КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА) – 13

До тук, който е следил този блог, знае, че публикувахме книгата на Кирил Григоров Пърличев, син на нашия именит възрожденец Григор Пърличев и деец на македонското освободително движение, „Сръбските жестокости в Македония (1912-1915)“. Цялата публикация може да видите ТУК.

Това е обаче част от по-голямата книга на Кирил Пърличев „Сръбският режим и революционната борба в Македония (1912-1915 година), която започваме да публикуваме от днес след превръщането на наличния PDF файл с ABBYY FineReader 15 в текст и редактирането на текста от стария правопис към съвременния.

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР

ГЛАВА ПЪРВА: 1. Хуриета и балканската война от 1912 година; 2. Българските революционни чети — партизански отряди в помощ на съюзнишките сръбски войски против турците; 3. След привършване на военните действия и настаняването им в Македония сърбите неприязнено се отнасят спрямо българското население; 4. Населението реагира още от първия ден. Изложения до българското правителство и българския цар; 5. Междусъюзнишката война и последствията ѝ: открито преследване на всичко българско — език, училища, черкви, учители, свещеници, владици, граждани, селяни; биене, затвор, заточение, конкретни случаи.

ГЛАВА ВТОРА: 1. Въстаническо движение в Дебър — Струга — Охрид.; 2. 3. 4. Прогонване на сръбскитe войски и установяване българска революционна власт. Фронтът на въстаническите боеви сили. Водителитe на въстанието.; 5. Изстъпления на сърбите при потушаване на въстанието.; 6. Нови преследвания, гонения и убийства - сега в невъстанали градове и околии..

ГЛАВА ТРЕТА: 1. Подновяване преустановената от турско време революционна борба. Тайни групи по градове и села; куриери, поща; избягване в гората, формени чети, селските общински кметове и общински управления в услуга на нелегалните борци.; 2. Сражения между четите и сръбските войскови части.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА: 1. Динамитни атентати: железопътния мост на река Тополка и оня на Демир Капия.; 2. Голямото нападение при Валандово и Удово.

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / "СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА)" В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА ПЕТА

1. Първите набори в Македония.

Сърбия, след като изневери на договора си спрямо България и се споразумя с Гърция върху богатата си териториална плячка в Македония, прибърза, както се знае, да провъзгласи формално присъединението на заграбената от нея част от Македония към кралството. Скоро след това военните власти пристъпиха към съставяне на наборните списъци. Военната повинност на македонското население трябваше да допринесе към умиротворението на страната и да съдейства за по-скорошното възприемане от страна на населението мисълта за помиряване с новия ред на нещата. Заедно с това военната повинност се явяваше и като пробен камък за авторитетността на сръбската власт в Македония, за нейната издръжливост пред толкова неподатливото население и за похватността и жилавината ѝ, с които имаше да се наложи тя при дадените условия.

Резултатите от тоя решителен опит са поразителни. За тях може да се съди от фактите, последвали веднага с повикването под знамената на всички македонски младежи от отделните околии. А тези факти се изразяват ни повече ни по-малко в рязко противопоставяне на българите против тая мярка чрез общо отказване на подлежащите да се явят в частите, чрез масово укриване по села и градове, чрез бягство в гори и планини, а неуспялите да се отклонят по някой начин и насила записаните са се спасявали с още по-голям риск, а именно чрез дезертиране от редовете на сръбската армия. Така числото на укритите в Ресен и Ресенско възлиза на 100 души, които остават в гората; а 440 души през Албания и Гърция са забягнали в България. От с. Смилано, Битолско, са се укрили в гората 90 души; от с. Гявато — 80 души; от с. Цапари — 50 души, а стотици забегнали прe Гърция и Албания в България. От с. Сърбци са укрити 30 души, после забегнали през Гърция в Америка. От Битолска околия укрили се още от с. Стругово — 3 души, от с. Загорча — 1, от с. Боища — 2, от с. Лeсково — 3, от с. Кръклино — 6; от с. Гъбо-Лахци — 2, от с. Драгарино — 2, от с. Църно-Буки — 6, от които двама отпосле заловени; от с. Могила — 7, от които Илия Талев заловен в Гърция и повърнат на сърбите; от с. Облаково — 15 души и от с. Кукурeчани — 20 души.

