ОПАСНА СРЕЩА

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА / ЙОВ

Превод: Gemini 2.5 Pro Think

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ЙОВ

Погледът за живота в „позитивните писания“, каквито са притчите, е, че човек, който води праведен начин на живот и върши правилни неща, ще сполучи, ще бъде щастлив и ще преуспее.

В едни случаи това се обяснява със законите за устройството на света. В други се казва, че причина за всичко е редът, установен от Бога.

ОТСТЪПЛЕНИЕ

Женската добродетел – съпруга на Бога?

Както вече видяхме, в Древния Израил се смятало, че може би Яхве е имал божествена съпруга, неговата „Асират/Ашера“. Тази гледна точка никога не била приемана от строгите хенотеисти, написали историческите и пророческите книги на Еврейското писание; но в книгата с мъдрости „Притчи“ може да се намери откъс, който някои са склонни да тълкуват като пример за променен, „очовечен“ възглед за Яхве и неговата божествена спътница. В този откъс тя не е Асират, а въплъщение на Мъдростта, която говори от първо лице в 8-ма притча:

Господ ме имаше в начало на пътя Си, като първо от древните Си дела.

От вечността бях поставена, от начало, преди създаването на земята.

Когато приготвяше небето, аз бях там...

когато закрепваше облаците горе, когато усилваше изворите на бездната... Тогава бях при Него като художник

и всеки ден се наслаждавах, веселях се винаги пред Него... Радвах се на обитаемата Му земя и насладата ми беше с човешките синове.

Късните християни взели образа на жената – спътница на Бога по време на сътворението, „Мъдростта“, и го преобразували в „Слово“. На гръцки „София“ е женско име и според някои източници е жена, почитана като божество, докато „Логос“ на гръцки е съществително от мъжки род. Така те започват да твърдят, че именно той (Логосът, Словото) е този, който придружавал Бога от началото на времето и чрез когото Бог създал всичко съществуващо, и всъщност бил Исус Христос преди въплъщението си в човек (вж. Йоан, 1:1–4). Сложността и на двете – еврейската и християнската – заплетени интерпретации се крие във въпроса: как може някой друг да има божествен произход (София или Логос), ако първоначално съществува само един Бог. В случая с християнството тази дилема води в крайна сметка до развитието на доктрината за Триединството: въпреки че Бог има три ипостаса (Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух – не една личност, а три), все пак се смята, че е един (а не трима). Тази доктрина не е напълно формулирана дори век след написването на Новия завет.

Това прилича много на възгледа, изразен по повод на националния въпрос в пророческите писания. Когато народът на Израил постъпва според Божията воля, той процъфтява – политически, икономически, във военно отношение и във всяка друга област; но когато се отклони от пътя Господен, наказанието не закъснява, при това в най-мъчителните си форми: суша, глад, болести, война, политическа криза, военни катастрофи и пълно унищожение. Очевидното решение на проблема е да не се отклоняваш никога от пътя, предначертан от Бога, и тогава животът ще бъде наистина прекрасен.

Проблемът, пред който се изправили някои мислители от Древния Израил и който засяга както „позитивното“ писание, така и подтекста на класическото пророческо писание, се е състоял в това, че законите, по които е устроен светът, не работят съвсем така, както се предполагало. По-късно ще видим, че еврейският апокалиптизъм възникнал в отговор на оптимизма на пророческото писание, което твърди, че следването на пътя на Яхве ще доведе до мир и просперитет (привържениците на апокалиптичното учение осъзнали, че в действителност не е така). В книгата „Йов“ е изразен също стремеж за оспорване на тези възгледи. От субективна гледна точка спокойните и оптимистични постулати на притчите не съответстват просто на реалността, която виждаме около себе си. Абсолютно ясно е, че на практика праведността не води до богатство и щастие. Може би дори напротив: понякога именно на праведниците се падат мъки, и то много тежки. В размишленията си по тази тема Йов, може би единствен в цялата история на Древния свят, подхожда толкова сериозно към проблема за страданието.

„Проблемът за страданието“ е многовековен въпрос, особено за тези, които вярват в съществуването на добър и могъщ Бог, отговорен за управлението на този свят. Ако Той съществува, защо праведниците са принудени да страдат? Разбираемо е защо страдат грешниците: Бог ги наказва за греховете им. Но ако Бог е водач, ако е способен на всичко, което пожелае, и ако желае единствено доброто на своя народ – защо тогава Неговият народ страда, особено когато следва волята Му? Този проблем има няколко възможни решения, някои от които може би вече са ви дошли наум, защото смятате, че отговорът е твърде очевиден. Но за дълбоките мислители отговорът никога не бил очевиден, а и очевидните отговори често не са толкова верни.

Загадката на книгата „Йов“

Една от трудностите, с които се сблъскват много читатели на книгата „Йов“ , може би дори без да го осъзнават, е неразбирането, че тази книга съвсем не е дело на един автор, изразяващ единно, цялостно мнение по проблема за страданието, особено страданието на праведните. В действителност книгата се състои от две независими части и учените отдавна са установили, че тези две части почти сигурно принадлежат на двама различни автори, писали по различно време. И най-важното е, че тези автори имат напълно различни възгледи по проблема за страданието. По-късно някой съединил двата ръкописа в едно по-мащабно произведение, което посяло хаос сред тълкувателите, защото началото и краят на книгата „Йов“ (принадлежащи на единия автор) изразяват съвсем различна гледна точка за страданието от нейната среда (написана от другия автор).

От една страна е очевидно, че началото и краят на книгата (глави 1–2; 42:7–17) и внушителната по обем среда (3:1 – 42:6) се различават силно помежду си. Обърнете внимание, че книгата започва и завършва с прозаичен разказ за праведника Йов, принуден да търпи неописуемо тежки мъки; средата е написана в стихотворна форма и съдържа диалозите, които Йов води с четирима „приятели“ (чието общуване с Йов не може да се нарече другояче освен дружеско).

Това са сериозни причини да се замислим не само, че тези части са написани в два литературни жанра (кратък разказ в началото, диалози в поетична форма в средата и възобновяване на краткия разказ в края), но и че всъщност принадлежат на двама различни автори. Освен това имената, използвани за назоваване на божествата в тези откъси, са различни: в повествователната проза се споменава Яхве, докато в поетичната част се предпочитат Бог (Ел и Елоах) и Всевишния (Шадай). Разбира се, проблемът не се състои само в това, но ако в едно произведение присъстват два литературни жанра и два начина за изписване на Божието име, най-вероятно имаме работа с двама различни автори.

Това се потвърждава от противоположността в смисловото съдържание на двете части. Откъсите се различават силно помежду си в подхода към два ключови въпроса. Първо, самото описание на Йов. В прозата (началото и края на книгата) Йов понася страданията си безропотно и смирено. Той отказва да роптае срещу своята съдба и я приема като участ, отредена му от Бога по причини, които човек не може да проумее. Този образ на Йов няма нищо общо с неговия образ в поетичната част на книгата. В разказа Йов е представен единствено като безропотен и смирен. И напротив, в поетичната част той изобщо не проявява смирение, а изразява шумно недоволството си от несправедливостта на своите страдания, като твърди, че не е заслужил подобни изпитания, и изисква от Бога да му се яви, за да може да защити своята гледна точка пред лицето на Всевишния.

От друга страна, възгледите за проблема със страданието – скоро ще разгледаме това по-подробно – се различават също забележимо в зависимост от това дали четете повестта, или поетичния диалог. В повестта причината за страданията на Йов е изразена недвусмислено: Бог го изпитва, за да види дали ще запази вярата си при такива тежки обстоятелства (спомената е и ролята на дявола). Но тази гледна точка не се наблюдава изобщо в поетичната част, където дяволът не е споменат и няма указания за изпитание или за необходимостта да се запази вярата във времена на болка и страдание. От този откъс научаваме, че е невъзможно да се разбере причината за страданията и че дори опитът да се зададе този въпрос може да обиди Бога. Причината за страданията е непостижима тайна. И Бог може да прави всичко, което пожелае. Волята Му не може да бъде оспорвана.

В книгата присъстват два различни възгледа, както за образа на Йов, така и за подхода към въпроса за страданията. Причината за тези различия се крие във факта, че авторството принадлежи на двама души, които оценяват ситуацията от различни страни. По-късно някой обединил двете творби, което довело до объркване при прочита от онези, които не са разбирали, че виждат пред себе си две абсолютно противоположни гледни точки. По-нататък ще разгледаме всяка част, като ще започнем с автора на повестта, с която стартира и завършва книгата.

Повествователната проза

Книгата започва с описание на образа на Йов, който, както се оказва по-късно, не е израилтянин. Той се родил в земята Уз, която е най-вероятно измислена страна. Въпреки всичко Йов почитал Яхве и бил необикновено благочестив и праведен. Затова Бог го наградил щедро. Той имал голямо семейство – седем синове и три дъщери – и невероятен брой овце, камили, волове, магарета и слуги. Бил толкова благочестив, че не само внимавал да не върши грехове, но и редовно принасял жертви в прослава на Бога от името на децата си, за всеки случай, ако някой от тях е съгрешил.

Един ден „синовете Божии“ дошли при Бога в рая, включително и този, когото наричат Сатана. Терминът „Сатана“, както вече споменах в глава 7, означава „обвинител“, „опонент“. Тук той не е представен в обичайната светлина на съвременния дявол, господар на всички демони, на когото е отредено да управлява (или вече управлява) ада; тук той е един от членовете на божествения съвет. Но играе ролята на обвинител, изобличител на човечеството. И по-специално на Йов.

Бог хвали непорочността и праведността на Йов, но Сатаната заявява, че абсолютно всеки би бил праведник, ако получава толкова голяма изгода от тази сделка. Бог не смята така: Той настоява, че Йов е благочестив, защото да бъдеш такъв е правилно. На което Сатаната отговаря: ако Бог накара Йов да страда, той ще се отвърне от него. И така, Бог казва на Сатаната да отнеме на Йов всичко, което притежава, но да не му нанася физическа вреда. Това е облог – почти неестествен начин да се изясни дали Сатаната ще успее да накара Йов да се отрече от Бога.

И Сатаната прави всичко по своите сили. Цялото имущество на Йов е разграбено – всичките му волове, магарета, овце и камили. Всичките му слуги са погубени от меч. И десетте му деца загиват по време на силна буря. Обвинява ли Йов Бога? Несъмнено би трябвало, защото в крайна сметка именно Бог е наредил на Сатаната да извърши всичко това. Но не, Йов страда със смирение и покорство: „Господ даде, Господ взе; да бъде благословено името Господне!“ (1:21).

В следващата сцена Божиите синове (ангелите), включително и Сатаната, се явяват отново пред Бога и Бог отново хвали Йов за твърдостта на вярата му. Сатаната обаче обяснява това с факта, че Йов не е изпитал страдание върху своето тяло; ако му се причини физическа болка, той ще прокълне Бога. И отново Бог нарежда на Сатаната да причини болка на Йов, но да му запази живота. И Сатаната „порази Йов с люта проказа от стъпалата на нозете му до самото му теме“. Йов стърже гнойта от кожата си с парче от глинен съд, а жена му му казва: „Похули Бога и умри“. Но той отказва: „Нима ще приемаме от Бога доброто, а злото няма да приемаме?“ (2:10). Той възнамерява да страда, ако е такава Божията воля, и няма да пита защо Бог постъпва така с него, нито ще се оплаква.

