ПАНЧО ДОРЕВ / КОСТУРСКО В МАКЕДОНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ / ИЛИНДЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Claude Sonnet 4 Think и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР / УВОД / А. МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ УЧАСТВАТ В ЦЪРКОВНАТА БОРБА / Б. ОРГАНИЗАЦИЯ И ПОДГОТОВКА НА БОРБАТА ЗА СВОБОДА

ПАНЧО ДОРЕВ / КОСТУРСКО В МАКЕДОНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ в „Библиотека на Павел Николов“

В. ИЛИНДЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ

18. Първите тревоги на турците

Висока порта

Секретариат на

Великото везирство

№ 159837—601

Шифрована телеграма от Инспектората на румелийските виляети

В две телеграми на Битолския вилает отъ 21 и 22 юлий 1319 г. ни се донася, че положението в Битолско се усложнило. Българските селяни оставяли храни и добитък, напускали жените си и на тълпи се присъединявали към разбойниците. Всека чета възлизала на 200 до 300 души. В централната (Битолска) околия шест мохамедански села били нападнати от четите. Поради малката сила, с която разполагали, властите не изпращали войски за гонене на четите. Валията моли определените за там войски да се изпратят с извънредна бързина от Велес. От Прилепската, Охридската и Кичевската околии не се получавали никакви известия.

Под крепката егида на Н. В. Султана табурите (военните дружини) почнаха да се движат. Отговорих в Битоля да свикат редифите (запасните) без да се губи време, полученитe тук сведения за споменатите по-горе три околии Ви се долагат от вилаета (Солунския б. н.). Във всеки случай. . . .

22 юлий 1319 г. (4 август 1903 г. н. ст.)

Инспектор Хюсеинъ Хилми

19. Превземането на Крушово и други въстанишки действия

Висока Порта

Секретариат на

Великото везирство

№ 159841—599

Шифрована телеграма, изпратена от инспектора на румелийските вилаети

Твърде бърза

Подробна телеграма от прилепския командант и от тамошния каймакамин, изпратена посред нощ, получена тази заран:

Българите опожариха Доленци и Рамна, мохамедански села от Битолска околия, и се сражават с тяхното население. От Битоля били изпратени достатъчно сили. Телеграфните жици са прекъснати, само жицата Прилеп —Велес е поправена.

Подведомственото на Битоля село (град б. н.) Крушово, център на нахия, е нападнато; правителственото здание и телеграфната станция са опожарени, гарнизонът от 50 души е избит.

Не се знае нищо за отделението, което бе изпратено от Прилеп в едно село и бе завързало сражение с разбойниците.

Както Ви доложихме снощи, на много места в Кичевската околия разбойничеството продължава; разбойниците с хвърляне на бомби и по други начини тероризират мохамеданските села в Битолската околия; в прилепските села и в самата Битоля до вчера заран не стана никакво събитие.

Една чета от 150 души е нахлула в българските села на границата между Прилеп и Битоля и насилствено е отвела със себе си от всяко село от 30 до 40 души и хванала гората. В прилепските гори има много разбойници, които възнамерявали да нападнат града. В Прилеп има 300 души войници, които в случаи на нужда бихме могли да употребим. Поискахме да ни се изпрати един табур. Също да се изпратят бързо два взвода от Гостивар за Кичево, а от Тетово и Призрен — един табур за Гостивар, за да се подсили Гостивар.

Телеграфира се на пашата, дивизионния генерал в Скопие и на Битолския вилает да побързат с изпращането на по-големи сили и се писа на прилепския каймакамин. Ферманът е Ваш.

22 юлий 1319 г. (4 август 1903 г. н. ст.)

Инспектор на Румелия: Хюсеин Хилми

20. Съвети от Цариград

Шифрована телеграма от Великото везирство до Инспектората на румелийските султански вилаети

Отговор на 22 юлий 1319 (4 август 1903 г. н. ст.)

Както се казва в другите ни телеграми, съветваме ви строго да се преследват разбойниците и да не се допусне разширението на бунта и разбойничеството, но да се пази покорното население от нападения и да не се позволи да се извършват спрямо него деяния, противни на султанската воля. Редовно да ни давате сведения за изпращаните войски.

21. Хилми паша апелира да се изпратят войски в помощ на Костурско

Висока порта

Велико везирство

Отделение на шифъра

№ 664 и 160437

Шифрована телеграма изпратена от Инспектората на румелийските вилаети

Отговор на 25 юлий 1319. Със султанска заповед числото на войските в румелийските вилаети бе определено на 125 табура (дружини). Днес Битоля не разполага и с три табура за да ги постави в движение и да изпрати помощ на Костур. От каквато страна и да разгледаме въпроса, ние трябва да съжаляваме и да му отдадем нужното внимание. Не ми са известни напълно истинските причини на това плачевно положение.

От определените да се изпратят от Призрен седем табура, както Ви донесох в днешните си телеграми, три табура са пристигнали в Прилеп, другите два ще тръгнат утре рано от Велес. Разстоянието е повече от 12 часа и няма надежда да пристигнат още вечерта в Прилеп; на другата заран е сигурно. Силно се надеваме, тръгналите вчера заранта от Призрен през Гостивар други два табура да пристигнат утре вечер в Кичево, тъй като разстоянието е 20 часа. Негово Превъзходителство Юмер Ружди паша вчера е тръгнал от Призрен, утре пристига тук. От осемте табура, които той ще докара, намиращите се в Митровица два табура ще пристигнат утре вечер, а другите два, ако е рекъл Бог, други ден сутринта — във Велес. По-бързото им изпращане е невъзможно. Идещите от Ипек четири табура ще бъдат изпратени след тях.

Както донесох в другите си доклади, понеже Прилепската и Кичевската околии са твърде далеч от нахиите Клисура и Соровичево, мъчно е да се изпратят от там войски, за да се разправят с разбойниците. Ако не може да се изпратят по-бързо от Солун и Солунско няколко табура, пристигащите утре в Велес два табура да продължат пътя по железницата до Соровишката гара и по този начин да се помогне на Костур и Костурско. За това моля да се даде заповед на Юмер Ружди паша.

25 юлий 1319 г., 7 август 1903 г. (н. ст.)

Инспектор Хилми Паша

22. Бързо се изпращат войски срещу въстаналите въ Костурско

Главен генерален щаб

Трето отделение

1697

До Великото везирство

Покорно излагаме:

Отговор на тескерето на Ваше Височество от 27 юлий 1319 г. (9 август 1903 г.) под № 1326.