Забегналите младежи от гр. Прилeп образуваха цяла чета, която в местността „Сарикаски рид“ води сражение със сръбска потеря.

Колкото младежи от Охрид бяха останали след бунта и повторното връщане на сърбите, щом чули че ги викат войници, изпокриват се в града, който с месеци гъмжал от такива укрити младежи. Някои от тях (Георги А. Пармаков) не сполучили да се укрият още в града, изплъзват се от ръцете на самата наборна комисия в Битоля, отгдето се връщат пак в Охрид и се укриват до влизането на българските войски. Когато пръв влезлият в града полковник Мархолев бил тържествено посрещнат от охридското население, един от тия младежи с българско знаме го приветствал горещо. А в отговор на приветствието му Мархолев споменал между друго и за следите по лицата им от тяхното доброволно затворничество. В Охрид обаче, заловени били и други неуспели да се укрият младежи, които били изпратени като войници в Сърбия, гр. Валево. Повечето от тях обаче при първа възможност дезертирали от там и след това се присъединили към българските войски. Участта на останалите не е известна до днес.

Укритите младежи от Кичевка околия надминават триста души, именно: от гр. Кичево - 20 души, от с. Добреновец - 30, от Иванчишка община - 62, от с. Лахчани - 29, от с. Малковец - 13, от с. Душегубица - 16, от с. Свинища - 8, от с. Бръждани - 7, от с. Юдово - 6, от с. Подвис - 3, от с. Пополжани - 2, от с. Вранещица - 10, от с. Кладник - 8, от с. Бeлица - 12, от с. Цeр - 15, от с. Мало Църско - 10, от с. Велмевци - 7, от с. Орланци - 10 и от Ращанска община - 35.

Населението от Галичник заслужава повече от тая страница с посрещането на зова за набора. Свикани били всички до 46-годишна възраст. Ония, които се намерили вкъщи, били конвоирани със стража, а всички, които били по работа, не се върнали вече; всички се надпреварвали кой как да избяга. Нощта обърнали в ден; с коне, обути с шаечни обувки се отправяли на групи за Битоля, където семейството Скайовци ги улеснявало в по-нататъшния им път. Но Галичник е цял град, всичкото му население не е могло да се укрие незабелязано. Задържаните за войници били пратени на обучение в гр. Дебър. Но и от там пак галичани избягвали нощно време за Албания или Битоля. В края на краищата от стотици души останали по неволя около 20 души. Но и те не е останали докрай: дошли в отпуска по домовете си, половината от тях се изпокрили в тайни скривалища и по цели месеци, някои даже и година време се самоарестували, докато при удобен случай забягвали през планини сред снегове и виявици, а малцината останали нещастници се предали на австрийската войска. Майките на завърналите се отпускари ревностно улеснявали укриването и забягването на своите синове, които след дълги странствувания се прехвърляли до Солун или в България.

Свикването па преглед на набора в Крушовската околия даде същия резултат — масово укриване в града и селата на повече от 450 души младежи. Една незначителна част от тях образуваха после малки чети, които спъваха действията на сръбската власт и на няколко пъти бяха дали сражения (в отстъплението). Други които по една или друга причина не бяха успели да се укрият при повикването, масово почнаха да дезертират от частите и да бягат през известния тям канал (Велес — Щип) за България или през Гърция в Дедеагач. или се предали на австрийците. Такива от Крушовската околия има повече от 350 души.

От Струга и Стружска околия, за да не влязат в редовете па сръбската армия, избягали около 270 души — повечето през Албания и Гърция за България. Постъпили в сръбската армия, нямайки възможност да се укрият или избягат, или открити след като са се укрили — около 300 души. От тях останалите живи около 240 души дезертирали и се предали на австрийската армия, а около 60 души останали в Македония и Моравско и дочакали българските войски.

Велес с околията дават една много внушителна цифра на забегналите след повикването подлежащите на преглед. На 1 януари 1915 год. изчезват едновременно и се упътват по канал към България една група от 1200 души! Това е лесно обяснимо, като се знае сравнително по-късото разстояние между България и тая околия, през която минавал при това и канала на македонската организация. Преди да прехвърли границата тая чета, въоръжена освен с хубави пушки, още и с една картечница, останала от турската войска, била открита от сръбски отделения, с които водела ожесточено сражение, в резултат на което имало значителни жертви и от двете страни. Всички останали живи велешани, стъпили на свободна българска земя, постъпиха в редовете на българска армия.

