БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА / ЙОВ

Превод: Gemini 2.5 Pro Think

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ЙОВ

Погледът за живота в „позитивните писания“, каквито са притчите, е, че човек, който води праведен начин на живот и върши правилни неща, ще сполучи, ще бъде щастлив и ще преуспее.

В едни случаи това се обяснява със законите за устройството на света. В други се казва, че причина за всичко е редът, установен от Бога.

ОТСТЪПЛЕНИЕ

Женската добродетел – съпруга на Бога?

Както вече видяхме, в Древния Израил се смятало, че може би Яхве е имал божествена съпруга, неговата „Асират/Ашера“. Тази гледна точка никога не била приемана от строгите хенотеисти, написали историческите и пророческите книги на Еврейското писание; но в книгата с мъдрости „Притчи“ може да се намери откъс, който някои са склонни да тълкуват като пример за променен, „очовечен“ възглед за Яхве и неговата божествена спътница. В този откъс тя не е Асират, а въплъщение на Мъдростта, която говори от първо лице в 8-ма притча:

Господ ме имаше в начало на пътя Си, като първо от древните Си дела.

От вечността бях поставена, от начало, преди създаването на земята.

Когато приготвяше небето, аз бях там...

когато закрепваше облаците горе, когато усилваше изворите на бездната... Тогава бях при Него като художник

и всеки ден се наслаждавах, веселях се винаги пред Него... Радвах се на обитаемата Му земя и насладата ми беше с човешките синове.

Късните християни взели образа на жената – спътница на Бога по време на сътворението, „Мъдростта“, и го преобразували в „Слово“. На гръцки „София“ е женско име и според някои източници е жена, почитана като божество, докато „Логос“ на гръцки е съществително от мъжки род. Така те започват да твърдят, че именно той (Логосът, Словото) е този, който придружавал Бога от началото на времето и чрез когото Бог създал всичко съществуващо, и всъщност бил Исус Христос преди въплъщението си в човек (вж. Йоан, 1:1–4). Сложността и на двете – еврейската и християнската – заплетени интерпретации се крие във въпроса: как може някой друг да има божествен произход (София или Логос), ако първоначално съществува само един Бог. В случая с християнството тази дилема води в крайна сметка до развитието на доктрината за Триединството: въпреки че Бог има три ипостаса (Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух – не една личност, а три), все пак се смята, че е един (а не трима). Тази доктрина не е напълно формулирана дори век след написването на Новия завет.

Това прилича много на възгледа, изразен по повод на националния въпрос в пророческите писания. Когато народът на Израил постъпва според Божията воля, той процъфтява – политически, икономически, във военно отношение и във всяка друга област; но когато се отклони от пътя Господен, наказанието не закъснява, при това в най-мъчителните си форми: суша, глад, болести, война, политическа криза, военни катастрофи и пълно унищожение. Очевидното решение на проблема е да не се отклоняваш никога от пътя, предначертан от Бога, и тогава животът ще бъде наистина прекрасен.

Проблемът, пред който се изправили някои мислители от Древния Израил и който засяга както „позитивното“ писание, така и подтекста на класическото пророческо писание, се е състоял в това, че законите, по които е устроен светът, не работят съвсем така, както се предполагало. По-късно ще видим, че еврейският апокалиптизъм възникнал в отговор на оптимизма на пророческото писание, което твърди, че следването на пътя на Яхве ще доведе до мир и просперитет (привържениците на апокалиптичното учение осъзнали, че в действителност не е така). В книгата „Йов“ е изразен също стремеж за оспорване на тези възгледи. От субективна гледна точка спокойните и оптимистични постулати на притчите не съответстват просто на реалността, която виждаме около себе си. Абсолютно ясно е, че на практика праведността не води до богатство и щастие. Може би дори напротив: понякога именно на праведниците се падат мъки, и то много тежки. В размишленията си по тази тема Йов, може би единствен в цялата история на Древния свят, подхожда толкова сериозно към проблема за страданието.

„Проблемът за страданието“ е многовековен въпрос, особено за тези, които вярват в съществуването на добър и могъщ Бог, отговорен за управлението на този свят. Ако Той съществува, защо праведниците са принудени да страдат? Разбираемо е защо страдат грешниците: Бог ги наказва за греховете им. Но ако Бог е водач, ако е способен на всичко, което пожелае, и ако желае единствено доброто на своя народ – защо тогава Неговият народ страда, особено когато следва волята Му? Този проблем има няколко възможни решения, някои от които може би вече са ви дошли наум, защото смятате, че отговорът е твърде очевиден. Но за дълбоките мислители отговорът никога не бил очевиден, а и очевидните отговори често не са толкова верни.

