МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „АРИСТОКРАТКА“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“/ „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“

1926 г. – „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Григорий Иванович въздъхна шумно, избърса брадичката си с ръкав и започна да разказва: — Аз, братчета мои, не обичам жени, които носят шапки. Ако една жена е с шапка, ако е с филдекосови чорапи или държи мопс в ръцете си, или има златен зъб, то такава аристократка за мене изобщо не е жена, а празно място.

А навремето, разбира се, се увлякох по една аристократка. Разхождах се с нея, водих я на театър. В театъра именно се разбра всичко. В театъра тя разкри идеологията си в цял обем.

Запознах се с нея в двора на нашата жилищна сграда. На събрание. Гледам, стои една такава фръцла. С чорапи, с позлатен зъб.

— Откъде — викам, — си ти, гражданко? От кое жилище? — Аз — казва, — съм от седми номер.

— Моля — казвам, — живейте си.

И веднага някак си ужасно ми хареса. Зачестих да ходя при нея. В седми номер. Случваше се да отида уж като официално лице. Уж да питам как сте, гражданко, по отношение на повредите във водопровода и в тоалетната? Добре ли е всичко? — Да — отвръща, — добре е.

Увива се в копринения си шал и нито гък повече. Само стрелка с поглед. И зъбът блести в устата ѝ. Ходих при нея месец – свикна. Започна да отговаря по-подробно. Един вид, водопроводът работи, благодаря ви, Григорий Иванович.

После – започнахме да се разхождаме с нея по улиците. Излезем на улицата, а тя ми казва да я хвана под ръка. Хващам я под ръка и се влача като щука. И какво да кажа – не зная, и пред хората ми е съвестно.

И ето че веднъж ми казва: – Що ме водите – казва – все по улиците? Чак ми се завива свят. Вие – казва, – като кавалер и човек на власт, да бихте ме завели например на театър.

– Може – казвам.

И тъкмо на другия ден от комсомолската организация пратиха билети за опера. Единия билет получих аз, а другия ми го даде Васко шлосерът.

Не погледнах билетите, а те се оказаха различни. Моят беше за долу, в партера, а този на Васко — чак на най-горния балкон.

И така, отидохме. Настанихме се в театъра. Тя седна с моя билет, а аз — с този на Васко. Седя най-отгоре и нищо, ама нищо не виждам. А ако се наведа през парапета, виждам нея. Макар и зле. Поскучах, поскучах и слязох долу. Гледам — антракт. А тя се разхожда по време на антракта.

— Здравейте — казвам.

— Здравейте.

— Интересно е — казвам, — дали работи водопроводът им?

— Не зная — казва.

И самата тя влиза в бюфета. Аз — след нея. Върви тя из бюфета и гледа към щанда. А на щанда — поднос. На подноса — пасти.

А аз като някакъв надут гъсок, като някакъв недоклан буржоа се въртя около нея и предлагам: — Ако — казвам — ви се прииска да изядете една паста, не се стеснявайте. Аз ще платя.

— Мерси — казва тя.

И изведнъж се приближава с развратна походка до подноса, грабва една паста с крем и я нагъва.

А парите ми — никакви. Най-много за три пасти стигат. Тя си хапва, а аз ровя притеснено из джобовете, проверявам с ръка колко пари имам. Пък те — нищо и половина.

Изяде тя едната паста с крем, взе и друга. Аз направо цъфнах. И мълча. Обзе ме една такава буржоазна стеснителност. Уж кавалер, а без пари.

Кръжа около нея като петел, а тя се смее и си проси комплименти.

Казвам: — Не е ли време да влизаме вътре? Май чух звънеца.

А тя казва: — Не.

И взима трета. Аз казвам: — На гладно не са ли много? Може да ти прилошее. А тя: — Не — вика, — свикнала съм. И взима четвърта.

В този момент кръвта ми нахлу в главата.

— Сложи я — казвам — обратно! А тя се уплаши. Отвори уста, а в устата ѝ блести зъбът.

Пък на мен сякаш бяс ми влезе под кожата. Все тая, мисля си, вече няма да се разхождам с нея.

— Сложи я — казвам — по дяволите! Сложи я тя обратно. А аз казвам на собственика: — Колко ви дължим за изядените три пасти? А собственикът се държи индиферентно — прави се на ударен.

— Дължите — казва — за изядени четири пасти толкова и толкова.

— Как — казвам — четири?! Нали четвъртата е в чинията.

— Не — отвръща, — макар и да е в чинията, от нея е отхапано и е смачкана с пръст.

— Как отхапано, моля ви се! — казвам. — Това са някакви ваши смешни фантазии. А собственикът се държи индиферентно — върти ръце пред муцуната ми.

Е, събра се народ, разбира се. Експерти.

Едни викат — отхапано е, други — не е.

А аз обърнах джобовете си — всякакви боклуци се изсипаха, разбира се, на пода, — народът се смее. А на мене не ми е смешно. Броя си парите.

Преброих ги — стигат точно за четири пасти. Напразно се препирах, мамка му.

Платих. Обръщам се към дамата: – Дояжте си – казвам, – гражданко. Платено е. А дамата не помръдва. И се притеснява да си дояде. В този момент се намеси някакъв чичко.

– Я дай – вика, – аз ще я доям.

И я дояде, мръсникът му с мръсник. За моите пари. Седнахме в театъра. Изгледахме операта. И си тръгнахме към дома. А пред нас тя ми казва с онзи свой буржоазен тон: – Стига свинство от ваша страна. Тези, които нямат пари, не излизат с дами.

А аз ѝ отвръщам: – Щастието не е в парите, гражданко. Извинете за израза.

Така се разделихме с нея. Не ми харесват аристократките.

1923 г.

ФИЛИП К. ДИК / „ЗАД ВРАТИЧКАТА“

ПРЕВОД ОТ АНГЛИЙСКИ: Gemini 2.5 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Същата вечер той го извади на масата за вечеря и го остави до чинията ѝ. Дорис го зяпна, сложила ръка на устата си. „Боже мой, какво е това?“ – погледна го тя с блеснали очи.

– Ами отвори го.

Дорис разкъса панделката и хартията на квадратния пакет с острите си нокти, а гърдите ѝ се повдигаха и спускаха. Лари стоеше и я гледаше как повдига капака. Запали цигара и се облегна на стената.

– Часовник с кукувичка! – извика Дорис. – Истински стар часовник с кукувичка, като този на майка ми. – Тя го въртеше ли, въртеше в ръцете си. – Същият като на майка ми, когато Пийт беше още жив. – В очите ѝ заблестяха сълзи.

– Произведен е в Германия – каза Лари. След малко добави: – Карл ми го взе на едро. Познава някакъв човек в часовникарския бизнес. Иначе нямаше да... – спря той.

Дорис издаде странен, тих звук.

– Искам да кажа, иначе не бих могъл да си го позволя. – Той се намръщи. – Какво ти става? Нали си получи часовника? Нали това искаше?

Дорис седеше, вкопчила се в часовника, с пръсти, притиснати в кафявото дърво.

– Е – каза Лари, – какво има?

Той я изгледа изумено как скочи и избяга от стаята, все още стискайки часовника. Поклати глава.

– Никога не са доволни. Всички са такива. Все им е малко.

Седна на масата и довърши яденето си.

Часовникът с кукувичката не беше много голям. Беше ръчна изработка, но имаше безброй орнаменти, дребни вдлъбнатини и украси, врязани в мекото дърво. Дорис седеше на леглото, бършеше очите си и навиваше часовника. Свери го по ръчния си часовник. След това внимателно премести стрелките на десет без две. Занесе часовника до скрина и го подпря. После седна да чака, с ръце, вплетени в скута – чакаше кукувичката да излезе, да удари часът.

Докато седеше, си мислеше за Лари и за неговите думи. А и за това, което самата тя беше казала – макар че не можеше да бъде винена за нищо. В края на краищата, не можеше вечно да го слуша, без да се защити; човек трябва сам да се изтъква на този свят.

Тя докосна внезапно очите си с носната кърпичка. Защо трябваше да казва, че го е взел на едро? Защо трябва да разваля всичко? Щом мисли така, изобщо не би трябвало да го взема. Сви юмруци. Беше толкова долен, толкова ужасно долен.

Но се радваше на малкия часовник, който тиктакаше там сам за себе си, със забавните си резбовани ръбове и вратичката. Зад вратичката беше кукувичката, която чакаше да излезе. Дали и тя слухтеше, с наведена на една страна главичка, ослушвайки се кога ще удари часът, за да знае, че трябва да излезе?

Спеше ли между часовете? Е, скоро щеше да я види, можеше да я попита. И щеше да покаже часовника на Боб. Той ще го хареса; Боб обича старите неща, дори стари марки и копчета. Обичаше да ходи с нея по магазините. Разбира се, беше малко неловко, но Лари се задържаше толкова много в офиса, а това помагаше. Само Лари да не се обаждаше понякога, за да…

Изведнъж се чу бръмчене. Часовникът потрепери и вратичката се отвори. Кукувичката се плъзна бързо навън. Спря се и се огледа тържествено, изучавайки нея, стаята, мебелите.

Вижда я за първи път, осъзна тя и се усмихна доволно на себе си. Изправи се и тръгна срамежливо към нея.

– Хайде – каза тя. – Чакам те.

Кукувичката отвори човка. Забръмча и изчурулика – бързо, ритмично. После, след миг съзерцание, се прибра. И вратичката щракна и се затвори.

Тя беше във възторг. Плесна с ръце и се завъртя в кръг. Беше изумителна, идеална! А начинът, по който се огледа, като я проучваше и преценяваше. Хареса я, беше сигурна в това. А тя, разбира се, я обикна веднага, изцяло. Тя беше точно това, което се бе надявала да излезе от малката вратичка.