При Йов идват трима приятели: Елифаз, Вилдад и Софар. И едва го познават. Те ридаят горчиво и оплакват участта на Йов, като остават при него седем дни и седем нощи, без да проронят дума, просто споделяйки страданието му. На това място повествованието прекъсва, преди да премине в поетичните диалози на Йов с неговите „приятели“ – диалози, които заемат по-голямата част от следващите тридесет и девет глави, написани вече от друг автор.

И към тази история се връщаме едва в глава 42. Понякога разказът спира, защото Бог е ядосан на нещо, казано от тримата приятели, и нарежда на Йов да извърши жертвоприношение и да се помоли за тях. Накрая, след като преминава през изпитанието, без да се усъмни в Бога и без да го осъди, Йов получава щедра награда. Той придобива всъщност двойно повече от това, което е имал: овце, камили, волове и магарета. Раждат му се и седем нови синове и три дъщери. Живее дълго и умира щастлив.

В тази история е изложен доста опростен поглед върху проблема за страданието. Понякога страданието е проверка за силата на човешката вяра в случаите, когато в живота всичко се нарежда зле – или дори много, много зле. Тук Сатаната не трябва да се разглежда като изчадие на злото, което е причина за всички нещастия. Той е един от Божиите синове, член на божествения съвет, който причинява страдания на Йов само защото Бог му нарежда да го направи. Той изпълнява мисия, възложена му от Бога, чиято цел е една и съвсем не е да направи Йов нещастен. Тя се състои в това да се изясни дали предаността на Йов към Бога е следствие от стремежа му към по-добър живот и много блага, или е безкористна вяра, която ще остане непоклатима, дори и подложена на тежки изпитания. Тази история учи, че понякога страданието идва от Бога, който проверява по този начин дали ще Му останем верни. И ако отговорът е „да“, ще бъдем щедро възнаградени.

Това е нелоша история, въпреки че изглежда неправдоподобна на фона на реалното устройство на света. Но по-важното е, че поуката, която ни дава по темата за страданието, се отличава силно от казаното в средата на книгата, в поетичната част, написана от друг автор.

ОТСТЪПЛЕНИЕ

Нима Бог възлага всичко на плещите на Йов?

За много читатели краят на книгата „Йов“ носи значителен смисъл – с изключение на един важен аспект. Според краткия разказ, след като Йов издържал изпитанието и останал верен на Бога въпреки чудовищните страдания, които претърпял, Бог го наградил, като му дал двойно повече от това, което имал преди – двойно повече овце, магарета и волове. И му възмездил загубата на седемте синове и трите дъщери, като ги заменил с нови.

Но почакайте малко! Това има смисъл, когато става въпрос за добитък, може също така да се преумножи земята. Но могат ли да бъдат заменени децата? Ако изгубите дете, ще ви олекне ли при появата на ново? Означава ли това, че Бог може да позволи на Сатаната да убие десетте деца и да се разплати с Йов, като просто ги замени с нови („Не се тревожи, това беше само проверка!“)? За много читатели това е най-обезпокоителният въпрос в цялото Еврейско писание.

Поетичните диалози

Тъй като в поетичната част на книгата героите са същите като в повествователната проза, може да си направим извод, че или авторът на поезията е бил запознат с прозаичното произведение, или са съществували няколко души на име Йов с приятели, които се разхождали хаотично по Древния Израил и водели пространни беседи. Освен Вилдад, Софар и Елифаз, в поетичната част се появява и четвърти приятел – човек на име Елиу.

Нарекох тази обемна част от книгата „поетични диалози“. Това е така, защото тя е написана очевидно в поетична форма и се състои от дискусии между Йов и неговите приятели, в чиито приятелски съвети се усещат ясно враждебност и осъдителност. Диалозите включват редица жалби на Йов (който никога не се оплаква в повествователната проза; всъщност отличителната черта на образа му в прозата е, че той никога не се оплаква), всяка от които е последвана от коментар на един от приятелите му. Йов изразява недоволство от несправедливостта на случващото се с него, на което първият приятел му възразява, че може би все пак е заслужил това; Йов се оплаква отново, вторият приятел отговаря по същия начин; Йов се оплаква още веднъж, отговаря третият приятел. След това тази последователност се повтаря още два пъти, така че отделните глави представляват серия от три цикъла жалби и отговори. Съдържанието на третия цикъл е, за съжаление, малко неясно, защото преписвачите са копирали обемната книга в продължение на векове. В третия цикъл от жалби и отговори речта на Вилдад се състои само от пет стиха, а речта на Софар изобщо липсва; и което е по-забележително, самият Йов започва да се изказва в подкрепа на техните тези, въпреки че в останалата част от ръкописа се противопоставя. Най-вероятно поради грешка на преписвачите на Йов е била приписана речта на Софар, а и още няколко детайла са се объркали в процеса на преписването.

След тези три цикъла на оплаквания и отговори се появява нов приятел – Елиу, който се включва в диалога, засягайки същите теми и със същия подход като останалите трима приятели, с единствената разлика, че речта му продължава цели шест глави (32–37). Съществува мнение, че този откъс е бил включен в поетичните диалози от друг автор, който сметнал, че приятелите не са разкрили докрай своята гледна точка, и в крайна сметка е решил да го направи сам.

В процеса на изразяване на своите жалби и самооправдания Йов заявява, че иска лична среща с Бога, за да може да защити своята гледна точка и да докаже несправедливостта на своите страдания. В края на диалога, когато всички реплики са изказани, Бог се явява с размах като Всевишен властелин на всичко съществуващо и наставлява Йов (гл. 38–41). Йов дава неубедителен, плах отговор (42:1–6), след което поетичната част завършва.

Дискусията на Йов със своите приятели

Можем да разберем смисъла на взаимоотношенията между опонентите – Йов от една страна и неговите приятели от друга – като разгледаме първия цикъл от жалби и отговори. Йов започва с проклятие към своя живот, желаейки никога да не се е раждал: „След това Йов отвори устата си и прокле деня си. И започна Йов и рече: да погине денят, в който съм се родил, и нощта, в която е казано: зачена се човек!... Защо не умрях в утробата? Защо не издъхнах, щом излязох от нея? Защо ме поеха коленете? Защо бяха тия гърди, та да суча?“ (3:1–3, 11–12).

Елифаз отговаря пръв. Той не е много дружелюбен и предполага, че Йов не е чак толкова невинен и страданията му са всъщност заслужени:

7. Спомни си, погивал ли е някой невинен и къде са били изкоренявани праведните?

8. Както съм виждал, онези, които орат беззаконие и сеят зло, това и жънат;

9. от Божия дъх погиват и от диханието на гнева Му изчезват.

4:7–9

Елифаз продължава в същия дух цели две глави. Той убеждава Йов да се покае, за да може Бог да му върне предишния прекрасен живот. Но Йов не иска и да чуе за това. Ако е направил нещо нередно, заслужава да знае какво точно е то; от негова гледна точка той страда, въпреки че е праведник. А Бог не го оставя на мира, като го кара да страда отново и отново: „И отговори Йов, и рече… Научете ме, и аз ще млъкна; покажете ми в какво съм сгрешил. Колко силни са думите на правдата! Но какво доказват вашите изобличения? Моля ви, погледнете ме; ще говоря ли лъжа пред лицето ви? Погледнете ме отново - имам ли неправда? Вижте ме пак – моя е правдата. Има ли на езика ми неправда? Нима гърлото ми не може да различи горчивината? Когато си помисля: леглото ще ме утеши, постелята ще отнесе скръбта ми, Ти ме плашиш със сънища и ме ужасяваш с видения; и душата ми желае по-скоро да спра да дишам, по-скоро смърт, отколкото да се запазят костите ми… Докога няма да ме оставиш, докога няма да се отдръпнеш от мене, докога няма да ми дадеш да си преглътна слюнката?“ (6:24–25, 28–30, 7:13–15, 19).

След това Вилдад се опитва да изобличи рязко Йов (страдалеца!) в необоснованост на думите му и настоява, че той си е заслужил страданията:

2. Докога ще говориш така и думите на устата ти ще бъдат като силен вятър?

3. Бог променя ли съда? Или Всемогъщият променя правдата?

4. Ако синовете ти са съгрешили пред Него и Той ги е предал на последствията от беззаконието им.

8: 2–4

Помислете само, да кажеш такова нещо на човек, който току-що е загубил десетте си деца в трагичен инцидент. Вилдад продължава да настоява, че ако Йов се покае, всичко ще се върне по старому. От своя страна Йов възразява (гл. 9–10), като твърди, че вярва в своята невинност (9:15), но като обикновен смъртен е твърде слаб, за да се бори с Бога, който така или иначе не би го послушал, дори ако му се предостави такава възможност. Ако Бог му се яви, Йов, под тежестта на божественото Му присъствие, ще бъде принуден да се признае за виновен, дори знаейки, че не е виновен в нищо:

16. Да бях извикал, и Той да ми бе отговорил, не бих повярвал, че е чул гласа ми Оня,

17. който ме поразява с вихър и без вина умножава раните ми,

18. не ми дава да си отдъхна, но ме пресища с горчилки;

19. ако е за сила, Той е могъщ; ако е за съд, кой ще ме изправи срещу Него?

20. Ако почна да се оправдавам, моите уста ще ме обвинят; ако съм невинен, Той ще ме признае за виновен.

9: 16–20

След това идва ред на Софар, който вече е ядосан и повтаря обвиненията на другите двама приятели, сгъстявайки краските: „И тъй, знай, че Бог е забравил някои твои беззакония“ (11:6). И продължава ли, продължава…

Речта на Софар завършва първия цикъл. Двата последващи съдържат на практика същото. Йов е невинен и знае това; приятелите му смятат, че не е така, и го съветват настоятелно да се покае. Но Йов няма за какво да се кае. Той наистина е безгрешен и не заслужава тези страдания.

Няколко ключови момента от диалозите

В Диалозите се срещат няколко интересни момента. Като за начало, Йов не взема предвид това, че в крайна сметка ще му се въздаде за страданията, че всичко ще бъде така, както трябва, след края, в неговия задгробен живот. Според тази книга живот след смъртта не съществува: смъртта е краят на историята.

11. Както водите чезнат в морето и реката престава и пресъхва,

12. така човек ляга и не става вече; докато небесата не преминат, те няма да се събудят и няма да станат от съня си.

14: 11, 12

Понякога нападките на Бога срещу Йов са описани с невероятно жестоки и ярки изрази:

12. Бях в охолност, но Той ме разкъса, дори ме хвана за врата и ме строши, и ме постави за Свой прицел.

13. Стрелците Му ме обиколиха; пронизва бъбреците ми и не щади; излива жлъчката ми на земята.

14. Съсипва ме с удар върху удар; спуска се върху мене като исполин.

