриляни от тормоза и другите постъпки на Патриаршията.

Прочетете настоящето ни тайно предписание внимателно, и го проучете, да бъдете един вид пастир на българите и като се отнасяте твърде мъдро и осторожно, ще се стараете да не давате повод за оплаквания. Това го изискват обстоятелствата, за което Ви се пише настоящето специално писмо.

11 джемази-ул-еввел 1286 г. от Хеджира

5/17 юлий 1872 г.

4. Изборът на екзарх Йосиф — подписи на български народни представители от Битолско и Скопско.

Екзархийският съвет — до Върховното началство на Министерството на външните работи

С високото тескере на Ваше превъзходителство ни се съобщи височайшата заповед на Великото везирство да изберем, в съгласие с Смесения съвет, на вакантната длъжност за екзарх най-достойния от митрополитите и решението да се представи с протокол на Високата порта.

Ние, скромният ни съвет, съобщаваме, че, събрани в Екзархията, разисквахме и с мнозинство на гласовете избрахме на екзархйското достоинство ловчанския митрополит Йосиф ефенди и Ви молим да благоволите да вземете акт от това. Както в този, така и в други случаи всичко зависи от заповедта на Ваше Превъзходителство.

22 реби-юл-ахър 1294 г. от Хеджира

24 април 1293 г. финансова (1877 г.)

Следват 18 печати:

Панарет — митрополит на Пловдив и епархията

Григорий — митрополит на Русчук и епархията,

Доситей — митрополит на Самоков и епархията,

Ирги син на Стоян — член на Сената,

Д-р Янчо Стою — член на Държавния съвет,

Димитраки — народен представител на Дунавския вилает (в първия турски парламент б. н.)

Николи — от народните първенци,

Никола Михайловски — член на Учебния съвет,

Петраки — народен представител на Дунавския вилает,

Стефанаки — народен представител на Дунавския вилает

Захарий х. Гюрович — народен представител на София

Иоаким Груюоглу — от народните първенци,

Димитри, син на Робе — народен представител на Битолския вилает,

Никола Христо Тъпчилещов — търговец,

Пешо Тодоров — народен представител от София,

Иорги Стефан — народен представител на Косовския (Скопския) вилает,

Тодор Искович Геков — от народните първенци,

Димитри Пандуров — от народните първенци

5. Българското население в Костурско иска български митрополит

Висока порта

Секретариат на

Минист. на външните работи

№ 1611

№ на Великото везирство

156334—404

До Негово Височество Великия Везир

Скромно излагаме:

Заместникът на маршалството на третия (Битолски) султански корпус съобщава, че българите готвели петиция до Екзархията да се назначи един български митрополит в Костурската епархия, изтъквайки, че осем десети от населението в Костурско били българи. На направеното запитване, корчанският мутесарифлък (окръжно управление) с телеграма донася, че населението по език и по род е българско, и българските разбойници тайно принуждавали онези, които признавали ведомството на Патриаршията, да минат под лоното на Българската екзархия, и наистина, както ми се донася от Битолския вилает, приготвяла се една обща петиция.

И така приготвянето на общи петиции е забранено, и тъй като приготвяната петиция преследва особени и вредни цели, нещо, което подсилва забраната, в отговор ние дадохме съвети на споменатия вилает да попречи на съставянето и изпращането на такива петиции, да не допуска повтарянето на такива неща и направи законното следствие против съставителите. По същия въпрос дадохме сведения и на Министерството на правосъдието и на изповеданията. Във всеки случай ....

2 реби-юл-еввел 1321 г.

29 май 1319 г. (1903 г.)

Министър на вътрешни работи

Мемдух

На 22 май, под № 1611 се писа на инспектора на румелийските вилаети въз основа на това съобщение на Министерството на вътрешните работи, да влезе в сношение с вилаета (Битолския) и да направи потребното.

6. Българи и гърци помощници на валии в Битолския и Косовския вилаети. За сърби не става дума

Заверен препис от доклада на Министерския съвет

От мерките, които се взимат в румелийските вилаети, на Негово Величество биде представено на височайшо одобрение и Н. В. Султанът е одобрил назначаването, пропорционално на мнозинството на немохамеданското население, за помощници валии на лица от гръцка народност в Солунския и Янинския виляети, от католишка — в Шкодренския, от българска — в Битолския и Косовския вилаети, помощниците да бъдат с доказано поведение и да знаят да четат и да пишат на турски.