Дорис отиде до часовника. Наведе се над вратичката с устни, приближени до дървото. „Чуваш ли ме? – прошепна тя. – Мисля, че си най-прекрасната кукувичка на света.“ Тя млъкна за миг, смутена. „Надявам се да ти хареса тук.“

После бавно слезе долу с високо вдигната глава.

Лари и часовникът с кукувичката така и не се спогодиха още от самото начало. Дорис казваше, че е защото той не го навива както трябва, а пък часовникът не обича да е все навит до половината. Лари ѝ прехвърли задължението да го навива; кукувичката излизаше на всеки петнадесет минути и развиваше безмилостно пружината, та трябваше все някой да тича след нея и да я навива отново.

Дорис правеше всичко по силите си, но доста често забравяше. Тогава Лари с престорено изморено движение хвърляше вестника си и ставаше. Отиваше в трапезарията, където часовникът беше закачен на стената над камината. Сваляше го и като се уверяваше, че палецът му е върху малката вратичка, го навиваше.

– Защо си слагаш палеца върху вратичката? – попита Дорис веднъж.

– Така трябва.

Тя повдигна вежда.

– Сигурен ли си? Чудя се дали не е, защото не искаш да излезе, докато стоиш толкова близо.

– Защо да не излезе?

– Може би те е страх от нея.

Лари се изсмя. Върна часовника на стената и махна предпазливо палеца. Когато Дорис не гледаше, огледа пръста си.

Все още личеше следата от прореза по меката му част. Кой или какво го беше клъвнало?

Една съботна сутрин, докато Лари работеше в офиса си по едни важни специални сметки, Боб Чеймбърс се появи на верандата и позвъни на звънеца.

Дорис се къпеше под душа. Тя се подсуши и навлече халата си. Когато отвори вратата, Боб пристъпи вътре, ухилен.

– Здрасти – каза той, оглеждайки се.

– Няма проблем. Лари е в офиса.

– Чудесно. – Боб се загледа в стройните ѝ крака под ръба на халата. – Колко хубаво изглеждаш днес.

Тя се разсмя.

– Внимавай! Може би все пак не трябваше да те пускам.

Двамата се спогледаха, наполовина развеселени, наполовина уплашени. След малко Боб каза:

– Ако искаш, аз ще...

– Не, за Бога. – Тя го хвана за ръкава. – Просто се махни от вратата, за да мога да я затворя. Нали знаеш, госпожа Питърс отсреща.

Тя затвори вратата.

– Искам и да ти покажа нещо – каза тя. – Не си го виждал.

Той прояви интерес.

– Антика ли? Или нещо друго?

Тя го хвана под ръка и го поведе към трапезарията.

– Ще ти хареса, Боби. – Тя спря, широко отворила очи. – Надявам се да ти хареса. Трябва, трябва да ти хареса. Толкова много означава за мене... той означава толкова много.

– Той ли? – намръщи се Боб. – Кой „той“?

Дорис се засмя.

– Ревнуваш! Хайде, ела.

Миг по-късно стояха пред часовника и го гледаха.

– Ще излезе след няколко минути. Чакай само да я видиш. Сигурна съм, че ще се харесате.

– А Лари какво мисли за нея?

– Не се понасят. Понякога, когато Лари е тук, изобщо не излиза. Лари се ядосва, ако не излезе навреме. Казва…

– Какво казва?

Дорис сведе поглед.

– Все казва, че са го обрали, дори и да го е взел на едро. – Лицето ѝ веднага светна. – Но аз зная, че не излиза, защото не харесва Лари. Когато съм тук сама, излиза веднага за мене, на всеки петнадесет минути, макар че всъщност трябва да излиза само на кръгъл час.

Тя вдигна поглед към часовника.

– Излиза заради мене, защото иска. Говорим си, разказвам ѝ разни неща. Разбира се, бих искала да си го взема горе в стаята, но не би било редно.

Откъм верандата се чуха стъпки. Двамата се спогледаха ужасени.

Лари бутна входната врата и влезе с пъшкане. Остави куфарчето и си свали шапката. Едва тогава видя Боб.

— Чеймбърс. Да му се не види. — Очите му се присвиха. — Какво правиш тук? — Той влезе в трапезарията. Дорис безпомощно придърпа халата си и отстъпи назад.

— Аз… — започна Боб. — Тоест, ние… — Той млъкна и погледна към Дорис. Внезапно часовникът започна да бръмчи. Кукувичката изскочи навън и избухна в кукане. Лари се приближи към нея.

— Спри тази врява — каза той. Вдигна юмрук към часовника. Кукувичката рязко млъкна и се прибра. Вратичката се затвори. — Така е по-добре. — Лари огледа Дорис и Боб, които стояха безмълвно един до друг.

— Дойдох да видя часовника — каза Боб. — Дорис ми каза, че е рядка антика и че…

— Глупости. Аз го купих. — Лари се приближи до него. — Изчезвай оттук. — Той се обърна към Дорис. — Ти също. И си вземи проклетия часовник.

Той спря и се почеса по брадичката.

– Не. Остави часовника тук. Мой си е, купих го и платих за него.

В седмиците, след като Дорис си тръгна, Лари и часовникът с кукувичката се разбираха дори по-зле от преди. Първо, кукувичката почти не излизаше, понякога дори в дванадесет часа, когато би трябвало да е най-заета. А дори и да се покажеше, обикновено кукаше само веднъж-дваж, никога правилния брой пъти. В гласа ѝ се долавяше намусена, неотзивчива нотка, дразнещ звук, който караше Лари да се чувства неспокоен и леко ядосан.

Въпреки това държеше часовника навит, защото в къщата беше много тихо и спокойно и му лазеше по нервите да не чува някой да се мотае наоколо, да говори и да изпуска разни неща. Дори самото тиктакане на часовника му звучеше добре.

Но кукувичката никак не я харесваше. И понякога ѝ говореше.

— Чуй ме — каза той късно една вечер на затворената вратичка. — Зная, че ме чуваш. Трябва да те върна на германците — обратно в Шварцвалд. — Той закрачи напред-назад. — Чудя се какво ли правят сега, онези двамата. Онзи младият наглец с неговите книги и антики. Един мъж не бива да се интересува от антики, това е за жени.

Той стисна челюст.

— Нали така?

Часовникът не каза нищо. Лари се приближи до него.

— Нали така? — настоя той. — Няма ли какво да кажеш?

Той погледна циферблата на часовника. Беше почти единадесет, само няколко секунди преди кръглия час.

— Добре. Ще изчакам до единадесет. Тогава искам да чуя какво ще кажеш. Доста си притихнала през последните няколко седмици, откакто тя си тръгна.

Той се усмихна криво.

— Може би не ти харесва тук, след като нея я няма. — Той се намръщи. — Е, аз съм платил за тебе и ще излезеш, независимо дали ти харесва, или не. Чуваш ли ме?

Стана единадесет. Далече, в края на града, големият часовник на кулата избоботи сънливо. Но малката вратичка остана затворена. Нищо не помръдна. Минутната стрелка продължи напред, а кукувичката не се появи. Беше някъде вътре в часовника, зад вратичката, тиха и недостъпна.

— Добре, щом така си решила — промърмори Лари, а устните му се изкривиха. — Но не е честно. Твоята работа е да излизаш. На всички ни се налага да правим неща, които не харесваме.

Той влезе недоволен в кухнята и отвори големия лъскав хладилник. Докато си сипваше питие, се замисли за часовника.

Нямаше никакво съмнение — кукувичката трябваше да излезе, с Дорис или без Дорис. Тя я харесваше, още от самото начало. Двамата се разбираха добре. Вероятно харесваше и Боб — сигурно го беше виждала достатъчно, за да го опознае. Щяха да са много щастливи заедно — Боб, Дорис и кукувичката.

Лари допи питието си. Отвори чекмеджето до мивката и извади чука. Занесе го внимателно в трапезарията. Часовникът тиктакаше кротко на стената.

— Виж — каза той, размахвайки чука. — Знаеш ли какво държа? Знаеш ли какво ще направя с него? Ще започна с тебе… първо с тебе. — Той се усмихна. — Всички сте една стока, и тримата.

Стаята притихна.

— Ще излизаш ли? Или трябва аз да вляза и да те измъкна?

Часовникът избръмча леко.

— Чувам те вътре. Имаш много да ми разправяш, заради последните три седмици. Доколкото мога да сметна, дължиш ми…

Вратичката се отвори. Кукувичката изскочи бързо, право към него. Лари гледаше надолу, свъсил вежди в размисъл. Той вдигна поглед и кукувичката го улучи право в окото.

Той се строполи — с чука, стола и всичко останало — и се удари в пода с оглушителен трясък. За миг кукувичката спря, малкото ѝ телце застина неподвижно. После се прибра обратно в къщичката си. Вратичката щракна и се затвори плътно след нея.

Мъжът лежеше на пода, гротесково проснат, с глава, клюмнала на една страна. Нищо не помръдваше. В стаята цареше пълна тишина, с изключение, разбира се, на тиктакането на часовника.

– Ясно – каза Дорис с напрегнато лице. Боб я прегърна през рамото, за да я подкрепи.

– Докторе – обади се Боб, – мога ли да ви попитам нещо?

– Разбира се – отвърна лекарят.

– Много ли е лесно да си счупиш врата при падане от толкова нисък стол? Не е паднал отвисоко. Чудя се дали е било злополука. Има ли някаква вероятност да е било…

– Самоубийство ли? – лекарят потърка челюстта си. – Никога не съм чувал някой да се самоубива по такъв начин. Било е злополука, сигурен съм.

– Нямам предвид самоубийство – промърмори Боб под носа си, поглеждайки към стенния часовник. – Имах предвид нещо друго.