16: 12–14

През цялото това време Йов отстоява своята непорочност и отказва да признае грехове, които не е извършил. Неговите приятели не са прави, като твърдят, че страда заслужено. Той наистина е невинен:

5. Да не даде Бог да ви оправдая! Докато издъхна, няма да отхвърля непорочността си от мене.

6. Правдата си ще държа и няма да я оставя; докато съм жив, сърцето ми няма да ме изобличи.

27:5-6

В крайна сметка (преди дългата реч на Елиу) Йов се обръща с молба към Бога да му се яви и да му даде възможност да се защити лично:

35. О, да имаше някой да ме слуша! Ето, виж тук подписа ми; Всемогъщият нека ми отговори! И да имах акта, който моят противник е написал!

36. Ето, на рамо щях да го нося, за венец щях да го привържа на себе си!

37. Щях да му дам отчет за стъпките си; като до княз щях да се приближа към него.

31:35-37

Както се казва, внимавай какво си пожелаваш. Бог се явява все пак на Йов. Но не му дава възможност да отговори или да се защити. Вместо това се явява в цялото си могъщество и смазва Йов със своето божествено величие, като решава да се появи заедно със силна буря, и го укорява за всичките му думи и за оспорването на волята на Бога, който може и прави това, което сам реши, защото само той е Всевишният:

1. Тогава Господ отговори на Йов из бурята и каза:

2. Кой е тогава този, който помрачава Моя съвет с неразумни думи?

3. Препаши сега кръста си като мъж и ще те попитам; и ти ми отговаряй.

4. Къде беше ти, когато основах земята? Извести, ако си разумен:

5. Кой определи мерките ѝ? (Ако знаеш.) Или кой опъва връв за мерене по нея?

38: 1–5

16. Прониквал ли си до изворите на морето? Или ходил ли си да изследваш бездната?

17. Откриха ли се пред тебе вратите на смъртта? Или видял ли си сенчестите врати на смъртта?

38: 16, 17

33. Познаваш ли законите на небето? Установяваш ли неговото владичество върху земята?

34. Издигаш ли гласа си до облаците, за да те покрият изобилни води?

38: 33, 34

Йов отговаря на впечатляващата демонстрация на божествена мощ – само Бог е Всевишен, а Йов е в сравнение с него никой – със смирение: „Ето, аз съм нищожен; какво да Ти отговоря? Слагам ръка на устата си.“ (39:34). Но на Бог това не му е достатъчно. Той отново се обръща към Йов, пак изсред бурята:

2. Препаши сега като мъж кръста си: Аз ще те питам, а ти Ми отговаряй.

3. Нима искаш да отхвърлиш Моя съд, да Ме обвиниш, за да се оправдаеш?

4. Нима имаш мишца като Божията? И можеш ли да гърмиш с глас като Неговия?

40:2–4

Това продължава още две глави, след което Йов, сломен и неспособен да изрече и дума в своя защита, просто казва:

2. Зная, че всичко можеш и че никое Твое намерение не може да бъде възпрепятствано.

42:2

5. Слушал бях за Тебе с ухото, но сега окото ми Те вижда;

6. затова се отричам от думите си и се кая в пръст и пепел.

42:5, 6

И с това поетичната част завършва.

Години наред учените правели множество предположения как да се тълкуват взаимоотношенията между Бога, явяващ се в бурята, и Йов, треперещ от страх пред него. Важно е да решим как да интерпретираме тези отношения, защото в известен смисъл същината на целия поетичен диалог се основава на начина, по който възприемаме неговия финал. Едно нещо е ясно за всички тълкуватели: възгледите на традиционната мъдрост са погрешни; твърдението, че само грешниците страдат, а праведниците процъфтяват, е далече от истината. Йов наистина не бил виновен за нищо, но му се е наложило да търпи мъки. Защо? Отговорът зависи от това как разбираме сцената с явяването на Бога във финала на книгата и отговора на Йов.

Сред най-популярните тълкувания могат да се откроят следните:

• Йов получава в крайна сметка това, което желаел (в добрия смисъл) – среща с Бога. Тази интерпретация е по същество вярна, но проблемът е, че всъщност Йов не получил желаното, а той е искал шанс да се защити пред Бога. Бог така и не му предоставил този шанс, като не му дал възможност да говори – очевидно е, че Бог просто не се интересува какво точно иска да каже Йов.

• Йов признава все пак вината си пред Бога, веднага щом Той му се явява. Проблемът с тази гледна точка е в това, че Йов не признава, че е виновен, а само че е смъртен, и нищо повече. Йов не смята, че е направил нещо лошо – макар и само защото наистина не е направил нищо лошо, – той само признава, че е допускал напразно мисълта, че може да се оправдае пред Бога.

• Йов трябва да стигне до разбирането, че е редно да разглежда личните си проблеми в ракурса на световните, че в сравнение с глобалните въпроси, засягащи всичко съществуващо, неговите преживявания не са толкова съществени. Уловката е, че този прочит предполага, че страданията на Йов са уместни, защото той е само малка част от глобалния световен ред. Но това далече не е единственото, за което говори Бог, и то противоречи на смисловия заряд на книгата като цяло.

• Йов трябва да осъзнае, че Бог има твърде много грижи, управлявайки цялата Вселена, и просто няма време да решава индивидуални проблеми. Въпросът е в това, че тази гледна точка също не може да бъде приложена към цялата книга. Работата не е там, че Бог не участва в живота на Йов, занимавайки се с останалия свят; напротив, Бог се е намесва в живота му твърде често – не го оставя на мира и го наказва, въпреки че Йов е безгрешен и не е извършил нищо лошо.

• Как тогава да тълкуваме съдържанието на поетичния диалог? Ключът към разбирането може да се крие във факта, че Йов търси отчаяно отговор на въпроса защо са му се паднали такива страдания, а Бог така и не му отговаря. Да разгледаме и двете речи на Бога. Той не обелва и дума защо се случва всичко това с Йов. Дори не казва, че Йов си е получил просто заслуженото (за което толкова дълго са настоявали приятелите му), или че това е изпитание за неговата вяра (както е посочено в прозаичната част), или че всичко е дело на Сатаната, или има някаква друга причина. Той не дава никакъв отговор. Вместо това Бог съобщава на Йов, че той, Бог, като Всевишен, не е длъжен да отговаря на въпросите на обикновените смъртни и че всяко търсене на отговор, истина и разбиране оскърбява него и неговите божествени права. Бог не може да бъде питан за нищо и не трябва да се опитваме да намерим причини за този факт. Всеки, който се осмели да предизвика Бога, ще бъде незабавно изпепелен, стрит на прах от силата на божественото присъствие, принуден да се разкае преди всичко само за желанието си да търси отговор. Решението на проблема със страданието е, че такова решение не съществува и не бива да очакваме да го намерим. За да не оскърбим Бога.

В крайна сметка стигнахме до такава интерпретация на проблема за страданието, с която останалите автори на Библията несъмнено не биха се съгласили (включително авторът на повествователната проза, с която започва и завършва книгата „Йов“). Нима Бог може да измъчва, да осакатява и да убива безнаказано, само защото е Бог? Без каквито и да било видими причини? И ако Бог постъпва по този начин, могат ли тези постъпки да се считат за правилни? Дава ли неограничената власт неограничени права? И нима ние, смъртните, които притежаваме разум и разбиране за добро и зло, нямаме дори правото да търсим смисъл, не можем дори да попитаме „защо“?

И като останалите книги от скептичната традиция, книгата „Йов“ оставя след себе си повече въпроси, отколкото отговори.

(Следва)

АЛЕКСАНДЪР КИСЬОВ / ГЕНЕРАЛ КОЛЕВ И ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1916 ГОДИНА / ГЛАВА II . ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В МЕЖДИНАТА СИЛИСТРА – ДОБРИЧ / ЧАСТ 2

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Claude Sonnet 4 Think и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК: ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА I. ПОДГОТОВКА ЗА ДЕЙСТВИЕ НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ / ГЛАВА II. ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В МЕЖДИНАТА СИЛИСТРА – ДОБРИЧ / ЧАСТ 1

КНИГАТА В "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава II. Действията на 1 конна дивизия в междината Силистра - Добрич

(продължение)

Действията на 1. к. дивизия на 4. 5. и 6. септември

За 4. октомври задачата на конната дивизия се определя от щаба на 3. армия с опер. заповед № 17. както следва:

„1. конна дивизия да остане при Куртбунар и охранява крайния десен фланг на армията, като осветлява посоките към Силистра, Кобадин, Добрич, да влезе във връзка с 2. бригада от 1. пехотна дивизия и в случай на настъпване на противника към тази бригада, да съдействува за унищожението му".

В изпълнение на това искане на армията с оперативна заповед по конната дивизия № 7, от 4. септември, 7 ч. 40 м. пр. пл. се определя частите на дивизията да останат на досегашните си места, като се възлага на разузнавателната част на ротмистър Кикименов, която продължава да разузнава към Добрич, да влезе във връзка с 6. п. дивизия; на разузнавателната част на ротмистър Първанов - да простре разузнаването си източно от Силистра до брега на Дунава; на разузнавателната част на поручик Иванов, усилен с още един взвод от полка, да простре разузнаването си на север към Силистра.

Вън от това са изпратени самостоятелните разезди на поручик Русев и Поп Илиев в обща посока на Кобадин.

Пехотните роти и пешите картечни ескадрони са предвигнати от с. Кочмар в с. Хотулджа, за да бъдат по-близо до 2. бригада от 1. пех. дивизия.

Към 11 ч. 50 м., обаче, в дивизията се получава нова задача (телеграма № 4251.) от командуващия 3. армия, който има сведения, че Добрич е зает с около бригада пехота, и не знае още за неговото опразване, с която се заповяда на к. дивизия: „да настъпи в 12 ч. от Куртбунар за Добрич, да охранява фланга на 2. бригада от 6. пех. дивизия, която ще атакува противника от юг заедно с частите от Варненския подвижен резерв и действа флангово и в тил на неприятелските войски при Добрич".

Дивизията се насочва към Добрич в две колони през с. Карапелит със следната заповед:

До командирите на 1. и 4. кон. бригади и

дружина от 16. полк

По заповед. — Днес 4. того, 6. пех. дивизия ще атакува Добрич. 1. конна дивизия ще съдейства като охранява левия фланг на 6. пех. дивизия, която е на линията Екисче-Владимирово. 1. конна дивизия ще настъпи към изток в две колони:

Дясна колона - полковник Михаилов с 1. конна бригада, 1. конна батарея, 1. и 3. колоездачни роти;

Лява колона - полковник Табаков с 4. конна бригада.

Дясната колона следва по шосето Куртбунар, Кочмар, Карапелит; лявата колона - по пътя Коджа-Олар, Конак-Куюджук, Карапелит.

Една от двете роти от 1. дружина на 16. полк с два пеши картечни ескадрона да се отправят за Куртбунар в заслон към Силистра.

Колоездачните роти да следват в главата на дясната колона.

Началника на дивизията ще следва в главата на авангарда на дясната колона.

Колоните да се движат с 8 клм. в час скорост.

Тръгване точно в 12 ч. по обед. № 53. г. Куртбунар

4. ІХ., 11 часа 35 м. пр. пл.