Според свещеното съдържание на султанското ираде, дошлите по железницата от Митровица във Феризович табури от Анталия и Акя (Мала-Нзия), за които бе решено да слезат на Велешката гара, наредено е да се изпратят направо през Солун за Соровичево. От донесенията на корпусния командант Омер Ружди паша разбрахме, че са били дадени заповеди и други идещи от Митровица табури от Елмали и Мекри да бъдат изпратени направо за Соровичево.

Така, по този начин, исканата от главния инспектор военна сила в помощ и подкрепа на Костур и Костурско пристига. Споменатата телеграма Ви се връща.

18 джюмази-ул-еввел 1321 г.

30 юлий 1319 г. (12 август 1903 г. н. ст.)

Министър на войната Сераскер Риза

23. Войските на дълги вериги прегазват Костурско

162391—1191

от 18 джюмази-ул-ахър 1321 г. от Хеджира

28 август 1319 г. (1903 г.).

От Великото везирство до Министерството на външните работи

Военните действия на бригадния генерал Едхем паша в Костурско, от 22 до 25 август, преминавайки местните планини и гори, на дълги вериги (на турски: като гребло) дали добри резултати: от срещнатите в разни места разбойници, повече от сто души били убити, взети 30 пушки, 10 бомби, муниции и разни неща; от султанските войски, слава Богу, само един мъченик (убит) и пет души леко ранени; при претърсването били намерени повече от 500 глави добитък, които били предадени на местните власти.

С извършените военни действия, съединителните връзки между четите били премахнати и за сега останалите въстаници почват поединично да се крият или да се предават. Напоследък българите от селата Куманичево, Тихолища, Габреш, Апоскеп и Бабчор са поискали милост от Негово Величество Султана. От тях — населението от Куманичево е предало 12 пушки гра, а българите от село Бабчор — 2000 гроша. Наки Симон, брат на Коле, един от четнишките шефове, биде хванат невъоръжен близо до църквата на Клисура. За окончателното унищожение на разбойниците били оставени да действуват и наблюдават достатъчни войскови части в балканите на Дъмбени и Габреш, които са свърталища на разбойници.

Това ни се донесе с телеграма от инспектора на румелийските вилаети, въз основа на съобщения на дивизионния генерал Хюсни паша, командант на гръцката граница. Препис от телеграмата се прилага за по-нататъшно разпореждане.

На румелийския инспектор се изказва похвала и задоволство.

24. 80 села и 7000 къщи били опожарени при потушаването на въстанието; селяни от костурските села на тълпи пристигат в Битоля

Висока порта

Секретариат на

Великото везирство

Препис от шифрована телеграма, изпратена от инспектора на румелийските вилаети

В първите дни на въстанието селата се опожаряваха от разбойниците, по-после през самите сражения отчасти подпалвани от разбойниците, отчасти от топовните снаряди и вследствие наложените военни действия, опожарените села възлизат на 80 и опожарените къщи на 7000. Останалите без подслон селяни, заедно със старците, жените и децата, подбудени от разбойниците, на тълпи пристигат в Битоля. За да обърнат вниманието на консулите и да възбудят тяхното състрадание, те се оплакват от султанските войски и мохамеданите и изтъкват мизерията, в която се намират, искайки от правителството да бъдат настанени и продовалствувани и постоянно висят пред консулствата.

Вчера пък от местностите Корча и Костур са пристигнали около 600 души. Решено е, щото, съпроводени от специални чиновници, да бъдат възвърнати и разпределени по села на временно настаняване; решено е също да се ожънат и приберат зърнените храни, които са на полето, откраднатия — според техните думи — добитък да се потърси и изнамери. Но тъй като тези молби ще продължат, па и зимата наближава, няма съмнение, че мъчнотиите и молбите ще се увеличат. На изказаните от консулите пожелания да бъдат настанени в Битоля и хранени от държавата даваме съответни отговори, че оставянето на селяните в Битоля е съпроводено с мъчнотии, с оглед на здравето, обществената безопасност и тяхната прехрана. Понеже въпросът е много важен и заслужава внимание, необходимо е да се вземат мерки преди настъпването на зимата.

12 септемврий 1319 г. (1903 г.)

Инспектор на румелийските вилаети

Хюсеин Хилми

(Следва)

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „БОГАТ ЖИВОТ“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“

1926 г. – „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Занаятчията Иля Иванич Спиридонов спечели от златния заем пет хиляди златни рубли [1].

Отначало Иля Иванич ходеше съвсем зашеметен, переше ръце, клатеше глава и повтаряше: – Ехаа... Я виж ти... Какво е това, братлета?...

След това, като свикна с със своето богатство, Иля Иванич започна да пресмята какво и колко може да си купи с тази сума. Но се получаваше толкова много и толкова хубаво, че Спиридонов махваше с ръка и зарязваше сметките.

При мене, като при стар приятел, Иля Иванич се отбиваше по два пъти на ден и всеки път с всички дреболии и с нови подробности разказваше как е научил за печалбата и какви удивителни преживявания имал в онзи щастлив ден.

– Е, какво ще правиш сега? – питах го аз. – Какво смяташ да купиш? – Ами ще купя нещо – казваше Спиридонов. – Ето, дърва, разбира се, ще купя. Тенджери, разбира се, трябват нови за домакинството... Панталони, разбира се...

Най-накрая Иля Иванич получи от банката цяла купчина чисто нови червонци [2] и изчезна безследно. Поне при мен не се отби повече от два месеца.

Но веднъж срещнах Иля Иванич на улицата.

Новият светлокафяв костюм висеше на него като чувал. Розовата вратовръзка пълзеше нагоре и го гъделичкаше по брадичката. Иля Иванич я дърпаше всяка секунда надолу, плюейки от яд. Личеше си, че и костюмът, и тясната жилетка, и пищната вратовръзка пречеха на човека и не му даваха да живее спокойно.

Самият Иля Иванич беше много отслабнал и съсухрен. И лицето му беше жълто и нездраво, с многобройни ситни бръчици под очите.

— Е, как е? — попитах аз.

— Ами, какво да ти кажа — отвърна унило Спиридонов. — Живеем. Дърва, разбира се, купих... А иначе, разбира се, е скучно.

— Защо така?

Иля Иванич махна с ръка и ме покани в бирарията. Там, докато си оправяше розовата вратовръзка, той каза:

— Всички говорят: буржоата, буржоата... На буржоата, видиш ли, животът им не е живот, а песен. А ето че аз самият, да речем, бях буржоа, капиталист... И какво хубаво има в това?

— А как?