Загадката на книгата „Йов“

Една от трудностите, с които се сблъскват много читатели на книгата „Йов“ , може би дори без да го осъзнават, е неразбирането, че тази книга съвсем не е дело на един автор, изразяващ единно, цялостно мнение по проблема за страданието, особено страданието на праведните. В действителност книгата се състои от две независими части и учените отдавна са установили, че тези две части почти сигурно принадлежат на двама различни автори, писали по различно време. И най-важното е, че тези автори имат напълно различни възгледи по проблема за страданието. По-късно някой съединил двата ръкописа в едно по-мащабно произведение, което посяло хаос сред тълкувателите, защото началото и краят на книгата „Йов“ (принадлежащи на единия автор) изразяват съвсем различна гледна точка за страданието от нейната среда (написана от другия автор).

От една страна е очевидно, че началото и краят на книгата (глави 1–2; 42:7–17) и внушителната по обем среда (3:1 – 42:6) се различават силно помежду си. Обърнете внимание, че книгата започва и завършва с прозаичен разказ за праведника Йов, принуден да търпи неописуемо тежки мъки; средата е написана в стихотворна форма и съдържа диалозите, които Йов води с четирима „приятели“ (чието общуване с Йов не може да се нарече другояче освен дружеско).

Това са сериозни причини да се замислим не само, че тези части са написани в два литературни жанра (кратък разказ в началото, диалози в поетична форма в средата и възобновяване на краткия разказ в края), но и че всъщност принадлежат на двама различни автори. Освен това имената, използвани за назоваване на божествата в тези откъси, са различни: в повествователната проза се споменава Яхве, докато в поетичната част се предпочитат Бог (Ел и Елоах) и Всевишния (Шадай). Разбира се, проблемът не се състои само в това, но ако в едно произведение присъстват два литературни жанра и два начина за изписване на Божието име, най-вероятно имаме работа с двама различни автори.

Това се потвърждава от противоположността в смисловото съдържание на двете части. Откъсите се различават силно помежду си в подхода към два ключови въпроса. Първо, самото описание на Йов. В прозата (началото и края на книгата) Йов понася страданията си безропотно и смирено. Той отказва да роптае срещу своята съдба и я приема като участ, отредена му от Бога по причини, които човек не може да проумее. Този образ на Йов няма нищо общо с неговия образ в поетичната част на книгата. В разказа Йов е представен единствено като безропотен и смирен. И напротив, в поетичната част той изобщо не проявява смирение, а изразява шумно недоволството си от несправедливостта на своите страдания, като твърди, че не е заслужил подобни изпитания, и изисква от Бога да му се яви, за да може да защити своята гледна точка пред лицето на Всевишния.

От друга страна, възгледите за проблема със страданието – скоро ще разгледаме това по-подробно – се различават също забележимо в зависимост от това дали четете повестта, или поетичния диалог. В повестта причината за страданията на Йов е изразена недвусмислено: Бог го изпитва, за да види дали ще запази вярата си при такива тежки обстоятелства (спомената е и ролята на дявола). Но тази гледна точка не се наблюдава изобщо в поетичната част, където дяволът не е споменат и няма указания за изпитание или за необходимостта да се запази вярата във времена на болка и страдание. От този откъс научаваме, че е невъзможно да се разбере причината за страданията и че дори опитът да се зададе този въпрос може да обиди Бога. Причината за страданията е непостижима тайна. И Бог може да прави всичко, което пожелае. Волята Му не може да бъде оспорвана.

В книгата присъстват два различни възгледа, както за образа на Йов, така и за подхода към въпроса за страданията. Причината за тези различия се крие във факта, че авторството принадлежи на двама души, които оценяват ситуацията от различни страни. По-късно някой обединил двете творби, което довело до объркване при прочита от онези, които не са разбирали, че виждат пред себе си две абсолютно противоположни гледни точки. По-нататък ще разгледаме всяка част, като ще започнем с автора на повестта, с която стартира и завършва книгата.