В изпълнение на това султанско ираде ние писахме на Министерството на вътрешните работи и в получения, прочетен между нас, отговор се предлага да бъдат назначени следните лица, които били опитни и знаели да четат и да пишат на турски:

За помощник на солунския валия, от гръцката народност Константиниди паша, който е бил веднъж на същата длъжност в Солунския вилает; за помощник-валия в Янина, бившия съветник на посолството ни в Петербург Христиди ефенди; за помощник валия в Шкодра — Агоп Макасдар ефенди от арменокатолишката община, помощник в юрисконсултското отделение при Министерството на вътрешните работи.

Според тескерето на Вътрешното министерство и заверените книжа относно техния живот, явствува, че тези лица са с доказана опитност и добро поведение и ние еднодушно намерихме за уместно да бъдат предвидени в Солун, Янина и Шкодра; също и предложените като опитни и отговарящи на поста от българската община: — Стефанаки бей, син на Гаврил паша (Кръстевич б. н.) в Битолския и Димитраки Пандуров ефенди в Косовския вилаети, като помощници на валиите и, както се предвижда в подобни случаи, да им се определи на всичките по 5000 гроша месечна заплата.

Представяме споменатото тескере на Министерството на вътрешните работи с приложените книжа. В този и във всеки случай, всичко зависи от височайшата заповед и ферман.

15 реджеб 1313 от Хеджира

20 декември 1311 финансова година (1895 г.)

1 януари 1895 г. (н. с.)

(Следва)

ПАНТЕРА ЛИ Е ПАНТЕРАТА?

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „БЕДА“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „Изповед“

1926 г. – „Крадци“

1927 г. – „Бюрократизъм“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Егор Иванич, по фамилия Глотов, човек от село Гнилие Прудки, две години събираше пари за кон. Хранеше се оскъдно, отказа се от махорката, а що се отнася до самогона, забравил какъв е на вкус. Тоест, като с нож отрязано – не помни Егор Иванич какъв вкус има, дори да го убиеш.

А да си спомни, разбира се, го теглеше. Но се крепеше човекът. Много му трябваше кон.

„Ами ще си купя — мислеше си той — кон и тогава ще се наджокам. Бъдете спокойни“.

Две години събираше човекът пари и на третата пресметна своя капитал и започна да се стяга за път.

А точно преди тръгване при Егор Иванич дойде един мужик от съседното село и му предложи да му продаде кон. Но Егор Иванич отхвърлил това предложение. И дори се уплаши.

— Какво говориш, човече! — каза той. — Две години слама дъвках – чаках кон да купя. А сега какво – от тебе да го взема. Това не е никаква покупка... Не, не ме плаши, братко. Аз по-добре ще отида в града. За да е по-истинско.

И ето че Егор Иванич се стегна за път. Зави парите в едната партенка, обу си ботушите, взе в ръцете си една тояга и потегли.

А на пазара Егор Иванич си хареса веднага един кон.

Конят беше обикновен, селски, със силно подут корем. На цвят беше неопределен – като суха глина с тор.

Продавачът стоеше наблизо и се правеше, че изобщо не го интересува дали ще му купят коня.

Егор Иванич размърда крак в ботуша, усети парите и поглеждайки с обич коня, каза: — Ти какво, драги, този кон, казвам, продаваш ли го значи, или не? — Коня ли? — попита небрежно търговецът. — Ами да, продавам го, да. Разбира се, че го продавам.

Егор Иванич също искаше да се престори, че не му трябва кон, но не издържа и каза, сияейки: – Кон, миличък, ми е нужен много. До краен предел ми е нужен. Аз, мили мой, три години слама нагъвах, за да си купя кон. Ето колко ми е нужен... А каква, между другото, ще е цената на твоя кон? Говори по същество.

Търговецът назова цената, а Егор Иванич, като знаеше, че тази цена не е истинската и е казана, по правилата на търговията, така, между другото, не започна да спори. Той започна да оглежда коня. Духаше внезапно в очите и в ушите му, намигайки, цъкайки с език, клатеше глава пред самата конска муцуна и дотолкова изплаши кротката кранта, че тя, невъзмутима досега, започна да рита леко, без да се старае, впрочем, да уцели Егор Иванич.