— Ами как — каза Спиридонов. — Я вземете да видите сам. Роднините и близките, моите и на жена ми — с всички скъсах. Скарахме се. Това, да речем, едно. На народен съд дадоха ли ме, или не? Дадоха ме. По делото на гражданката Бикова. Ще има разглеждане. Това, да речем, две... Жена ми, съпругата тоест, Мария Игнатевна, по цял ден седи на раклата и плаче... Това, да речем, три... Обирджии опитаха ли се да разбият вратата на жилището ми, или не? Опитаха се. Макар и да не я разбиха, притеснявам ли се от това? Притеснявам се. Не мога вече от жилището си да изляза. А ако си седиш в жилището, пак е зле — крадат дървата от двора. Един кубик дърва имам купени. Трябва да ги пазя.

Иля Иванич махна отчаяно с ръка.

— И какво ще правиш сега? — попитах аз.

— Не зная — каза Иля Иванич. — Направо да се обеси човек... Още първия ден, откакто получих парите, започна всичко, всичките нещастия... Преди си живеех спокойно и безгрижно и бях щастлив във всяко едно отношение. Но щом се прибрах вкъщи с парите, веднага виждам, че нещо не е наред. Роднините, разбира се, гледам, се мотаят из жилището. Ту няма никой, ту са насядали по всички столове. Поздравяват ме. Аз, разбира се, дадох на всеки по две рубли за мое удоволствие.

Само че Мишка, братчето на жена ми, най-много се гърчи.

— Стига — вика, — срамно е да даваш по две рубли, като — вика — имаш капитал.

Е, от дума на дума, юмруци по масата — бой. Кой кого бие — не се знае. А Мишка свали от закачалката пролетно-есенното ми палтенце и излезе.

И ето, скарах се с роднините. Заживях си така.

Купих, разбира се, всякакви неща. Тенджери купих, просо – за две години напред. Започнах да мисля къде още да натикам парите. Гледам — жена ми се върти из къщи, нито почивка за нея, нито отдих.

„Не е редно — мисля си. — Макар и да е жена, все пак е равноправна жена. Стоп — мисля си. — Ще взема — мисля си — да ѝ наема за помощничка едно момиче. Нека момичето готви.“

Е, наех. Момичето готви, а жена ми, защото има свободно време, седи по цели дни на сандъка и плаче. Преди работеше и се веселеше, а сега седи и плаче. Тя, виждаш ли, започна да си спомня в свободното време всякакви нещастия – и как баща ѝ почина, и как се е омъжи за мене... Изобщо, от безделие в главата ѝ се набиха пълни глупости. Дадох, разбира се, пари на съпругата.

— Иди – казвам, – поне в клуба или на театър. Аз – казвам, – и сам бих дошъл с тебе, но нали виждаш, трябва да наглеждам дървата.

Е, поплака си жената – отиде в клуба. Започна да играе на лото. През деня плаче в свободното си време, а вечерта играе.

А аз наглеждам дървата. А момичето готви.

След време идва председателят и казва: — Ти – вика, – кучи сине, подрастващите ли ескплоятираш? Защо – казва, – момичето на Бикови не е регистрирано? Аз – казва, – ще те дам на народния съд, нищо че си спечелил пари...

Иля Иванич махна отново с ръка, оправи си вратовръзката и замълча.

— Лошо – казах аз.

— Как да не е лошо — оживи се Иля Иванич. — Седя си, да речем, на чаша бира, а сърцето ми се свива. Може би точно в този момент ми крадат дървата. Или се канят да влязат в жилището ми... А имам нов самовар. И не ми се седи, и не ми се тръгва. Какво ли има у дома? Жена ми, разбира се, сигурно плаче. Дъщерята на Биков също плаче — страхува се от съда... Мишка, братът на жена ми, сигурно се мотае около жилището — иска да се вмъкне... Ех, по-добре да не бях печелил тези пари!

Иля Иванич плати бирата и стисна тъжно ръката ми. Тъкмо исках да го утеша на сбогуване, но той попита изведнъж: — А това, значи... Ще има ли скоро нов тираж? Една хилядарка, тъй да се каже, не би ми дошла зле, за да закръгля сметката...

Иля Иванич си пооправи розовата вратовръзка и като ми кимна с глава, забърза към дома си.

1923 г.

БЕЛЕЖКИ НА РЕДАКТОРА

1. Облигациите на държавния „златен заем“ от 1922 година се разиграват като лотарийни билети.

2. Червонец (по това време) – монета от 8,6 грама чисто злато .

ФИЛИП К. ДИК / „ОТВЪД ЛЕЖИ УЪБЪТ“

ПРЕВОД ОТ АНГЛИЙСКИ: Gemini 2.5 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Те почти бяха приключили с товара. Навън стоеше Оптус със скръстени ръце и лице, потънало в мрачни мисли. Капитан Франко слезе бавно по трапа, усмихнат до уши.

– Какво има? – попита той. – Нали ще ти платят за всичко това.

Оптус не каза нищо. Обърна се, оправяйки одеждите си. Капитанът сложи ботуша си върху подгъва на дрехата му.

– Момент само. Не тръгвай. Не съм свършил.

– Така ли? – обърна се с достойнство Оптус. – Аз се връщам в селото. – Погледна към животните и птиците, подкарани по трапа към космическия кораб. – Трябва да организирам нови ловни излети.

Франко запали цигара.

– Защо не? Нали можете да излезете пак в саваната и да наловите други. Но ако свършим с тях някъде по средата между Марс и Земята...

Оптус се отдалечи безмълвен. Франко се присъедини към първия помощник в подножието на трапа.

– Как върви? – попита той, като погледна часовника си. – Сключихме добра сделка тук.

Помощникът го изгледа кисело.

– Как ще обясняваш това?

– Какво ти става? Ние имаме по-голяма нужда от тях, отколкото те.

– Ще се видим по-късно, капитане. – Помощникът се промъкна по трапа между дългокраките марсиански гоптици и влезе в кораба. Франко го гледаше, докато изчезна. Тъкмо се канеше да тръгне след него, да се качи по трапа към люка, когато го видя.

– Боже Господи! – остана той да гледа втренчено, с ръце на хълбоците. Питърсън вървеше по трапа с почервеняло лице, като го водеше с въженце.

– Съжалявам, капитане – каза той, като дърпаше въженцето. Франко тръгна към него.

– Какво е това?

Уъбът стоеше провиснал, а голямото му тяло се отпускаше бавно. Сядаше и очите му бяха полузатворени. Няколко мухи бръмчаха около хълбока му и той плесна с опашката си.

Седна. Настъпи тишина.

– Уъб – каза Питърсън. – Взех го от един туземец за петдесет цента. Каза, че било много необичайно животно. Много уважавано.