Повествователната проза

Книгата започва с описание на образа на Йов, който, както се оказва по-късно, не е израилтянин. Той се родил в земята Уз, която е най-вероятно измислена страна. Въпреки всичко Йов почитал Яхве и бил необикновено благочестив и праведен. Затова Бог го наградил щедро. Той имал голямо семейство – седем синове и три дъщери – и невероятен брой овце, камили, волове, магарета и слуги. Бил толкова благочестив, че не само внимавал да не върши грехове, но и редовно принасял жертви в прослава на Бога от името на децата си, за всеки случай, ако някой от тях е съгрешил.

Един ден „синовете Божии“ дошли при Бога в рая, включително и този, когото наричат Сатана. Терминът „Сатана“, както вече споменах в глава 7, означава „обвинител“, „опонент“. Тук той не е представен в обичайната светлина на съвременния дявол, господар на всички демони, на когото е отредено да управлява (или вече управлява) ада; тук той е един от членовете на божествения съвет. Но играе ролята на обвинител, изобличител на човечеството. И по-специално на Йов.

Бог хвали непорочността и праведността на Йов, но Сатаната заявява, че абсолютно всеки би бил праведник, ако получава толкова голяма изгода от тази сделка. Бог не смята така: Той настоява, че Йов е благочестив, защото да бъдеш такъв е правилно. На което Сатаната отговаря: ако Бог накара Йов да страда, той ще се отвърне от него. И така, Бог казва на Сатаната да отнеме на Йов всичко, което притежава, но да не му нанася физическа вреда. Това е облог – почти неестествен начин да се изясни дали Сатаната ще успее да накара Йов да се отрече от Бога.

И Сатаната прави всичко по своите сили. Цялото имущество на Йов е разграбено – всичките му волове, магарета, овце и камили. Всичките му слуги са погубени от меч. И десетте му деца загиват по време на силна буря. Обвинява ли Йов Бога? Несъмнено би трябвало, защото в крайна сметка именно Бог е наредил на Сатаната да извърши всичко това. Но не, Йов страда със смирение и покорство: „Господ даде, Господ взе; да бъде благословено името Господне!“ (1:21).

В следващата сцена Божиите синове (ангелите), включително и Сатаната, се явяват отново пред Бога и Бог отново хвали Йов за твърдостта на вярата му. Сатаната обаче обяснява това с факта, че Йов не е изпитал страдание върху своето тяло; ако му се причини физическа болка, той ще прокълне Бога. И отново Бог нарежда на Сатаната да причини болка на Йов, но да му запази живота. И Сатаната „порази Йов с люта проказа от стъпалата на нозете му до самото му теме“. Йов стърже гнойта от кожата си с парче от глинен съд, а жена му му казва: „Похули Бога и умри“. Но той отказва: „Нима ще приемаме от Бога доброто, а злото няма да приемаме?“ (2:10). Той възнамерява да страда, ако е такава Божията воля, и няма да пита защо Бог постъпва така с него, нито ще се оплаква.

При Йов идват трима приятели: Елифаз, Вилдад и Софар. И едва го познават. Те ридаят горчиво и оплакват участта на Йов, като остават при него седем дни и седем нощи, без да проронят дума, просто споделяйки страданието му. На това място повествованието прекъсва, преди да премине в поетичните диалози на Йов с неговите „приятели“ – диалози, които заемат по-голямата част от следващите тридесет и девет глави, написани вече от друг автор.

И към тази история се връщаме едва в глава 42. Понякога разказът спира, защото Бог е ядосан на нещо, казано от тримата приятели, и нарежда на Йов да извърши жертвоприношение и да се помоли за тях. Накрая, след като преминава през изпитанието, без да се усъмни в Бога и без да го осъди, Йов получава щедра награда. Той придобива всъщност двойно повече от това, което е имал: овце, камили, волове и магарета. Раждат му се и седем нови синове и три дъщери. Живее дълго и умира щастлив.