Но никой не го чу.

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / У, ПРОТИВНАТА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 2.5 Flash Think

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

У, ПРОТИВНАТА

За моите приключенски романи ми е нужен постоянен приток на свежи и интересни злодеи. В търсене на прототипи прерових цялата световна история. При мъжете всичко е наред; неприятни типове и злодеи от този пол се намират в богат асортимент. При жените е много по-зле. Или защото са по-малко склонни към социопатия, или вековната мъжка диктатура им пречела да се развихрят както трябва.

Но все пак успях да открия няколко и да си ги забода в съответния файл.

Имах например идея да напиша роман „Фентъзи“ за проекта „Жанрове“. Търсеше се кандидатка за вакантното място на изключително противна императрица. Някаква гадина, изцяло порочна и абсолютно безмилостна, лишена от всякакви обикновени човешки чувства. Дори собствените ѝ деца да са за нея просто разменна монета.

Намерих две прекрасни кандидатки. Първата е византийската императрица Зоя Багренородна (978–1050). Във всяко едно отношение чудесна, та дори и разкошна, жалко само, че нямала деца. Наложи се да я отхвърля (но все пак я включих в повестта „Огненият пръст“). Втората кандидатка обаче пасна просто идеално. Но тъй като вече няма да ми трябва – насладете се. Персонажът си заслужава.

(Моля за извинение китаистите, ако транскрибирам имената неправилно – източниците ми бяха предимно чуждестранни.)

И така, Китай по времето на династия Тан. Седми век. Половин Европа тича в животински кожи и се моли на гръмотевици и мълнии. Руските гори все още дори не са руски; Рюрик (който може би изобщо не е съществувал) ще се появи чак след цели два века.

А в Поднебесната империя вече от хиляда години съществуват конфуцианската етика, грамотността, благоустроените градове, строгите закони и другите плодове на просвещението, за които обаче съм осведомен повече от романите на Роберт ван Хюлик. (Който не е чел за „благородния“ съдия Ди – съчувствам му.)

И ето, в най-цивилизованата страна на тогавашния свят се ражда момиче с необичайното за нашите уши име У. Много красиво, умно, с железен характер. Не желае да се занимава с бродерия и други женски глупости, а прекарва цялото си време в четене на книги. Баща ѝ, висш чиновник, бива постоянно местен от една провинция в друга и момичето изучава любознателно как е уреден животът в различните краища. В хубавичката ѝ главица протича някаква нелека, скрита дейност.

На тринадесет години младата красавица била взета в харема на императора – едва ли не против волята на нейните родители. Майка ѝ плакала за нея като за покойница. А дъщерята изглеждала много доволна: щяла да стане наложница на владетеля на вселената.

Император Гао-дзун: могъщ, но слаб. Случва се и така.

В женските покои на двореца новата конкубина от пети ранг прекарала дванадесет години, без изобщо да попадне в спалнята на Сина на Небето. А когато император Тай-дзун починал, двадесет и пет годишната У, заедно с другите бездетни наложници, била изпратена пожизнено в манастир.

Интересно е кога точно се превърнала в чудовище? Дали се е родила такава, или се е прекършила нравствено от дългото уединение в харема и манастирското заточение? Така или иначе, новият император Гао-дзун направил голяма грешка, когато, съблазнен от красотата на монахинята, я върнал в двореца.

На първия етап от възхода си У действала така, както единствено би могла да действа една властолюбива жена от онази епоха: манипулирала могъщ мъж.

Няма да описвам подробно криволичещия път, по който бившата монахиня вървяла към властта: всичките безбройни интриги, клевети, доноси и скрити убийства. Ще се спра само на един епизод. Законната съпруга на императора не можела да има деца. Но само този неин недостатък не бил достатъчен, за да се отърве У от своята съперница. И тя осъществила следната комбинация: удушила новородената си дъщеря, а вината прехвърлила върху императрицата – тя, видите ли, извършила това ужасно злодеяние от ревност. Версията изглеждала убедително, а скалъпените улики довършили останалото. Възмутеният владетел прогонил опозорената си съпруга (която У заповядала скоро да бъде умъртвена) и се оженил за неутешимата майка на нещастното бебе.

Новата жена въртяла слабоволния император на малкия си пръст. Обикновено по време на заседанията на правителството седяла зад параван зад гърба на съпруга си и му подсказвала какво да казва. Дори недоброжелателните летописци признават, че съветите ѝ били мъдри, защото У „познавала добре литературата и историята“.

Императрица У Цзетян: а очите ѝ едни добри, добри…

След няколко години Гао-дзун получил удар и царицата започнала да управлява от негово име вече без всякакъв параван.

Появило се усложнение, когато синът ѝ, престолонаследникът, пораснал. По силата на характера си той приличал на своята майка, но, покварен от конфуцианското възпитание, не желаел да следва пътя на злото, а искал да управлява според закона и справедливостта. Методите, с които управлявала майка му (тя обичала например да дави враговете си в делва с вино или да ги разсича на четири части), не се харесвали никак на принца. Наложило се императрицата да отрови своя непослушен син. Ами какво да се прави?

Другите ѝ синове били по-сговорчиви. Известно време тя властвала, прикривайки се зад името на единия от тях, после го прогонила и сложила на трона друг. А през 690 г., на шестдесет и шест годишна възраст, решила да сложи край на тази ненужна декорация и се обявила за управляващ император (единственият случай за четири хилядолетия китайска история).

В дълбоката си старост, за каквато по онова време се смятала осмата десетица от живота, от твърде дългото пребиваване на власт императрицата-император започнала да губи своята хватка. Потънала в неприличен за възрастта си разврат, изпаднала в зависимост от началниците на тайната си служба и в крайна сметка свършила така, както свършват всички подобни диктатори. Приближените ѝ организирали заговор и свалили от власт грохналата от старост владетелка. Скоро след това тя починала в заточение. Преди смъртта си вероятно се е терзаела, че е била твърде доверчива към хората и не е проляла достатъчно кръв.

Ех, каква забележителна злодейка би се получила за „Фентъзи“: майка, която изяжда децата си.

Следва

ПРОКЪЛНАТИЯТ КОД ИЛИ УЖАС В СЕЛО ПИПЕРКОВО

ВЪВЕДЕНИЕ

Когато е толкова горещо, че мозъкът ти е омекнал като сюнгер и никаква по-сериозна работа не ти е по сърце, не ти остава нищо друго освен да се заемеш с нещо, от което със сигурност няма да се изпотиш обилно, така че аз и Grok 4, който – впрочем - изобщо не се поти, за разлика от мене, се заехме да напишем един малък разказ в стил хорър.

Отначало Grok 4 зададе основната сюжетна линия, позиционирахме я в моето село Пиперково и се заехме да я мачкаме и преправяме: главният герой, например, беше първоначално тракторист, след това стана пенсиониран компютърен специалист, а накрая - пенсиониран даскал. Сложихме му име, защото отначало беше безименен, първо моето, след това обаче го сменихме, и изгладихме всички грапави детайли. Накрая аз се заех самостоятелно с граматичната и лексикалната редакция, докато се получи това, което се получи. Не ни съдете строго, не претендираме да сме професионалисти.

(Павел Николов)

1.

Село Пиперково се гушеше на десет километра южно от Дунава, където мъглите се влачеха като живи същества всяка есен. Светлин се беше установил тук преди четири лазарника, когато се пенсионира като учител по литература. На 69 години, той искаше тишина – далече от градската врява, от шумните класове и учениците, които бяха тичали около него цял живот. Живееше в старата къща на дядо си, обзаведена скромно, с един компютър, който ползваше всеки ден за подготовка на онлайн материали, четене на литературни и исторически сайтове и случайни видео разговори с бивши ученици и колеги. Никаква физическа работа, не я обичаше – само кафе на верандата и случайни разговори с комшиите.

Но тази есен нещо се промени. Въздухът стана по-тежък, а нощите – по-дълги. Старите хора в селото шепнеха за "проклятието на паша̀та" – легенда от турско време, когато един турски паша бил прокълнат от местен знахар и духът му се скрил "отвъд времето". Светлин се смееше на тези приказки. Той беше рационален човек, който вярваше във фактите повече отколкото в призраци.

Една вечер, докато преглеждаше някакви онлайн архиви, компютърът му замръзна. Екранът потъмня, а от тонколонката се чу шепот. Не беше грешка в аудиото, не беше вирус – истински шепот, като детски гласове, които се смееха и плачеха едновременно. Светлин се огледа, но не намери наоколо нищо. Само тъмнина, която се спускаше по-бързо от обикновеното.

2.

На следващата нощ шепотът се върна. Светлин седеше пред компютъра, подготвяйки материал за виртуален урок по литература, когато чу – от тонколонката - шепот: "Светлине... Светлине..." Звучеше като името му, изкривено, сякаш филтрирано през шум от статично електричество. Той провери връзките, рестартира компютъра, но екранът светна необичайно – черен фон с бели букви, които се появяваха една по една: "Включи ме... Изпълни..."

Светлин се дръпна назад, сърцето му биеше лудо. Той се опита да изключи компютъра, но бутонът не реагираше. Вместо това, на екрана се появи изображение – размазано, но ясно: суров в лицето мъж с чалма на главата и очи, блестящи като студен кристал . Шепотът стана по-силен: "Аз съм кодът... Аз съм в тебе." Светлин стисна кабела и го издърпа от контакта. Компютърът угасна, но в тъмнината му се стори, че чува ехото – от стените, от пода.