– Това ли? – Франко сръчка огромния полегат хълбок на уъба. – Та това е прасе! Огромно мръсно прасе!

– Да, сър, прасе е. Туземците го наричат уъб.

– Огромно прасе. Сигурно тежи четиристотин паунда – Франко сграбчи кичур от грубата му козина.

Уъбът си пое дълбоко въздух. Очите му се отвориха – малки и влажни. После голямата му уста потрепна.

Една сълза се търкулна по бузата му и цопна на пода.

– Може би е вкусен за ядене – каза нервно Питърсън.

– Скоро ще разберем – отвърна Франко.

Уъбът преживя излитането, заспал дълбоко в трюма на кораба. Когато излязоха в космоса и всичко вървеше гладко, капитан Франко нареди на хората си да изведат уъба горе, за да го види що за животно е.

Уъбът сумтеше и хриптеше, докато се провираше нагоре по коридора.

– Хайде де – процеди Джоунс, дърпайки въжето. Уъбът се извиваше, търкайки кожата си в гладките хромирани стени. Той влетя в преддверието и се строполи на пода. Мъжете подскочиха.

– Господи – каза Френч. – Какво е това?

– Питърсън казва, че е уъб – отвърна Джоунс. - Негов е.

Той ритна уъба. Уъбът се изправи колебливо, задъхан.

– Какво му е? – приближи се Френч. – Да не би да повърне?

Те го гледаха. Уъбът завъртя жално очи. Огледа мъжете наоколо.

– Мисля, че е жаден – каза Питърсън и отиде да донесе малко вода. Френч поклати глава.

– Не е чудно, че имахме толкова проблеми с излитането. Трябвало е да преизчисля баласта.

Питърсън се върна с водата. Уъбът започна да лочи благодарно, пръскайки мъжете.

Капитан Франко се появи на вратата.

– Я да го видим – пристъпи той напред, като гледаше критично с присвити очи. – За петдесет цента ли го взе?

– Да, сър – каза Питърсън. – Яде почти всичко. Дадох му зърно и му хареса. После картофи, каша, остатъци от масата и мляко. Изглежда, че обича да яде. След като се нахрани, ляга и заспива.

– Ясно – каза капитан Франко. – А сега да видим какъв е на вкус. Това е истинският въпрос. Съмнявам се, че има особен смисъл да го угояваме повече. Вече ми изглежда достатъчно тлъст. Къде е готвачът? Искам го тук. Искам да разбера...

Уъбът спря да лочи и вдигна поглед към капитана.

– Всъщност, капитане – каза уъбът. – Предлагам да поговорим за нещо друго.

В стаята настъпи тишина.

– Какво беше това? – попита Франко. – Току-що.

– Уъбът, сър – каза Питърсън. – Той проговори.

Всички погледнаха уъба.

– Какво каза? Какво каза?

– Предложи да поговорим за нещо друго.

Франко тръгна към уъба. Обиколи го от всички страни, като го проучваше. После се върна и застана при останалите.

– Чудя се дали вътре няма някой туземец – каза замислено той. – Може би трябва да го отворим и да погледнем.

– О, божичко! – извика уъбът. – Само за това ли можете да мислите вие, хората – как да убиете и разрежете?

Франко стисна юмруци.

– Излизай оттам! Който и да си, излизай!

Нищо не помръдна. Мъжете стояха заедно, с безизразни лица, втренчени в уъба. Уъбът плесна с опашката си. Внезапно се оригна.

– Моля за извинение – каза уъбът.

– Не мисля, че вътре има някой – рече тихо Джоунс.

Всички се спогледаха.

Влезе готвачът.

– Търсите ли ме, капитане? – каза той. – Какво е това нещо?

– Това е уъб – отвърна Франко. – Ще го ядем. Ще го измериш ли, та да видиш…

– Мисля, че трябва да поговорим – каза уъбът. – Бих искал да обсъдим това с вас, капитане, ако позволите. Виждам, че с вас не сме на едно мнение по някои основни въпроси.

Капитанът се бави дълго с отговора. Уъбът чакаше добродушно, облизвайки водата от бузите си.

– Елате в кабинета ми – каза най-накрая капитанът. Той се обърна и излезе от стаята. Уъбът се надигна и го последва с тежки стъпки. Мъжете го гледаха как излиза. Чуха го да се качва по стълбите.

– Чудя се какъв ли ще бъде резултатът – обади се готвачът. – Е, аз ще съм в кухнята. Кажете ми, щом научите нещо.

– Разбира се – рече Джоунс. – Разбира се.

Уъбът се настани с въздишка в ъгъла.

– Трябва да ме извините – каза той. – Боя се, че съм пристрастен към различните форми на отдих. Когато някой е толкова едър като мене…

Капитанът кимна нетърпеливо. Седна зад бюрото си и сплете пръсти.

– Добре – каза той. – Да започваме. Вие сте уъб? Така ли?

Уъбът сви рамене.

– Предполагам. Така ни наричат, местните имам предвид. Ние си имаме наше име.

– И говорите английски? Срещали ли сте се досега с хора от Земята?

– Не.

– Тогава как го правите?

– Говоря английски? Аз английски ли говоря? Не съзнавам да говоря нещо конкретно. Аз изследвах ума ви...

– Ума ми?

– Проучих съдържанието му, особено семантичния склад, както аз го наричам...

– Разбирам – каза капитанът. – Телепатия. Разбира се.

– Ние сме много древна раса – каза уъбът. – Много древна и много тромава. Трудно ни е да се придвижваме. Може да си представите нещо толкова бавно и тежко да бъде оставено на милостта на по-пъргавите форми на живот. Няма смисъл да разчитаме на физическа защита. Как бихме могли да победим? Твърде тежки сме, за да бягаме, твърде меки, за да се бием, твърде добродушни, за да ловуваме...

– С какво се храните?

– С растения. Със зеленчуци. Можем да ядем почти всичко. Всеядни сме. Толерантни, еклектични, всеядни. Живеем и оставяме другите да живеят. Така сме оцелели.

Уъбът погледна капитана.

– И затова възразих толкова бурно на идеята да бъда сварен. Видях картината в ума ви – по-голямата част от мене във фризера, част от мене в тенджерата, парченце за домашната ви котка...

– Значи четете мисли? – каза капитанът. – Колко интересно. Нещо друго? Искам да кажа, какво друго подобно можете да правите?

– Няколко дреболии – отвърна разсеяно уъбът, оглеждайки стаята. – Хубава каюта имате, капитане. Поддържате я доста чиста. Уважавам формите на живот, които са подредени. Някои марсиански птици са доста подредени. Изхвърлят разни неща от гнездата си и метат...