В Тетовска околия забягването било тоже масово. Така от града Тетово забегнали приблизително 100 души, от които 30 души избягали в Албания, от село Раотиници — 15 души, от Челопек — 50 души, от с. Седларци — 50, от с. Жилче — 50 души и от с. Селзо — 30 души.

От Радовиш и околията през м. май 1914 година сръбските власти търсили 725 души, подлежащи по списък за първия набор войници. Вместо това число едва се събрали около 200 души, които под конвой били изпратени във вътрешността на кралството, гр. Крагуевац. Тук след дързостта при заклеването (виж. Клетвата в Крагуевац) събраните войници от Радовишко, както впрочем и ония от другите околии на Македония, били разпръснати из разни сръбски полкове. Отпосле обаче, мнозина от тях успели да забягнат в България. Част от 80-те, души, останали в сръбските полкове и по необходимост взели участие във войната с Австрия, се предали на австрийските войски, а другата част дезертирали, когато българските войски бяха настъпили в Сърбия.

Кратово и околията дали 1174 души забегнали подлежащи на преглеждане българи, част от които усилиха кадрите на местните революционни чети, а повечето минаха в България. И тук обяснението на сравнително голямата цифра забегнали лежи в благоприятното местоположение на околията и близостта ѝ с дотогавашната българска граница.

От Дебър и околията масово забегнаха в Албания поради близостта ѝ всички подлежащи на повикване, доколкото бяха останали такива след погрома на тамошното население, устроен от сърбите подир завръщането им след бунта.

Щип с околията лишиха сръбската армия с повече от 900 души, които на големи и малки групи се укриваха в града и селата, а после се присъединяваха към четите, едни за да засилят техните редове, а други се прехвърлиха зад граница — в България. Първа такава група бе оная от 400 души: малко подир нея напусна друга една група от 360 души; трета група от 160 души. При все това останаха една значителна група младежи, които не сполучиха да забегнат и бяха взети в сръбската армия, но не за да прославят сръбското име, а за да докажат и те заедно с другарите си от Радовиш и другите македонски краища, колко дълбоко е била възмутена тяхната душа от извършеното насилие на чуждата тям власт и как силно били те пропити от гордо съзнание на своето национално чувство. След отказа им да дадат клетва за вярност на крал Петра и разпръсването им в разни полкове, упоритите българчета при удобни случаи и не без риск забегнали в България, едни направо, други през Македония, използувайки своя отпуск, а трети през Австро-Унгария.

При липсата на свободен канал от Скопие скопските младежи се крили дълго време в самия град, а някои и в околните села, за да избягат от военната повинност в сръбската армия. Така например Трайче Китинчев, Найдо Билбилов, Мануил Джиков, Васил Черваров, Блаже Димитров, Миле Иванов, Вани Ковалаков и мнозина техни връстници се крили почти цяла година в града и дочакали тук пристигането на българските войски. От избягалите по селата открити били и убити от сърбите младежи. Иван Атанасов Гавазов, уловен в с. Дивле и убит из улиците в града. Теофил Стойков бил хванат в с. Ращак, гдето е и убит. Санде Димчев Вощинаров е убит неизвестно в кое село. При железния мост в града е убит и Лазар Давитков по причина, че в турско време е бил полицейски пристав в гр. Криворечна паланка и съдействал на българите.

Младежите от Свети Николска околия бягали кой как може, за да не постъпят в сръбската армия. Известни са имената на 243 души забегнали младежи от околията и то само от 13 села без градеца Св. Никола а именно: от с. Ранчанци - 20 души, от с. Преод - 12 души, от с. Неманици - 100 души, от с. Павлишенци - 4 души, от с. Гайранци - 18 души, от с. Пестришино - 3 души, от с. Лезово - 10 души, от с. Трооло - 18 души, от с. Судик - 22 души, отъ с. Пуздерци - 4 души, отъ с. Сарамзалино - 5 души, от с. Долно Църнилище - 10 души, и от Горно Църнилище - 17 души. А за самия град Св. Никола, както и за останалите села от околията не може да се установи точно числото на забегналите от набор младежи, поради честите отвличания и интернирания от страна на сръбските военни и административни власти в тая околия.

Куманово служило като канал за минаване към България на скрилите се от сръбските наборни комисии младежи. Трайко Пръкински от с. Младо Нагоричино, Кумановско, в бягството си измръзнал и пръстите от краката му окапали. Евтим Д. Болтов от града не успял да се скрие, когато го дирели, взет бил за войник, но след като постоял кратко време, избягва, крие се в града в продължение на 120 дена, вследствие на което изгубва зрението си.

От гр. Криворечна паланка всичките потърсени от сърбите граждани на брой около 250 души избягали в пределите на Царството. Също тъй повече от 2500 души селяни от околията — цифра единствена по своята внушителност и обяснима с близостта на България — избягали от сръбската военна тегоба и годните от тях се записали доброволци в българската армия.

Когато младотурският режим въведе задължителната военна повинност и за християнското население в Македония, новата мярка биде посрещната хладно, с голяма доза недоверчивост, и подозрение, във всеки случай неохотно, и това е твърде понятно и обяснимо от гледна точка на създадените до тогава взаимоотношения между управляващи и управлявани. Но когато сърбите се опитаха да въведат в същата тая страна сръбската военна повинност, македонското население прояви нещо много повече от това. Безбройните факти от повсеместно и масово укриване, отклонение, бягство и дезертиране, говорят не само за нежелание и недоверие, а за буйно противопоставяне срещу новата власт, за реално проявление на силна душевна омраза, за реакция на една дълбоко наранена колективна душа, за решително и коренно осуетяване всичките разчети на сръбското владичество над Македония. И ако въпреки това и независимо от всичко друго, което се знае за неделимостта на Македония от общата майка България, би се намерил някой да каже, че тези прояви на македонското население носят само отрицателен характер, защото най-после омразата може да е едно мимолетно чувство, а да се противопоставиш на разпоредбите на една току-що настанила се власт не е нещо небивало, нито да се не явиш в казармите е някаква положителна величина, която да послужи в подкрепа на една любима теза, макар че в случая нямаме работа с единици от македонското население, а с цял един народ, то какво заключение би се следвало да се изведе из отказа на македонските новобранци да дадат клетва за вярност на крал Петра.

(Следва)

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / МАРСЕЛ ПРУСТ – “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 5

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

МАРСЕЛ ПРУСТ (1871-1922) - “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ (1919 г.)

* * *

(продължение)

Живописните ефекти на лунната светлина се променят заедно с епохата и писателя. Между съчинилия около 1910 година цитирано описание Пруст и Гогол , който пише „Мъртви души“ през 1840-та, има сходство. Но у Пруст системата от метафори е усложнена и е поезия, а не гротеска. Описвайки лунната светлина, и Гогол би използвал разкошна образност, но неговите заплитащи се сравнения биха кривнали по пътя на гротесковите хиперболи с привкус на ирационална безсмислица. Той, да речем, би сравнил лунната светлина с бельо, паднало от въжето, както го прави някъде в „Мъртви души“; но тук би кривнал встрани и би казал, че светлите петна по земята приличат на чаршафи и ризи, които вятърът е свалил и разхвърлил, докато перачката е спала спокойно и е сънувала сапунена пяна, скорбяла и чудесната нова риза, която снаха ѝ си е купила. А в случая с Пруст е забележително преди всичко преместването от идеята за бяла светлина към идеята за далечна музика – зрението се прелива в слух.

Имал, наистина, предшественик и Пруст. Във втора глава, трета част, втори том на „Война и мира“ от Толстой княз Андрей нощува в имението на своя познат граф Ростов. Не му се спи. „Княз Андрей стана и се приближи до прозореца, за да го разтвори. Щом разтвори капаците, лунната светлина, която сякаш бе дебнала до прозореца и отдавна чакала това, нахлу в стаята. Той отвори прозореца. Нощта беше хладна и неподвижно светла. Току пред прозореца имаше редица окастрени дървеса, черни от едната и сребристо осветени от другата страна. <...> . По-нататък, зад черните дървета, имаше някакъв блеснал от роса покрив, по-вдясно голямо кичесто дърво с яркобял ствол и клони и над него почти пълна луна на светлото, почти беззвездно пролетно небе“.

От горните стаи княз Андрей чува два женски гласа, които повтарят някаква музикална фраза. Той познава веднага гласа на Наташа Ростова. Малко по-късно Наташа „съвсем се бе подала навън, защото се чуваше шумоленето на роклята ѝ и дори дишането. Всичко бе затихнало и вкаменено, както луната и нейната светлина и сенки“.

Пруст е предусетен у Толстой в три точки:

1. Застиналата в очакване, лежаща в засада лунна светлина (трогателно заблуждение). Красота, ласкаво същество, което е готово да се спусне към тебе, веднага щом го забележиш.

2. Яснотата на картината, пейзажът, гравиран в черно и сребристо с твърда ръка, без банални фрази и луни назаем. Всичко е автентично, истинско, искрено.

3. Тясна връзка на видяното и чутото, на отблясъците и ехото, на зрението и слуха.

Сравнете тези точки с развитието на образа у Пруст. Обърнете внимание на старателното дооформяне на лунната светлина, на сенките, издърпани напред, към светлината, като чекмеджета на скрин, на отдалечеността, на музиката.

Различните слоеве и равнища на смисъла в метафорите на Пруст стават ясни по любопитен начин при описанието на метода, по който бабата избира подаръци. (Първи слой.) „Тя би желала да имам в стаята си снимки от най-хубавите архитектурни паметници или пейзажи. Но в момента, когато ги купуваше, макар че изобразеният обект имаше естетическа стойност, на нея й се струваше, че в механичния начин на изобразяването им — фотографията — преобладава простащината, полезността. (Втори слой.) Опитваше се да хитрува и ако не ѝ се удадеше да отстрани напълно търговската баналност, поне да я намали, да я замести с изкуство: вместо снимки от катедралата в Шартр, на баните в Сен-Клу или на Везувий тя питаше Суан дали някой голям художник не ги бе рисувал и предпочиташе да ми подари репродукции на катедралата в Шартр от Коро, на баните в Сен-Клу от Юбер-Робер или на Везувий от Търнър, което в нейните очи беше по-висока степен изкуство. (Трети слой.) Но отстранявайки по този начин фотографа от изобразяването на някой шедьовър или на природата, той все пак си вземаше своето, възпроизвеждайки виждането на художника. Опряла неизбежно до простащината, баба ми правеше още един опит да я отстрани. Тя питаше Суан дали съответната творба не е била гравирана (Четвърти слой.), като предпочиташе по възможност старинни гравюри или гравюри, представляващи интерес по други причини, стоящи извън тях, например гравюри, изобразяващи някой шедьовър в състояние, в каквото сега не можем да го видим (като гравюрата на „Тайната вечеря“ от Леонардо преди нейното повреждане, изработена от Морген)“. Същия метод тя следва, когато избира за подарък антикварна мебел или дава на Марсел старомодни, с половинвековна давност романи на Жорж Санд (1804-1876).

Майка му, която му чете на глас тези романи на Жорж Санд, завършва първата тема за часовете в леглото. Първите шестдесет страници на английската версия са завършено цяло и съдържат почти всичките елементи на стила, които се срещат в романа. Дерик Леон отбелязва: „Обогатена с неговата забележителна и широка култура, с дълбока любов и с разбиране на класическата литература, музиката и живописта, цялата книга разкрива разкоша на сравненията, взети с равна уместност и лекота от биологията, физиката, ботаниката, медицината и математиката, на което не преставаш да се изумяваш и възхищаваш“.

(Следва)

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 67

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ВТОРНИК, 12 ЮНИ 1945 ГОДИНА

Машината за ходене стигна отново до Шарлотенбург. Бързите пътувания с надземното метро вече ги няма. Веднага след първите опити нещо се обърка: железницата пак не се движи. Работихме много. Сега нашите проекти и предложения трябва да бъдат предоставени на всички възможни отговорни служби.

Имах ново преживяване по пътя. Телата са изровени от тревната площ, за да бъдат погребани отново в гробище. Върху развалините вече лежеше един труп. Глинен, продълговат платнен вързоп. Мъжът, който копаеше, възрастен цивилен, избърса потта си с ръкавите на ризата и започна да си прави вятър с шапката. За първи път усетих как мирише човешки труп. Откривала съм израза „сладка миризма на труп“ във всякакви описания. Намирам епитета „сладък“ за неточен и съвсем недостатъчен. Изпаренията изобщо не ми приличат на миризма; по-скоро са нещо неподатливо, плътно, като въздушна каша, която се натрупва пред лицето и ноздрите; твърде мъглива и лепкава, за да се вдиша. Спира дъха ти. Отблъсква те назад като с юмруци.