В тази история е изложен доста опростен поглед върху проблема за страданието. Понякога страданието е проверка за силата на човешката вяра в случаите, когато в живота всичко се нарежда зле – или дори много, много зле. Тук Сатаната не трябва да се разглежда като изчадие на злото, което е причина за всички нещастия. Той е един от Божиите синове, член на божествения съвет, който причинява страдания на Йов само защото Бог му нарежда да го направи. Той изпълнява мисия, възложена му от Бога, чиято цел е една и съвсем не е да направи Йов нещастен. Тя се състои в това да се изясни дали предаността на Йов към Бога е следствие от стремежа му към по-добър живот и много блага, или е безкористна вяра, която ще остане непоклатима, дори и подложена на тежки изпитания. Тази история учи, че понякога страданието идва от Бога, който проверява по този начин дали ще Му останем верни. И ако отговорът е „да“, ще бъдем щедро възнаградени.

Това е нелоша история, въпреки че изглежда неправдоподобна на фона на реалното устройство на света. Но по-важното е, че поуката, която ни дава по темата за страданието, се отличава силно от казаното в средата на книгата, в поетичната част, написана от друг автор.

ОТСТЪПЛЕНИЕ

Нима Бог възлага всичко на плещите на Йов?

За много читатели краят на книгата „Йов“ носи значителен смисъл – с изключение на един важен аспект. Според краткия разказ, след като Йов издържал изпитанието и останал верен на Бога въпреки чудовищните страдания, които претърпял, Бог го наградил, като му дал двойно повече от това, което имал преди – двойно повече овце, магарета и волове. И му възмездил загубата на седемте синове и трите дъщери, като ги заменил с нови.

Но почакайте малко! Това има смисъл, когато става въпрос за добитък, може също така да се преумножи земята. Но могат ли да бъдат заменени децата? Ако изгубите дете, ще ви олекне ли при появата на ново? Означава ли това, че Бог може да позволи на Сатаната да убие десетте деца и да се разплати с Йов, като просто ги замени с нови („Не се тревожи, това беше само проверка!“)? За много читатели това е най-обезпокоителният въпрос в цялото Еврейско писание.

Поетичните диалози

Тъй като в поетичната част на книгата героите са същите като в повествователната проза, може да си направим извод, че или авторът на поезията е бил запознат с прозаичното произведение, или са съществували няколко души на име Йов с приятели, които се разхождали хаотично по Древния Израил и водели пространни беседи. Освен Вилдад, Софар и Елифаз, в поетичната част се появява и четвърти приятел – човек на име Елиу.

Нарекох тази обемна част от книгата „поетични диалози“. Това е така, защото тя е написана очевидно в поетична форма и се състои от дискусии между Йов и неговите приятели, в чиито приятелски съвети се усещат ясно враждебност и осъдителност. Диалозите включват редица жалби на Йов (който никога не се оплаква в повествователната проза; всъщност отличителната черта на образа му в прозата е, че той никога не се оплаква), всяка от които е последвана от коментар на един от приятелите му. Йов изразява недоволство от несправедливостта на случващото се с него, на което първият приятел му възразява, че може би все пак е заслужил това; Йов се оплаква отново, вторият приятел отговаря по същия начин; Йов се оплаква още веднъж, отговаря третият приятел. След това тази последователност се повтаря още два пъти, така че отделните глави представляват серия от три цикъла жалби и отговори. Съдържанието на третия цикъл е, за съжаление, малко неясно, защото преписвачите са копирали обемната книга в продължение на векове. В третия цикъл от жалби и отговори речта на Вилдад се състои само от пет стиха, а речта на Софар изобщо липсва; и което е по-забележително, самият Йов започва да се изказва в подкрепа на техните тези, въпреки че в останалата част от ръкописа се противопоставя. Най-вероятно поради грешка на преписвачите на Йов е била приписана речта на Софар, а и още няколко детайла са се объркали в процеса на преписването.

След тези три цикъла на оплаквания и отговори се появява нов приятел – Елиу, който се включва в диалога, засягайки същите теми и със същия подход като останалите трима приятели, с единствената разлика, че речта му продължава цели шест глави (32–37). Съществува мнение, че този откъс е бил включен в поетичните диалози от друг автор, който сметнал, че приятелите не са разкрили докрай своята гледна точка, и в крайна сметка е решил да го направи сам.

В процеса на изразяване на своите жалби и самооправдания Йов заявява, че иска лична среща с Бога, за да може да защити своята гледна точка и да докаже несправедливостта на своите страдания. В края на диалога, когато всички реплики са изказани, Бог се явява с размах като Всевишен властелин на всичко съществуващо и наставлява Йов (гл. 38–41). Йов дава неубедителен, плах отговор (42:1–6), след което поетичната част завършва.