Началник щаба на 1. конна дивизия,

(под.) Подполковник Кисьов

Тази заповед даваме изцяло, за да се види какво е било становището с началника на 1. конна дивизия, относително скоростта, с която дивизията, изобщо, трябва да се движи през време на своите походни движения.

От това искание, изрично упоменато в дадената по-горе заповед, и по проучване бързината, с която дивизията се движи през време на действията в Добруджа, ще се види доколко е използвана поуката от незадоволителната скорост на движение на конната дивизия през 1912. г. и дали е направено нещо повече през 1916. г.

В с. Конак движението на дивизията се извършва съвсем спокойно. Тук, обаче, се получават първите положителни сведения за появяване на руската конница в Добруджа. Ротмистър Кикименов с донесението си № 35. от 4. ІХ. - 1 ч. 20 м. донася, какво руски разузнавателни части от по 40-50 конника снощи са били в с. Каванлак, с. Енидже, с. Шахинджи и днес са прогонили негов разезд при с. Базаурт.

Дивизията променя посоката на движението си към с. Челебикьой, с. Фирладан, като предните части отхвърлят руското разузнаване към север, но не откриват зад него по-големи, части. Дивизията се насочва наново през с. Киринджи, с. Чамурли, за гр. Добрич.

С пристигането си при с. Чамурли към 6 ч. 20 м. сл. пл. се добиват сведения от разузнавателната част (ротм. Добрилов), че Добрич е опразнен още на 3 вечерта. Вън от това се уяснява напълно, че една руска конна дивизия се намира в зоната: с. Арабаджи, Гюргеннлии, Александрия, Надежда.

Получени са следните донесения:

Началнику 1. конна дивизия.

Тази сутрин към 10 ч. пр. пл. един руски разезд мина край селото, преследван от наш разезд. Противния разезд е воден от водач българин от с. Александрия, който останал назад и при преследването бе заловен и разправя: вчера (на 3. ІХ.) към 4 ч. сл. пл. е пристигнала от Азаплар в с. Александрия около една конна руска дивизия с пики, която се разположила на квартири. Разезда се движил с водача по следующия път: Александрия -Ка- ракашла - Голям - Караач - Бейбунар - Топчи. № 5, с. Топ- чи, 10 ч. пр. пл. Получено в Щ. на Д. в 6 ч. 10 м. сл. пл.

Началник предна разузнав. част.

(п) Ротмистър Първанов.

Началнику 1. конна дивизия

Карта 1:200000

Вчера (3. ІХ.) достигнах до гората 3 к. югоизточно от с. Кайбулар.

Противник не срещнах. Вечерта на същата дата един руски конен полк, идейки от Ардали, се установи на бивак в с. Надежда. На 4 с. м. 5 ч. пр. пл. от с. Надежда излязоха два разезда: единия към Малка-Кайнарджа, другия към с. Голям Караач.

В долината Гюргенли-Кьой открих присъствието на руски конни части. В тази посока не можах да достигна крайния си пункт. Опитах по посока на с. Александрия заедно с разезда на поручик Поп Илиев, обаче, в Александрово се указа друг руски конен полк с изнесени предни части на к. 240, Хаджи-Кьоселер, Параджик. Върнах се към с. М. Караач с цел да си пробия път към с. Кютюклий, обаче, един руски ескадрон ни изненада в гората източно от с. Малък Кара-ач. Принудени бяхме да се оттеглим към с. Бейбунар.

По сведение от местното население и селяни, взети на работа по шосето Силистра-Добрич и Силистра-Кюстенджа от няколко дни-движение на войски по посока на гр. Силистра.

Връщам се към дивизията. № 1, подадено 2 к. м. източно от с. Малък Караач. 4 ІХ. 1916. г. 1 ч. 20 м. сл. пл.

Началник на самостоятелен разезд

(п) Поручик Руев.

Началника на дивизията.

В с. Арабаджи е разположен 3 хусарски полк (руски), с изпратени ескадрони: в с. Караджа-Ат - 1 е-н и в с. Кадир-Ашик друг е-н. По сведения от местни жители тук русите имат една дивизия, дошла от към Рени. Силни руски разезди има изпратени към с. Акбунар Кеседжик, Абдула. Отивам да разузнавам за Бараклар. По сведение от местни жители, руски ескадрони са се явили в Даутлар. Полуескадрон в с. Екенджик, дошъл от към Арабаджи. Два или три ескадрона руски и около две роти румъни има в с. Кюселер, дошли от към Кара-Кашла. № 29, северно от с. Арабаджи. 4. ІХ. 1 ч. 45 м. сл. пл. Получено в Щ. на Д. на. 5. ІХ. 7 ч. 45 м. сл. пл.

(п) Подпоручик Кушев.

До Началника на 1. конна дивизия

Карта 1: 200,000

На 3. т. м. достигнах до гората западно от с. Гюргенли противник не срещнах. Към 6 ч. сл. пл. един руски конен полк се появи по пътя Хардали, Гюргенли, Надежда и се установи на бивак при с. Надежда. На 4. т. м. на разсъмване открих други конни части в дола, югозападно от с. Гюргенли. Продължих към Хардали, но вследствие на това, че срещнах съпротива и ме гониха, заедно с разезда на подпоручик Руев, когото взех да бъдем по-силни, понеже руските разезди са от 15-20 души, да можем да си пробием път към с. Александрия, но в тази посока открихме друг руски конен полк с предни части в гората западно от с. Александрия, с. Хаджи-Кюселер, Параджик.

Върнах разезда към с. Малък-Караач с цел да отида по посока на с. Кютюклий, но бях предаден от един българин, когото пратих за храна в селото; един руски ескадрон се нахвърли на разезда и бях принуден да се оттегля към посока на Бейбунар.

Руски два предни ескадрона взеха посока: единия към Ак-Бунар, другия за Караджа-Ат. От тук изпратиха отделни взводове към Кара-Аптула, Кючук-Акбунар, Абдула. Заедно с разезда на подпоручик Кушев от 1 конен полк се насочихме на с. Абдула; тук руски дозорни нападнаха нашите, но ние атакувахме руския взвод, който се пръсна в гората към Орта-Махле. По сведения от населението и избягали българи, взети работници по шосето Силистра-Черна вода от няколко дни имало движение на войски, отиващи за Силистра.

№ 4. с. Курт Бунар, 5. ІХ. 916. г.

Началник на самостоятелния разезд

(п) Поручик Поп Илиев

Началнику конната дивизия.

На изток от селото наши войници заловили един младши подофицер от 3. другански полк: техния полк квартирува в с. Мурзак; в с. Кеседжик е 3. хусарски полк; другите полкове от дивизията не зная къде са. Щаба на дивизията е при техния полк. Дивизията им има 4 конни полка, а сега е придаден и един конен крайморски полк, освен това, всеки полк има 1 пеши дивизион от 200 човека с картечници.

Разезда изпратен по посока на с. Кючук-Акбунар донася, че в 2 ч. 30 м. сл. пл. е забелязал в селото един казашки разезд от 18 човека: по сведения от жителите, такива разезди от два дена идвали и вечер напускали селото; по гребена С. и С. И. от същото село сновели постоянно конници. № 5, 5. IX, 916. г. 3 ч. 10 м. сл. пл. Получено в Щ. на Д. на 4 ч. 15 м. сл. пл.

(п) Ротмистър Филипов.

От заловения пленник подофицер се установява, какво руската конна дивизия е в състав: 3. драгунски, 3. улански, 3. хусарски, 3. казашки и новосформирания Черноморски драгунски полк, с 2 конни батареи от по 6 оръдия; руските конни полкове са от по 6 ескадрона и с по 1 пеши ескадрон.

След разпита на пленения подофицер от щаба на конната дивизия се изпраща следното донесение:

Командващ III. армия.

Пленен руски подофицер от 3. другански полк разправя: на 3. т. м. кавалерийската дивизия, съсредоточена около с. Александрия и с. Надежда, е тръгнала по посока на с. Кеседжик и с. Мурзук в 2 колони, именно: дясна колона - 3. другански и 3. улански полкове и лява колона - 3. хусарски и 3. казашки и новообразувания Черноморски драгански полк. Към 2 ч. сл. пл. са пресекли шосето Добрич—Силистра и са се разположили в селата Кеседжик и на другите не може да си спомни имената. Офицерите им казвали, че ще останат няколко деня там, като ще пращат по сменно за разузнаване в западна и северозападна посоки.

Началникът на дивизията е генерал лейтенант Леонтович. Имат по 4-5 офицера в ескадрон.

Всеки полк има 6 ескадрона (по 150 души в ескадрон) и по 2 картечници на полк. Дивизията има две конни батареи по 6 оръдия.

Освен това имат 4 пеши ескадрона от по 200 души с по 2 картечници всеки ескадрон. И така, всичко: 30 ескадрона, 12 оръдия, 18 картечници и 4 пеши ескадрона.

Войниците говорили по между си, че се чувстват чужди с румъните и много неохотно ще се бият против българите. № 9., 5. IX. 916 г. сл. пл.

Началник 1. конна дивизия

(п) Генерал майор Колев.

Началника на конната дивизия, поради появяването на руската конна дивизия, моли за засилването на дивизията с конна бригада, или най-малко с 9. конен полк.

Дивизията почива до 3 ч. пр. пл. на 5 септември при с. Кара Сулар и се насочва за Куртбунар в изпълнение на по първата си и основна задача: „да прикрива фланга на армията, който сега е заплашен с руската конна дивизия".

В Куртбунар, скоро след пристигане на конната дивизия, от командващия III. армия се получава телеграма № 4287., с която се заповядва на конната дивизия да се върне веднага в Куртбунар и продолжи първоначалната си задача охрана фланга на частите, които действат към Тутракан.

По-късно, с нова заповед (телегр. № 4292.) на дивизията се дава задача: „като се опира на Куртбунар, да отхвърли неприятелските конни части към север и да разузнае за движението на неприятелските части зад руската конна дивизия".

Със същата заповед конната дивизия се засилва с пехота и артилерия, като и се придават всичко 2 пехотни дружини от 16. пехотен полк с 4 планински оръдия.

Сведенията от разузнавателните части на дивизията (ротмистър Жилков при с. Коджа Олар с 3. еск. от Л. гв. к. п. и 3. колоезд. рота; ротмистър Филипов при с. Кара Аптула с 2. еск. от Л. гв. к. п. и 1 рота от 16. п.; ротмистър Сиромахов при с. Джали Махле с ¹/₂ ескадрон от Л. гв. к. п. и рота от 16. п. полк; поручик Иванов - при с. Селим Махле), които се получават през това време обрисуват много ясно, как мрежата на неприятелското разузнаване се сгъстява и спуска на юг и достига до шосето Куртбунар-Добрич, преплитайки се с нашето разузнаване.

В изпълнение заповедта на армията, както и за да се отхвърли неприятелската конна дивизия, която според сведенията на разузнаването се бе насочила от с. Надежда и с. Александрия към с. Кеседжик, с. Мурзук и за да се прочисти местността на неприятелските части, които се промъкват дори до близката околност на Куртбунар, дивизията на 6. септември, 5 ч. сутринта, в три колони, в състав 12 ¹/₂ ескадрона, 7 роти, 6 конни, 4 планински оръдия, 38 картечници, настъпва в посока на с. Кеседжик, с. Чаир-Махле и с. Мурзук. (Опер. заповед по конната дивизия № 8. от 6. септември 1916. г.)