Когато конят беше огледан, Егор Иванич опипа пак парите в ботуша си и, намигвайки на търговеца, каза: — Продава се, значи... конят? — Може да се продаде,— каза търговецът, леко обиден.

— Така... А каква ще бъде цената му? На коня? Търговецът каза цената и тук започна пазарлъкът.

Егор Иванич се тупаше по кончова, два пъти си събу ботуша, вадейки пари, и два пъти го обу отново, кълнеше се, триеше сълзи с ръка, разправяше, че шест години е дъвкал слама и че до припадък му е нужен кон — търговецът намаляваше цената по малко. Накрая се разбраха за цената.

— Вземи го, добре,— каза търговецът.— Хубав кон. И едра стойка има, и цвят, обърни внимание, какъв примамлив.

— Цветът... Съмнявам се, драги, за цвета на коня,— каза Егор Иванич.— Неинтересен цвят... Намали малко.

— А за какво ти е цветът?— каза търговецът.— Да не би да ореш с цвета му? Поразен от този довод, мужикът погледна втрещено коня, хвърли шапката си на земята, стъпка я с крак и извика: — Така да е, добре! После седна на един камък, събу ботуша си и извади парите. Дълго и със съжаление ги броеше и ги подаде на търговеца, леко извърнал глава. Беше му непоносимо да гледа как сгърчените пръсти разгъват неговите пари. Накрая търговецът скри парите в шапката си и каза, обръщайки се вече на „вие“: — Конят е ваш... Водете го...

И Егор Иванич го поведе. Водеше го тържествено, цъкаше с език и наричаше коня Марус. И едва когато премина площада и се озова в една странична улица, разбра какво събитие се е случило в живота му. Той изведнъж свали шапката си и възторжено започна да я тъпче с крака, спомняйки си колко хитро и умно се е пазарил. После тръгна нататък, размахвайки ръце от възторг и мърморейки.

— Купих!… Кон!… Майко мила!… Преметнах го!… Търговеца!…

Когато възторгът му поутихна малко, Егор Иванич, подсмихвайки се хитро под мустак, започна да намига на минувачите, канейки ги да погледнат покупката. Но минувачите отминаваха равнодушно.

— Поне някой селски за съчувствие да има… Поне земляк да срещна — помисли си Егор Иванич.

И изведнъж видя един бегло познат човек от далечно село.

— Приятелю! — извика Егор Иванич. — Приятелю, ела бързо насам! Човекът се приближи неохотно и, без да поздрави, погледна коня.

— Ето... Купих си кон, значи! — каза Егор Иванич.

— Кон, — каза човекът и, без да знае какво да попита, добави: — Значи, нямаше кон? — Там е работата, мили, — каза Егор Иванич, — нямах кон. Ако имах, нямаше да се хваля... Хайде, искам да те почерпя.

— Да го полеем, значи? — попита землякът, усмихвайки се. — Може. Което може, може. В „Ягодка“ ли?“ Егор Иванич кимна с глава, плесна се по ботуша и поведе коня след себе си. Землякът вървеше отпред.

Това беше в понеделник. А в сряда сутринта Егор Иванич се връщаше на село. Конят не беше с него. Землякът изпращаше Егор Иванич до немския квартал.

— Не се вайкай, — говореше мужикът. — Нямаше кон, но и това не беше кон. Е, пропи го — голяма работа! Затова пък, братко, добре го поля. Имаш какво да си спомняш.

Егор Иванич вървеше мълчаливо, плюейки дълга жълта слюнка.

И само когато землякът, като стигна до квартала, започна да се сбогува, Егор Иванич каза тихо: — А аз, мили, две години слама дъвках... напразно... Землякът махна сърдито с ръка и тръгна обратно.

— Стой!— извика изведнъж Егор Иванич със страшен глас.— Стой! Приятелю... мили! — Какво искаш?— попита строго мужикът.

— Приятелю... мили... братле,— каза Егор Иванич, мигайки.— Как така? Две години напразно дъвках слама... Защо... Защо... продават вино? Землякът махна с ръка и тръгна към града.

1923 г.

ЕДУАРД Д. ХОХ / „ПИЛЕ ЗА ДЕНЯ НА БЛАГОДАРНОСТТА“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Беше сряда, денят преди Деня на благодарността, и есенното време беше захладняло. Джонас Килдиър си беше у дома, в своята голяма каменна къща, благодарен, че няма причина да излиза, когато сержант Бенет му се обади по телефона от полицейското управление.