Дискусията на Йов със своите приятели

Можем да разберем смисъла на взаимоотношенията между опонентите – Йов от една страна и неговите приятели от друга – като разгледаме първия цикъл от жалби и отговори. Йов започва с проклятие към своя живот, желаейки никога да не се е раждал: „След това Йов отвори устата си и прокле деня си. И започна Йов и рече: да погине денят, в който съм се родил, и нощта, в която е казано: зачена се човек!... Защо не умрях в утробата? Защо не издъхнах, щом излязох от нея? Защо ме поеха коленете? Защо бяха тия гърди, та да суча?“ (3:1–3, 11–12).

Елифаз отговаря пръв. Той не е много дружелюбен и предполага, че Йов не е чак толкова невинен и страданията му са всъщност заслужени:

7. Спомни си, погивал ли е някой невинен и къде са били изкоренявани праведните?

8. Както съм виждал, онези, които орат беззаконие и сеят зло, това и жънат;

9. от Божия дъх погиват и от диханието на гнева Му изчезват.

4:7–9

Елифаз продължава в същия дух цели две глави. Той убеждава Йов да се покае, за да може Бог да му върне предишния прекрасен живот. Но Йов не иска и да чуе за това. Ако е направил нещо нередно, заслужава да знае какво точно е то; от негова гледна точка той страда, въпреки че е праведник. А Бог не го оставя на мира, като го кара да страда отново и отново: „И отговори Йов, и рече… Научете ме, и аз ще млъкна; покажете ми в какво съм сгрешил. Колко силни са думите на правдата! Но какво доказват вашите изобличения? Моля ви, погледнете ме; ще говоря ли лъжа пред лицето ви? Погледнете ме отново - имам ли неправда? Вижте ме пак – моя е правдата. Има ли на езика ми неправда? Нима гърлото ми не може да различи горчивината? Когато си помисля: леглото ще ме утеши, постелята ще отнесе скръбта ми, Ти ме плашиш със сънища и ме ужасяваш с видения; и душата ми желае по-скоро да спра да дишам, по-скоро смърт, отколкото да се запазят костите ми… Докога няма да ме оставиш, докога няма да се отдръпнеш от мене, докога няма да ми дадеш да си преглътна слюнката?“ (6:24–25, 28–30, 7:13–15, 19).

След това Вилдад се опитва да изобличи рязко Йов (страдалеца!) в необоснованост на думите му и настоява, че той си е заслужил страданията:

2. Докога ще говориш така и думите на устата ти ще бъдат като силен вятър?

3. Бог променя ли съда? Или Всемогъщият променя правдата?

4. Ако синовете ти са съгрешили пред Него и Той ги е предал на последствията от беззаконието им.

8: 2–4

Помислете само, да кажеш такова нещо на човек, който току-що е загубил десетте си деца в трагичен инцидент. Вилдад продължава да настоява, че ако Йов се покае, всичко ще се върне по старому. От своя страна Йов възразява (гл. 9–10), като твърди, че вярва в своята невинност (9:15), но като обикновен смъртен е твърде слаб, за да се бори с Бога, който така или иначе не би го послушал, дори ако му се предостави такава възможност. Ако Бог му се яви, Йов, под тежестта на божественото Му присъствие, ще бъде принуден да се признае за виновен, дори знаейки, че не е виновен в нищо:

16. Да бях извикал, и Той да ми бе отговорил, не бих повярвал, че е чул гласа ми Оня,

17. който ме поразява с вихър и без вина умножава раните ми,

18. не ми дава да си отдъхна, но ме пресища с горчилки;

19. ако е за сила, Той е могъщ; ако е за съд, кой ще ме изправи срещу Него?

20. Ако почна да се оправдавам, моите уста ще ме обвинят; ако съм невинен, Той ще ме признае за виновен.

9: 16–20

След това идва ред на Софар, който вече е ядосан и повтаря обвиненията на другите двама приятели, сгъстявайки краските: „И тъй, знай, че Бог е забравил някои твои беззакония“ (11:6). И продължава ли, продължава…

Речта на Софар завършва първия цикъл. Двата последващи съдържат на практика същото. Йов е невинен и знае това; приятелите му смятат, че не е така, и го съветват настоятелно да се покае. Но Йов няма за какво да се кае. Той наистина е безгрешен и не заслужава тези страдания.