На сутринта реши, че е било халюцинация от умора. Но когато излезе из селото, баба Станка – най-старата жена в Пиперково, която минаваше и за гадателка – му каза поверително с нисък глас: "Не включвай машината нощем, Светлине. Проклятието се събужда. Паша̀та... жадува за човешки души. Преобразил се е, за да ги примамва." Светлин се засмя, но очите на бабичката бяха пълни с ужас – истински, дълбок ужас.

3.

Третата нощ беше най-лоша. Светлин не можеше да спи. От компютъра се чуваше шепот – от единствения компютър, който стоеше в стаята и не беше включен. Той се опита да не обръща внимание, но когато затвори очи, видя видение: мъж с разкошно старинно турско облекло, с лице от компютърни кодове, с очи от нули и единици и уста, от която като змии изпълзяваха разноцветни тънки кабели. "Аз съм в тебе, Светлине. Аз съм в тебе."

Светлин стана и отиде при компютъра. Включи го. На екрана се изписа код, който не му беше познат: безкрайни цикли, които при това шепнеха: "Run me... Execute...". Светлин се опита да изтрие написаното, но пръстите му залепнаха за клавиатурата. Изведнъж екранът се запълни с образи: неговото лице, изкривено от болка, с кървави сълзи, които се стичаха от очите му. Шепотът се превърна в нисък рев: детски, но странно изкривен.

Когато се свести, беше на пода. Ръцете му бяха покрити с нещо лепкаво – не кръв, а мастило от принтера? Не, не мастило, беше изписан код – букви и числа, навсякъде по кожата му като татуировки. Той се опита да стане и тялото му се подчини с мъка – сякаш някой друг контролираше движенията му. В огледалото видя очите си: блестящи като фарове на лека кола и пълни с прокълнатия код.

Отсреща, на монитора, се появи фигура – дигитална сянка, паша̀та. "Ти си моят нов хост, Светлине. Чаках те толкова време..." Фигурата "излезе" от екрана – не физически, а в ума му, прониквайки в мислите, в спомените, в съзнанието.

4.

Сутринта селото намери къщата на Светлин празна. Компютърът му беше включен, екранът пълен с безкраен код – по-сложен от всякога, но който изглеждаше твърде... човешки. Баба Станка само кимна: "Проклятието взе още един. Не включвайте машините."

Никой не видя повече Светлин. Но нощем, в Пиперково, шепотът продължава – от всяко устройство, свързано с интернет. "Светлине... Изпълни..." И ако се вслушаш внимателно, можеш да чуеш вик – приглушен, от дълбините на кода, където алгоритмите се хранят с човешки души...

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1995 г. / ФИЗИКА / МАРТИН ПЪРЛ

Мартин Луис Пърл

Роден: 24 юни 1927 г., Ню Йорк, САЩ
Починал: 30 септември 2014 г., Пало Алто, Калифорния
Нобелова награда: Физика, 1995 г.
Откритие: Тау-лептон (τ)
Институции: Станфордски университет, SLAC

Биографичен преглед

Мартин Луис Пърл е американски физик, чието откритие на тау-лептона революционизира разбирането за фундаменталните частици. Роден в семейството на еврейски имигранти от Полша, той израства в Бруклин по време на Голямата депресия. Въпреки скромното си потекло, Пърл става един от най-влиятелните експериментални физици на XX век.

Образование и ранна кариера

1948 Бакалавърска степен по химическо инженерство от Политехническия институт в Бруклин

1948-1950 Работа в General Electric - първи досег с практическата физика

1955 Докторска степен от Колумбийския университет под ръководството на И. И. Раби

1955-1963 Преподавател и изследовател в Университета на Мичиган

1963 Присъединява се към Станфордския университет и SLAC

Откриването на тау-лептона

Експериментът SPEAR (1974-1977)

Използвайки електрон-позитронния колайдер SPEAR в Станфордския линеен ускорител (SLAC), Пърл и неговият екип наблюдават необичайни събития при високоенергийни сблъсъци. След години на внимателен анализ, те доказват съществуването на нова тежка частица - тау-лептона.

Характеристики на тау-лептона:

• Маса: 1776.86 MeV/c² (около 3477 пъти масата на електрона)
• Електричен заряд: -1 (като електрона)
• Време на живот: 2.9×10⁻¹³ секунди
• Символ: τ (гръцката буква "тау")

"Не търсехме нов лептон. Откритието дойде като пълна изненада. Това е красотата на експерименталната физика - природата може да ви изненада."
- Мартин Пърл

Научно значение

Откритието на тау-лептона има дълбоки последици за физиката на елементарните частици:

• Потвърждава съществуването на трето поколение фундаментални частици
• Завършва тройката лептони: електрон, мюон, тау
• Подкрепя валидността на Стандартния модел
• Отваря нови направления за изследване на CP-нарушението
• Предсказва съществуването на тау-неутрино (потвърдено през 2000 г.)

Нобелова награда 1995

Официална формулировка:
"За пионерските експериментални приноси към лептонната физика, по-специално за откриването на тау-лептона"
Пърл споделя наградата с Фредерик Райнс, откривателя на неутриното.

Други приноси и интереси

Научни приноси:

• Развитие на нови детекторни технологии
• Изследване на кварковите струи (jets)
• Работа върху сцинтилационни броячи
• Редактор на Annual Review of Nuclear and Particle Science (1972-1979)

Извън физиката:

• Разработва прототип на електрически автомобил през 1970-те
• Активен защитник на екологичните технологии
• Ментор на множество докторанти и постдокторанти

Наследство

Мартин Пърл умира на 30 септември 2014 г. на 87-годишна възраст в Пало Алто, Калифорния. Неговото наследство продължава да живее чрез:

• Продължаващите изследвания на тау-лептона в CERN и други лаборатории
• Стотици научни публикации и вдъхновени ученици
• Методологията за прецизни експерименти във физиката на високите енергии
• Демонстрацията, че търпението и упоритостта в науката водят до велики открития

"Моят съвет към младите учени е да бъдат упорити. Ако вярвате в идеята си, продължавайте да работите върху нея, дори ако другите са скептични."
- Мартин Пърл

Мартин Л. Пърл остава пример за това как любопитството, съчетано с прецизна експериментална работа, може да разкрие фундаментални истини за природата на Вселената.

РАЗКАЗАЛ: Claude Opus 4

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ / ЕСТИР

Превод: Gemini 2.5 Pro Think

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ

ЕСТИР

Още един разказ за жена и смесен брак. Но тук Естир е еврейка, а съпругът ѝ е могъщ езичник – царят на Персия. Повествованието е част от поредицата книги на Еврейската библия, известни като Петте свитъка (всички те се намират в „Кетувим“).

ОТСТЪПЛЕНИЕ

Петте свитъка

Книгата „Естир“ е една от петте книги на Еврейската библия, известни в юдейската традиция като „Мегилот“ или „Петте свитъка“. По реда на появяването им в юдейското Писания те са: „Песен на песните“, „Рут“, „Плач Еремиев“, „Еклисиаст“ и „Естир“. В традицията са групирани заедно, защото всяка от тях е кратка книга, която се чете по време на празници от еврейския календар:

• „Песен на песните“ по време на Пасха;

• „Рут“ по време на Петдесетница;

• „Плач Еремиев“ на деветия ден от месец ав, в който се почита паметта за разрушаването на Йерусалимския храм;

• „Еклисиаст“ по време на празника Шатроразпъване (наричан Сукот); и

• „Естир“ по време на Пурим (поради причини, които ще обсъдим по-късно в тази глава).

Подобно на другите повествования, книгата „Естир“ не е лесна за датиране. Въпреки това, тъй като действието се развива по време на Персийската империя, то със сигурност е след изгнанието, тоест около IV в. пр. н. е. Книгата разказва за една царица еврейка, която спасила целия еврейски народ от гибел. Всъщност става дума за първия фиксиран опит за геноцид над израилтяните. Това обаче е художествена измислица. Само тук нашето повествование е свързано с реални исторически реалии, в други сюжети няма да срещнем подобно нещо.

Няма никакви факти, които да предполагат, че в книгата се описват действително случили се исторически събития. Нещо повече, имената на главните герои на повествованието липсват в каквато и да било историческа хроника: цар Артаксеркс (Ахашверош), царица Естир, нейният братовчед Мардохей (Мордехай) и злодеят амалекитянин Аман. Налице са и груби исторически неточности (без да се взема предвид фактът, че Ахашверош, царят на Персия, се свързва с Артаксеркс, управлявал от 486 до 465 г. пр. н. е.; смята се, че двете имена са етимологично свързани). Добрият евреин Мардохей е прогонен от Юдея във Вавилон, но действието на сюжета, в който той участва, се развива един век по-късно.

Историята на Естир е по-дълга и много по-заплетена от разказа за Рут. Тя започва с пир, по време на който цар Артаксеркс е обиден от своята царица Ващи (на български – Астин). Той решава да я лиши от царското ѝ достойнство и заповядва да му намерят нова съпруга. В цялата империя се търсят най-достойните жени, на които ще бъде позволено да опитат късмета си за мястото на царица. Съдбата пожелала една от избраните девойки да бъде Естир – братовчедка на Мардохей, който я отгледал от дете. И именно тя се харесала на Артаксеркс. Естир станала царица.

След това пред читателя се разгръща основната сюжетна линия. В царския двор служел амалекитянинът Аман, който бил оскърбен и разгневен от отказа на Мардохей да му се поклони. За да отмъсти на Мардохей за неговата дързост, Аман плете мрежа от интриги с цел да унищожи всички евреи в царството на Артаксеркс. Хората на Аман хвърлили жребий (пур или пуру; нещо като съвременните зарове), за да определят времето за изтребление на израилтяните. След като определил датата, Аман убеждава царя в неподчинението на евреите и в необходимостта от тяхното премахване. Измамен, Артаксеркс издава указ и го разпраща до всички провинции: всички евреи, млади и стари, жени и деца, трябва да бъдат убити, унищожени и изтребени в определеното време. Очевидно царят не подозира, че и жена му е еврейка. От своя страна и тя не се издава с нищо: не спазва кашрута или шабата. С други думи, Естир не следва Тората и не се отличава изобщо от останалите жени в двореца (може би само с това, че спи по-редовно с царя).