След отхвърляне неприятелските предни части, към 8 ч. дивизията достигна шосето Силистра-Добрич и заема платото, върху което се намират селата Кеседжик, Сара-Неби, което улеснява действията на дивизията към север срещу по-силния противник. Дивизията преустановява своето движение, като тласка още по-на север и изток своите разузнавателни органи: разузнавателната част на ротмистър Жилков - в с. Кара-Сулар, на ротмистър Добрилов - в с. Базаурт, на ротмистър Филипов - в с. Сара-Неби, на поручик Генов - с. Арабаджи, на ротмистър Първанов - при с. Малка Кайнаджа.

Получаваните още през време на движението сведения, както и по-късно през деня, посочват цял полукръг от неприятелски предни ескадрони: в с. с. Орта-Базаурт, Енидже, Шахинджи, Арабаджи, Караджа-Ат, Кадир-Ашик, Екинджик. Привечер нови сведения разкриват движението на една конна колона в посока от изток към запад през селата Хаджи-Кьоселер, Кара-Кашла.

Ето някои от тези по-важни сведения:

Началнику дивизията.

Една неприятелска конна колона се източва на тръс в северозападно направление посока на шосето. До сега се изтегля 20 минути. На 5 клм. северно от с. Сарж-Неби, по посока на Арабаджи с моите хора преча на противника да мине и заеме моето село. Противника зае с 1 ескадрон с. Баракли.

В с. Кованлък са моите разезди. Колоната още се източва, ще ви държа в течение. № 13., 6.IX.916. г. 2 ч. - 20 м, сл. пл. - Получено в Щ. на Д. в 2 ч. 50. м. сл. пл.

Командир 2. ескадрон

(п) Ротмистър Филипов.

Началнику 1. конна дивизия.

На хрeбета 2 км. източно от с. Реджеб-Кьой един неприятелски взвод от около 35 души се спешил и окопал. Достигнах до селото Кара-Сулар. Посоките Кара-Пелит - Челеби-Кьой, Кириджи Реджеб-Кьой се наблюдават от силни неприятелски разезди в състав от 12 до 16 човека. Неприятелския разезд не минавал линията Кара-Пелит (шосето) Биюк. № 4. 6. IX. 1916. г. 12 ч. пр. пл. Получено в Щ. на Д. същия ден, в 3 ч. 35 м. сл. пладне.

(п). Ротмистър Жилков.

Началнику 1. конна дивизия.

Гледано от батарейната тръба, ясно се вижда движението на една колона от към с. Хаджи-Кьоселер по посока на Кара-Кашла - Голям Караач и наближават шосето към Силистра.

Колоната е значително дълга, приблизително около една пехотна бригада с артилерия и конница. № 48. 6. IX. 1916. г. 4 ч. 7 м. сл. пл. Получено в щаба на дивизията същия ден в 4 ч. 10 м. сл. пл.

Началника на лявата колона.

(п) Полковник Иванов.

Командиру ескадрона.

Една неприятелска конна колона около бригада се движи от с. Голям-Караач към Хадър-Челеби, или Бей-Бунар. Зад предния полк имаше една колона от кола, на които се забелязва, че седят войници - навярно е батарея. Понеже колоната минава през храсталака, ясно не може да се забележи. В задния полк можах да наброя 5 ескадрона. По сведения от жители-българи колона около 200-300 души се спирала на обед в с. Арабаджи; сега от това село излязоха 15 души и се отправиха по шосето към север. Неприятелската бригада в 4 ч. 30 м. сл. пл. бе на 3-4 км. С. И. от с. Голям Караач и бяха спрели на малка почивка.

В посока на Силистра се чуват артилерийски изстрели.

№ 10. 6. ΙΧ. 916. г. 4 ч. 35 м. сл. пл. Получено в Щ. на Д. същия ден в 5 ч. 10 м. сл. пл.

(п) Поручик Генев.

До командира на 4. конна бригада

Неприятелска конница около 1 ескадрон и половина, чрез обход го принудихме да отстъпи на север от с. Кючук-Базаурд, който е заел гребена. Ако е възможно да се изпрати картечен взвод, понеже на място шават техни силни разезди. Моля разпореждане. № 28, 6. ΙΧ. 1916. г.

К-р на 2, ескадрон от 2. конен полк.

(п) Ротмистър Добрилов.

Началнику 1. конна дивизия.

Към 3.30 ч. сл. пл. 1 неприятелски ескадрон влезе в с. Бараклар; отделни взводове се опитаха да влязат в дерето на юг, но бидоха пръснати с огън. Към... часът същия е-н замина по дерето от Бараклар за към с. Долно-Караач; забелязани са и товарните му коне. № 14, 6. IX. 1916. r. 3 ч. 30 м. сл. пл.

Получено в Щ. на Д. същия ден 6 ч. сл. пл.

Командир на разузнавателния ескадрон

(п) Ротмистър Филипов.

Началнику 1. конна дивизия.

По посока на селото Малка-Кайнарджа, Куюджук, Гърлица, Канлия не се забелязва движение на големи неприятелски части освен руски разезди от 10 човека до 1 взвод, които идат от към Кюсе-Адин, Кютюкли, Малка Кайнарджа и по сведение от жителите заминават за Силистра през с. Кочулар.

По сведенията от жителите очаквало се да пристигне в с. Малка-Кайнарджа един руски конен полк. В с. Кочулар вчера 5. ІХ. имаше около 1 е-н руска конница.

През същия ден (5. ІХ.) са заминали през с. Гърлица два разезда (един ромънски, един руски) от по 9 човека и отишли по посока на Есекьой. По събраните от жителите сведения противника се съсредоточава в селата: Айдемир, Кали-Петрово, Алмали, Буджак. Телени мрежи има пред с. Алмали, между Остров и Буджак. Между селата Липница и Куюджук скъсахме телеграфните съобщения. № 8. 6. ІХ. 1916. г. 6 ч. 15 м. пр. пл. Получено в Щ. на Д. същия ден в 6 ч. 35 м. сл. пл.

Началник на предната разузнавателна част.

(п) Ротмистър Първанов.

Началнику конната дивизия

В 5 ч. сл. пл. един неприятелски ескадрон слезе в с. Арабаджи по пътя от Кара-Кашля, като изпрати разезди пред селото. Една група от 15 конника е на шосето. След престрелка дръпнах малко разезда назад (при кантона около К. 216.). По сведения от местните жители през Суюкли днес пр. пл. заминала една група от около 1 ескадрон и взел посока на Караджа-Ат.

По донесение от разезд, изпратен от моя разезд в 4 ¹/₂ ч. сл. пл. в с. Баракларъ е слязъл един неприятелски ескадрон, който е изпратил един взвод в гората южно от това село. № 3. 6. IX. 916 г. 6 ч, 30 м. сл. пл., получено в Щ. На Д. в 7 ч. 20 м. сл. пл. същия ден.

Началник на разезда

(п) Поручик Генов.

Привечер дивизията можа да изпрати до командващия III. армия следното донесение:

„В зоната с. Алфатар (к. 169.), северно от Алфатар Гюргинджик, Езекьой, Липница, Кьосе-Айдин, Кара-Кашла, Хаджи-Кьоселер. Шахинлар, Енидже, Базаурт, Kapa Сулар, разузната от разузнавателните ни части, не е забелязана пехота, а само разезди, взводове и отделни ескадрони. Забелязана е телена мрежа между с. Остров и с Бужак: телеграфната линия е скъсана при с. Липница.

Днес 4 ч. 30 м. сл. пл. е забелязана една конна колона, около бригада с артилерия, да се движи по пътя с. Хаджи Кьоселер, Кара-Кашли, Голям-Караач в северозападна посока. За да уясня положението в тази посока, за да привлека колоната към мен и с това да облегча войските към Аккадънлар, смятам да настъпя утре към с. Бей-Бунар. № 74, с. Чаир Махле, 6 ІХ. 916 г. 7 ч. 30 м. сл. пл.".

(п) Началник 1. конна дивизия

Генерал майор Колев.

Дивизията занощува в с. Кеседжик, с. Чаир Махле, щаба на дивизията в с. Кеседжик.

От изложеното до тук се вижда ясно каква е била задачата на дивизията на 6., какви сведения са получени през деня, как е схващано положението от началника на дивизията, какво той предприема и мисли да предприеме за следния ден. Задачата на конната дивизия по отношение на 6. дивизия се отнася за действията на 4. септември - овладяването на Добрич, задача, която конната дивизия изпълнява, догде се уясни положението през същия ден при Добрич, след което без даже да чака нареждане от армията, тя бърза да поеме своята първоначална и главна задача охраната на десния фланг на III. армия.

Командующия III. Армия иде да потвърди с телеграмата си № 4287. това решение на началника на дивизията, което изпреварва неговото желание и заповед.

На 6. септемврий конната дивизия, въпреки слабата си численост в сравнение с неприятелската конница, настъпва към Кеседжик, гдето, според добитите сведения от пленници и разузнаване, се насочва неприятелската конна дивизия, за да я отхвърли и разузнае зад пехотните части, които тя може да прикрива, както се иска от армията.

При забелязаното движение на неприятелските части към запад, началника на дивизията смята да се насочи на север към с. Бей-Бунар - да продължи задачата си, възложена му от армията и да привлече по възможност към себе си противника, който се очертава в движение към запад и който отива да застраши фланга на армията.

При такова именно положение: заповед от армията да се охранява фланга на тази последната, и при положителни сведения, какво противника се предвигва към запад и отива да заплаши фланга на армията, който с дивизията трябва да охранява, генерал Колев, при насочени вече части в с. з. посока, взима решение да напусне взетата посока за движение към с. запад и се насочи тъкмо в противоположна посока към ю. и. и то само по съобщението, че 6. дивизия и войските на генерал Кантарджиев водят неуспешен бой при Добрич.

Да се отрича собственния почин (инициативата) и смелостта на това решение, значи да се не разбира самата смисъл на понятието, или да се преследват други цели, които нямат нищо общо с една безпристрастна преценка на нещата.

(Следва)

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „БРАК ПО СМЕТКА“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“

1926 г. – „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

— Преди, граждани, беше къде-къде по-просто — каза Григорий Иванович. — А за ергените всичко беше като на длан. Ето ти, да речем, булката, ето ти майка ѝ, а ето и зестрата. А ако има зестра, въпросът е каква е тази зестра: пари ли са, или може би е къщичка със здрави основи.

Ако са пари — благородният родител обявява сумата. А ако е къщичка със здрави основи, разговорът пак е друг — каква е тази къщичка? Може да е дървена, а може и да е каменна. Всичко е видимо, всичко е ясно и няма никакъв фалш.

Е, ами сега? Я да се опита сега някой ерген да разбере — пълна каша! Защото сегашният родител няма такъв навик — да дава пари. А за ония ергени, дето се ориентират по имуществото — още по-зле.

Да речем, недвижимо имущество — виси на закачалката шуба. Е, виси си и толкоз. Виси месец, виси и два. Всеки ден, например, можеш да я гледаш и с ръце да я пипаш, но като се стигне до същината, тази шуба, ако обичате, е на наемателя и изобщо не е на булката. Или пък юрганът. Гледаш го — юрган, а като легнеш на него — натъпкан с пера.

Ето ти тебе имущество! Такова имущество само ще ти скъса нервите.

Ах, какво ли не се случва на този свят — пълна каша! Аз съм стар революционер от девета година, във всички партии съм бил и пак ми се вие свят и не разбирам нищо.

Единствените булки, дето стават, са тези, които са на държавна служба. При тях няма измама: заплата, разряд, категория... Ама и тук може да се минеш.

Харесах си аз една такава. Смигнахме си. Запознахме се. Сладки приказки, къде, викам, служите, колко получавате? В смисъл, какъв ви е разрядът и щатът? — Служа, казва, в един склад. Заплатата ми е такава и такава.

— Е, викам, мерси и отлично. Вие, казвам, ми харесвате. И разрядът ви е симпатичен, и заплатата си я бива. Да се запознаем.

Започнахме да ходим с нея на кино. Плащам аз. Ходихме така седмица-две — и ѝ поставям ултиматум: поканете ме, казвам, вкъщи.

Покани ме вкъщи. А, разбира се, вкъщи — старата ѝ майчица. Таткото — такъв един стар революционер. Дъщерята — булка, а до нея аз — нещо като младоженец.

Но това не е всичко. Ходя им на гости и оглеждам. С майката си говоря на философски теми: как, викам, я карате, не е ли зор? Да не се наложи, пази боже, да помагам? — Не — отвръща, — за помощ дума да не става. А колкото до зестрата, няма да те лъжа — зестра няма. Макар че малко бельо и половин дузина лъжици можем да отделим.

— Ах — казвам, — бабке, цвете божие! Половин дузина или цяла — ще видим. Струва ли си да говорим за това преждевременно. Аз — казвам — и така харесвам дъщеря ви — все пак петнадесети разряд, привилегии, купони... Това ми е като зестра.

Е, бабката, божието цвете, се разплака. И таткото, старият революционер, се просълзи.

— Какво пък — казва, — щом е така, жени се, драги. И така, годеж. Разговори. Въздишки.

А бабката — божието цвете, взе да намеква за църквата. Не било зле, видиш ли, да минем през нея.

А аз викам: — Ще минем и без нея. Аз – викам – съм стар революционер. Не дочаках чистката, напуснах партията. Не мога да вървя против съвестта си. Не настоявайте.

Поплака си бабката. И таткото, старият революционер, се просълзи. Но се съгласиха.

Оженихме се.

Сутринта младата, красива съпруга заминава на работа, а в четири се връща. И в ръцете си носи едно пакетче.

Е, разбира се, отново нежни думи – ставай, Гриша, дето се вика, рани от лежане ще ти излязат.

И пак сълзи от щастие и меден месец.

И ето, продължава тази дискусия вече два месеца по новия стил.

Но веднъж младата, красивата съпруга идва без пакетче и като че ли плаче.

– За какво – казвам – плачете, да не сте загубили пакетчето, опазил Господ? – Ами не – казва тя, – какво ти пакетче? Има съкращение и ме уволниха.

– Я стига – казвам, – за Бога! – Да – казва тя.

– Позволете – казвам, – аз от вас зестра не искам, но – казвам, – на службата разчитах.

А младата съпруга е неутешима.

– Да – казва тя, – уволниха ме като омъжена.

— А, моля — казвам, — аз ще отида във вашата служба, да се разберем. Това е немислимо.

И ето, нахлузих набързо панталона и излязох.

Отивам. Завеждащият — един такъв стар революционер с брадичка.

Аз му обяснявам на негодника всичко от игла до конец, а той се запънал и вика: нищо не зная. Аз му говоря за зестрата, а той казва: в семейни дела не се меся.

Казвам: — И аз съм стар революционер, от пета година. А той ме моли да напусна по живо, по здраво. Сбогувах се с него и хайде вкъщи. Прибирам се. Съпругата седи и не плаче.

— Какво — викам, — спряхте ли да плачете! Аз — викам — се ожених за вас, а вие - съкратена? Хващам я за ръка и отиваме при майка ѝ. — Благодаря — викам — за услугата. Да не мислите, че като сте дали дузина лъжици, това е всичко? Е, бабичката — божата душица, избухна в сълзи. И таткото, старият революционер, се просълзи.

— Всичко — казва — е от бога. Може — казва — и така да си живеете.

Прищя ми се да му фрасна един на таткото за тези думи, ама се въздържах. Току-виж, си мисля, тая гадина ме дала на съд. Плюх на всичко и излязох... А сега съм разведен и си търся булка...

1923 г.

ЛЮДМИЛА УЛИЦКАЯ / „КЪСО СЪЕДИНЕНИЕ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 2.5 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Владимир Петрович тръшна вратата на асансьора и в същия миг светлината угасна. Настана пълен мрак и го обзе ужас. Постоя, опитвайки се да прогони адското чувство, но то не го напускаше и той тръгна пипнешком към входната врата. Там, където би трябвало да бъде. Опрял двете си ръце в стената, той се плъзгаше по нея, докато не напипа с крак стъпалото. Спря, задъхвайки се. Сърцето му пърхаше и тупаше, но Владимир Петрович изобщо не се сети за нитроглицерина. Свлече се надолу по стената през пет стъпала и напипа с треперещи ръце дръжката на вратата. Докосна я, бутна вратата – не се отваряше. Ужасът се надигна отново – необятен, нощен, неподвластен на разума. Той блъскаше с тялото си вратата, докато не усети, че тя го избутва: някой я отваряше отвън. Появи се правоъгълник светлина – от оскъдния декемврийски здрач. Една жена се шмугна край него, мърморейки нещо за тока… Вратата се тръшна зад гърба му, а той стоеше, опрян на нея, но вече отвън, на свобода, на светло…

Бяха най-тъмните дни в годината и той се намираше в обичайната си декемврийска депресия, но реши да стане и да излезе от дома си заради своя стар учител, отдавна ослепелия Иван Мстиславович Коварски. Беше го помолил да му презапише една ценна плоча на касета и тази касета отлежаваше вече повече от месец, а на Владимир Петрович му беше съвестно, че все не може да се накани да отиде у стареца.

— Стрес, какъв стрес… — оплака се Владимир Петрович на неясно кого и почувства, че трябва да изпие незабавно една чашка коняк, за да възстанови нарушените ритми на своя болен живот… Коварски му беше дал пари, както винаги му даваше. Коварски беше сляп, но не и беден: синът му живееше в Америка, не го канеше при себе си, но изпращаше на баща си издръжка.

След чернилката на входа мъждивата улична светлина отначало едва не го заслепи, но когато очите му свикнаха, всичко постепенно се превърна в непрогледна мътилка, под краката му шляпаше киша от вода и сняг, и Владимир Петрович си мислеше с тъга за дългия път до дома, който му предстоеше да извърви…

Жената, която пусна Владимир Петрович от египетската тъмнина в обикновената – сумрачна и московска, – беше молдованката Анжела, живееща от пет години в столицата с незначителния си съпруг, осигурил ѝ московско жителство, и със сина си Константин на единадесет години и половина, който боледуваше от всички детски болести една след друга. Тъмнината във входа не я смути изобщо, тя намери бързо своята врата, намери звънеца, но той, естествено, не работеше. Напипа ключа в чантата си, но не се зае да търси ключалката в тъмното, а удари с юмрук по вратата. Мъжът ѝ, оставен да гледа сина им, се събуди от пиянския си сън и отвори вратата. Синът спеше. Той беше кротко дете и когато вдигнеше температура, не плачеше, не капризничеше, а спеше в горещ сън почти без да се събужда. Мъжът, мърморейки неясни думи насън, се тръшна отново да спи. Анжела помисли, помисли и излезе тихо. Имаше приятел електротехник от жилищно-експлоатационната служба, арменеца Рудик, също пришълец, от Карабах. Добър човек. Живееше в служебното помещение в мазето. Тя слезе половин етаж по-надолу и почука. Той също спеше. Отвори ѝ. Зарадва се. И я прегърна нежно. Добро момче, младо. Но имаше временно жителство…

Когато токът угасна, Шура стоеше насред кухнята и се чудеше дали да изпържи картофи, или да свари каша. Сега от тъмнината мислите ѝ се объркаха. Тя почака малко, после напипа ключа на стената, щракна го надолу-нагоре. Ток нямаше. Двата хладилника, нейният и на съседката ѝ, които ръмжаха денонощно с електрическите си вътрешности, бяха млъкнали. Дори радиото, което гукаше постоянно зад стената, не се чуваше. „Явно и то е на ток“, досети се Шура.

Шура плесна няколко пъти с ръка по масата, намери кибрита. С втората клечка запали котлона. Печката беше стара, газта излизаше неравномерно, синьото газово цвете примигваше.

Шура потърси под своята маса и напипа мрежата с картофи. „В тъмното няма как да ги беля, дали да не ги сваря небелени“, размишляваше тя. Пак прещрака ключа. Излезе пипнешком в коридора, отвори вратата – на стълбището сякаш беше по-светло. „Дано Милованова е заседнала в асансьора“, помечта си Шура. С Милованова живееха заедно в жилището от цели двадесет години… Кост в гърлото.

Шура се върна в кухнята. Дойде ѝ наум интересна мисъл. Хладилниците стояха един до друг. Марка „Саратов“, купени през една и съща година. Еднакви. Отвори хладилника на съседката си, отвътре замириса на храна. Милованова готвеше много: за себе си, за мъжа си, а освен това носеше тенджерки и на дъщеря си Нинка. Шура винаги ѝ натякваше, че би било редно да плаща газ за трима души. Хладилникът беше целият натъпкан с тенджерки и запаси: явно трупаше консерви за сина си Димка в затвора. Шура напипа една малка тенджерка и я извади. Опита с пръст – май беше каша. Облиза си пръста – вкусно. Бьофстроганов, ето какво беше. Шура намали котлона до най-слабо, сложи тенджерката и без да чака да се стопли всичкото, започна да вади с лъжицата парченце по парченце. Вкусно готвеше Милованова. Шура не умееше така. А ако умееше, нямаше цял живот да работи като чистачка в цеха, а щеше да работи в кухнята.

Шура разбърка с лъжицата: все пак топлото е по-вкусно. Нямаше за къде да бърза. Докато не пуснат тока, Милованова няма да се прибере, страхува се от тъмното. А аз ще ѝ кажа – объркала съм в тъмното хладилниците. Имам досущ същата тенджерка. Прощавай, ще кажа, по погрешка съм изяла чуждото...

И тя гребеше с лъжицата оттам, където беше по-топло. Сосът беше сметанов, мазен, а месото – телешко. И какво ли още слага, че се получава толкова вкусно? Дявол я знае...

Шура изяде целия бефстроганов, а накрая и остърга дъното с лъжицата. Все пак беше леко загоряло, такова нещо трябва да се топли на котлон с разпределител. Шура остави тенджерката в мивката – ще я измие после. И отиде да си полегне. Тъмно е, така или иначе няма какво да прави. Но не ѝ се спеше. Пак я налегнаха мисли: Милованова отдавна молеше Шура да ѝ препише жилището си със завещание. Шура обаче имаше племенница, Льонка, на нея беше обещала да остави стаята. Но не бързаше. Колебаеше се. А Милованова ѝ казваше: препиши я на мене, ще те храня до смъртта ти. Ще се грижа за тебе. Но нали и Льонка обещаваше да се грижи. А бефстрогановът беше дяволски хубав. И вече в дрямката си Шура взе да премисля: все пак трябва да я препише на Милованова. Племенницата ѝ Льонка не може да сготви нищо като хората, набива само пелмени...

Борис Иванович Мягишев седеше в стаята си, без да пали лампата, и гледаше телевизия. Отначало си помисли, че телевизорът се е счупил. Стана да включи осветлението – нямаше ток. Значи телевизорът е здрав, зарадва се Борис Иванович. Той живееше в блока от самото му заселване, от тридесет и пет години. Блокът беше фабричен и Борис Иванович беше фабричен – цял живот беше работил в огромната парфюмерийна фабрика, от шестнадесетгодишен до пенсия. И след като се пенсионира, пак работеше. Беше майстор на поточна линия. Когато постъпи във фабриката, цялото опаковане беше ръчно, дори най-проста лента нямаше, а сега производството се беше усъвършенствало, не беше останало нищо ръчно. Беше настройвал поточните линии от първата до последната и никой по-добре от него не знаеше как да поправя старомодните механизми и как да се справя с новите, дори и с чуждестранните.

Да се каже, че Борис Иванович обичаше или уважаваше конвейерите, би било малко. Те му се струваха образец и пример за разумен живот, равномерен и постъпателен. Животът на Борис Иванович беше осакатен още от детските му години: бяха взели баща му преди войната и той не го помнеше, майка му почина, когато беше на осем, живя в дом за сираци, после влезе в занаятчийско училище и едва когато го приеха на работа във фабриката, животът му започна да се оправя. Заедно с конвейерите. Записа и вечерен техникум, за да разбере до тънкост техническото устройство на живота. И отдавна смяташе, че разбира добре от устройството на живота: главното е носещият товара елемент да не спира, да подава равномерно. Той така и живееше, като конвейер: ставаше, закусваше, отиваше във фабриката – беше наблизо, на петнайсет минути, и ако вятърът идваше от юг, нямаше миризма, но ако въздухът беше спокоен, вървеше по миризмата на груб сапун и парфюмна есенция, с която беше пропит целият квартал. Връщаше се след смяната, хранеше се и лягаше да спи. Отдавна вече не работеше нощна смяна и животът му течеше равномерно, както добре настроен конвейерен механизъм подава товара с нужните интервали.

Прекъсването на електричеството беше повреда в жизнения механизъм, изискваща незабавно отстраняване, и той излезе на стълбищната площадка да провери дали не е станало късо съединение в таблото. Но беше тъмно в целия вход, така че проблемът не беше в неговото табло. Той започна да звъни в тъмното на домоуправителя, но оттам не отговориха. Тогава Борис Иванович не го домързя да се облече и да отиде лично. Първо се спусна в мазето, където живееше електротехникът Рудик. Почука силно. Не веднъж и дваж. Но не отвори никой. Тогава Борис Иванович отиде при домоуправителя…

Точно в пет часа Галина Андреевна изпрати съпруга си Виктор, дъщеря си Анечка и нюфаундленското куче Лота на голяма разходка. Те се прибираха от такава разходка в седем и половина, така че от пет до седем имаше време да довърши отчета. От седем до седем и половина – да се подготви за връщането им.

Предишния ден беше пристигнала със самолет от Новосибирск, където беше правила одиторска проверка на една местна компания. Плащаха ѝ много пари и заради тях беше напуснала през трудните времена Стекловката – аванпоста на руската математика, и незавършената си докторска дисертация. След като изкара двумесечни курсове и прочете три книги, тя се изучи за одитор и започна да издържа семейството. Сега вече беше почти забравила, че имаше добра кандидатска дисертация, а за жена – просто блестяща. Виктор продължаваше да преподава математика в института, обучаваше аспиранти, консултираше, не беше изоставил науката, но се стараеше да прави така, че да прекарва повечето време вкъщи.

Тя седеше пред екрана на компютъра, преглеждаше колонките с цифри и букви и се опитваше да разбере как онзи хилав мрънкач Трунов отклонява пари. Галина Андреевна смяташе, че познава всички схеми в играта, но тук имаше някакъв нов номер – сигурно елементарен, но засега неразгадан от нея. Отчетът беше почти готов, но тайната пътечка все не се разкриваше. Тя бързаше винаги, за да се вмести в напрегнатия си график.

До седем трябваше да приключи с работата, да приготви вечерята, да настърже морков за Аничка, да изцеди сок, да стопли кефира, в осем да приключат с вечерята, да направи масаж, да изкъпе детето, да го сложи да спи, после да изглади дрехите, да приготви закуската от вечерта и в десет и половина да си легне, защото ставаха в шест, за да приготвят Аничка, да я нахранят, да я закарат при майка ѝ и да стигнат навреме за работа. Да, и да напомни на Виктор да залепи плочката – беше се отлепила в банята под мивката… Утре Виктор щеше да вземе Аничка от майка ѝ, значи ще се прибира без колата, с градския транспорт. Трябва най-сетне да купят втора кола, с тези прекачвания се губи толкова време… Да не се разсейва.

Но бързай, не бързай – загадката на малката нередност в документите така и не се разкриваше. Разбира се, можеше да предаде отчета и в този вид. Така или иначе, никой освен нея нямаше да забележи, но на самата нея ѝ беше интересно. Галина Андреевна погледна към компютъра – шест и половина. Свали си очилата. Затвори очи. Притисна леко клепачите си с пръсти и ги задържа така. А когато отвори очи – пълна тъмнина. Екранът беше угаснал – батерията се беше изтощила още вчера в самолета. Настъпи тишина, различна от обичайната, наситена с тихите звуци на електроуредите. Глуха тишина. Спрели бяха тока. Ето ти на…

Някъде имаше свещи. Не, всичко бяха откарали на вилата. Нито да глади, нито да пере, нито да готви… Галина Андреевна спря като закована: в живота си не беше имала такъв момент, в който да не може да прави абсолютно нищо. Просто ей така да седи в принудително безделие, в сивия мрак, в самота… И я връхлетяха спомени.

Двадесет и две години бяха минали, откакто ги сполетя нещастието: на двама красиви, високи, атлетични, преуспели хора им се случи нещо, което по никакъв начин не би трябвало да се случва. Чакаха момче, същото като тях, и даже по-добро – нека бъде по-талантливо от тях, да ги превъзхожда във всяко едно отношение, и те се готвеха да се гордеят, да бъдат образцови родители, така че всички да им завидят, както ставаше винаги… А се роди момиче. Като суха клонка. Сгърчено в майчината утроба.

— Нежизнеспособна — казаха лекарите.

— Ще я отгледаме — казаха родителите.

И след месец взеха детенцето от родилния дом, където то през цялото време беше живяло, без да умре. Започнаха да се грижат за свитото на кълбо същество, сковано от вродения гърч. Денонощно капеха с пипета изцедена кърма в стиснатата му малка уста, през гумена тръбичка, пъхната между посинелите устни. То не можеше да суче, но имаше гълтателен рефлекс. Родителите посрещнаха удара на съдбата и се сплотиха твърдо. Не можеш да ги разделиш. Държаха с мъртва хватка момиченцето на този свят. То умираше, а те го изтръгваха от смъртта. Подходиха към новата си задача по научному: прочетоха всички книги, първо медицинските учебници, после преминаха към специализираната литература. Високият им интелект не ги подведе: станаха лекари на един-единствен пациент. И сами поставиха диагнозата, която не противоречеше на заключенията на професорите, на които започнаха да показват детето вече през втората му година: тежко поражение на кортикоспиналния път във всичките му отдели – от предната централна извивка на кората на главния мозък до предния рог на гръбначния мозък. Прогноза – никаква. Лекарите мълчат. Родителите като че ли разбират всичко, но очите им са ясни, на Виктор – сиви, на Галина – яркосини, и у двамата – яростни: ще изправим детето си на крака.

Лекарите свеждат очи. Десет години. Анечка е жива, расте, не се изправя на крака, ръчичките ѝ са като оковани. Не говори. Издава скърцащи звуци. Гледа света с криви, безцветни очи. Масажи, кални бани, инжекции. Не може да гълта хапчета. Всичко с техните ръце – нито едно чуждо докосване. Само майката на Галина, Антонина Василиевна, помага: докарват Анечка при нея и я оставят ту за три, ту за шест часа. Още десет години. Разглежда картинки. Гледа телевизия. Плаче. В очите ѝ има страдание. Избиват я гърчове. Сухата наша клонка.

Родителите вече са забравили за какво са се борили. Не да я изправят на крака – а да задържат този крехък живот. Защо? Няма отговор… В името на победоносния принцип.

Първата количка проектираха сами, поръчаха я във военен завод. Аничка се научи да натиска двата големи сензора с лакти. Радва се. Движи се по коридора от стена до стена. После баща ѝ повдига количката – няма как да се обърне, – завърта я странично и тя потегля в обратната посока…

В жилището е тихо и тъмно: не черно, а сиво. Прозорците проблясват като асфалт. Да, да, асфалт… Какъв отчет? Защо? Защо вечеря? Защо сок от моркови? Конвулсия от движения, от дейности… Танц на Свети Вит, а не живот. Изгасиха тока, светлината угасна и Галина Андреевна се спря, и стана ясно: животът е мрак. Велик мрак. Да бяга! Къде да бяга? Приближи се до прозореца – в черното стъкло се отразяваше лице. Нейното лице. Двойно. Оптичният ефект е ясен: рамката е двойна. Четвъртият етаж. Не, ниско е. Мракът я гони, настъпва. Навън. Навън… Тъмнината вкъщи е жива, със сенки, мърдат сгъстявания и кълбета. А мракът е безпросветен. Докосна с ръка креслото зад гърба си. Седна. От улицата падна отблясък върху екрана. Плъзна се, изчезна. Мракът е по-тежък от смъртта. Влиза с въздуха в гърдите. Стана, плъзна ръка по стената, напипа ключа. Светни! Сухо и мъртво щракане. Мрак. Къде да се скриеш от него… Тръгна по коридора. Отвори вградения гардероб. Там е тъмно, но няма мрак. Просто е тъмно. И там има лост, на него закачалки. Качи се над шкафа за обувки, вмъкна се вътре, разбутвайки дрехите с глава. Да затвори вратата, да се загради от черния ужас навън. Издърпа вратата отвътре – почти се затвори. Извади колана от един панталон. Сгъна го. Пъхна главата си в кожения пръстен. Метна прегънатата примка върху лоста. По-бързо, по-бързо. И падна на колене.

Домоуправителят също не отваряше дълго. Но прозорчето му светеше и Борис Иванович не спря да чука, докато отвътре не се размърдаха. Вратата се открехна бавно и от нея се подаде рошава глава.

– Кириле! Имаш ли поне малко срам? Чукам, чукам! Във втори вход няма ток! В целия вход спря! Викай аварийната!

– Борис Иванич! Ама защо при мене? Да беше им звъннал сам! – учуди се Кирил, сякаш го бяха помолили да играе балет.

– Нали си дежурен! Аз какво, в тъмното ли да звъня? Нямам и телефона на аварийната.

– Да беше отишъл при Рудик, той трябва да си е на мястото – посъветва го Кирил.

И тук спокойният Борис Иванович избухна:

– Седите тук, търтеи такива, нищо не правите, само водка лочите! Върви ти търси Рудик или викай аварийната! Целият вход стои без ток, а ти си чешеш яйцата!

– Хайде стига де, Борис Иванич, защо веднага викаш, ще се обадя, разбира се – и рошавата глава изчезна, а Борис Иванович остана да стои пред затворената врата, чудейки се дали да не звънне сам: този рошав глупак не вдъхваше никакво доверие.

Иван Мстиславович заключи вратата и се върна в по-голямата от двете стаи. В целия вход той беше единственият, който живееше сам в двустайно жилище. На петия етаж. Осемнадесет години, откакто синът му замина, петнадесет, откакто почина жена му, десет, откакто ослепя напълно. И свикна да живее така, без светлина, само с музика. И сега бързаше да включи касетофона, за да чуе онази музика, която бе слушал на живо през петдесет и девета, а после много пъти на плоча, докато плочата не се изтърка така, че беше вече невъзможно да се слуша. Бавеше нарочно крачките си, не бързаше, удължавайки очакваната среща.

Наля си вода от каната, докосвайки с гърлото ѝ една мътна чаша – Анна Николаевна, приходящата домашна помощница, беше също стара, справяше се трудно с домакинството, виждаше и чистеше лошо, така че чашата беше мръсна, но никой не забелязваше това. Иван Мстиславович отпи глътка и постави чашата точно на мястото ѝ: беше много точен в движенията си, наблюдаваше се, за да не се ядосва, докато търси разни разпилени предмети. Седна в креслото. Вляво стоеше малка масичка с касетофон. Новата касета, която му донесе Владимир Петрович, лежеше до него. Владимир Петрович беше отказал да я слушат заедно, той винаги бързаше за вкъщи, защото не обичаше тъмнината. Бедният, още съвсем млад, едва на петдесет, а с такава разклатена нервна система. Впрочем, какво да говорим: меломанът е изтънчено същество...

Иван Мстиславович постави касетата. Позабави се, после натисна „пуск“. Касетофонът не тръгна от мрежата, Иван Мстиславович го превключи на батерии… Двадесет и деветата соната на Бетовен, неговият ненадминат шедьовър, в изпълнение на друг велик майстор, също ненадминат, Мария Вениаминовна Юдина… Разговор на безсловесни души с Господа.

Алегро. Вдишване. Господи… Hammerklavir… Сто години са спорили, глупците… Просто Бетовен е казал на немски това, което по онова време всички са казвали на италиански. Музика за пиано. Да, разбира се, пълна победа на немския гений над италианския чар, лекота и божествено чуруликане. Самият Бетовен не би я изпълнил така. А и инструментите са били несъвършени, звучали са глухо и тихо. Музика за обедна трапеза. С телешко и риба…

Голяма рошава глава на къса шия. Тя прилича на Бетовен. Могъща, свята, ексцентрична… Как свири… Като никой друг. Малцина изпълняват двадесет и деветата? Да-да…

Иван Мстиславович плачеше винаги на едни и същи места. Ето тук. И тук. Невъзможно е да се сдържиш. Очите му не стават за нищо, само за сълзи, помисли си той и избърса една сълза по бузата си… Ето, Владимир Петрович го утеши. Трябва по-късно да му звънне, да му благодари. Беше посредствен ученик, не разбираше от литература, но в консерваторията се срещаха изключително на хубави концерти. Явно го водеха родителите му. И се сприятелиха по-късно, когато Володя завърши училище. В консерваторията се срещаха… Оказа се верен. И на музиката, и на стария си учител…

Но скерцото, скерцото! Каква отчетливост, каква яснота на мисълта, на чувството. Бедният Лудвиг! Дали чува на небесата как Мария Вениаминовна го превежда от небесен на земен език? И небесната светлина си пробива път. Нито утринна, нито вечерна. Затова е казано, разбира се – „невечерна светлина“… Всичко набира сила, разширява се, крепне в центъра и звънти, отеква в периферията. Не, Рихтер не можеше така… И мощ, и ласка… Отново избърса една сълза.

Ето. Третата част. Адажио… appassionato e con molto sentimento. Но това просто не може да се понесе. Човешки трагедии ли? Всичко се разтваря, просветлява, пречиства. Само светлина. Единствено светлина. Игра на светлината. Игра на ангели. Господи, благодаря ти, че ослепях. Защото можех и да оглушея… А аз не съм Бетовен и беззвучната музика нямаше да ми звучи като на него… Велика жена. Велика…

Иван Мстиславович не я познаваше лично. С леля му Валентина учили в един гимназиален клас. Била непоносима. Момичетата ѝ се присмивали, докато били малки. А като поотраснали, усетили великия талант. На гимназиалните вечери свирела и забравяла да спре. Едвам не я изблъсквали от стола. Все била ексцентрична, от самото си детство. Светица…

Ето я, фугата… Неземна музика… Не, това е изпълнението от петдесет и втора година. Откъде пък да е от петдесет и втора? При Рихтер тази фуга се разпадаше. Да, никой не можеше да я изсвири. А когато погребваха Юдина, Рихтер свири на погребението ѝ във фоайето на консерваторията. Но не Двадесет и деветата. Това е невъзможно, за никого освен за нея не е възможно…

Иван Мстиславович не бършеше вече сълзите си, те се стичаха свободно по обраслите му с четина бузи. Беше неспретнат, занемарен старец, с оплескана от храна домашна жилетка, с хлътнала уста – ченето му се беше счупило отдавна, можеше да се поправи в някаква далечна работилница, до която би стигнал трудно, а да си прави нови зъби – голяма разправия, пък и с кого да ходи по поликлиниките? Анна Николаевна сама едва се движи… Какво щастие! Каква ослепителна светлина!

Сонатата продължи точно тридесет и осем минути. Когато свърши, токът дойде. Но Иван Мстиславович не забеляза това.

Анжела тъкмо си беше тръгнала от Рудик. Рудик бръкна с отвертката в таблото и целият вход светна.

До входа стоеше огромната щастлива Лота, беше се налудувала, овъргаляла се беше в снега и сега пазеше количката. Стопанинът ѝ понесе Анечка нагоре, но нещо дълго не се връщаше за количката. Нюфаундленските кучета обаче са много верни и тя стоеше кротко до количката, снежинките падаха по гъстата ѝ козина, а от снега сякаш стана по-светло и в блока отново горяха лампите.

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 2.5 Flash Think

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА

Ако трябва да напиша роман за тази жена, заглавието със сигурност ще се получи по източному цветисто и пищно. Нещо като „Загадъчният живот и невероятната смърт на Махмуд Саади, известен на гяурите под името Изабел Еберхард“.

Нека първо ви преразкажа накратко биографията на това руско момиче (то живяло само 27 години) с неруско име – точно както я прочетох за първи път. И не повярвах на нищо, защото всичко изглеждаше абсолютно неправдоподобно. Започнах да се ровя, да се задълбочавам в подробностите, да разучавам парадоксите и се оказа, че всичко е било точно така. А що се отнася до загадките – повечето се изясниха, но някои си останаха неразгадани.

Роден език на Изабел бил руският, макар че така и не стъпила в Русия. Момичето е родено в Женева на 17 февруари 1877 година. Майка ѝ, съпруга на възрастен генерал от руската армия и самата тя (по тогавашните стандарти) вече доста не млада дама, се влюбила в учителя на децата си, бивш семинарист, и останала с него в чужбина завинаги. Представете си Одинцова и Базаров 15–20 години по-късно: заживяват на семейни начала и им се ражда момиче, късно дете.

Семейството, в което децата на генерала и децата на семинариста растели заедно, живеело в голяма, запусната вила.

Момичето било запленено от арабския Изток. Първо единият, а после и другият ѝ по-голям брат постъпили в Чуждестранния легион и заминали за Магреб; писмата им разпалвали нейното въображение. „Тъжният зов на Непознатото и Различното винаги ме е привличал“, ще напише по-късно Изабел.

Тя станала писателка на осемнадесет години. Започнала да публикува в парижки списания под мъжки псевдоним пикантна, мечтателна проза с ориенталска тематика още преди да е посетила Северна Африка.

Снимка от периода на мечтите за Изтока

През 1895 г. Изабел уговорила майка си да заминат за Алжир. И от този момент тургеневският роман за мечтателната девойка свършва и започват приказките на Шехерезада. Всеки факт е чудно чудо, дивно диво.

И двете руски поданички – и майката, и дъщерята (естествено, по инициатива на втората) – приели исляма. Потомствената дворянка Наталия де Мордер, по рождение Еберхард, на 59 години, взела името Фатма Манубия. А Изабел станала Махмуд Саади; оттогава почти винаги носела мъжко арабско облекло. В последвалите години Изабел-Махмуд:

– пътешества на кон, понякога сама, из целия Магреб;

– участва в антифренско въстание;

– постъпва в суфийското братство Кадирия (нещо немислимо и за европеец, и за жена);

– няколко пъти е експулсирана от френските военни власти за антиколониална пропаганда;

– става жертва на покушение – религиозен фанатик ѝ нанася няколко удара със сабя;

– става първата жена военен кореспондент в историята;

– омъжва се за войник арабин, с когото е принудена да бъде в постоянна раздяла заради своите странствания.

А за последния епизод от живота на Изабел Еберхард ще разкажа малко по-подробно, защото ми се стори направо фантастичен.

През есента на 1904 година, след поредната осеммесечна раздяла, Изабел се срещнала с любимия си съпруг в малкото градче Айн Сефра, намиращо се в пустинята в южната част на Алжир. Два часа след като съпрузите се събрали, в пустинята започнало наводнение и Изабел се удавила.

Когато прочетох за потоп в пустинята, у мене се породи твърдото усещане, че цялата тази житейска история е глупава мистификация. Тук всичко е само загадки:

1) Две европейки по собствена прищявка изведнъж вземат, че приемат исляма? Що за странен каприз? И възможно ли било изобщо подобно нещо?

2) Може ли да се повярва, че една жена година след година се е представяла успешно за мъж? Съдейки по портретите, крехката Изабел не приличала особено на хермафродит.

Това вече не са мечти: Изабел на път. Според мене, не прилича много на мъж

3) И изобщо: може ли една европейка да се представи за арабин? Какво, арабите такива идиоти ли са? Дори не могат да разпознаят чуждия акцент?

4) От какъв зор ще приемат маскираната бяла девойка за член на мистична секта?

5) И, разбира се, най-важното: да се удавиш, извинете, в пустинята? Където понякога е проблем дори да утолиш своята жажда?

Отговорите на тези справедливи въпроси са в следващата глава.

(Следва)