Няколко ключови момента от диалозите

В Диалозите се срещат няколко интересни момента. Като за начало, Йов не взема предвид това, че в крайна сметка ще му се въздаде за страданията, че всичко ще бъде така, както трябва, след края, в неговия задгробен живот. Според тази книга живот след смъртта не съществува: смъртта е краят на историята.

11. Както водите чезнат в морето и реката престава и пресъхва,

12. така човек ляга и не става вече; докато небесата не преминат, те няма да се събудят и няма да станат от съня си.

14: 11, 12

Понякога нападките на Бога срещу Йов са описани с невероятно жестоки и ярки изрази:

12. Бях в охолност, но Той ме разкъса, дори ме хвана за врата и ме строши, и ме постави за Свой прицел.

13. Стрелците Му ме обиколиха; пронизва бъбреците ми и не щади; излива жлъчката ми на земята.

14. Съсипва ме с удар върху удар; спуска се върху мене като исполин.

16: 12–14

През цялото това време Йов отстоява своята непорочност и отказва да признае грехове, които не е извършил. Неговите приятели не са прави, като твърдят, че страда заслужено. Той наистина е невинен:

5. Да не даде Бог да ви оправдая! Докато издъхна, няма да отхвърля непорочността си от мене.

6. Правдата си ще държа и няма да я оставя; докато съм жив, сърцето ми няма да ме изобличи.

27:5-6

В крайна сметка (преди дългата реч на Елиу) Йов се обръща с молба към Бога да му се яви и да му даде възможност да се защити лично:

35. О, да имаше някой да ме слуша! Ето, виж тук подписа ми; Всемогъщият нека ми отговори! И да имах акта, който моят противник е написал!

36. Ето, на рамо щях да го нося, за венец щях да го привържа на себе си!

37. Щях да му дам отчет за стъпките си; като до княз щях да се приближа към него.

31:35-37

Както се казва, внимавай какво си пожелаваш. Бог се явява все пак на Йов. Но не му дава възможност да отговори или да се защити. Вместо това се явява в цялото си могъщество и смазва Йов със своето божествено величие, като решава да се появи заедно със силна буря, и го укорява за всичките му думи и за оспорването на волята на Бога, който може и прави това, което сам реши, защото само той е Всевишният:

1. Тогава Господ отговори на Йов из бурята и каза:

2. Кой е тогава този, който помрачава Моя съвет с неразумни думи?

3. Препаши сега кръста си като мъж и ще те попитам; и ти ми отговаряй.

4. Къде беше ти, когато основах земята? Извести, ако си разумен:

5. Кой определи мерките ѝ? (Ако знаеш.) Или кой опъва връв за мерене по нея?

38: 1–5

16. Прониквал ли си до изворите на морето? Или ходил ли си да изследваш бездната?

17. Откриха ли се пред тебе вратите на смъртта? Или видял ли си сенчестите врати на смъртта?

38: 16, 17

33. Познаваш ли законите на небето? Установяваш ли неговото владичество върху земята?

34. Издигаш ли гласа си до облаците, за да те покрият изобилни води?

38: 33, 34

Йов отговаря на впечатляващата демонстрация на божествена мощ – само Бог е Всевишен, а Йов е в сравнение с него никой – със смирение: „Ето, аз съм нищожен; какво да Ти отговоря? Слагам ръка на устата си.“ (39:34). Но на Бог това не му е достатъчно. Той отново се обръща към Йов, пак изсред бурята:

2. Препаши сега като мъж кръста си: Аз ще те питам, а ти Ми отговаряй.

3. Нима искаш да отхвърлиш Моя съд, да Ме обвиниш, за да се оправдаеш?

4. Нима имаш мишца като Божията? И можеш ли да гърмиш с глас като Неговия?

40:2–4

Това продължава още две глави, след което Йов, сломен и неспособен да изрече и дума в своя защита, просто казва:

2. Зная, че всичко можеш и че никое Твое намерение не може да бъде възпрепятствано.

42:2

5. Слушал бях за Тебе с ухото, но сега окото ми Те вижда;

6. затова се отричам от думите си и се кая в пръст и пепел.

42:5, 6

И с това поетичната част завършва.