Мардохей убеждава Естир, че е необходимо да се намеси, защото не само целият народ на Израил, но и те самите са в опасност. Царицата върши поредица от смели постъпки и, използвайки своя чар, красота и таланти, убеждава съпруга си да изслуша нейните молби. Когато се разбира, че Естир е еврейка, а Аман е ужасен злодей, Артаксеркс заповядва да обесят последния на същото дърво, което Аман бил приготвил за врага си Мардохей. Царят отменя заповедта си за изтребление на евреите. Нещо повече, той разрешава на евреите да убиват враговете си, което те и правят.

Смята се, че от този ден нататък евреите празнуват своето спасение на ежегодния фестивал Пурим. Той е кръстен на жребия, с който трябвало да бъде определена датата на тяхната смърт. Трагедията обаче така и не се случва благодарение на усилията на Естир.

Съвременните евреи продължават да отбелязват Пурим, въпреки че цялата история на Естир не е нищо повече от художествена измислица, както вече посочих по-рано. Очевидно е, че след преживяванията от Холокоста празникът е придобил и друг смисъл. Признава се, че първоначално празнуването на Пурим не е било свързано с разказа за Естир. Напротив, историята за храброто момиче била измислена, за да послужи като основание за празника. Трябва да се отбележи специално фактът, че Артаксеркс е замислил да унищожи евреите като народ, който не се подчинява на неговите закони, а не като опасна раса (в противовес на формите на антисемитизъм и нацизъм). И в това е огромната разлика. Ако нарушавате закона, могат да ви накарат да го спазвате. Но ако сте „низша“ порода човек, не е във ваша власт да промените нещо.

Една от най-поразителните особености на книгата е по същество липсата на еврейски елементи, макар че става дума за защитата и спасението на народа на Израил от унищожаване. Във всички истории, които обсъждахме по-рано (разказите за Авраам, Йосиф, Моисей и Рут), намираме препратки към праотците на народа на Израил, към Тората, Завета или Ерусалим. Немалко читатели са били изумени от факта, че тук няма нито едно подобно споменаване.

В същото време на повествованието може да се придаде лесно пророчески смисъл. Бог не се споменава, но Той сякаш присъства невидимо зад кулисите на човешките постъпки, защитавайки и пазейки Своя народ. В тази книга Господ действа чрез една жена, която използва личната си привлекателност, ум и влияние, за да спаси своя народ.

(Следва)

ПРИКАЗКА

ПАНЧО ДОРЕВ / КОСТУРСКО В МАКЕДОНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ / ГРЪЦКАТА ВОЕННА ПРОПАГАНДА

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Claude Sonnet 4 Think и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР / УВОД / А. МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ УЧАСТВАТ В ЦЪРКОВНАТА БОРБА / Б. ОРГАНИЗАЦИЯ И ПОДГОТОВКА НА БОРБАТА ЗА СВОБОДА / В. ИЛИНДЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ

ПАНЧО ДОРЕВ / КОСТУРСКО В МАКЕДОНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ в „Библиотека на Павел Николов“

Г. ГРЪЦКАТА ВОЕННА ПРОПАГАНДА

25. Турското правителство в услуга на гърцизма

176851

177751—352

Главен инспекторат

на румелийските вилаети

№ 442

До Негово Височество Великия Везир

Скромно излагаме:

Прочетохме Вашето везирско предписание от 20 май 1320 г. (1904) под № 234 заедно с приложения препис от такрира на Патриаршията, с който тя се оплаква от насилията на българите върху гръцките общини в Солунския и Битолския вилаети, за да минат под ведомството на Екзархията, от вършените злодеяния на четите над гръцките първенци и духовни лица, които не се съгласявали на това, и от симпатиите на чуждите офицери на турска служба към българите.

Споменатите в такрира оплаквания и насилия отчасти са верни. Както комитетите, така и българските учители и духовници тайно и явно употребяват всякакви усилия, за да накарат християнското население, което говори славянски и се намира под Патриаршията, да мине под ведомството на Екзархията и за постигане на тази цел вършат престъпления. Постановлението в Мюрцщегската програма за образуване, след като се възстанови редът, на административни единици въз основа на народността, кара българите да засилят дейността си за разширение на българщината. Навсякъде те подписват и представят прошения за минаване на християните от Патриаршията към Екзархията. Но тези прошения почиват на принуда и заплашвания; освен това такива инициативи и прошения са вредни за истинските интереси на държавата и затова не се приемат и удовлетворяват.

На гръцките села се дават нужните съвети; не се позволява на исканите от селяните български свещеници и учители да се намесват в църкви и училища, а на по-свестните гръцки митрополити се дават особени и тайни наставления как да постъпват.

На чуждестранните чиновници, чиито имена и чинове няма нужда да споменаваме, които се застъпват в полза на българите и запитват защо не се дава ход и не се удовлетворяват прошенията им за промяна на духовното ведомство, отговаряме, че съществуват чети, чиито заплашвания и насилия са известни на самите чужденци, и, следователно, не може да се удовлетворяват подписаните по принуда техни прошения. При това добавяме, че когато престанат въздействията на комитетите по тия въпроси и се създадат условия, при които заплашванията срещу гърците биха престанали, въпросите ще бъдат разглеждани и решавани.

Натоварените с реформирането на жандармерията в Солунския окръг руски офицери, когато посещават околиите, гостуват в къщите на някои българи. Тукашните гръцки първенци и духовни началници са съобщили и на мен за това, обаче симпатиите на споменатите офицери нямат този размер, за който се съобщава преувеличено. На началника на жандармерията Негово Превъзходителство Деджорджис паша и на неговите помощници обърнах сериозно вниманието, че службата на чуждестранните офицери се отнася до реформирането на жандармерията и че не е желателно те да се намесват в други въпроси, да проявяват симпатии към едни и антипатии към други от разните народности и че, като отиват по околиите, добре би било да се настаняват в къщи, посочени и приготвени от местните власти. Твърдо се надявам тези ми препоръки да бъдат взети под внимание.

Като първа мярка, която би трябвало да се вземе за запазване на гърците от заплашванията и насилията на българите, е: военните власти да подадат ръка на гражданските за преследването на четите, които се движат и имат за цел да разширят българщината в Солунския окръг и в околиите Леринска, Костурска и Битолска от Битолския вилает; войсковите части и гражданските власти постоянно и неуморно да преследват четите, да пазят населението на гръцките села и, там където се окаже нужда, да се поставят войскови и жандармерийски отделения.

Втората мярка е, ако част от населението на патриаршистките села мине под Екзархията, то да не бъде насърчавано, като му се дават притежаваните от гърците църкви и училища или като се позволява използването им по ред от българи и гърци. Този въпрос беше взет под внимание и, както представихме с нашия доклад от 30 май 1320 г. (1904 г.) под № 402, горното начало, под справедливата егида на Н. В. Султана, напълно се прилага.

5 реби юл-ахир 1320 г.

6 юни 1320 г. (1904 г.)

26. Великото везирство съгласно с Хилми паша

4 джумази-юл-еввел 1322 г.

5 юли 1320 г. (1904 г.)

№ 294

Препоръката в рапорта Ви от 5 реби-юл-ахър 1322 г. под № 442 да не се приемат несправедливите желания за използване поред или общо на църкви и училища е уместна и отговаря на положението. Така ни се съобщава от страна на Министерството на правосъдието и изповеданията. Прочее, вършете потребното.

27. Засилването на българщината е пакостно за турските държавни интереси

Висока порта

Бюро на шифъра на

Великото везирство

180 923—1477

Препис от шифрована телеграма, изпратена на 6 септември 1904 от инспектора на румелийските вилаети

Сведения и мнение относно преминаващите от Гърция чети представих с две телеграми от 4 и 6 септ. Що се отнася до оплакванията на Патриаршията, че не била защитавана, давам следните подробни сведения и разяснения:

Комитетите и българските духовници и учители агитират явно и тайно и заплашват християните, които духовно са под Патриаршията и говорят български език, да минават под ведомството на Екзархията, като ги карат да дават на правителството прошения, че са българи, и ако им се удаде случай, убиват несъгласните с това гръцки духовници и първенци. Тъй като масовото минаване на тия лица под Екзархията е твърде вредно за интересите на държавата — сега и в бъдеще — не се дава ход на прошенията, които идат от гръцките села в смисъл че те са българи; на населението се съобщава да пази старите си духовни връзки с Патриаршията; запрещава се на български свещеници да влизат в такива села, църквите и училищата се оставят в ръцете на гръцки свещеници и учители; отстраняват се и се наказват всички ония, които се намесват против гръцките свещеници и учители; възприетото по-преди начало за използуване, общо или поред, на църкви и училища е против принципа и основата на управлението; то е, очевидно, пакостно и в политическо отношение, затова от сега нататък не се позволява създаването на такива споразумения.

Всички тия решения са съобщени на трите вилаета и под справедливата сянка на Н. В. Султана правата и интересите на Патриаршията са от всяко гледище запазени, следователно не са никак прави оплакванията и постъпките на Патриаршията, че гърците не били защитавани. От взетите по-горе мерки, цивилните агенти, консулите и други чужденци, Екзархията и българите постоянно и силно се оплакват, но защитавайки ги с внимание и твърдост, доказваме несъстоятелността на техните оплаквания и заставяме всички да млъкват.