– Наистина – кимна капитанът. – Но да се върнем на проблема...

– Точно така. Споменахте, че ще ме ядете на вечеря. На вкус, както са ми казвали, съм добър. Малко тлъст, но крехък. Как може обаче да се установи траен контакт между вашите хора и моите, ако прибягвате до такова варварско отношение? Да ме изядете? По-скоро би трябвало да обсъждаме някакви въпроси, да говорим за философия, за изкуство…

Капитанът се изправи.

– Философия. Може би ще ви е интересно да знаете, че през следващия месец ще намерим трудно какво да ядем. Хранителните ни запаси се развалиха…

– Зная - кимна уъбът. – Но няма ли да е по-съответно на вашите принципи за демокрация, ако всички теглим клечка или нещо подобно? В крайна сметка демокрацията е за това – да защитава малцинството от подобни посегателства. И така, ако всеки от нас тегли клечка…

Капитанът отиде до вратата.

– Гледай си работата – каза той. Отвори вратата. Отвори уста.

И замръзна така – с широко отворена уста, с втренчен поглед, а пръстите му още бяха на дръжката.

Уъбът го гледаше. След малко излезе с поклащане от стаята, промъквайки се покрай капитана. Тръгна по коридора, дълбоко потънал в размисъл.

В стаята беше тихо.

– Та както виждате – каза уъбът, – имаме общи митове. Умът ви съдържа много познати митологични символи. Ищар, Одисей…

Питърсън седеше мълчаливо и гледаше пода. Размърда се на стола си.

– Продължавайте – каза той. – Моля ви, продължавайте.

– В твоя Одисей виждам фигура, обща за митологията на повечето самоосъзнали се раси. За мене Одисей се лута като индивид, който се е осъзнал като такъв. Това е идеята за отделянето, за откъсването от семейството и родината. Процес на индивидуализация.

– Но Одисей се връща у дома. – Питърсън погледна през илюминатора към звездите, безкрайните звезди, горящи наситено в празната вселена. – Накрая той се прибира.

– Като всички създания. Моментът на отделяне е временен период, кратко пътуване на душата. То започва и свършва. Скитникът се връща към своята земя и своя род...

Вратата се отвори. Уъбът млъкна и обърна голямата си глава.

Капитан Франко влезе в стаята, а след него бяха останалите. Те се поколебаха на вратата.

– Добре ли сте? – каза Френч.

– Мене ли питате? – учуди се Питърсън. – Защо мене?

Франко извади пистолета си.

– Елате тук – каза той на Питърсън. – Станете и елате тук.

Настъпи тишина.

– Върви – каза уъбът. – Няма значение.

Питърсън се изправи.

– Защо?

– Това е заповед.

Питърсън тръгна към вратата. Френч го сграбчи за ръката.

– Какво става? – отскубна се Питърсън. – Какво ти е?

Капитан Франко се приближи към уъба. Уъбът вдигна поглед от мястото, където лежеше в ъгъла, притиснат до стената.

– Интересно – каза уъбът, – че сте обсебени от идеята да ме изядете. Чудя се защо.

– Ставай – каза Франко.

– Щом желаете – уъбът се надигна с пъшкане. – Имайте търпение. Трудно ми е.

Той се изправи, задъхано, с глупаво увиснал език.

– Застреляй го веднага – каза Френч.

– За Бога! – възкликна Питърсън. Джоунс се обърна бързо към него, очите му бяха посивели от страх.

– Да беше го видял… като статуя, стоеше с отворена уста. Ако не бяхме слезли, още щеше да е там.

– Кой? Капитанът ли? – Питърсън се огледа.

– Вече съм добре.

Те погледнаха уъба, който стоеше в средата на стаята, а огромният му гръден кош се повдигаше и спускаше.

– Хайде – каза Франко. – Махнете се от пътя.

Мъжете се отдръпнаха встрани към вратата.

– Доста си уплашен, нали? – каза уъбът. – Направил ли съм ти нещо? Аз съм против идеята да се причинява болка. Всичко, което сторих, е да се опитам да се защитя. Нима очакваш от мене да се втурна с нетърпение към смъртта си? Аз съм разумно същество като вас. Бях любопитен да видя кораба ви, да науча за вас. Предложих на вашия човек…

Пистолетът се затресе.

– Виждате ли – каза Франко. – Така си и мислех. Уъбът се отпусна и задиша тежко. Протегна лапа и уви опашката около себе си.

– Много е топло – каза уъбът. – Разбирам, че сме близо до двигателите. Атомна енергия. Постигнали сте много чудесни неща с нея – технически. Очевидно обаче вашата научна йерархия не е способна да разрешава морални, етични…

Франко се обърна към мъжете, които се тълпяха зад него – ококорени и мълчаливи.

– Ще го направя. Може да гледате.

Френч кимна.

– Опитай се да улучиш мозъка. Той не става за ядене. Недей в гърдите. Ако раздробиш гръдният кош, ще трябва да чистим кости.

– Слушайте – каза Питърсън, облизвайки устните си. – Той направи ли ви нещо? Какво зло е сторил? Питам ви. И освен това той все още е мой. Нямаш право да го застреляш. Не ти принадлежи.

Франко вдигна пистолета.

– Излизам – каза Джоунс с пребледняло и болнаво лице. – Не искам да гледам.

– Аз също – каза Френч. Мъжете се изнизаха навън, мърморейки. Петерсън се забави на вратата.

– Говореше ми за митове – каза той. – Нямаше да навреди на никого.

И излезе.

Франко се приближи до уъба. Уъбът бавно вдигна поглед. Преглътна.

– Много глупава постъпка – каза той. – Съжалявам, че искате да го направите. Има една притча, която вашият Спасител разказва...

Той млъкна, втренчен в оръжието.

– Можеш ли да ме погледнеш в очите и да го направиш? – попита уъбът. – Можеш ли?

Капитанът се взря надолу.

– Мога да те погледна в очите – каза той. – Някога във фермата имахме прасета, мръсни острогърби свине. Мога да го направя.

Втренчен в уъба, в лъскавите му влажни очи, той натисна спусъка.

Вкусът беше превъзходен.

Те седяха мрачно около масата, като някои от тях почти не ядяха. Единственият, който изглежда се наслаждаваше, беше капитан Франко.

– Още? – попита той, оглеждайки се. – Още? И малко вино, може би.

– Аз не – каза Френч. – Мисля да се връщам в щурманската рубка.

– Аз също. – Джоунс се изправи и избута стола си назад. – Ще се видим по-късно.

Капитанът ги изгледа как си тръгват. Някои от другите също се извиниха.