Берлин вече наистина смърди. Тифът се разпространява; дизентерията почти не пропуска никого. Тя удари силно господин Паули. И както чух вечерта, момичето с коремен тиф било прибрано, та казват, че лежи в някаква тифозна барака. Гъмжащи от мухи боклучени полета навсякъде. Мухи върху мухи, синьо-черни и дебели. Такъв трябва да е животът на зверовете! Всяка трохичка боклук е бръмчаща, черна, гъмжаща топка.

Вдовицата чула един слух, който се разпространява в момента из Берлин: „Наказват ни с глад за това, че неколцина от „Верволф“ (съпротивително партизанско движение срещу съюзниците – бел. П. Н.) са стреляли по руснаци тези дни.“ Не вярвам. В нашия край вече изобщо няма да видите руснаци, няма плячка за „Верволф“. Не зная къде са Ивановците. Вдовицата твърди, че една от двете весели сестри, останали в нашата къща, Аня с нейния сладък малък син, все още приема руснаци в постелята си. Кой знае дали ще свърши добре. В съзнанието си виждам бялото гърло на Аня прерязано над облегалката на дивана.

(Надраскано в полето в края на юни: Не Аня и не с прерязано гърло, а Инге, живееща две къщи по-нататък, след нощ на пиене с четирима неизвестни мъже, които все още не са открити, е намерена сутринта с раздробен череп. Бита до смърт с - естествено празна - бирена бутилка. Определено не от злоба или кръвожадност, а може би в спор кой да бъде по-напред. Или Инге се е присмяла на своите гости. Пияните руснаци са опасни и изсипват ярост срещу себе си и срещу всички, когато са раздразнени.)

(Следва)

РУДОЛФ ВАЛЕНТИНО В „ЧЕТИРИМАТА КОННИЦИ НА АПОКАЛИПСИСА“

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВЕЛ ОТ АНГЛИЙСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

“Четиримата конници на Апокалипсиса“ е американски ням епичен военен филм от 1921 г., продуциран от „Metro Pictures Corporation“ и режисиран от Рекс Инграм. Базиран на испанския роман от 1916 г. „Четиримата конници на Апокалипсиса“ на Висенте Бласко Ибанес, той е адаптиран за екрана от Джун Матис. Във филма участват Померой Кенън, Джоузеф Суикард, Бриджита Кларк, Рудолф Валентино, Уолъс Бири и Алис Тери.

Често смятан за един от първите истински антивоенни филми, той има огромно културно въздействие и става най-касовият филм през1921 г., като изпревари „Хлапето“ на Чарли Чаплин. Филмът превръща малко известния актьор Рудолф Валентино (или Рудолфо Валентино – бел. П. Н.) в суперзвезда и го свързва с образа на латино любовника.

„Четиримата конници на Апокалипсиса“ вдъхновява също така манията по тангото и модните прищявки като гаучо панталоните. Филмът е по сценарий на Джун Матис, която с успеха си се превръща в една от най-влиятелните жени в Холивуд по това време.

През 1995 г. „Четиримата конници на Апокалипсиса“ е избран за съхранение в Националния филмов регистър на Съединените щати от Библиотеката на Конгреса като „културно, исторически и естетически значим“.

КОРИЦИ НА СПИСАНИЕ „FAMOUS MONSTERS OFFILMLAND“

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

“Знаменити чудовища от филмовия свят“ („Famous Monsters of Filmland“) е култово американско филмово списание с максимално разбираемо и честно съдържание. Основано е през 1958 година на вълната на популярните евтини (но душевни) филми на ужасите за чудовища и до 1983 година е флагман на кинематографичното чудовищознание.

Основават го и го държат на повърхността двама ентусиазирани бизнесмени: издателят Джеймс Уорън и редакторът Форест Акерман. Но годините си казват своето и двамата джентълмени се уморяват с времето от своето занимание (Уорън изобщо ляга с многобройни недъзи и прекарвал голяма част от времето си в леглото). А приемници не успели да намерят. Така че на 191-вия си брой „Famous Monsters of Filmland“ престава да съществува, но остава навеки в сърцата на любиетлите на киното и поражда много последователи (за съжаление, не толкова успешни).