БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 2.5 Flash Think

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ)

Евгений Шварц ми е познат във всичките свои измерения от най-ранна възраст и го познавам така, както човек може да познава себе си. Със своята уверена и същевременно прекалено внимателна към събеседника осанка, взирайки се настойчиво в него след всяка дума, той издава веднага за наблюдателното око своето основно качество – слабостта.

Това е цитат, който не поставих в кавички. Така, в трето лице, пише за себе си самият Шварц.

Току-що прочетох две книги – спомените и дневниците на Шварц – и разбрах, че го обичам още повече, отколкото си мислех.

Неговите записки са поразително интересни, при все че Шварц пише за себе си и не се опитва да бъде занимателен. Напротив: старал се много да не бъде занимателен. Мисля, че ако бях прочел всичко това на младини, щеше да ми бъде скучно. А сега е точно това, което предписва лекарят.

„За да се избавя напълно дори от опитите за литературна обработка, започнах да си позволявам всичко: общи места, безвкусица. Страхът от общите места и безвкусицата води до такава сивота, че е страшно да се чете“, пише Евгений Лвович.

Винаги се усеща, когато текстът е написан без поглед към публиката, без желание да се харесаш.

Най-доброто, което остави след себе си плодовитият Юрий Нагибин, е финалната, написана за самия него книга „Тъмнина в края на тунела“. В нея един недобър и общо взето слабо симпатичен, но отлично владеещ словото човек, на предела на откровеността, си припомня своя външно благополучен, но несретен, нещастен, разяждан от срамни страхове много греховен живот. Едва след като прочетох тази книга, разбрах, че Нагибин е истински писател. Същевременно си спомних какъв беше в последните си дни. Трябваше да напише за нашето списание някакъв предговор, бавеше се, казваше, че кучето му е болно и че много се тревожи за него. После кучето умря и веднага след него умря и Нагибин.

Но аз нямах намерение да пиша за Нагибин, отплеснах се.

В някакъв момент Шварц разбрал, че ще може да си спомни и да осмисли живота си само ако представи целия му ход на хартия. „Започвайки да пиша всичко, което помня за себе си, си спомних за свое учудване много, много повече, отколкото предполагах. И назовах неща, за които не смеех и да си помисля“.

Той принуждавал себе си да пише за това, което не умеел, не искал и се боял да пише. Никакви вълшебници, смешни крале, трогателни принцеси и благородни ланцелоти. Дневниците са написани не от разказвач на приказки, а от мащабен и мъжествен човек, който мисли, че е дребен и страхлив. Колко често в живота се случва точно обратното!

Мила снимка: добрият разказвач на приказки и малчуганите

Веднъж, на една железопътна гара, Шварц гледал увлечено как около вагоните щъкат пиленца. Едно от тях, безгрижно и любопитно, но същевременно познаващо добре правилата на света, в който живее, се разхождало по релсите – и отскачало пъргаво встрани, когато се приближавал огромен черен локомотив. Локомотивът отминавал – пилето се връщало, сякаш не се е случило нищо. Пийнало от една локва – закашляло се, защото там нямало вода, а някаква нефтена гадост. Писателят не можал да разбере дълго с какво го заинтригувало толкова това пиленце. А после осъзнал внезапно, че това е самият той, Евгений Лвович Шварц. Така преживял целия си живот – разхождайки се с интерес покрай железните релси, изплъзвайки се от всякакви ужаси и утолявайки жаждата си с различни гадости.

Не, нека по-добре да не преразказвам, а да използвам преки цитати от Шварц.

През тридесет и седма година той пише за „усещане за чума, за гибел, за отравяне на въздуха, който ни обкръжава“. „В Разлив си лягахме да спим умишлено късно. Поради някаква причина ни се струваше особено позорно да стоим пред пратениците на съдбата по бельо и да си навличаме панталоните пред очите им. Преди да си легна, излизам на улицата. Нощите са все още светли. По главната улица, буксувайки и боботейки, пълзят чумните колесници. Ето, една застива на кръстовището, сякаш надушила плячка, размишлява – да не свие ли? И аз, който не зная зад гърба си никаква вина, стоя и чакам като в кланица, именно по силата на своята невинност“.

Това е написано в най-страшното време на терора. В писателското кооперативно жилище, където чистачките надничат в ръкописите, защото шпионират обитателите – за разобличен „враг на народа“ се полагала стая в освободеното жилище.

За очарованието от таланта и разочарованието при личното запознаване:

„Състезателният кон е прекрасен, докато бяга – затова го гледай от трибуните. Но ако го поканиш на обяд, ще останеш несъмнено разочарован“.

За отношението към живота:

Юноша от минало време

„Гледай, дори когато ти се иска да присвиеш очи. Гледай, дори когато е обидно. Гледай, дори когато изглежда, че нещо не е така. Помни – светът не греши никога. Това, което е, това е. Дори ако мразиш нещо в света и искаш да го унищожиш – гледай. Иначе ще унищожиш не това, което трябва. Ето. Ясно ли е?“

Особено трудно му се отдават на него, човека от пуританската епоха, спомените за периода на половото съзряване. Тези признания са трогателни и може би забавни, макар че за автора са изключително мъчителни. Възпитанието не позволява, а и думи такива няма, но те трябва да бъдат намерени, защото срамното е заседнало в паметта и е отеквало през целия последващ живот.

„Ето, и това успях да разкажа. Без да пропусна нищо, освен най-невъзможните подробности“ – завършва той своя, според днешните времена, абсолютно целомъдрен разказ за първата жена. „Тя полулегна на дивана и гледайки ме строго, започна да ме разпитва кой съм, как се казвам, в кой клас съм... После каза, че мириша на киселичко, като бебе, и започна изведнъж да ме целува. Отначало се уплаших. След това разбрах всичко. А когато всичко свърши, заплаках“. Ето това е целият, както казват сега, интим.

Господи, колко сме се променили всички.

Поразителна безжалостност към себе си:

„Разбрах много, но не научих нищо. Нито веднъж не си направих изводи от това, което разбирах, а живях както дойде“.

По-лоша от безжалостността е несправедливостта. Една от последните записки в дневника сякаш прави равносметка на живота:

„Изисквах малко от хората, но като всички подобни хора, и аз давах малко. Не съм предал никого, не съм клеветил, дори в най-тежките години съм защитавал, доколкото мога, изпадналите в беда. Но това е само значка втора степен и нищо повече. Това не е подвиг. И преглеждайки живота си, не можах да се успокоя с нищо и да се зарадвам на нищо“.

Прочитайки това, се разсърдих на Шварц. Защото при него това не е позьорство, нито кокетство. Той наистина мислел така! Този, който донесе радост на такова много хора. Този, който означаваше и означава толкова много за всички нас.

Ей-богу, занижената самооценка е дори по-лоша от завишената.

Грях ви е на душата, Евгений Лвович.

(Следва)