БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ / ЛЕТОПИСИ

Превод: Gemini 2.5 Pro Think

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ

ЛЕТОПИСИ

Първата и втората книга „Летописи“ [1] се различава от кратките сюжети, които разгледахме преди. Те са много по-дълги и целта им не е да разказват истории за приключенията и живота на юдеите, а да предоставят алтернативна версия на историята на Израил, описана във Второзаконието. Трябва да кажем, че и двете книги се основават на „Второзаконие“, но в същото време авторът на произведението – Летописецът, както го наричат – описва с твърде художествен стил монархическата история на Израил. Неговият разказ демонстрира традицията на разказване и преразказване на историята в Древния Израил.

Първоначално Летописите били едно произведение (срв. Книгите „Самуил“ и „Царе“). Те разказват за събитията, описани във втората книга „Самуил“ и в първата и втората книга „Царе“, които са основните източници за автора на Летописите. Доста често текстът съвпада дума по дума с книгите от Второзаконието. Срещаните разлики показват, от една страна, творческото вдъхновение на автора, а от друга – различното разбиране за важността на едни или други събития.

Дълго време се смятало, че Летописите, книгата „Ездра“ и книгата „Неемия“ („Езра“ и „Нехемя“) имат един и същи автор. В текстовете на книгите могат да се открият наистина значителни сходства. Днес обаче учените са приели теорията, че Летописецът не е автор на книгите „Ездра“ и „Неемия“.

Очевидно е, че той е писал след появата на Второзаконието, защото в своето произведение се опира на него. Доста е трудно обаче да се определи колко по-късно. Летописецът споменава Кир, царя на Персия, в самия край на своето произведение (2 Летописи, 36:22–23), като повтаря частично постановлението от книгата „Ездра“ (1:1–3), че на юдеите е позволено да се завърнат у дома, и по този начин хвърля мост към тази книга – следваща по ред в английската Библия. Така че Летописецът е писал след унищожаването на Вавилонското царство (539 г. пр. н. е.) и вероятно значително по-късно от първата вълна на завърналите се в родината. В родословието на цар Давид авторът (който като цяло обръща много повече внимание на родословията от всички други автори на Писанието) проследява рода на Давид седем поколения след Зоровавел, наместника на Юдея, споменат в книгата „Ездра“. Така че можем да говорим за средата или края на V век. Освен това централно място в повествованието заема описанието на храмовия култ. Следователно по времето на автора на книгата богослуженията са се вършели доста редовно. Така можем да датираме произведението към края на V – началото на IV в. пр. н. е.

В английската Библия книгите „Летописи“ са разположени след Второзаконието, но преди книгите „Ездра“ и „Неемия“. Интересно е, че в еврейската Библия намираме Летописите сред Писанията, а не сред Пророците. Фактът, че книгите завършват на практика еврейския канон, също сочи към тяхното по-късно написване.

Структурата на Летописите е проста и ясна:

- Родословието на израилевия народ: от Адам до изгнанието (1 Летописи, 1–9). Вече споменахме, че Летописецът отделя голямо внимание на родословията. Ето и доказателството: цялостното изброяване „баща – син“ заема девет глави, от първия човек до Вавилонското изгнание. Поразителен списък! Тук се крие основната разлика с Второзаконието, където главното внимание е насочено към завладяването на Обетованата земя и периода на съдиите.

- Царуването на Давид (Пак там, 10–29).

- Царуването на Соломон (2 Летописи, 1–9).

- Царуването на юдейските владетели (Пак там, 10–36).

Един от подходите за изучаване на книгите „Летописи“ е сравняването им с книгите „Царе“, на които, както вече изяснихме, се е опира Летописецът. Така може да се види какво авторът е пропуснал и какво, напротив, е добавил и преработил. По този начин става очевидно кои факти и събития е искал да подчертае или да премълчи в своето произведение.

Особено много пропуски има в биографиите на Давид и Соломон. Във Второзаконието читателят намира не само описание на тяхната сила, благородство и добродетели, но и на техните недостатъци, слабости и грешки, понякога фатални. Удивително е, че Летописецът заобикаля повечето негативни разкази за управлението на Давид и Соломон. Ето няколко важни сюжета, които е пропуснал:

• Войната на Давид срещу Саул.

• Любовната му връзка с Витсавее.

• Действията на Давид, предприети за убийството на съпруга на Витсавее.

• Изнасилването на Тамар [2] от нейния еднокръвен брат Амнон [3].

• Метежът и завземането на властта от Авесалом [4].

• Жестоките наставления, които Давид оставя на сина си Соломон на смъртния си одър.

• Как израилтяните са принуждавани от Соломон да вършат строителни дейности.

• Харемът на Соломон с принцесите нееврейки и тяхното лошо влияние върху царя.

• Множеството факти от историята на Северното царство Израил.