– Какво мислиш, че им става? – попита капитанът. Той се обърна към Питърсън. Питърсън седеше и се взираше в чинията си – в картофите, в зеления грах и в големия къс крехко, топло месо.

Той отвори уста. Но не излезе никакъв звук.

Капитанът сложи ръка на рамото на Питърсън.

– Сега това е просто органична материя – каза той. – Жизнената същност я няма. – Той се хранеше, като обираше соса с малко хляб.

– Обичам да ям. Това е едно от най-великите неща, на които може да се наслади едно живо същество. Хранене, почивка, медитация, обсъждане на разни неща.

Питърсън кимна. Още двама мъже станаха и излязоха. Капитанът пийна малко вода и въздъхна.

– Е – каза той. – Трябва да призная, че това беше едно много хубаво ядене. Всички слухове, които бях чувал, се оказаха съвсем верни – за вкусовите качества на уъба. Превъзходни. Но в миналото бях възпрепятстван да се насладя на това удоволствие.

Той избърса устните си със салфетка и се облегна назад на стола. Питърсън гледаше унило масата.

Капитанът го гледаше внимателно. Наведе се напред.

– Хайде, хайде – каза той. – Горе главата! Нека поговорим.

Той се усмихна.

– Както казах, преди да ме прекъснат, ролята на Одисей в митовете…

Питърсън се сепна и го зяпна.

– Искам да продължа – каза капитанът. – Одисей, както го разбирам аз…

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 2.5 Flash Think

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ

Знаете ли, че една от най-уважаваните полиции в света, британската, била някога основана от двама души, на пръв поглед напълно неподходящи за подобно начинание? Удивителното не е, че са братя, а какви били тези братя.

По-големия, Хенри Филдинг (1707–1754), го познавате: той е писател, автор на „Историята на Том Джоунс, подхвърленото дете“ – според мене това е първият роман, който може и днес да се чете с удоволствие, без да се съобразяваме с годината на написването му. В свободното си от писане време Хенри Филдинг изпълнявал длъжността на съдия.

Погледът на Хенри Филдинг е лукав, съвсем не е съдийски

В Англия от средата на XVIII век тази длъжност изисквала не само да се съдят престъпниците, но и да се съдейства за залавянето им. С това в Лондон нещата били зле. Тоест, с престъпниците всичко било наред, те просто гъмжали, ограбвали гражданите посред бял ден, но със залавянето им било зле. Направо нула. В града с половинмилионно население нямало полиция. Констаблите се избирали с жребий, както днес се избират съдебните заседатели. Почтените хора се гнусели от тази повинност и наемали вместо себе си всякакви скитници. От такива „народни пазители“ хората трябвало се страхуват не по-малко, отколкото от явните разбойници.

Но на писателите понякога им хрумват странни фантазии. Така и Хенри Филдинг измислил нещо невиждано: професионална полиция.

Властите първоначално го сметнали за луд, но писателят бил настойчив човек, с добри връзки. В крайна сметка му отпуснали сума, с която можело да се издържат цели 6 (шест) детективи. Те имали толкова много работа, че тичали из града от сутрин до вечер и от вечер до сутрин, а тъй като кантората на съдията Филдинг се намирала на „Боу стрийт“, първите полицаи били наречени „бегачите от Боу стрийт“.

Джон Таунсенд, най-известният от „бегачите“, първият истински детектив

За съжаление, Хенри Филдинг остава в историята на британската полиция само като „автор на оригиналната идея“. Той не успява да я приложи на практика – умира. Делото му продължил по-малкият му брат Джон, който наследил съдийската титла и кабинета на „Боу стрийт“.

Ако един писател ви се струва неподходяща фигура за толкова сериозна задача като създаването на професионална правозащитна служба, то Джон Филдинг изобщо не ставал за ролята на борец с престъпността.

Работата е там, че той бил сляп. В младостта си, докато служил в кралския флот, получил травма на главата и загубил зрението си.

Но бил уникален човек. Използвал „бегачите“ като свои „ръце“ и „крака“, а самият той изпълнявал функцията на мозък. Никой не умеел да води разпитите по-добре от „Сляпата човка“ (както го наричали престъпниците). С феноменалния си слух Джон пазел в паметта си цяла аудиотека – различавал гласовете на три хиляди престъпници.

Джон Филдинг (1713–1780). На челото си носел черна превръзка, а в ръката – неизменен камшик

Много от методите, които се смятат за азбука на криминалистиката, са въведени и изпробвани за първи път от слепия съдия. Той пръв започва да публикува във вестниците белезите на издирваните престъпници, създава картотека и организира разпознавания и очни ставки. На съдебните заседания на Джон Филдинг публиката се събирала като на спектакъл.

За около две години „Слепият клюн“ избавил Лондон от организираната престъпност. През 1763 г. той създал първия отряд конна полиция – едва десет души, но и това се оказва достатъчно, за да спрат напълно дневните грабежи по улиците на столицата (а нощем почтените хора така или иначе няма защо да излизат от домовете си).

Съдебно заседание

Когато прочетох за първи път за слепия началник на полицията, си помислих: ето един отличен персонаж за исторически криминален роман!

Но скоро открих, че има много умници и без мене. За Джон Филдинг са заснети и филми, и телевизионни сериали.

Това е той в английския сериал „Град на греха“

А писателят Брус Александър е съчинил цяла поредица от криминални романи, „Мистериите на сър Джон Филдинг“.

В крайна сметка и славата, и интересът на потомците се паднали на по-малкия брат, а по-големият си останал автор на „Том Джоунс“. Въпреки че, може би, това само би го зарадвало.

Следва

КОМЕНДАНТ НА ЗЕМНИЯ АД

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

За хилядолетията на своята история човечеството, уж надарено с разум и нравствени устои, така и не успяло не само да се отърве от войните, но дори и да се застави твърдо да спазва в тях някакви правила. За братоубийствените граждански войни това е особено характерно.

Въпросът коя точно нация притежава съмнителната чест за създаването на концентрационните лагери е сред най-остро дискутираните. Разпространена е гледната точка, че първи започват да ги използват британците по време на Втората англо-бурска война (1899−1902 г.), за да изолират отрядите на африканерите от техните „бази за снабдяване“ – фермерските стопанства. По заповед на британския командир лорд Китчънър фермерите и техните семейства са държани зад бодлива тел, за да се отреже достъпът на сражаващите се бури до храна и попълнения. Смъртността, особено детската, била чудовищна и целият цивилизован свят осъжда тогава тази нечовешка практика.