При все това изложените мерки не могат да попречат на злодеянията, които четите вършат над гърците. Криейки се по балкани и гори, четите могат, когато пожелаят, да събират съмишленици от българските села, да нападат нощем гръцките села, да премахват гърците, които пречат на пакостните български домогвания, и да се разотиват без да може да се намерят техните следи, камо ли самите разбойници.

Затова предвиде се поставянето на войскови отделения в някои по-изложени села, но напоследък те бяха вдигнати от военните власти и станаха някои случки, които наново всяха страх у гърците. Молбите и оплакванията на Патриаршията, вероятно, са произлезли от това положение. Естествено, не е възможно да се поставят войскови отделения във всички села, но може да се охраняват по-важните села и по тоя начин престъпленията и оплакванията — може да се разчита — биха престанали.

10 реджеб 1322 г.

8 септември 1320 г. (1904)

28. Гръцките андарти са и съдебно привилегировани

Висока Порта

Секретариат на

Великото везирство

Шифрована телеграма, изпратена от инспектора на румелийските вилаети

Действията на гърците са запретени от закона и заслужават наказание. Те обаче заявяват, че се сражават срещу български чети и като срещат войски доброволно се предават, заедно с оръжието си. Те казват, че били принудени да закрилят и защитават своите роднини и сънародници, постоянно заплашвани със смърт от страна на бунтовниците (българите б. н.). И наистина, техните цели и действия не могат да се сравнят с изброените в първа и втора глава на наказателния закон политически и бунтовнически престъпления. Не бива гърците да бъдат преследвани и съдени по същия начин като българите, които са дигнали оръжие срещу държавата. Такова едно поведение не би могло да се оправдае политически от наша страна.

Преди няколко месеци, цивилните агенти (австрийският и руският б. н.) запитаха на какво основание гръцките четници се предавали на съдене в обикновените съдилища и ние им отговорихме, че те не са вдигнали оръжие срещу държавата и не могат да се сравняват с българските бунтовници, но тъй като се движат и действуват като обикновени чети и с това се намесват в действията на правителството, а при това вършат и много престъпления, то се налагат строги наказания за техните обикновени престъпления и затова, според степента на деянията им, предават се на обикновените окръжни и апелационни съдилища. На този наш отговор не биде възразено. Критиките, които се сипят от странство срещу действията на гръцките чети, могат да се отнасят до резултатите от съденето. Ако на гърците се налагат съответни на престъпленията им наказания, никой не би имал какво да каже против присъдата, от какъвто съд и да е произнесена.

Според горните подробности, предоставям на просветеното мнение на Ваше Височество да определи съда, на който трябва да бъдат предавани (гърците — б. н.).

7 март 1321 г. (20 март 1905 г.)

Хюсеин Хилми

Бележка наша. — Решенията на извънредните съдилища се считаха окончателни, не подлежаха на апелация и касация и след телеграфическо разрешение от Цариград веднага се изпълняваха, когато при процесите на обикновените съдилища се запазваха срокове, решенията се издаваха с голямо закъснение, подлежаха на апелиране и касиране и се печелеше сума време.

29. Трагедията на с. Загоричани. 60 българи изклани и 6 души ранени

Висока Порта

Секретариат на

Великото везирство

Шифрована телеграма от Битолския вилает

Допълнение към телеграфическото ми донесение от 27 март 1321 г. (9 април 1905 г. н. ст.)

Според току-що получената телеграма на завърналия се от Загоричани в Костур каймакамин, гръцките разбойници, които са нападнали въпросното село, възлизали на около 200 души. В самото село те са убили 45 души, от които шест жени, и са наранили една жена. Като видели, че султански войски приближават, взели със себе си други 25 души, от които убили 15 души, ранили 5, а останалите 5 освободили. В селото те опожарили 8 къщи, 10 плевни и един дюкян, убили 15 глави добитък и заграбили стоки и пари.

Намиращата се в съседство подвижна дружина веднага се притекла на мястото и почнала да се сражава; също и клисурският мюдюрин с едно отделение от 30 души пристигнал и взел участие в сражението, но тъй като разбойниците били поставили засади и били многобройни, па и било се стъмнило, не било възможно да бъдат унищожени, и избягали. През време на сражението от войските били ранени двама души. Повече от разбойниците били от съседните села, от които петима били познати. Разследването на произшествието и преследването на разбойниците продължават. Дадоха се повторни и категорични нареждания навсякъде бързо и строго да се преследват, а познатите да се арестуват.

28 март 1321 г. (10 април 1905 г.)

Битолски валия Хазим

30. Великото везирство не споделя разбиранията на Хилми паша за подсъдността на гръцките андарти

Висока Порта

Секретариат на

Великото везирство

№ 172

19 април 1321 г. (1 май 1905 г.)

Шифрована телеграма до Инспектората на румелийските вилаети

(Тескере до Министерствата на правосъдието и на вътрешните работи)

Отговор на предшествуващата телеграма. Целите и действията на минаващите границата гръцки разбойници са излезли вече вън от рамките на самоотбрана. Ако стрелят срещу царските войски и нарушават мира в страната, то и тяхното предаване на съд в извънредните съдилища, също като българските разбойници, отговаря на началата за ред и равноправие. Така че дошлите в с. Белкамен, Леринско, гръцки разбойници са от тоя род и трябва да се предадат на извънредните съдилища. В този смисъл излезе султанско ираде и се съобщи на Министерството на правосъдието. Направете потребното в случая.

31. Пътуването на г. Брайс, председател на Балканския комитет в Македония. Поверително нареждане

Висока порта

Секретариат на

Великото везирство

199719—527

Отговор на 30 август 1321 г. (12 септ. 1905 г. н. ст.)

Писмената Ви заповед от 28 август, че висшите интереси на държавата изискват да се направят всички възможни улеснения на г. Брайс, за да се завърне задоволен в своето отечество, както и телеграмата Ви от същата дата, като се правят нужните улеснения, тайно да се следи и да се направят невъзможни някои бунтовнически въздействия от негова страна, поверително предадох на трите румелийски вилаета и, когато г. Брайс пристигне, ще се постарая по възможност да поправя някои негови мисли.

30 август 1321 г.

Инспектор Хюсеин Хилми

Допълнение към телеграмата от 30 август:

Г. Брайс приключи своето пътуване в Скопския и Битолския вилаети, върна се в Солун и има среща с мене. Не зная дали е променил особеното си мнение за нас, обаче изказа задоволство и благодарност за своето пътуване; призна, че в страната ни царува ред и в разговора ни по въпроса за зверските отношения между християнските населения той употреби думи, от които явствува, че е променил донякъде неприязнените си чувства и мисли спрямо нас.

7 септември 1321 г.

20 септември 1905 г.

Румелийски инспектор Хюсеин Хилми

32. Смущение в Цариград от изявленията на Джеймс Брайс

Висока порта

Секретариат на

Великото везирство

До инспектора на румелийските вилаети

34 зил-кааде 1323, 6 януари 1321 г. (19 януари 1906 г.)

Напущайки председателския пост на Балканския комитет поради назначаването му за министър на Ирландия, г. Джеймс Брайс в една реч до г. г. членовете на Комитета много едностранчиво е предал своите впечатления и наблюдения от пътуването си в България и Румелия, като е дал и израз на своите добри чувства към българите. Тези неща са несъвместими с широките възгледи, с които той се гордее, и ясно изпъква неговата неприязненост към османската държава — плод на сляп фанатизъм. Някои вестници са предали неговата реч откъслечно, а „Таймс“ — изцяло. Преводът на тая реч и рапортът на лондонското ни посолство за нея изпращат Ви се тук приложени.

Известни са мненията и разбиранията на г. Брайс за правителството на Султана и неговите последни изявления не ни очудват; но както се вижда от някои подробности, дадени във в. „Таймс“, има две неща, които заслужават нашето внимание: едното е, че местните власти гледали със затворени очи на престъпните нападения на гръцките чети в Румелия, а при взимането на мерки за тяхното разпръсване властите нарочно правели грешки; второто е неговото пожелание чужденците да се намесят във реформирането на правосъдното дело.

Мнението, че гръцките чети не се преследват съществува в България, Сърбия, Румъния, Италия, па и в Германия; за да докажем и на дело неистинността на това твърдение, абсолютно се налага да се развие по-голяма дейност и строгост спрямо гръцките чети.

Същевременно налага ни се още, неспособните или провинилите се чиновници по правосъдието да се заменят с по-добри, да се бди постоянно за подобрение на съдилищата и да не се допускат деяния противни на правосъдието, даващи повод за оплаквания. Не се знае доколко днешните инспектори на съдилища съзнават бъдещите нужди. Дайте категорични нареждания да се вземат необходимите мерки в тези две отношения. Също и от Ваша страна постоянно да се следи за това.

33. Награждаването на Хилми паша с гръцки орден

Инспекторат

на румел. вилаети

№ 604

До Негово Височество Великия Везир

Скромно излагаме:

Когато бяхме в Битоля, гръцкият генерален консул в Солун г. Коромилас пристигна там и ми съобщи, че гръцкото правителството ме награждава с ордена на Спасителя първа степен. След като със съответни думи изказах задоволство от това награждаване, отговорих, че в едно време, когато българите и много зломишленици в Европа с лъжливи публикации и без това обвиняват отоманските чиновници, че са били благосклонно настроени към гръцките чети, награждаването ми с горния орден няма да направи добро впечатление, поради което не ще мога да доложа в Цариград и да поискам позволение да получа тоя орден. За сега не трябва да се оповестява награждаването ми с този орден.

Като пристигнах в Солун, научих се, че същия орден бил даден и на Негово Високопревъзходителство Рауф паша, солунския валия, комуто подробно обясних моя отговор на консула; решихме и той да отговори по същия начин. Горното долагам за сведение.