И така, можем да характеризираме автора на Летописите. Очевиден е интересът му към Юдея, а не към Израил. Летописецът изпитва известни топли чувства към нейните най-велики владетели – Давид и Соломон. Той описва царете като герои, затова просто пропуска голяма част от отрицателните им черти в своя разказ.

Освен деветте глави с родословия, Летописецът е добавил и други информации към своя разказ. Той вмъква понякога големи фрагменти, като например вставката за левитите в първата книга „Летописи“ (22–29). Това, както и повишеното внимание към храмовия култ, говори за специален интерес на Летописеца към култовия живот на Юдея и правилното почитане на Бога. Възможно е в неговото общество, което живеело след изгнанието, съсредоточаването върху култовите практики да е изглеждало особено важно.

Царството на Давид

В други случаи вмъкванията са малки, но много поучителни. Като пример можем да посочим сюжета, свързан с юдейския цар Манасия, когото авторът на четвърта книга „Царе“ характеризира като най-лошия владетел, заемал някога трона. Той отменил реформите на Езекия, превърнал храмовете в езически светилища, издигнал олтари на Ваал и поставил олтари на други богове в самия Храм, принесъл в жертва на боговете своя син, практикувал пророчества и гадания – с една дума, според омаловажаващия израз на Девторономиста, „вършеше зло пред ГОСПОДНИТЕ очи“ (4 Царе 21:2–6). Летописецът признава, че Манасия е автор на всичките тези нечестиви дела. Но в неговия разказ Бог го наказва скоро; той не умира без възмездие за стореното, както е в четвъртата книга „Царе“ (Манасия се споменава и във втората книга „Летописи“, 33, но именно в Летописите, а не в четвъртата книга „Царе“, се говори за наказание на Манасия). ГОСПОД позволил на асирийския цар да плени Манасия; и, колкото и да е странно, да го отведе във Вавилон.

Когато в плен Манасия се разкайва и моли Господа за прошка, Бог го връща обратно в Йерусалим, за да стане отново цар. Тук възниква необходимостта да бъде обяснено защо след цялото зло, извършено от Манасия, той не е наказан в крайна сметка от Бога и защо божественото възмездие не е сполетяло веднага Юдея. Става дума за покаяние и прошка.

Намираме и други сюжети, в които Летописецът просто е променил традицията, наследена от Второзаконието. Най-известният пример е от първата книга „Летописи“ (21:1), когато Давид преброява израилтяните. Заради това Бог се разгневил на Давид и го наказал. Явно Бог искал Давид да вярва в божествената сила, която му помага срещу враговете, а не да разчита на големината на своята армия. Интересно е, че същия сюжет виждаме и във втората книга „Царе“ (гл. 24), но там сам Господ подтиква Давид да преброи народа на Израил – и след това го наказва за това! Така във втората книга „Царе“ Бог обръща гнева Си срещу израилтяните, като кара Давид да направи нещо противно на божествената воля. Всичко това изглеждало на Летописеца богословски сложно и объркано (защо Бог ще те кара да правиш нещо, което не иска?).

И тогава той променил сюжета. Според първа книга „Летописи“ (21:1) Давид е подбуден да преброи войските от Сатаната.

В този откъс за Сатаната не се казва нищо. Вече сте забелязали, че той е споменаван изненадващо рядко в цялата Еврейска библия. Но ще се върнем към въпроса за него в глава 8. Самата дума „Сатана“ се превежда буквално от иврит като „Противник“. В книгата „Йов“ Сатаната е ангелско създание, което постоянно се противопоставя на Божия народ (вж. също Книгата на пророк Захария, 3). Тук той е представен в същата светлина. Не Господ Бог, а именно тази зла (или поне враждебна на божественото) сила подтиква Давид към стореното от него.

Можем да направим важни изводи за това какво е постигнал Летописецът с преразказването на историята за царуването. Той се интересува преди всичко от „славните дни“ на юдеите. Не говори на практика за северното Израилево царство, дори не споменава разрушаването му от асирийците. Авторът иска да разкаже по-специално историята на двамата велики израилеви царе, Давид и Соломон, представяйки ги като безгрешни и премълчавайки техните недостатъци и лоши постъпки (прелюбодеяния, убийства, деспотизъм и т. н.). Давид и Соломон са изведени на преден план най-вече с ролята си за утвърждаването на Храмовия култ; Летописецът обръща специално внимание на култовия живот на юдеите. Подобно на своя предшественик – автора на Второзаконието (Девтерономиста) – той виждал, че именно отстъплението от правилното почитане на Яхве е довело до гибелта на народа. Но все пак Девтерономистът подчертава особено значението на греха и личното страдание на отделни хора, когато Божият гняв застигне тях и целия народ.

БЕЛЕЖКИ

1. В западната традиция – Хроники.

2. Дъщеря на Давид от жена му Мааха.

3. Син на Давид от жена му Ахиноам, наследствен принц.

4. Син на Давид от Мааха, роден брат на Тамар, който отмъщава на Амнон за обезчестената си сестра.

(Следва)