Но съществуват и немалко аргументи в подкрепа на гледната точка, че първи подобни лагери започват да правят американците по време на Гражданската война от 1861−1865 г., при това и двете страни: както Съюзът (Северът), така и Конфедерацията (Югът). Разликата е, че в тези лагери държали не цивилно население, а военнопленници.

Така че всичко зависи от съдържанието, което влагаме в понятието „концентрационен лагер“. Ако използваме широкото определение – „специално оборудван център за масово принудително задържане въз основа на извънсъдебни основания“, тогава първенството вероятно принадлежи на САЩ. Освен това там за първи път в човешката история подобно явление е осъдено по съдебен ред.

Всеки четвърти, всеки шести

Най-големият лагер за пленени южняци бил „Елмайра“ (затворниците преправят името му на „Хелмайра“ от английското Hell – „ад“). В началото на войната това е тренировъчен лагер за новобранци, разположен на границата между щатите Ню Йорк и Пенсилвания, в непосредствена близост до железопътна линия (което обяснява избора на мястото). Тъй като в първите години на войната страните разменят пленниците си доста бързо, не съществува необходимост от специални лагери, но към 1864 г. размяната на практика спира. Полковник Уилям Хофман, генерален комисар по въпросите на военнопленниците в армията на Севера (който, между другото, в началото на войната също бил в плен), нарежда да се организира в Елмайра лагер за 8-10 хиляди души.

Комендантът на лагера, майор Хенри Колт (брат на знаменития оръжейник), не бил жесток човек и чувствал своята отговорност за живота на поверениците си. Но пренаселеността (при нормално настаняване на пет хиляди души в бараки и допълнително хиляда в палатки, в лагера се имало едновременно два пъти повече хора), неизбежната нехигиеничност, недостигът на храна и чудовищните студове през зимата на 1864-1865 г., когато нощните температури падат до минус 27°C, водят до това, че всеки четвърти затворник в крайна сметка остава да лежи в намиращото се наблизо гробище. Не много по-добри били условията и в най-големия лагер на Севера – „Дъглас“ в Чикаго. От преминалите през него 26 хиляди южняци всеки шести не доживява до освобождението си.

Както е известно, историята на войната се пише от победителите. След войната вестниците обсъждат активно нечовешките условия, в които са държани пленниците в лагерите на Съюза, рушат се репутациите на заслужили офицери – коменданти и охрана, но до съдебно преследване не се стига. Впрочем и южняците, които имат отношение към ситуацията с пленените през войната северняци, остават на практика недокоснати. С едно-единствено, наистина „изключително“ изключение.

Три хиляди на хектар

Името „Самтър“ (в чест на генерала и сенатора Томас Самтър) „се отличава“ в Гражданската война два пъти. Първо, изстрелите, прозвучали на територията на Южна Каролина, първия щат, обявил излизането си от състава на Съюза след победата на Линкълн на президентските избори през 1860 г., са предизвикани от това, че силите на южняците първо блокират, а след това подлагат на артилерийски обстрел и щурмуват форт „Самтър“ на атлантическото крайбрежие, където се намира малък гарнизон северняци. Второ, в съседния щат Джорджия, в лагера „Самтър“, по-известен като „Андерсънвил“, през 1864 – 1865 г. се намира най-големият и според мнозина най-ужасният от концентрационните лагери.

Лагерът „Андерсънвил“. Рисунка от 1882 г.

За разлика от „Елмайра“, който преди това е военен обект, „Андерсънвил“ е организиран „от нулата“. Думата „построен“ не е много подходяща за него, защото като постройки са издигнати само двойната ограда, караулните вишки и казармите за охраната. Затворниците са настанени под открито небе, като само малка част от тях разполагали със стари палатки, землянки или продупчени одеяла. Пренаселеността била извън всякакви граници: при проектен капацитет от 10 хиляди души, броят на хората, пребиваващи едновременно в лагера на площ от 11 хектара (правоъгълник с размери 490 м на 230 м), понякога достигал 32 хиляди. Санитарните условия били чудовищни: през лагера минавали два канала – единият за нечистотиите, другият за питейна вода, но нито единият, нито другият „се справяли“ със своите функции и цялата територия на лагера била покрита с екскременти, а дизентерията и други стомашни заболявания били разпространени всекидневни явления. Медицинска помощ на практика не била оказвана, а храната била съвсем недостатъчна. Затворниците не получавали готова храна, а продукти (предимно едро смляно царевично брашно), но приготвянето на топла храна от тях обикновено било невъзможно поради липсата на дърва за огрев и съдове.

Лагерът „Андерсънвил“

Заради всяко парченце дърво, парцал от одеяло, късче питка или стара обувка избухвали жестоки сбивания. Както винаги става при подобни условия, когато хората са лишени дори от най-минимални стандарти на човешко отношение, част от затворниците се скупчили в банди и тероризирали своите другари по нещастие. Бандите били две – „Нападателите“ (англ. „The Raiders“ – бел. П. Н.) и „Регулаторите“ (англ. „The Regulators“ – бел. П. Н.), и враждували помежду си само в най-крайни случаи, разбирайки, че за „постигане на общите цели“ е по-добре да си сътрудничат. Охраната на лагера била напълно доволна от такава „вътрешна служба за ред“.

Илюстрация в „Harper’s Weekly“, посветена на условията в „Андерсънвил“, 1865 г.

Илюстрация в „Harper’s Weekly“, посветена на условията в „Андерсънвил“, 1865 г.

Охраната на лагера имала заповед да стреля на месо при приближаване на затворник до вътрешната ограда и редовно се възползвала от това: смята се, че по този начин за едната година от съществуването на лагера били застреляни около 300 души.

Човек с нелека биография

На практика от самото му основаване въпросното „учреждение“ се ръководи от комендант, капитана от армията на Конфедерацията Хенри Вирц. Швейцарец от Цюрих, той пристига в САЩ на 26-годишна възраст, след като прекарва известно време в затвора за злоупотреба с поверени средства. Работи във фабрика, после като асистент в различни медицински заведения и накрая като надзирател в плантации в Луизиана. В началото на войната се записва като доброволец в армията на Юга, бива ранен (по негови собствени твърдения – в битката при Севън Пайнс), произведен в офицер (по негови думи – за храброст) и изпратен във военно-затворническото ведомство. Според други данни е служил в затворнически институции почти през цялата война. През април 1864 г. е назначен за комендант на новосъздадения лагер за военнопленници „Андерсънвил“.

