МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „ПАЦИЕНТКА“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“

1926 г. – „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ПАЦИЕНТКА

В селската болница Анися дойде от тридесет версти.

Тръгна на разсъмване и по пладне спря пред бялата едноетажна къща.

— Хирургът приема ли? — попита тя един мъж, който седеше на прага.

— Хирургът ли? — попита мъжът с интерес. — Да не си нещо болна?

— Болна съм — отговори Анися.

— Аз, мила моя, също съм болен — каза мъжът. — Преядох с просо… Седми съм по ред.

Анися върза коня за плета и влезе в болницата.

Фелдшерът Иван Кузмич приемаше болните. Той беше дребен, старичък и ужасно прочут. Всички наоколо го познаваха, хвалеха го и без причина го наричаха хирург.

Анися влезе в стаята, поклони се ниско и приседна на края на стола.

— Болна ли си? — попита Иван Кузмич.

— Болна съм — каза Анися. — Цялата съм болна, отвсякъде. Всяко кокалче ме боли и трепери. Сърцето ми гние живо.

— И защо така? — попита равнодушно фелдшерът. — Откога?

— От есента, Иван Кузмич. От самата есен. През есента се разболях. Като си дойде, знаете ли, съпругът ми Димитрий Наумич от града, тогава се разболях. Стоя си аз, например, до масата и точа в брашното питки. Димитрий Наумич ги обичаше много тези питки. Къде ли е сега, мисля си, Димитрий Наумич? В града е - съветски депутат...

— Почакай, жено — каза фелдшерът, — разправяй, ама не се увличай. От какво си болна?

— Ами нали това казвам — рече Анися, — стоя си до масата, точа питки... Изведнъж леля Агафя тича като овен и маха с ръка. „Ела, вика, Анисюшка, ела по-скоро. Твоят май си е дошъл от града и върви по улицата с торба и тояга“. Сърцето ми се сви. Краката ми се подкосиха. Стоя като глупачка и мачкам питките... След това ги зарязах, изтичах на двора. А на двора слънцето играе, играе. Въздухът лек. А вляво, ей там до обора, стои жълтото теленце и плаши с опашката си мухите. Погледнах теленцето — сълзите ми капят. Ето, мисля си, ще му се зарадва Димитрий Наумич на това жълто теленце...

— Я чакай — каза мрачно фелдшерът, — говори по същество.

— Аз това и разправям, скъпи Иван Кузмич. Само не се сърди. Говоря сериозно… Изтичах пред портата. Гледам така, знаеш ли – вляво църквата, една коза се разхожда, петел рови с краче, а вдясно, точно по средата, гледам – Димитрий Наумич идва. Погледнах го. Сърцето ми се сви, напъна ме хълцане. Ох, мисля си, майчице свята, пресвета Богородице! Ох, мисля си, лошо ми е! А той върви един такъв сериозен, със ситна крачка. Брадата му се вее на вятъра. И е с градски дрехи. И с половинки… Като видях половинките, сякаш нещо се скъса в мене. Ох, мисля си, къде аз такава, необразована, ще съм му лика-прилика, като той е може би пръв човек и е съветски депутат… Заковах се като глупачка до плета и не мога да мръдна. Ровя с пръсти клечките на плета и стоя. А той, Димитрий Наумич, съветският депутат, се приближава към мене със ситни крачки и ме поздравява.

„Добър ден – вика, – Анися Василиевна. Колко време – вика, – не сме се виждали с вас…“ А аз, глупачката, вместо да грабна торбата от Димитрий Наумич, гледам му половинките и не мърдам. Ох, мисля си, отвикнал е от мене моят човек. Половинки носи. С градски момичета, може би с комсомолки, си говори.

А Димитрий Наумич отговаря басово: „Ох, казва, каква си такава. Проста си, казва, Анися Василиевна. За какво, казва, ще си говоря с тебе сега? Аз, казва, съм човек просветен и съветски депутат. Аз, казва, може би четирите правила на аритметиката зная. Дроби, казва, мога да смятам... А ти, казва, виж каква си! Сигурно, казва, и фамилията си не можеш да подпишеш на хартия? Друг на мое място направо би те зарязал за това, че си проста и необразована.“

А аз стоя до плета и мълвя: демек, разбира се, Димитрий Наумич, зарежете ме такава, какво ви струва.

А той ме хваща за ръката и отвръща: „Пошегувах се, Анися Василиевна. Не го мислете. Аз, казва, просто така. А вие...“ Сърцето ми пак се сви и ме напуши хълцане.

„Аз, казвам, Димитрий Наумич, бъдете спокоен, също мога, разбира се, да науча и дробите, и четирите правила. Или да си подписвам фамилията на хартия. Аз, казвам, няма да ви посрамя, вас, образования човек...“

Фелдшерът Иван Кузмич стана от стола и се разходи из стаята.

— Хайде, хайде — каза той, — стига, увлече се в приказки... От какво си болна всъщност?

— Дали съм болна ли? Ами сега ми няма нищо, Иван Кузмич. Като че ли ми поолекна. От здравето не мога да се оплача... А пък той, Димитрий Наумич, вика: „Пошегувах се — казва, — аз“. Ужким, значи, на шега го е казал.

— Ами да, пошегувал се е — каза фелдшерът. — Разбира се, че се е пошегувал... Да ти дам ли някакви прахчета?

— А, не трябва — каза Анися. — Благодаря ти, Иван Кузмич, за думите. Сега, разбира се, ми олекна доста. Много ти благодаря. Довиждане.

И Анися, оставяйки на масата вързопчето със зърно, тръгна към вратата. После се върна.

— А дробите, Иван Кузмич... Къде да питам сега за тия дроби? При учителя ли да ходя?

— При учителя — каза фелдшерът, въздъхвайки, — разбира се, при учителя. Това не е медицинска работа.

Анися се поклони ниско и излезе на улицата.

1924 г.