15 реджеб 1324 г. от Хеджира

22 август 1322 г. (1906 г.)

Инспектор на румел. вилаети Хюсеин Хилми

Шифрована телеграма до инспектора (26 август)

Вашия отговор на консула е уместен. Нужно е и Н. Високопревъзходителство Рауф паша да отговори по същия начин.

34. Директиви на гръцкия комитет до андартските чети след клането в Загоричани

Инспекторат на

румелийските вилаети

№

(Документ, заловен от турците и намерен в архива на Хилми паша)

До шефовете на всички гръцки чети в Македония

Издигнатите до небесата оплаквания по случай сражението (? б. н.) в с. Загоричани, създадоха пречки и мъчнотии на борбата ни в Македония. За да не се дава повод на османското правителство да предприема гонения срещу нас и тъй като от сега нататък хората, които се заловят, ще бъдат предавани на съд в специални военни съдилища (извънредните), додето се премахнат тези настроения и додето престанат протестите на консулите в Битоля, съветваме Ви да отбягвате всякакви инициативи и действия. Вменява се във Ваш дълг да не влизате в никакви нападения и сражения.

Но няма да се откажете от действия, целящи погърчването на българите, както ни показват резултатите от случката в с. Загоричани. Ще продължавате в това направление. Оставаме на Ваше усмотрение обстоятелството да не давате сражения. Ако българите се опитат да вършат престъпления с цел да си отмъстят, естествено, ще се защитавате. В такива случаи каквото направите, гледайте да става безшумно, не оставяйте подире си никакъв знак или следа, които биха дали повод на консулите да се оплакват.

От името на висшия съвет на Македонския гръцки комитет.

Подписът не се чете.

Б. н. Тоя документ в оригинал е изпратен от Хилми паша на великия везир с доклад № 627 от 18 юли 1906 г.

35. Власи сътрудничат на български чети

Главен инспекторат

на румелийските вилаети

№ 1453

208350—1037

До Негово Височество Великия Везир

Скромно излагаме:

Прочетохме почитаемото писмо на Ваше Височество от 2 януари 1906 г. под № 851 заедно с приложенията и за сведение ги изпратихме на трите румелийски вилаета.

Мнозина от власите, които са напуснали лоното на Патриаршията, се присъединяват към българския комитет и българските чети и заедно разбойничестват и се бунтуват. На този факт често се натъкваме в Битолския и Солунския вилает. Така миналата година в началото на месец декември от четата, която зверски уби 16 войници в с. Любеница, Гевгелийска околия, само една малка част бяха българи, а мнозинството бяха власи, отказали се от Патриаршията. Така че съобщението от генералното консулство в Букурещ, че румънският комитет се е обединил с българския, съпоставено с горното, отговаря на самата истина.

В предишните си донесения бях изтъкнал, че е голяма вероятността и румънците, за да засилят своята пропаганда, да почнат да образуват чети с престъпна цел. Трябва да се съжалява, че румънският комитет е приобщил своите усилия към българския, въпреки големите отстъпки и благодеяния, които османското правителство е направило на власите. Предоставям на Ваше Височество да реши въпроса дали да се обърне внимание на румънския посланик в Цариград.

25 Зилкаде 1323 г. от Хиджра

(Следва)

ПО БЕЛИ ГАЩИ

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“

1926 г. – „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Ефим Григориевич си събу ботуша и ми показа крака си. На пръв поглед в него нямаше нищо особено. И само при внимателен оглед на стъпалото можеха да се видят някакви зараснали ожулвания и драскотини.

— Зарастват — каза с огорчение Ефим Григориевич. — Нищо не може да се направи, все пак седма година върви.

— А какво е това? — попитах аз.

— Това ли? — каза Ефим Григориевич. — Аз, уважаеми другарю, пострадах по време на Октомврийската революция. Сега, като минаха шест години, всеки, разбира се, се опитва да се присламчи: и аз, видите ли, съм участвал в революцията, и аз, значи, кръв съм проливал и съм се жертвал. А аз имам все пак явни белези. Белезите няма да излъжат... Аз, уважаеми другарю, макар да не съм работил по заводи и по произход съм бивш еснаф от град Кронщат, навремето бях белязан от съдбата — станах жертва на революцията. Аз, уважаеми другарю, бях прегазен от революционна машина.

Тук Ефим Григориевич ме погледна тържествено и докато увиваше крака си в партенката, продължи: — Да-а, бях прегазен от машина, от камион. И не просто като някой минувач или там някаква дребна риба, поради свое невнимание или слабо зрение, а напротив — пострадах при обстоятелства и то по време на самата революция. Знаехте ли бившия граф Орешин? — Не.

— Е, та значи... При тоя граф служих. Като лъскач на паркет... Щеш, не щеш, ама два пъти им лъскаш пода. А единият път, разбира се, с восък. Графовете много обичаха да е с восък. А на мене ми е все тая – само излишен разход. Макар че, разбира се, има блясък. А графовете бяха много богати и в това отношение не се ограничаваха.

И ето, значи, какво се случи: излъсках, да речем, в понеделник пода, а в събота стана революцията. В понеделник им го излъсках, в събота революцията, а във вторник, четири дни преди революцията, тича при мене техният портиер и вика: „Ела – казва, – викат те. При графа – вика, – има кражба и липса, а подозрението е върху тебе. Бързо! Иначе ще ти скъсат главата.“

Наметнах си сакенцето, хапнах два залъка за из път – и при тях.

Пристигам бързешком. Втурвам се, естествено, по стаите. Гледам – бившата графиня се тръшка в истерия и рита с пети по килима.

Видя ме и каза през сълзи: - Ах – вика, – Ефим, комси-комса, да не би вие да сте свили моето дамско часовниче, деветдесет и шест процента чисто злато, обсипано с брилянти? - Какво говорите – казвам, – какво говорите, графиньо! За какво ми е – казвам, – дамски часовник, като съм мъж? Смешно е – казвам, – извинете за израза.

А тя ридае.

— Не — вика, — няма начин, вие сте го свили, комси-комса.

И изведнъж влиза самият граф и пред всички присъстващи възразява: — Аз — вика, — съм много богат човек и за мене е фасулска работа да счупя на парчета това часовниче, но — вика, — тая работа така няма да я оставя. Ръцете си — вика, — не искам да цапам с вашата мутра, но ще ви дам под съд, комси-комса. Махайте се — вика, — оттук.

Аз, разбира се, погледнах през прозореца и излязох.

Прибрах се вкъщи, легнах и лежа. И ужасно ми е скучно от огорчение. Защото не съм пипал тяхното часовниче.

И лежа ден, и два — престанах да се храня и все мисля къде може да е това обсипано с брилянти часовниче. И изведнъж — на петия ден — нещо ме удря в главата.

„Леле майко, мисля си, та нали аз пъхнах часовничето в бурканчето с пудра. Намерих го на килима, помислих го за медальон и го пъхнах.“

Наметнах в същата минута сакенцето си и, без дори да хапна, изтичах на улицата. А бившият граф живееше на улица „Офицерска“.

И ето, тичам аз по улицата и ме обзема някаква неясна тревога. Какво е това, мисля си, защо народът ходи някак странно, настрани, и сякаш се плаши от пушечни изстрели и артилерия? Защо ли пък, мисля си.

Питам минувачите. Отговарят: — Вчера стана Октомврийската революция. Ускорих крачка — и към „Офицерска“.

Пристигам пред къщата. Тълпа. И един камион стои. И веднага някак си ме осени: да не взема, мисля си, да ме смачка камионът. А камионът стои... Е, добре. Приближих се, питам: — Какво става тук? — Ами — казват, — качваме едни аристократи в камиона и ги арестуваме. Ликвидираме тази класа.

И изведнъж виждам — водят го. Бившият граф го водят към камиона. Разбутах аз хората, крещя: — В бурканчето — викам, — часовничето ви, проклето та е! В бурканчето с пудра.

А графът, мръсникът, не ми обръща никакво внимание и се качва.

Хвърлих се по-близо до камиона, а камионът, проклет да е, забръмча тъкмо в този миг и ме избута с колелата си настрани.

„Е, мисля си, има една жертва“.

Тук Ефим Григориевич събу отново ботуша си и започна да оглежда с досада зарасналите белези по стъпалото. После пак го обу и каза: — Ето, уважаеми другарю, както виждате, и аз пострадах навремето и съм, така да се каже, жертва на революцията. Разбира се, не че се хваля с това, но няма да позволя на никого да се гаври с мене. А между другото, председателят на жилищната кооперация ми мери стаята в квадратни метри, пък и онова място, където стои скринът, също. И на всичкото отгоре се подиграва: под скрина, казва, имате около половин метър под. А какъв е този половин метър, щом това място е заето от скрина? Пък и скринът е на хазяина.

ПАНЧО ДОРЕВ / КОСТУРСКО В МАКЕДОНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ / ИЛИНДЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Claude Sonnet 4 Think и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР / УВОД / А. МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ УЧАСТВАТ В ЦЪРКОВНАТА БОРБА / Б. ОРГАНИЗАЦИЯ И ПОДГОТОВКА НА БОРБАТА ЗА СВОБОДА

ПАНЧО ДОРЕВ / КОСТУРСКО В МАКЕДОНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ в „Библиотека на Павел Николов“

В. ИЛИНДЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ

18. Първите тревоги на турците

Висока порта

Секретариат на

Великото везирство

№ 159837—601

Шифрована телеграма от Инспектората на румелийските виляети

В две телеграми на Битолския вилает отъ 21 и 22 юлий 1319 г. ни се донася, че положението в Битолско се усложнило. Българските селяни оставяли храни и добитък, напускали жените си и на тълпи се присъединявали към разбойниците. Всека чета възлизала на 200 до 300 души. В централната (Битолска) околия шест мохамедански села били нападнати от четите. Поради малката сила, с която разполагали, властите не изпращали войски за гонене на четите. Валията моли определените за там войски да се изпратят с извънредна бързина от Велес. От Прилепската, Охридската и Кичевската околии не се получавали никакви известия.

