МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „ЧАШАТА“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“

1926 г. – „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Неотдавна почина от болест бояджията Иван Антонович Блохин. А вдовицата му, дамичка на средна възраст, Мария Василевна Блохина, организира на четиридесетия ден малко угощенийце.

Покани и мене.

— Елате — казва — да поменем скъпия покойник с каквото бог дал. Пилета и печени патици — казва — няма да има, а и пастети не се предвиждат. Но чай пийте колкото искате, свободно и даже за вкъщи може да си вземете.

Аз казвам: — Макар да нямам голям интерес към чая, може и да дойда. Иван Антонович Блохин — казвам — се отнасяше доста добродушно към мене и даже ми вароса безплатно тавана.

— Е — казва, —точно за това елате. И в четвъртък отидох.

А се беше домъкнала една камара народ. Роднини всякакви. И деверът също, Пьотр Антонович Блохин. Един такъв язвителен мъж, с щръкнали нагоре мустачки. Седна срещу динята. И само това му беше, знаете ли, работата — реже си с джобното ножче от динята и си хапва.

А аз изпих една чашка чай и повече не ми се щеше. Душата ми, знаете ли, не го приема. Пък и чайчето, да си кажем, не беше стока — по вкус на парцал за под го докарваше. И взех аз чашата и я сложих някъде настрани.

Да, но не внимавах много, когато я слагах. Там имаше захарница. И в захарницата, в дръжката ѝ, взех, че чукнах прибора. А чашата, проклета да е, взе, че се пукна.

Мислех си, че няма да забележат. Забелязаха, бесовете. Вдовицата казва: — Май, миличък, пукнахте чашата? Аз казвам: — Дреболия, Мария Василевна Блохина. Ще издържи още.

А деверът, дето се натъпка с диня, отговаря: — Как така дреболия? Хубава дреболия. Вдовицата ги кани на гости, а те ѝ чупят нещата.

А Мария Василевна оглежда чашата и все повече се разстройва.

— Това — казва — е чисто разорение за домакинството — да се чупят чаши. Един — казва — ще чукне чаша, друг — ще откъсне кранчето на самовара, трети — ще мушне салфетка в джоба си. На какво ще заприлича това? А деверът, паразит му с паразит, отвръща: — За какво — казва — говорим изобщо. На такива — казва — гости трябва направо да им се сплеска мутрата с диня.

Не отговорих нищо на това. Само пребледнях ужасно и казвам: — На мене — казвам, — другарю девер, ми е доста обидно да слушам за мутрата си. Аз — казвам, — другарю девер, и на родната си майка няма да позволя да ми сплеска мутрата с диня. И изобщо — казвам — чаят ви мирише на парцал за под. Голяма — казвам — покана. На вас — казвам, — бесове такива, три малки чаши и една голяма да ви счупи човек — пак ще е малко.

Тук, естествено, се вдигна шум и грохот. Деверът беснее най-много от всички. Сигурно изядената диня му се беше качила в главата. И вдовицата също се тресе ситно от ярост.

— Нямам такъв навик — казва, — да топя парцала за пода в чая. Може вие у вас да го топите, пък после да хвърляте сянка върху хората. Бояджията — казва, — Иван Антонович, сигурно се обръща в гроба от тия тежки думи... Аз — казва, — кучи сине, няма да ви оставя след всичко това.

Не отговорих нищо, само викам: — Пфу на всички ви, и на девера ти — викам, — пфу. И излязох колкото се може по-скоро.

Две седмици след този факт получавам призовка от съд по делото „Блохина“.

Явявам се и се удивлявам.

Народният съдия разглежда делото и казва: — В днешно време, казва, всички съдилища са затрупани с такива дела, а сега и това, моля ви се. Платете — казва — на гражданката двадесет копейки и опразнете въздуха в залата.

Аз казвам: — Не отказвам да платя, само че заради принципа да ми дадат пукнатата чаша.

Вдовицата казва: — Задави се с тази чаша. Вземи я.

На другия ден, знаете ли, техният портиер Семьон носи чашата. И нарочно пукната на още три места.

Не казах нищо за това, само му рекох: — Предай — казвам — на онези твоите гадове, че сега ще има да ги влача по съдилищата.

Защото, наистина, като ми засегнат характера — мога и до трибунала да стигна.

1923 г.