Хенри Вирц

Прави впечатление, че след края на войната той не се опитва да избяга, въпреки че имал време и възможност. Вирц е арестуван „на мястото, където отбива своята служба“. Известно време не са знаели какво да правят с него, но в крайна сметка решават да му повдигнат обвинение в умишлено създаване на нечовешки условия за задържане на военнопленниците. По време на разследването са добавени обвинения в тринадесет случая на лична саморазправа с „контингента“ – убийства, мъчения и побои, и в издаване на нечовешки заповеди на охрана на лагера.

„Виновен!“

Съдебният процес не бил бърз – продължил около два месеца. Вирц имал адвокати, предоставени му били и други предвидени от закона средства за защита. Основната задача на обвинението била не само и не толкова да накаже конкретния престъпник, а да докаже, че действията му са част от план на ръководството на Конфедерацията (на първо място нейния президент Джеферсън Дейвис и главнокомандващия генерал Робърт Лий) за избиване на военнослужещите от Съюза, че „Андерсънвил“ е превърнат умишлено в „лагер на смъртта“ и това не е лична инициатива на неговия комендант. Вирц и защитниците му отстоявали гледната точка, че комендантът е правил всичко възможно за поддържане на нормални условия в лагера, но не успял да постигне това поради постоянния приток на военнопленници, чийто брой надхвърлил бързо всички възможни граници, както и поради абсолютно недостатъчното снабдяване на лагера с храна, медикаменти и строителни материали. Показанията на свидетелите били доста противоречиви, особено що се отнася до конкретните действия на Вирц в определени моменти (никой не поставил под съмнение кошмарните общи условия на живота на затворниците).

Процесът срещу Вирц. Илюстрация в „Harper’s Weekly“, 1865 г.

„Той застреля едно младо момче на име Уилям Стюарт, редник от 9-и минесотски пехотен полк. Двамата с него измъкнахме зад оградата един мъртвец, когато при нас дойде Вирц и попита кой ни е разрешил. Стюарт отговори, че който е трябвало, той е разрешил. Без да каже нито дума, Вирц извади револвера си и го застреля“ — из показанията на свидетеля Джордж Грей, 12 септември 1865 година.

„Имаше и друг нещастник. Когато Вирц влезе вътре в ограденото място, той се надигна от земята и поиска разрешение да излезе навън, за да подиша чист въздух. Вирц попита какво има предвид, клетникът отговори нещо и капитан Вирц извади револвера си и го уби“ — из показанията на свидетеля Томас Алкоув, 28 август 1865 година.

„Един от затворниците припадна; съседите му се затичаха към една локва за вода. Не зная дали им беше разрешено; вероятно да, защото след това пазачите бяха наказани. Първо чух изстрел, но не видях откъде. След това се обърнах наляво и видях как капитан Вирц стреля още два пъти и рани двама души“ — из показанията на свидетеля Феликс дьо ла Бом, 12 септември 1865 година.

Въпреки определени отклонения от класическата съдебна процедура, които при по-спокойни обстоятелства биха дали на защитата добри шансове при едно обжалване, трибуналът счел, че личната вина на Хенри Вирц в престъпленията както от военен, така и от общонаказателен характер е доказана. Осъдили го на смърт и го обесили на 10 ноември 1865 г. в Стария затвор във Вашингтон, окръг Колумбия. И до ден днешен оценката за процеса срещу него е важен епизод от „войните на паметта“, които не спират в САЩ по повод на събитията от Гражданската война. За едни той е „демонът от Андерсънвил“, а други му издигат паметници.

Екзекуцията на Вирц. Снимка от 10 ноември 1865 г.

Вече след екзекуцията адвокат Луис Шаде заявил пред вестниците, че преди нея неназовани лица обещали на Вирц помилване в замяна на показания срещу президента на Конфедерацията, но той отказал. Дали това е истина – остава загадка, както и отговорът на въпроса кого са съдили през есента на 1865 г. във Вашингтон – патологичен садист или безстрастен служител, оказал се на изключително неподходящо място в повече от неподходящо време.

ТОШКО

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1995 г. / ХИМИЯ / ФРАНК ШЕРУУД РОУЛАНД

Франк Шерууд Роуланд (Frank Sherwood Rowland)

28 юни 1927 г. - 10 март 2012 г.

Химия (заедно с Паул Крутцен и Марио Молина)

(За работата му в областта на атмосферната химия, по-специално относно образуването и разлагането на озона.)

Франк Шерууд Роуланд (Frank Sherwood Rowland), известен като "Шери", е американски химик, който печели Нобелова награда за химия през 1995 година заедно с Марио Молина и Пол Крутцен за техните пионерски изследвания в атмосферната химия.

Биография

Роуланд е роден на 28 юни 1927 година в Делауеър, Охайо, САЩ. Той произхожда от образовано семейство - майка му е учителка по латински език, а баща му - математик и професор. Роуланд е изключително надарен студент, завършил гимназия на 15-годишна възраст през 1943 година.

Следва в Ohio Wesleyan University, а след това продължава образованието си в Чикагския университет, където получава докторска степен по химия. По-късно той се присъединява към Калифорнийския университет в Ървайн (UCI), където развива своята революционна научна кариера.

Научни постижения

Най-значимото научно постижение на Роуланд е свързано с изследванията на хлорфлуорвъглеродите (CFC) и тяхното въздействие върху озоновия слой на Земята. През 1974 година той и неговият постдокторант Марио

Молина публикуват в списание "Nature" революционно изследване, в което доказват, че хлорфлуорвъглеродите разрушават защитния озонов слой на планетата.

Тяхното откритие показва, че хлорфлуорвъглеродите, широко използвани в хладилниците, аерозолите и други промишлени приложения, освобождават хлорни атоми в стратосферата, които действат като катализатори за разрушаване на озона. Това откритие има огромно значение за опазването на околната среда и води до международни усилия за ограничаване на използването на хлорфлуорвъглероди.

Награди и признание

За своите изследвания Роуланд получава множество престижни награди:

♦ Нобелова награда за химия (1995 г.) - заедно с Марио Молина и Пол Крутцен 

♦ Roger Revelle Medal (1994 г.) 

♦ Albert Einstein World Award of Science (1994 г.) 

♦ Peter Debye Award (1993 г.) 

♦ Japan Prize (1989 г.) 

Наследство

Франк Шерууд Роуланд умира на 10 март 2012 година в Нюпорт Бийч, Калифорния. Неговите изследвания са с фундаментално значение за разбирането на атмосферната химия и за опазването на околната среда. Работата му помага за приемането на Монреалския протокол, който регулира използването на озоноразрушаващите вещества.

Роуланд остава в историята като учен, чиито изследвания не само разширяват научното познание, но и имат пряко въздействие върху глобалните усилия за опазване на планетата.

РАЗКАЗАЛ: Claude Sonnet 4 Think

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов