НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1995 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / КРИСТИАНЕ НЮСЛАЙН-ФОЛХАРД

Кристиане Нюслайн-Фолхард (Christiane Nüsslein-Volhard)

20 октомври 1942 г.

Физиология или медицина (заедно с Едуард Люис и Ерик Вишаус)

(За откритията ѝ относно генетичния контрол на ранното ембрионално развитие)

Кристиане Нюслайн-Фолхард е германска биоложка генетик, чиято работа променя из основи разбирането за това как гените контролират развитието на живите организми. За нейните революционни открития тя, заедно с Ерик Вишаус и Едуард Люис, получава Нобелова награда за физиология или медицина през 1995 г.

Ранен живот и образование

Родена в Магдебург, Германия, по време на Втората световна война, Кристиане израства в артистично и интелектуално семейство. Баща ѝ е архитект, а в дома им често се говори за изкуство и музика. Още от ранна възраст тя проявява силно любопитство към природата, растенията и животните. Въпреки че първоначално обмисля кариера в медицината, страстта ѝ към фундаменталните въпроси на живота я насочва към биологията.

Тя започва да учи биология, но бързо се прехвърля към биохимия – по-нова и вълнуваща за нея област по онова време. Завършва докторат в Тюбингенския университет през 1973 г., като изследва взаимодействията между протеините и ДНК при бактериите.

Революционните изследвания в Хайделберг

Истинският пробив в кариерата ѝ настъпва в края на 70-те и началото на 80-те години, когато започва работа в Европейската лаборатория по молекулярна биология (EMBL) в Хайделберг. Там, заедно със своя американски колега Ерик Вишаус, се заема с един от най-големите въпроси в биологията: Как една-единствена оплодена яйцеклетка се превръща в сложен, сегментиран организъм с глава, крайници и вътрешни органи?

За да отговорят на този въпрос, двамата учени избират неочакван, но изключително подходящ модел – плодовата мушица (Drosophila melanogaster).

Защо плодовата мушица?

• Бързо развитие: От яйце до възрастна муха минават само десетина дни.
• Проста генетика: Има само 4 двойки хромозоми, което улеснява генетичния анализ.
• Прозрачни ембриони: Развитието на ларвата може да се наблюдава лесно под микроскоп.

Експериментът (известен като "Хайделбергският скрининг")

Методът им е едновременно гениален в своята простота и колосален по своя мащаб.

1. Предизвикване на мутации: Те третират мъжки мушици с химикал, който причинява случайни мутации в техните гени.
2. Размножаване: След това кръстосват тези мутирали мъжки със здрави женски.
3. Анализ на потомството: Най-трудоемката част е да изследват хиляди ларви от следващото поколение под микроскоп, за да открият ембриони с дефекти в телесния план.

Откритията

Чрез този систематичен подход те успяват да идентифицират и класифицират около 15 ключови гена, които управляват ранното ембрионално развитие, и доказват, че развитието не е случаен процес, а строго дирижирана генетична програма, работеща в йерархия.

Значението на работата

• Универсалност на принципите: Скоро става ясно, че гените, които те откриват в мухите, имат свои еквиваленти (хомолози) в почти всички животни, включително и при хората.
• Медицинско значение: Работата им дава основа за разбирането на много вродени дефекти и генетични заболявания при хората.
• Нова област в науката: Техният труд поставя основите на нова дисциплина – еволюционна биология на развитието (evo-devo).

По-късна кариера и наследство

След успеха си, Кристиане Нюслайн-Фолхард става директор на Института "Макс Планк" за биология на развитието в Тюбинген, където продължава изследванията си с риба зебра. Освен научната си дейност, тя е и активен застъпник за жените в науката. През 2004 г. основава фондацията "Christiane Nüsslein-Volhard", която предоставя финансова подкрепа на млади германски жени учени с деца.

Наследството на Кристиане Нюслайн-Фолхард е огромно. Тя е пионер, който с упоритост и брилянтна интуиция разгада една от най-големите загадки на природата.

РАЗКАЗАЛ: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ / ЛЕТОПИСИ

Превод: Gemini 2.5 Pro Think

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ

ЛЕТОПИСИ

Първата и втората книга „Летописи“ [1] се различава от кратките сюжети, които разгледахме преди. Те са много по-дълги и целта им не е да разказват истории за приключенията и живота на юдеите, а да предоставят алтернативна версия на историята на Израил, описана във Второзаконието. Трябва да кажем, че и двете книги се основават на „Второзаконие“, но в същото време авторът на произведението – Летописецът, както го наричат – описва с твърде художествен стил монархическата история на Израил. Неговият разказ демонстрира традицията на разказване и преразказване на историята в Древния Израил.

Първоначално Летописите били едно произведение (срв. Книгите „Самуил“ и „Царе“). Те разказват за събитията, описани във втората книга „Самуил“ и в първата и втората книга „Царе“, които са основните източници за автора на Летописите. Доста често текстът съвпада дума по дума с книгите от Второзаконието. Срещаните разлики показват, от една страна, творческото вдъхновение на автора, а от друга – различното разбиране за важността на едни или други събития.

Дълго време се смятало, че Летописите, книгата „Ездра“ и книгата „Неемия“ („Езра“ и „Нехемя“) имат един и същи автор. В текстовете на книгите могат да се открият наистина значителни сходства. Днес обаче учените са приели теорията, че Летописецът не е автор на книгите „Ездра“ и „Неемия“.

Очевидно е, че той е писал след появата на Второзаконието, защото в своето произведение се опира на него. Доста е трудно обаче да се определи колко по-късно. Летописецът споменава Кир, царя на Персия, в самия край на своето произведение (2 Летописи, 36:22–23), като повтаря частично постановлението от книгата „Ездра“ (1:1–3), че на юдеите е позволено да се завърнат у дома, и по този начин хвърля мост към тази книга – следваща по ред в английската Библия. Така че Летописецът е писал след унищожаването на Вавилонското царство (539 г. пр. н. е.) и вероятно значително по-късно от първата вълна на завърналите се в родината. В родословието на цар Давид авторът (който като цяло обръща много повече внимание на родословията от всички други автори на Писанието) проследява рода на Давид седем поколения след Зоровавел, наместника на Юдея, споменат в книгата „Ездра“. Така че можем да говорим за средата или края на V век. Освен това централно място в повествованието заема описанието на храмовия култ. Следователно по времето на автора на книгата богослуженията са се вършели доста редовно. Така можем да датираме произведението към края на V – началото на IV в. пр. н. е.

В английската Библия книгите „Летописи“ са разположени след Второзаконието, но преди книгите „Ездра“ и „Неемия“. Интересно е, че в еврейската Библия намираме Летописите сред Писанията, а не сред Пророците. Фактът, че книгите завършват на практика еврейския канон, също сочи към тяхното по-късно написване.

Структурата на Летописите е проста и ясна:

- Родословието на израилевия народ: от Адам до изгнанието (1 Летописи, 1–9). Вече споменахме, че Летописецът отделя голямо внимание на родословията. Ето и доказателството: цялостното изброяване „баща – син“ заема девет глави, от първия човек до Вавилонското изгнание. Поразителен списък! Тук се крие основната разлика с Второзаконието, където главното внимание е насочено към завладяването на Обетованата земя и периода на съдиите.

- Царуването на Давид (Пак там, 10–29).

- Царуването на Соломон (2 Летописи, 1–9).

- Царуването на юдейските владетели (Пак там, 10–36).

Един от подходите за изучаване на книгите „Летописи“ е сравняването им с книгите „Царе“, на които, както вече изяснихме, се е опира Летописецът. Така може да се види какво авторът е пропуснал и какво, напротив, е добавил и преработил. По този начин става очевидно кои факти и събития е искал да подчертае или да премълчи в своето произведение.

Особено много пропуски има в биографиите на Давид и Соломон. Във Второзаконието читателят намира не само описание на тяхната сила, благородство и добродетели, но и на техните недостатъци, слабости и грешки, понякога фатални. Удивително е, че Летописецът заобикаля повечето негативни разкази за управлението на Давид и Соломон. Ето няколко важни сюжета, които е пропуснал:

• Войната на Давид срещу Саул.

• Любовната му връзка с Витсавее.

• Действията на Давид, предприети за убийството на съпруга на Витсавее.

• Изнасилването на Тамар [2] от нейния еднокръвен брат Амнон [3].

• Метежът и завземането на властта от Авесалом [4].

• Жестоките наставления, които Давид оставя на сина си Соломон на смъртния си одър.

• Как израилтяните са принуждавани от Соломон да вършат строителни дейности.

• Харемът на Соломон с принцесите нееврейки и тяхното лошо влияние върху царя.

• Множеството факти от историята на Северното царство Израил.

И така, можем да характеризираме автора на Летописите. Очевиден е интересът му към Юдея, а не към Израил. Летописецът изпитва известни топли чувства към нейните най-велики владетели – Давид и Соломон. Той описва царете като герои, затова просто пропуска голяма част от отрицателните им черти в своя разказ.

Освен деветте глави с родословия, Летописецът е добавил и други информации към своя разказ. Той вмъква понякога големи фрагменти, като например вставката за левитите в първата книга „Летописи“ (22–29). Това, както и повишеното внимание към храмовия култ, говори за специален интерес на Летописеца към култовия живот на Юдея и правилното почитане на Бога. Възможно е в неговото общество, което живеело след изгнанието, съсредоточаването върху култовите практики да е изглеждало особено важно.

Царството на Давид

В други случаи вмъкванията са малки, но много поучителни. Като пример можем да посочим сюжета, свързан с юдейския цар Манасия, когото авторът на четвърта книга „Царе“ характеризира като най-лошия владетел, заемал някога трона. Той отменил реформите на Езекия, превърнал храмовете в езически светилища, издигнал олтари на Ваал и поставил олтари на други богове в самия Храм, принесъл в жертва на боговете своя син, практикувал пророчества и гадания – с една дума, според омаловажаващия израз на Девторономиста, „вършеше зло пред ГОСПОДНИТЕ очи“ (4 Царе 21:2–6). Летописецът признава, че Манасия е автор на всичките тези нечестиви дела. Но в неговия разказ Бог го наказва скоро; той не умира без възмездие за стореното, както е в четвъртата книга „Царе“ (Манасия се споменава и във втората книга „Летописи“, 33, но именно в Летописите, а не в четвъртата книга „Царе“, се говори за наказание на Манасия). ГОСПОД позволил на асирийския цар да плени Манасия; и, колкото и да е странно, да го отведе във Вавилон.

Когато в плен Манасия се разкайва и моли Господа за прошка, Бог го връща обратно в Йерусалим, за да стане отново цар. Тук възниква необходимостта да бъде обяснено защо след цялото зло, извършено от Манасия, той не е наказан в крайна сметка от Бога и защо божественото възмездие не е сполетяло веднага Юдея. Става дума за покаяние и прошка.

Намираме и други сюжети, в които Летописецът просто е променил традицията, наследена от Второзаконието. Най-известният пример е от първата книга „Летописи“ (21:1), когато Давид преброява израилтяните. Заради това Бог се разгневил на Давид и го наказал. Явно Бог искал Давид да вярва в божествената сила, която му помага срещу враговете, а не да разчита на големината на своята армия. Интересно е, че същия сюжет виждаме и във втората книга „Царе“ (гл. 24), но там сам Господ подтиква Давид да преброи народа на Израил – и след това го наказва за това! Така във втората книга „Царе“ Бог обръща гнева Си срещу израилтяните, като кара Давид да направи нещо противно на божествената воля. Всичко това изглеждало на Летописеца богословски сложно и объркано (защо Бог ще те кара да правиш нещо, което не иска?).

И тогава той променил сюжета. Според първа книга „Летописи“ (21:1) Давид е подбуден да преброи войските от Сатаната.

В този откъс за Сатаната не се казва нищо. Вече сте забелязали, че той е споменаван изненадващо рядко в цялата Еврейска библия. Но ще се върнем към въпроса за него в глава 8. Самата дума „Сатана“ се превежда буквално от иврит като „Противник“. В книгата „Йов“ Сатаната е ангелско създание, което постоянно се противопоставя на Божия народ (вж. също Книгата на пророк Захария, 3). Тук той е представен в същата светлина. Не Господ Бог, а именно тази зла (или поне враждебна на божественото) сила подтиква Давид към стореното от него.

Можем да направим важни изводи за това какво е постигнал Летописецът с преразказването на историята за царуването. Той се интересува преди всичко от „славните дни“ на юдеите. Не говори на практика за северното Израилево царство, дори не споменава разрушаването му от асирийците. Авторът иска да разкаже по-специално историята на двамата велики израилеви царе, Давид и Соломон, представяйки ги като безгрешни и премълчавайки техните недостатъци и лоши постъпки (прелюбодеяния, убийства, деспотизъм и т. н.). Давид и Соломон са изведени на преден план най-вече с ролята си за утвърждаването на Храмовия култ; Летописецът обръща специално внимание на култовия живот на юдеите. Подобно на своя предшественик – автора на Второзаконието (Девтерономиста) – той виждал, че именно отстъплението от правилното почитане на Яхве е довело до гибелта на народа. Но все пак Девтерономистът подчертава особено значението на греха и личното страдание на отделни хора, когато Божият гняв застигне тях и целия народ.

БЕЛЕЖКИ

1. В западната традиция – Хроники.

2. Дъщеря на Давид от жена му Мааха.

3. Син на Давид от жена му Ахиноам, наследствен принц.

4. Син на Давид от Мааха, роден брат на Тамар, който отмъщава на Амнон за обезчестената си сестра.

(Следва)

АЛЕКСАНДЪР КИСЬОВ / ГЕНЕРАЛ КОЛЕВ И ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1916 ГОДИНА / ГЛАВА I. ПОДГОТОВКА ЗА ДЕЙСТВИЕ НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Claude Sonnet 4 Think и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК: ВЪВЕДЕНИЕ

КНИГАТА В "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава I. Подготовка за действие на 1 конна дивизия

След привършване действията в Македония, в края на 1915. г., конните полкове, които страдаха твърде много по липса на фураж, рано, през пролетта на 1916. г., са изтеглени назад, във вътрешността на стара България, главно в югозападния край, където се намира повече сено и откъдето, в случай на нужда, биха могли да се притеглят наново към фронта в Македония.

Полковете са разположени: в разпореждане Щ. Д. Армия: 2. конен полк в Сливница, 5. конен полк - Брезник, 6. конен полк - Цариброд, 7. и 10. конни полкове Ихтиман, по-после в Самоков, 1. конна батарея с. Алдомировци, щаба на дотогавашната конна дивизия в Брезник и после в с. Надежда; в разпореждане на командващия III. армия са: 1. конен полк в Плевен, 9. конен полк на румънската граница - с. Кеменлар, в с. Хърсово на румънската граница е изпратен Лейбгвардейския конен полк; 3. и 4. конни полкове, с 2. конна батарея остават в състава на II. армия в долината на р. Струма. Впоследствие 2. конна бригада е прехвърлена в Сърбия, като 3. конен полк е разположен в Лесковец и Прокупле, 4. конен полк в Ниш и Парачин; 2. конна батарея е придадена към 3. конна бригада (7. и 10. конни полкове), която през 1916. г. действа към Лерин. 8. конен полк носи служба по охраната и наблюдението на беломорския бряг.

Пред перспективата за действие и на нов фронт - с Румъния, щаба на действащата армия замисля и осъществява формирането на две по-големи конни групи - на две дивизии, под началството на генерал-майор Колев, дотогавашен началник на 10. пехотна Беломорска дивизия и бивш командир на 1. конна бригада, с началник щаба подполковник Кисьов и 2. конна дивизия под началството на полковник Стойков, досегашен началник на конната дивизия, с началник щаба подполковник Топалджиков.

Генерал Колев поема командването на 1-ва конна дивизия на 8-ми май, а на 13-ти май е назначен за инспектор на конницата.

Веднага почват грижите му за подобрение на състава и силите в хора, коне и бойни средства на конните части.

Първите му грижи, след приемането и прегледа на полковете са: извършване на някои необходими промени в началническия персонал, попълването на полковете с коне, използване на хората от допълващите ескадрони, уреждане на службите в 1-ва конна дивизия.

Промените в личния състав, станали наложителни след доста дългия период от действия, който дава възможност за по-правилна преценка на качествата на началническия състав, засягат почти 10% от офицерите в конницата и с тях се завършва към средата на месец юни.

Конският състав в полковете е твърде разреден и достига едва 3/4 от щатното число. Много от конете са дребни, местни реквизиционни коне, но няма откъде и с какво да се попълнят и заменят. След продължителната почивка и по-добро хранене, те са се подтегнали и са в състояние напълно годни за работа.

Хората са здрави, бодри, въодушевени от досегашните успехи и готови за нови действия.

За да се използват обучените хора в допълващите ескадрони, отначало генерал Колев замисля да формира пеши ескадрони при полковете, по-после решава да се формират по 1 пеши картечен ескадрон при всеки конен полк и с това да се засили огневата мощ на полка, а с това и тази на дивизията.

Пешите картечни ескадрони се формират при допълващите ескадрони и там остават да се обучават. Тяхното формиране е завършено към 25-ти юли.

За същата цел, за да се засили огневата мощ на дивизиите, при всяка една от двете конни батареи е формиран по още един 3-ти взвод, така че батареите стават с по 6 оръдия.

Интендантството при дивизията по своя състав е само една предавачна инстанция на облекло, снаряжение, то няма складове, няма превозни средства. Едничкото, което върши, е снабдяването на полковете с хляб.

Поискват се камиони за уреждане на превозната служба на конната дивизия, щабът на действащата армия не може да даде такива и се прибягва, веднага след превоза на дивизията на добруджанската граница, до реквизиционни кола и коне, за формиране на най-необходимите превозни части при интендантството.

На 23 юли се получава заповед от щаба на действащата армия: 1. конна дивизия, в състав: 2., 5. и 6. конни полкове, 1. конна батарея, картечните ескадрони на 1., 7. и 10. конни полкове, находящи се в Дупница, с всички служби на дивизията да се пренесе в Добруджа.

Началник щаба на дивизията, с интенданта, е изпратен напред за по-точни и пълни указания от командващия III. армия и за разузнаване новия район; старшия адютант, майор Соларов, остава да се грижи за формирането и изпращането на ешелоните.

В Горна Оряховица, от щаба на III. армия е посочен района за съсредоточение на дивизията: щаба на дивизията с. Новградец (Козлуджа), район за действията с. Пашаит, с. Хасарджик, с. Кара Юсеин, с. Калаглар, В разпореждане на началника на 1. конна дивизия се дава Лейбгвардейския и 1. конни полкове, като 5. конен полк заменя в Плевен 1. конен полк.

Района, който се дава на дивизията е богат с зърнен и тревен фураж, също така и вода не липсва, а в някои села, както е с. Николаевка обилна, като в балканско село.

Превоза почва на 26. юли и свършва на 1. август. Дивизията се стоварва в Каспичан, първоначално се съсредоточава в Нови Пазар. На 3. август пристига от с. Хърсово и Лейбгвардейския конен полк.

На 5. август дивизията се придвижва от Нови Пазар за с. Новградец. Движението е използвано за произвеждане на тактическо учение (маньовър) с цялата дивизия, която в сегашния си състав се събира за пръв път.

Такива учения се произвеждат и по-късно - на 17. и 24. август.

Целта на тези учения е да свикнат по-големите началници да командват и съгласуват действията на частите си за достигане на общата задача, да се приучат да работят на местност хълмиста и равнинна, каквато е Добруджа.

През време на тези учения се правят, по една или друга причина, ред грешки, които началникът на дивизията силно подчертава. Набляга върху необходимостта за по голяма подвижност от частите, съобразителност и инициатива от страна на началниците; нужда от разузнаване и върху начина за извършването му, като препоръчва използването на разузнавателните части, ползата от артилерията, пешите и картечните части; съгласуване на действията и взаимна подкрепа; необходимостта от скрито приближаване за осъществяване на изненадата, която е една от най-съществените условия за успеха на конницата.

В околността на Новградец дивизията се разполага съгласно оперативната заповед № 3 от 4. VII. 1916. г.:

В Новградец: щаба на дивизията с радиотелеграфното отделение, колоездачната рота и Лейбгвардейския конен полк; в с. Кара-Хюсеин — щаба на 1. конна бригада, 1. конен полк със 7. картечен ескадрон и 1. конна батарея; в с. Курт-дере - щаба на 4. конна бригада с 6. конен полк; в с. Николаевка 2. конен полк с 10. картечен ескадрон; в с. Девня интендантството на дивизията.

Тук на дивизията е даден за охрана граничния участък от с. Крумово (включително) до с. Гьокчи-Дюлюк. Дивизията, вън от това, служи като подвижен резерв срещу десант на противника по черноморския бряг, северно и южно от Варна, от добруджанската граница до устието на р. Камчия.

Охранението на границата се извършва от 15. погранична дружина, която в участъка на дивизията има: 3. рота в с. Оборище, със застави в с. Енимахле, с. Крушово и с. Оборище и 4. погранична рота в с. Казалджилар, със застави в с, Капуджи махла, с. Казалджилар и с. Печели. Двете роти поставят 20 поста от по 10-12 войника, на разстояние $1\frac{1}{2}—2\frac{1}{2}$ км. пост от пост. Конната дивизия запазва това охранение, като го засилва с два авангарда от по един ескадрон в с. Суджас-кьой и в с. Караач.

Проучени са вероятните посоки за настъпление на противника, както и местата удобни за десант по черноморския бряг, пътищата за използване от дивизията за съсредоточаване в една или друга страна към границата, или морето.

За да се укрие присъствието на дивизиите в района, заповядва се частите да се разположат в населените места, по дворовете, като коне и кола се разположат под дърветата, за да се прикрият от въздушно наблюдение. За същата цел се забранява движение на конни части и разезди по граничната линия.

На 10. август пристига в Новградец главнокомандващия генерал Жеков, придружен от командващия 3. армия, генерал Тошев. Прави преглед на дивизията. Спира се пред всеки ескадрон, предава благодарността на Негово Величество за извършеното до сега и надеждата, че всеки ще изпълни дълга си, ако бъде наново повикан за това.

Дивизията прави добро впечатление по свойта стройност и вид.

В очакване започването на военните действия, частите се подготвят, попълват с всичко необходимо, доуреждат обозите си.

Вън от това, пристъпва се към укрепяване на важните пунктове във вероятните посоки за настъпление на противника.

Поиска се отпускането на окопен инструмент и ножове за карабините, които, обаче, се получиха много късно през време на действията.

За да се осъществи едно по-плътно наблюдение на границата, поиска се разрешение от командващия III. армия: границата да се заеме от постове от по 5-6 човека, разположени на 500 - 600 м. пост от пост.

Устроена е службата по разузнаването на румънската земя.

Тази служба постепенно дава своите плодове и разкрива разположението на румънските части срещу разположението на конната дивизия.

Към времето за започване на военните действия, щаба на 1. конна дивизия има следните сведения за разположението и силите на противника в зоната срещу дивизията: в гр. Добрич - пехота около 2 роти от 39. пех. полк, и др. от 40. пех. полк, 3 дружини от 74. пех. резервен полк, всичко - 7-8 дружини; артилерия - 13. п. с. с. п. - 6 батареи, от 20. п. с. с. п. - 2 батареи, от 5. гаубичен полк 5 батареи, всичко 8 полски и 5 гаубични; конница 9. и 10. калар. полкове - 8 ескадрона.

В Силистра, Аккадънлар, Куртбунар и околността: пехота по 3 дружини от 23., 31., 35., 61. и 63. пехотни полкове, 2 дружини от 7. стрелкови полк; артилерия - от 23. п. с. с. п. — 3 батареи, от 19. п. с. с. п. - 6 батареи, от 20. п. с. с. п. - 2 батареи, всичко 12 полски и 11 тежки батареи.

При такова положение се получава на 29. август телеграмата № 4052, от командващия III. армия, която предупреждава за започване на военните действия, за които конната дивизия да се съсредоточи при с. Караджа-От.

Същата вечер, с нощен марш, конната дивизия се съсредоточава:

Щаб на дивизията, 1. конна бригада с 1. конен полк в с. Караджа-От.

Лейбгвардейски конен полк в с. Казалджилар,

Щаб на 4. конна бригада със 6. конен полк в с. Карманлии.

Конен полк в с. Хамбарлък, 1. конна батарея със 2 роти от 16. пех. полк, които се придават към дивизията в с. Дерекьой.

Двете колоездачни роти - в с. Оборище, гдето се дават в разпореждане на командира на 3. погранична рота.

Състава на дивизията към онова време е: командир на 1. конна бригада полковник Михайлов К., командир на Лейбгвардейски конен полк полковник Бананов П., на 1. конен полк полковник Кметов Н., на 4. конна бригада - полковник Табаков Ив., на 2. конен полкполковник Брадинов П., на 6. конен полк - полковник Вуйчев Сава, на 1. конна батарея - капитан Викилски Георги, на 1. колоездачна рота - поручик Делчев Г., на радиотелеграфното отделение - капитан Тодоров Петър; командир на дружината две роти от 1/16 пех. дружина майор Петков Хр., командир на 3. колоездачна рота поручик Писков.

Съставът на частите е следният:

Част	Офицери	Бойци	Нестроеви	Коне ездитни	Коне впрегатни	Коне товарни	Кола	Мед. лекари	Вет. лекари
В 4 к. полка (Л. Гв. 1., 2. и б.)	72	2376	1224	2600	480	220	232	2	4
В щабовете на 1. и 4. к. бригади	3	6	8	11	4	—	2	—	—
В щаба на дивизията	8	12	43	43	24	8	12	—	1
1. конна батарея	3	230	63	289	66	18	15	—	1
1. колоездачна рота	3	78	58	1	20	2	10	—	—
Радиотелеграфен отдел	2	—	40	4	29	—	14	—	—
Всичко:	91	2702	1436	2948	623	248	285	2	6

Към този състав трябва да се прибави още: 3. колоездачна рота, 2 роти от 16. пех. полк и пешите картечни ескадрони на Лейбгвардейски 1., 2. и 3. конни полкове, които също пристигнаха в дивизията.

(Следва)

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „МАТРЬОНИЩЕ“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“

1926 г. – „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Някои бедняци може да са получили дворци, но на Иван Савич, между другото, дворец не му се падна. Не му излезе късметът. И си живееше Иван Савич в предишната своя квартирка на улица „Болшая Пушкарская“.

А пък квартирка ли беше това, граждани! Само заглавието ѝ квартирка — във всеки ъгъл се е свряла по някоя фигура. Баба Анисия — едно, баба Фьокла — две, Пашка Краставичката — три... Пу, дявол да го вземе, тъжно ти става да броиш! В такава квартирка, и то с такава професия като на Иван Савич — бояджия и живописец — беше абсолютно невъзможно да се живее. Неотдавна имаше един такъв случай: баба Анисия изтри с полата си всичките контури на една табела. Ето докъде я бяха докарали с теснотията. Може би затова Иван Савич така и никога не се отърва от бедността.

А Иван Савич имаше жена. Драгоценната му съпруга Матрьона Василевна. Един такъв протодявол от женски пол! С други думи, граждани, такова женище в цяла Съветска Русия няма да намерите. А дори и да намерите, такива трябва да се мачкат още при първо запознанство, без никаква амнистия.

Иван Савич я наричаше Мотя. То една Мотя! Матрьона. Матрьонище. И какво направи тя с Иван Савич? Тя, този дявол с рокля, не даде на Иван Савич да умре. Бога ми, не лъжа! Ужасно вредно женище. Само дето не хапеше. А може и да хапеше. Дявол я знае. Където има някаква свада, където се налагат по мутрите — там е и Матрьонището. Гмурка се като риба във вода, върти се като глиган в кал. Някого подкокоросва, някого налага лично.

А междувременно беше живяла с Иван Савич почти петнадесет години в пълна хармония. Вярно, случваше се да се бият, дума да няма. Понякога се млатеха до кръв, но чак до твърде големи свади или убийство не се стигаше. Все пак Матрьонището разбираше, че Иван Савич е човек от малко по-друга порода. И наистина: имаше огромен талант. Понякога ще нарисува такова нещо на някоя табела, че не можеш да разбереш какво е. С една дума, беше специален живописец. И при това старателен. Е, да, ама не му вървеше. Живееше човекът в голяма бедност.

Живееше човекът в голяма бедност, пък на всичкото отгоре и се разболя. А преди да се разболее, изведнъж отслабна до невъзможност. И не че не можеше крак да помръдне, крак можеше да помръдне, ами отслабна, как да кажа, душевно и психологически. Затъгува той за друг, лек живот. Започнаха да му се присънват разни корабчета, цветенца, латинки, някакви дворци. Самият той стана тих, плашлив, мечтателен. Все се обиждаше, че в квартирата им няма спокойствие. Защо, видите ли, баба Анися ходи край печката като слон. Защо Пашка Краставичката дрънка всеки ден на балалайката.

Искаше му се пълна тишина. Направо си беше решил човекът да мре. Даже на риба го изби. Все соленичко започна да иска — херинга.

Та, във вторник се разболя, в сряда му се прияде херинга, а в четвъртък го налегна Матрьонището.

— И защо — вика, — се тръшна да лежиш? Може пък нарочно да го правиш. Аз откъде да зная. Може да не искаш да си вършиш работата.

Тя, разбира се, го рендосва, а той мълчи.

„Нека — мисли си, — нека си чеше езика жената. На мен сега ми е все тая. Усещам, граждани, че скоро ще умра.“

А той самият, да знаете, целият гори, бълнува и се мята нощем в леглото. А денем лежи отпаднал като пребито куче и с разтворени крака. И все мечтае.

— Ще ми се — казва, — да отида преди смъртта си сред природата, да видя как е. Никога — казва, — не съм виждал подобно нещо.

И ето, останало му беше да мечтае може би два или три дена, когато се случило следното обстоятелство.

Приближава се до леглото Матрьона Василевна и казва: — Умираш ли? — казва.

— Да — казва Иван Савич, — умирам, Мотя... Краката ми вече олекнаха. Сякаш не са мои.

— А аз — казва му Мотя — не ти вярвам. Аз — казва — сега ще извикам доктор. Нека докторът каже. Тогава — казва — ще решим дали да умираш, или нещо друго.

И ето, вика тя районния доктор от комуналната лечебница. Районният доктор прегледа Иван Савич и казва на Мотя: — Да — казва, — зле е. Нищо чудно да умре съвсем скоро след моето тръгване.

Така казал районният доктор и излязъл. И тогава Матрьона се приближава до Иван Савич.

— Значи — вика, — наистина умираш? А пък аз — вика, — между другото, няма да ти позволя да умреш. Ти — вика, — бродяга такъв, лежиш и си мислиш, че сега всичко ти е позволено? Лъжеш се! Няма да ти дам да умреш. Я го виж ти, какъв богат кучи син се извъди — решил да умира! Че откъде ти, подлец такъв, имаш пари да умреш? Днес, например, дори миенето на покойника струва пари.

Тук добродушната баба Анисия излиза напред.

— Аз — вика, — ще те измия. Аз — вика, — Иван Савич, ще те измия. Не се съмнявай. И за това, тоест, копейка няма да ти взема. Това — вика, — е напълно богоугодно дело — да измиеш покойник.

Тук, разбира се, Матрона Василевна се нахвърли върху Анисия.

— Аха — вика, — ще го измиеш? А — вика, — ковчег? Ами например — каручка? Пфу на всички ви! Няма да му позволя да умре. Нека първо спечели капитал... Спечели, Иван Савич, за ковчег и тогава умирай, ако щеш два пъти — дума няма да кажа.

От тези думи пребледня даже Иван Савич.

— Как така — казва — Мотя. Не зависи от мене дали ще умра. Без пари ще си отида, Мотя, чуваш ли? Как така? — Ами така — казва Матрьона Василевна. — Няма да ти позволя и няма да ти позволя. Довечера парите да са при мене. Върви, земята рови, но ги намери. Баста.

— Добре — казва Иван Савич, — ще отида да поискам, какво да се прави.

И до вечерта, да знаете, Иван Савич лежеше като умрял, даже дишането му пресекваше. А вечерта започна да се облича. Стана от койката, изпъшка и излезе на улицата. И излезе страшен: носът му тънък-тъничък, ръцете му извити като дъга, а краката му едва докосват земята. Излезе на двора. Срещна портиера Игнат. Портиерът каза: — Иван Савич, честито оздравяване.

А Иван Савич го погледна с отегчен взор и отговори:

— Игнат, а, Игнат. Дай пари... Няма да ги върна, това е сигурно. Защото утре ще умра. А пък Мотя настоява. Да се измие един покойник, Игнат, колко струва.

— Махай се — казва тихо Игнат. — Ужасно ми е — казва — да те гледам, драги.

И Иван Савич си тръгна. Излезе на улицата. Домъкна се до Големия проспект. Седнал на едно стълбче. Искаше да извика силно, а се получи тихичко:

— Граждани, умирам.

Някой му сложи пари на коленете. После още и още.

Привечер Иван Савич се върна у дома. Дойде разгорещен и целият в сняг. Дойде и легна на леглото. В ръцете си държеше пари. Мотя поиска да ги преброи — не ѝ даде.

— Не ги пипай — казва — с мръсните си ръце. Малко са още.

На другия ден Иван Савич пак стана. Пак се разпъшка, облече се и, като разпери ръце, излезе на улицата.

Привечер пак се върна с пари. Преброи печалбата и легна.

И на третия ден пак същото. И така малко по малко, ден след ден – човекът се изправи на крака.

И така и не умря. Не му даде Матрьонището да умре.

Ето това направи с Иван Савич.

Разбира се, някой районен лейб-медик, като прочете този разказ, ще се подсмихне. Ще каже, че на науката не са известни такива факти и че Матрьона Василевна няма пръст в това. Може би на науката наистина не са известни такива факти, но Иван Савич е жив и до ден днешен. И всяка вечер седи в пълно здраве на проспекта, на ъгъла с улица „Гулярна“, и моли с тих глас гражданите за милостиня.

А знаете ли какво? Този случай може да се изтълкува и медицински, научно. Може би Иван Савич, като излезе на улицата, се разгорещи твърде много от вълнение, прегря и болестта му се измъкна навън с потта.

Впрочем, не се знае.

1923 г.

ХАУЪРД ЛЪВКРАФТ / „КНИГАТА“

ПРЕВОД ОТ АНГЛИЙСКИ: Gemini 2.5 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Спомените ми са много объркани. Дори не съм сигурен откъде започват; понякога усещам как зад мене се простират потресаващи бездни от години, а друг път ми се струва, че настоящият миг е изолирана точка в сива, безформена безкрайност. Не зная дори как предавам това съобщение. Макар да съм наясно, че говоря, имам смътното усещане, че ще е нужно някакво странно и може би ужасно посредничество, за да отнесе думите ми до местата, където искам да бъдат чути. Самоличността ми също е озадачаващо неясна. Изглежда съм претърпял огромен шок — може би от някакъв абсолютно чудовищен развой на моите цикли от уникални, невероятни преживявания.

Тези цикли от преживявания идват, разбира се, от онази проядена от червеи книга. Спомням си кога я намерих — на едно слабо осветено място край черната маслена река, където се вият вечни мъгли. Мястото беше много старо и високите до тавана рафтове, пълни със разпадащи се томове, се простираха безкрайно назад из вътрешните стаи и ниши без прозорци. Освен това имаше огромни безформени купища книги на пода и в груби сандъци; и именно в един от тези купища намерих книгата. Така и не научих заглавието ѝ, защото началните страници липсваха; но тя се разтвори към края и ми разкри нещо, от което сетивата ми се замаяха.

Беше формула — нещо като списък с неща, които да кажеш и да направиш, — и я разпознах като нещо мрачно и забранено; нещо, за което бях чел и преди в потайни абзаци, изпълнени със смесица от отвращение и възхита, написани от онези странни древни изследователи на пазените тайни на вселената, в чиито разлагащи се текстове обичах да се потапям. Това беше ключ — пътеводител — към определени портали и преходи, за които мистиците са мечтаели и шепнели още от зората на човечеството и които водят към свободи и открития отвъд трите измерения и отвъд световете на живота и материята, които познаваме. От векове никой не си беше спомнял нейното съществуване, нито знаел къде да я намери, но тази книга беше наистина много стара. Не печатарска преса, а ръката на някой полудял монах бе изписала зловещите латински фрази с унциални букви от страховита древност.

Спомням си как старецът се изкиска с лукав поглед и направи странен знак с ръка, когато я отнесох. Отказа да вземе пари за нея и едва много по-късно се досетих защо. Докато бързах към дома си през онези тесни, криволичещи, задушни от мъглата крайбрежни улици, имах ужасяващото усещане, че ме следят крадешком тихи, меки стъпки. Вековните олюляващи се къщи от двете ми страни изглеждаха оживели с нова и нездрава злоба — сякаш някакъв досега затворен канал на злокобно познание се бе отворил внезапно. Чувствах, че онези стени и надвиснали фронтони от плесенясали тухли и гъбясали мазилка и дърво — с рибешки, подобни на очи прозорци с ромбовидни стъкла, които гледаха злорадо — едва се сдържаха да не се устремят напред и да ме смажат… а бях прочел само най-нищожен откъс от онази богохулна руна, преди да затворя книгата и да я отнеса.

Спомням си как накрая прочетох книгата — пребледнял, заключен в таванската стая, която отдавна бях посветил на странни търсения. Голямата къща беше много тиха, защото се бях качил едва след полунощ. Мисля, че тогава имах семейство — макар подробностите да не са много сигурни, — и зная, че имаше много слуги. Коя точно беше годината, не мога да кажа; защото оттогава съм познал много епохи и измерения и всичките ми представи за времето са се разтворили и прекроили. Четях на светлината на свещи — спомням си безмилостното капене на восъка — и от време на време чувах камбанен звън от далечни камбанарии. Следях изглежда този звън с особена съсредоточеност, като че ли се боях да не чуя сред него някоя много далечна, натрапчива нотка.

Тогава дойде първото драскане и и опипване на капандурата, която гледаше високо над останалите покриви на града. Чу се, докато рецитирах монотонно деветия стих от онзи първичен напев, и аз, целият разтреперан, знаех какво означава. Защото онзи, който премине вратите, придобива постоянна сянка и никога вече не може да бъде сам. Бях отправил призив и книгата наистина се оказа всичко, което подозирах. Тази нощ преминах портала към вихър от изкривено време и видения, а когато утрото ме завари сред таванската стая, видях в стените, рафтовете и обзавеждането онова, което никога преди не бях виждал.

Нито пък можех да видя вече света такъв, какъвто го познавах. В настоящата картина винаги се смесваше частица от миналото и частица от бъдещето, а всеки някога познат предмет изглеждаше чужд в новата перспектива, донесена от разширеното ми зрение. Оттогава нататък крачех във фантастичен сън от непознати и наполовина познати форми; и с всяка премината нова врата разпознавах все по-неясно нещата от тясната сфера, в която бях толкова дълго окован. Това, което виждах около себе си, никой друг не виждаше; и аз станах двойно по-мълчалив и отчужден, за да не ме помислят за луд. Кучетата се страхуваха от мене, защото усещаха външната сянка, която не ме напускаше никога. Но въпреки това продължавах да чета все повече – в скрити, забравени книги и свитъци, към които ме водеше моето ново зрение – и преминавах през нови врати на пространство, съществуването и моделите на живот, устремен към ядрото на непознатия космос.

Спомням си нощта, в която направих петте концентрични огнени кръга на пода и застанах в най-вътрешния, напявайки чудовищната литания, която донесе пратеникът от Тартария. Стените се стопиха и ме понесе черен вятър през бездънни сиви пропасти с игловидни върхове на непознати планини на километри под мене. След известно време настана пълен мрак, а после светнаха безброй звезди, образуващи странни, чужди съзвездия. Накрая видях далече под себе си зелено осветена равнина и различих там изкривените кули на град, построен по начин, какъвто никога не бях виждал, нито сънувал. Когато се спуснах по-близо до този град, видях голяма квадратна каменна сграда на едно открито пространство и усетих как ме сграбчва отвратителен страх. Започнах да викам и да се мятам, и след миг на празнота бях отново в моята таванска стая, проснат по очи върху петте фосфоресциращи кръга на пода. В среднощното скитане през онази нощ нямаше повече странност, отколкото имаше в многото предишни, но имаше повече ужас, защото знаех, че съм по-близо до онези външни светове и бездни, отколкото когато и да било преди. Оттогава станах по-предпазлив със заклинанията, защото нямах никакво желание да бъда откъснат от тялото си и от земята в непознати пропасти, откъдето никога не бих могъл да се завърна.

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 2.5 Flash Think

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ

Един от основните пороци според мене е късата памет – когато хората пренебрегват миналото, забравят дълга на благодарността и не помнят героите. „Забравен герой“ – ето словосъчетание, от което сърцето ми се свива.

И колко е хубаво, когато благодарността надживее с много онзи, който е извършил подвиг или е направил нещо много добро. Особено ако героят няма потомци и не се използва от политиците за някаква пропаганда.

Именно за такъв герой искам да ви разкажа днес.

Ще започна с детската снимка на моя герой.

На приблизително такава възраст Занджир постъпил в училището за кучета към Криминално-следственото управление на индийския град Пуна. Там кучето научило много полезни неща – по-специално да надушва експлозиви.

Занджир се оказал истински кучешки Моцарт в тази област – още от ранна възраст проявявал черти на истинска обонятелна гениалност.

Всъщност това не е той, а просто дете на лабрадор. Моят герой не е сниман като малък – не знаели, че ще стане герой. Но всички златни ретривъри си приличат

Когато бил само на годинка и бил разпределен след обучението си към полицията в Бомбай, младият служител на криминалния отдел се прочул из цялата страна.

През март 1993 година един гад, главатар на престъпен синдикат, организирал в града серия от терористични актове.

Бил съм в Бомбай. Улиците на този пренаселен град наподобяват трансферните възли на московското метро в час пик. Никога не съм виждал такова количество хора. И ето че някакъв гнус, по някакви свои гнусни съображения, организирал там един след друг терористични актове. В различни райони гърмят взривове. Огромен брой хора са убити и ранени. Започва паника. При това взривовете продължават ли, продължават – общо тринадесет на брой.

Героят в зряла възраст

А щели да бъдат шестнадесет. Ако не бил Занджир, който в онази луда обстановка успял да открие цели три взривни устройства.

Това бил неговият звезден час, но далеч не и последният му подвиг. Като цяло през кариерата си моят герой помогнал за обезвреждането (цитирам данни на агенция „Ройтерс“) на 3329 кг експлозиви, 600 детонатора, 249 гранати и 6406 бойни патрона.

За съжаление Занджир не доживял до старост и заслужена почивка. Той починал на осемгодишна възраст, в разцвета на силите си, от рак на костите.

Трябва да кажем, че индийците са големи симпатяги. При тях с благодарността всичко е наред.

Първо, организирали на Занджир погребение с пълни почести, на което присъствали множество хора, включително и висшето полицейско началство.

Занджир (1992–2000)

И второ (което ме трогна особено), за героичното куче си спомниха отново на двадесетата годишнина от главния му подвиг. Снимката на Занджир, обсипана с рози и ритуален червен прах, изплува от миналото и обиколи целия свят. Аз също си я копирах, като реших, че задължително ще напиша нещо за златния лабрадор.

За да си спомнят още веднъж.

(Следва)

БАБИНИ ЗЪБИ