Под крепката егида на Н. В. Султана табурите (военните дружини) почнаха да се движат. Отговорих в Битоля да свикат редифите (запасните) без да се губи време, полученитe тук сведения за споменатите по-горе три околии Ви се долагат от вилаета (Солунския б. н.). Във всеки случай. . . .

22 юлий 1319 г. (4 август 1903 г. н. ст.)

Инспектор Хюсеинъ Хилми

19. Превземането на Крушово и други въстанишки действия

Висока Порта

Секретариат на

Великото везирство

№ 159841—599

Шифрована телеграма, изпратена от инспектора на румелийските вилаети

Твърде бърза

Подробна телеграма от прилепския командант и от тамошния каймакамин, изпратена посред нощ, получена тази заран:

Българите опожариха Доленци и Рамна, мохамедански села от Битолска околия, и се сражават с тяхното население. От Битоля били изпратени достатъчно сили. Телеграфните жици са прекъснати, само жицата Прилеп —Велес е поправена.

Подведомственото на Битоля село (град б. н.) Крушово, център на нахия, е нападнато; правителственото здание и телеграфната станция са опожарени, гарнизонът от 50 души е избит.

Не се знае нищо за отделението, което бе изпратено от Прилеп в едно село и бе завързало сражение с разбойниците.

Както Ви доложихме снощи, на много места в Кичевската околия разбойничеството продължава; разбойниците с хвърляне на бомби и по други начини тероризират мохамеданските села в Битолската околия; в прилепските села и в самата Битоля до вчера заран не стана никакво събитие.

Една чета от 150 души е нахлула в българските села на границата между Прилеп и Битоля и насилствено е отвела със себе си от всяко село от 30 до 40 души и хванала гората. В прилепските гори има много разбойници, които възнамерявали да нападнат града. В Прилеп има 300 души войници, които в случаи на нужда бихме могли да употребим. Поискахме да ни се изпрати един табур. Също да се изпратят бързо два взвода от Гостивар за Кичево, а от Тетово и Призрен — един табур за Гостивар, за да се подсили Гостивар.

Телеграфира се на пашата, дивизионния генерал в Скопие и на Битолския вилает да побързат с изпращането на по-големи сили и се писа на прилепския каймакамин. Ферманът е Ваш.

22 юлий 1319 г. (4 август 1903 г. н. ст.)

Инспектор на Румелия: Хюсеин Хилми

20. Съвети от Цариград

Шифрована телеграма от Великото везирство до Инспектората на румелийските султански вилаети

Отговор на 22 юлий 1319 (4 август 1903 г. н. ст.)

Както се казва в другите ни телеграми, съветваме ви строго да се преследват разбойниците и да не се допусне разширението на бунта и разбойничеството, но да се пази покорното население от нападения и да не се позволи да се извършват спрямо него деяния, противни на султанската воля. Редовно да ни давате сведения за изпращаните войски.

21. Хилми паша апелира да се изпратят войски в помощ на Костурско

Висока порта

Велико везирство

Отделение на шифъра

№ 664 и 160437

Шифрована телеграма изпратена от Инспектората на румелийските вилаети

Отговор на 25 юлий 1319. Със султанска заповед числото на войските в румелийските вилаети бе определено на 125 табура (дружини). Днес Битоля не разполага и с три табура за да ги постави в движение и да изпрати помощ на Костур. От каквато страна и да разгледаме въпроса, ние трябва да съжаляваме и да му отдадем нужното внимание. Не ми са известни напълно истинските причини на това плачевно положение.

От определените да се изпратят от Призрен седем табура, както Ви донесох в днешните си телеграми, три табура са пристигнали в Прилеп, другите два ще тръгнат утре рано от Велес. Разстоянието е повече от 12 часа и няма надежда да пристигнат още вечерта в Прилеп; на другата заран е сигурно. Силно се надеваме, тръгналите вчера заранта от Призрен през Гостивар други два табура да пристигнат утре вечер в Кичево, тъй като разстоянието е 20 часа. Негово Превъзходителство Юмер Ружди паша вчера е тръгнал от Призрен, утре пристига тук. От осемте табура, които той ще докара, намиращите се в Митровица два табура ще пристигнат утре вечер, а другите два, ако е рекъл Бог, други ден сутринта — във Велес. По-бързото им изпращане е невъзможно. Идещите от Ипек четири табура ще бъдат изпратени след тях.

Както донесох в другите си доклади, понеже Прилепската и Кичевската околии са твърде далеч от нахиите Клисура и Соровичево, мъчно е да се изпратят от там войски, за да се разправят с разбойниците. Ако не може да се изпратят по-бързо от Солун и Солунско няколко табура, пристигащите утре в Велес два табура да продължат пътя по железницата до Соровишката гара и по този начин да се помогне на Костур и Костурско. За това моля да се даде заповед на Юмер Ружди паша.

25 юлий 1319 г., 7 август 1903 г. (н. ст.)

Инспектор Хилми Паша

22. Бързо се изпращат войски срещу въстаналите въ Костурско

Главен генерален щаб

Трето отделение

1697

До Великото везирство

Покорно излагаме:

Отговор на тескерето на Ваше Височество от 27 юлий 1319 г. (9 август 1903 г.) под № 1326.

Според свещеното съдържание на султанското ираде, дошлите по железницата от Митровица във Феризович табури от Анталия и Акя (Мала-Нзия), за които бе решено да слезат на Велешката гара, наредено е да се изпратят направо през Солун за Соровичево. От донесенията на корпусния командант Омер Ружди паша разбрахме, че са били дадени заповеди и други идещи от Митровица табури от Елмали и Мекри да бъдат изпратени направо за Соровичево.

Така, по този начин, исканата от главния инспектор военна сила в помощ и подкрепа на Костур и Костурско пристига. Споменатата телеграма Ви се връща.

18 джюмази-ул-еввел 1321 г.

30 юлий 1319 г. (12 август 1903 г. н. ст.)

Министър на войната Сераскер Риза

23. Войските на дълги вериги прегазват Костурско

162391—1191

от 18 джюмази-ул-ахър 1321 г. от Хеджира

28 август 1319 г. (1903 г.).

От Великото везирство до Министерството на външните работи

Военните действия на бригадния генерал Едхем паша в Костурско, от 22 до 25 август, преминавайки местните планини и гори, на дълги вериги (на турски: като гребло) дали добри резултати: от срещнатите в разни места разбойници, повече от сто души били убити, взети 30 пушки, 10 бомби, муниции и разни неща; от султанските войски, слава Богу, само един мъченик (убит) и пет души леко ранени; при претърсването били намерени повече от 500 глави добитък, които били предадени на местните власти.

С извършените военни действия, съединителните връзки между четите били премахнати и за сега останалите въстаници почват поединично да се крият или да се предават. Напоследък българите от селата Куманичево, Тихолища, Габреш, Апоскеп и Бабчор са поискали милост от Негово Величество Султана. От тях — населението от Куманичево е предало 12 пушки гра, а българите от село Бабчор — 2000 гроша. Наки Симон, брат на Коле, един от четнишките шефове, биде хванат невъоръжен близо до църквата на Клисура. За окончателното унищожение на разбойниците били оставени да действуват и наблюдават достатъчни войскови части в балканите на Дъмбени и Габреш, които са свърталища на разбойници.

Това ни се донесе с телеграма от инспектора на румелийските вилаети, въз основа на съобщения на дивизионния генерал Хюсни паша, командант на гръцката граница. Препис от телеграмата се прилага за по-нататъшно разпореждане.

На румелийския инспектор се изказва похвала и задоволство.

24. 80 села и 7000 къщи били опожарени при потушаването на въстанието; селяни от костурските села на тълпи пристигат в Битоля

Висока порта

Секретариат на

Великото везирство

Препис от шифрована телеграма, изпратена от инспектора на румелийските вилаети

В първите дни на въстанието селата се опожаряваха от разбойниците, по-после през самите сражения отчасти подпалвани от разбойниците, отчасти от топовните снаряди и вследствие наложените военни действия, опожарените села възлизат на 80 и опожарените къщи на 7000. Останалите без подслон селяни, заедно със старците, жените и децата, подбудени от разбойниците, на тълпи пристигат в Битоля. За да обърнат вниманието на консулите и да възбудят тяхното състрадание, те се оплакват от султанските войски и мохамеданите и изтъкват мизерията, в която се намират, искайки от правителството да бъдат настанени и продовалствувани и постоянно висят пред консулствата.

Вчера пък от местностите Корча и Костур са пристигнали около 600 души. Решено е, щото, съпроводени от специални чиновници, да бъдат възвърнати и разпределени по села на временно настаняване; решено е също да се ожънат и приберат зърнените храни, които са на полето, откраднатия — според техните думи — добитък да се потърси и изнамери. Но тъй като тези молби ще продължат, па и зимата наближава, няма съмнение, че мъчнотиите и молбите ще се увеличат. На изказаните от консулите пожелания да бъдат настанени в Битоля и хранени от държавата даваме съответни отговори, че оставянето на селяните в Битоля е съпроводено с мъчнотии, с оглед на здравето, обществената безопасност и тяхната прехрана. Понеже въпросът е много важен и заслужава внимание, необходимо е да се вземат мерки преди настъпването на зимата.

12 септемврий 1319 г. (1903 г.)

Инспектор на румелийските вилаети

Хюсеин Хилми

(Следва)