- Съжалявам, че Ви безпокоя, но имаме инцидент в съдебната палата. Някой предположи, че може да помогнете.

- Убийство ли? — попита Джонас. Откакто се беше оттеглил от актьорската си кариера на Бродуей, беше помагал на полицията по няколко случая на убийства с изненадващо добри резултати.

- Е, не е съвсем човешко убийство — каза му детективът. Джонас се усмихна в слушалката.

- Знаете как да ме изкушите. В съдебната палата ли сте?

- Изпращам ви кола. Ще чакам веднага след входната врата, преди да минете през скенера.

На Джонас никога не му беше трябвала кола, когато живееше в Манхатън. Горе в Уестчестър беше различно и той беше започнал да зависи – като Бланш Дюбоа – от добрината на непознати. Сержантът често го взимаше или изпращаше полицейска кола, когато помощта му беше необходима.

Тридесет минути по-късно той влезе в съдебната палата и се срещна със сержант Бенет, плешив мъж на средна възраст, който беше превърнал полицейската си работа в лична кауза.

- Радвам се, че успяхте да дойдете, Джонас — каза той, който използваше личното име на пенсионирания актьор в рядък момент на другарство. — Имаме странен случай горе на третия етаж.

Джонас го последва в асансьора. Третият етаж беше разделен на съдебни зали, зали за съдебните заседатели, съдийски кабинети и зони за изчакване на семействата и свидетелите. В един часа следобед имаше обедна почивка, но доста хора се суетяха наоколо. Един коридор беше отцепен с жълта полицейска лента. Бенет го поведе към него и вдигна лентата, за да може Джонас да се промъкне под нея.

Старият актьор втренчи поглед в обгорения мраморен под и в овъглените останки на някаква голяма птица.

- Имаш ли представа какво е това?

Бенет сви рамене.

- Съдебният пристав забелязал пожара около единадесет часа и го изгасил с пожарогасител. Извикал сапьори. Това е първото нещо, за което всички се сещат в наши дни. Щяха да го махнат, но исках да го видиш и ти. Някой се пошегува, че трябва да е малко пуйче, защото утре е Денят на благодарността, но на мене ми прилича повече на пиле.

Джонас го побутна с молив.

- Пиле е. Принесено в жертва.

- Какво?

- Можеш ли да ми намериш списък с делата, които се гледат днес, особено на този етаж?

- Разбира се. Има само четири съдебни зали.

Той отиде и се върна след по-малко от пет минути с копие от съдебния списък.

- Това - каза Джонас веднага, сочейки към делото „Народът срещу Рамон Санчес“.

- Осемнадесетгодишно хлапе, обвинено в кражба на автомобил.

- За да се повози?

- Повече от това - каза сержант Бенет. - Отмъква кола, пълна с кокаин, от някакви дилъри. Не можахме да докажем, че е знаел, че в колата има наркотици, затова го обвинихме само в кражба на автомобил. Защо избра точно него?

- Пилето вероятно е било пожертвано като част от вуду ритуал.

- В съдебна палата?

- Случва се често в Маями, където има голяма общност имигранти от Антилските острови.

- Но как би могъл някой да вкара пиле в съдебната палата покрай охраната?

Джонас се усмихна.

- Няма метални части.

Когато го арестували, Рамон Санчес живеел при леля си и чичо си. Съдебните документи сочеха, че и двамата са дошли от Доминиканската република. Имената им бяха Нунсио и Мария Макорис, а Мария беше сестра на майката на Рамон.

- Практикува ли се вуду в Доминиканската република? - попита Бенет.

- Донякъде, със сигурност. Страната дели един остров с Хаити, където вуду се практикува широко.

- По-добре да поговорим с лелята и чичото.

Нунсио беше грубоват мъж на около четиридесет години, който ходеше с алуминиев бастун поради травма на коляното, която беше получил, докато работил на доковете в Санто Доминго. Именно тогава, разказа той на Джонас и сержант Бенет, двамата с Мария дошли в Ню Йорк, а по-късно и в Уестчестър. Когато сестрата на Мария се разболяла, Рамон бил изпратен да живее при тях.

- Той е добро момче – настоя Нунсио. – Тази работа с колата е ужасна грешка.

- Жертвахте ли пиле, за да го оправдаят съдебните заседатели? - попита Бенет.