Години наред учените правели множество предположения как да се тълкуват взаимоотношенията между Бога, явяващ се в бурята, и Йов, треперещ от страх пред него. Важно е да решим как да интерпретираме тези отношения, защото в известен смисъл същината на целия поетичен диалог се основава на начина, по който възприемаме неговия финал. Едно нещо е ясно за всички тълкуватели: възгледите на традиционната мъдрост са погрешни; твърдението, че само грешниците страдат, а праведниците процъфтяват, е далече от истината. Йов наистина не бил виновен за нищо, но му се е наложило да търпи мъки. Защо? Отговорът зависи от това как разбираме сцената с явяването на Бога във финала на книгата и отговора на Йов.

Сред най-популярните тълкувания могат да се откроят следните:

• Йов получава в крайна сметка това, което желаел (в добрия смисъл) – среща с Бога. Тази интерпретация е по същество вярна, но проблемът е, че всъщност Йов не получил желаното, а той е искал шанс да се защити пред Бога. Бог така и не му предоставил този шанс, като не му дал възможност да говори – очевидно е, че Бог просто не се интересува какво точно иска да каже Йов.

• Йов признава все пак вината си пред Бога, веднага щом Той му се явява. Проблемът с тази гледна точка е в това, че Йов не признава, че е виновен, а само че е смъртен, и нищо повече. Йов не смята, че е направил нещо лошо – макар и само защото наистина не е направил нищо лошо, – той само признава, че е допускал напразно мисълта, че може да се оправдае пред Бога.

• Йов трябва да стигне до разбирането, че е редно да разглежда личните си проблеми в ракурса на световните, че в сравнение с глобалните въпроси, засягащи всичко съществуващо, неговите преживявания не са толкова съществени. Уловката е, че този прочит предполага, че страданията на Йов са уместни, защото той е само малка част от глобалния световен ред. Но това далече не е единственото, за което говори Бог, и то противоречи на смисловия заряд на книгата като цяло.

• Йов трябва да осъзнае, че Бог има твърде много грижи, управлявайки цялата Вселена, и просто няма време да решава индивидуални проблеми. Въпросът е в това, че тази гледна точка също не може да бъде приложена към цялата книга. Работата не е там, че Бог не участва в живота на Йов, занимавайки се с останалия свят; напротив, Бог се е намесва в живота му твърде често – не го оставя на мира и го наказва, въпреки че Йов е безгрешен и не е извършил нищо лошо.

• Как тогава да тълкуваме съдържанието на поетичния диалог? Ключът към разбирането може да се крие във факта, че Йов търси отчаяно отговор на въпроса защо са му се паднали такива страдания, а Бог така и не му отговаря. Да разгледаме и двете речи на Бога. Той не обелва и дума защо се случва всичко това с Йов. Дори не казва, че Йов си е получил просто заслуженото (за което толкова дълго са настоявали приятелите му), или че това е изпитание за неговата вяра (както е посочено в прозаичната част), или че всичко е дело на Сатаната, или има някаква друга причина. Той не дава никакъв отговор. Вместо това Бог съобщава на Йов, че той, Бог, като Всевишен, не е длъжен да отговаря на въпросите на обикновените смъртни и че всяко търсене на отговор, истина и разбиране оскърбява него и неговите божествени права. Бог не може да бъде питан за нищо и не трябва да се опитваме да намерим причини за този факт. Всеки, който се осмели да предизвика Бога, ще бъде незабавно изпепелен, стрит на прах от силата на божественото присъствие, принуден да се разкае преди всичко само за желанието си да търси отговор. Решението на проблема със страданието е, че такова решение не съществува и не бива да очакваме да го намерим. За да не оскърбим Бога.

В крайна сметка стигнахме до такава интерпретация на проблема за страданието, с която останалите автори на Библията несъмнено не биха се съгласили (включително авторът на повествователната проза, с която започва и завършва книгата „Йов“). Нима Бог може да измъчва, да осакатява и да убива безнаказано, само защото е Бог? Без каквито и да било видими причини? И ако Бог постъпва по този начин, могат ли тези постъпки да се считат за правилни? Дава ли неограничената власт неограничени права? И нима ние, смъртните, които притежаваме разум и разбиране за добро и зло, нямаме дори правото да търсим смисъл, не можем дори да попитаме „защо“?

И като останалите книги от скептичната традиция, книгата „Йов“ оставя след себе си повече въпроси, отколкото отговори.

(Следва)