- Ние сме добри католици. Не практикуваме вуду.

- А Рамон? Той е пуснат под гаранция. Къде е в момента?

- Ей там.

Той посочи един млад мъж, когото не бяха забелязали, вероятно защото с мустаците и зализаната си коса изглеждаше по-скоро на двадесет и пет, отколкото на осемнадесет.

Когато чичо му го посочи, Рамон Санчес се приближи към тях.

- Какво е това? - попита той. - Още адвокати ли?

-Полиция - Бенет се представи. - Разследваме пожара отпреди няколко часа. Знаеш ли нещо за него?

- Бях в съдебната зала. Съдията и всички останали ще ви кажат това.

- Те излизат в сутрешна почивка.

- Пожарът избухна след почивката. Моят адвокат трябваше да спре изказването си, докато не разберем какъв е проблемът.

- Как се казва адвокатът ви? - попита Джонас.

- Ралф Шиндлер. Искате ли да го попитате? Ето го, идва.

Шиндлер беше добре облечен адвокат, който очевидно беше инструктирал Санчес как да се облече за явяването си в съда.

- Държа се добре там - каза той на обвиняемия, потупвайки го по рамото. - Господин Макорис, надявам се да ви повикаме със съпругата ви този следобед. Наистина бих искал да приключим делото преди дългия празничен уикенд.

- Къде е Мария? - попита съпругът ѝ.

- Мислех, че е тук с тебе. Не излезе ли да хапне нещо?

Вратите на съдебната зала бяха отворени и Рамон надникна вътре.

- Ето я, подремва!

Нунсио тръгна към съдебната зала, като се подпираше на бастуна си.

- Тя не би трябвало да е там – каза адвокатът. – Още не е дала показания.

Джонас беше на вратата на съдебната зала, когато Рамон Санчес стигна до леля си. Той видя как младежът ахна и се обърна.

-Какво има? - попита той, но тогава видя дръжката на шило за лед да стърчи точно под лявата ѝ гърда.

Джонас Килдиър беше планирал да прекара Деня на благодарността сам, както обикновено правеше откакто се пенсионира. Неговите най-близки приятели от театъра работеха, а сестра му беше на гости на семейството на съпруга си. Той със сигурност не беше очаквал да вечеря със сержант Бенет – Мат Бенет – и съпругата му Кели.

Едва когато Кели сервира тиквения следкиш, Бенет попита:

- Има ли достатъчно време да го обмислиш?

- Предполагам, че да – отговори Джонас.

- Имам усещането, че го е направило хлапето, защото няма да потвърди алибито му.

- Значи Рамон я наръгва с шилото за лед в съдебната зала по време на обедната почивка? Бъдете по-сериозен, сержанте.

- Наричай ме Мат, Джонас.

- Добре, Мат. Кажи ми какво откри досега. Ами пилето?

- Било е жертвоприношение, точно както каза. Лабораторията откри следи от различни подправки и билки, които са били добавени към птицата преди огъня. Всичко е част от вуду практиката.

Кели Бенет, която изобщо не приемаше това на сериозно, коментира:

- Чудя се дали тази рецепта щеше да подейства на моята пуйка.

- Подейства на съдията. След убийството в съдебната зала той обяви процес за недействителен. Шиндлер твърдеше, че не може да продължи със защитата, след като ключовият му свидетел за алибито е мъртъв, и съдията се съгласи.

- Ами пилето?

- Това го изяснихме - потвърди Бенет. - Мария Макорис го е донесла в съда и го е принесла в жертва. В голямата ѝ чанта намерихме найлоновата торбичка, в която го е носила, заедно с различните подправки и билки. И кибрит. Но това не ни казва кой е нейният убиец.

Джонас се усмихна на Кели.

- Този пай е вкусен, госпожо Бенет.

- Радвам се, че ви харесва.

Той се обърна обратно към съпруга ѝ.

- Предполагам, че вудуто е било последната капка за него. Трябва да е мразел онова, което прави, и е използвал шилото за лед, което е носел винаги със себе си.

- Кой, за Бога?

- Нунсио, разбира се. Той е единственият, който би могъл да я убие. Шилото за лед е метален предмет. Как мислиш, че е минало през скенера на входа? Не в чантата с жертвеното пиле, нито в куфарчето на адвоката. Минало е през скенера в кухия алуминиев бастун на Нунсио.