ДМИТРИЙ ГЛУХОВСКИЙ / „ОПЕНХАЙМЕР“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

— Сваляй панталоните, кучи сине — Саид изпъчи борческите си рамене и, като се почеса сладко, посегна към катарамата на колана си.

— К`во правиш, бе? — отстъпи назад Серьога. — К`во правиш?..

— Ще ми бъдеш дъщеричка — каза почти ласкаво Саид. — Нали ти трябва татко тук, а? Как ще си без татко тук, в тайгата? Ще те изядат мечките.

— Какво говориш, Саид? — Серьога пресипна от вълнение, от ужас. — Аз на момчетата… На полковника…

— Ти опитай, кучи сине — озъби се Саид, разкривайки белите си вълчи зъби. — Нали сме с тебе след два дена заедно на дежурство, в шахтата. За една седмица. Ти, аз и Дауд. А твоите момчета ще останат тук. И другарят полковник ще остане тук. А ние тримата ще отидем да посрещаме Нова година.

— Какво говориш, бе Саид — повтори отчаяно Серьога.

— Аз, кучи сине, искам да се сприятелим предварително — Саид бавно, проточено изплю кафяво на бетонния под. — По-добре ще бъде да отидем там като приятели — той разкопча катарамата.

Серьога тръсна глава и с къс замах удари с юмрук могъщия дагестанец по синята набола буза: сутрин той се бръснеше, а още към обяд отново му набождаше.

Удари го непохватно, неумело: в Питер живееше в самия център, баща му – учител по история, майка му – биоложка; не детство, а инкубатор. Ако имаха пари, задължително щяха да го отърват от казармата. Но не събраха.

Саид дори не се олюля. Измъкна с едно движение колана от панталона си, съкруши с небрежен удар хилавия Серьога, уви кадифената му мършава шия с черната прошита кожа. И започна да навива колана на юмрука си.

— Свършено е с тебе, кучи сине — зашепна той разгорещено, по-силно, отколкото Серьога хриптеше.

В този момент зелената шперплатова врата, която някак си прикриваше мръсната паст на войнишката тоалетна, се отвори с трясък и се блъсна в стената.

— Магомедов! — долетя заплашително от входа през димната завеса, лъхаща на хашиш. — Тук ли си?

— Тук съм, другарю майор — отвърна лениво Саид. — Нещо ми е лошо.

— Ела, имаме един разговор! — майорът остана на прага и не смяташе да влиза вътре.

Саид пусна задушаващия се Серьога от примката, ритна го в корема и прошепна:

— Мълчи, разбра ли? Кажеш ли му нещо — през нощта ще те обесим с моите хора. Мълчи.

* * *

Цялата казарма беше боядисана с блажна боя – до кръста в зелено, а нагоре до тавана в бяло – общо взето, боядисана така, както и в цялата останала страна. Само в офицерския клуб стените бяха облицовани с мизерна ламперия, наклепана както дойде с байц. Нищо, пак е уютно. В ъгъла върху неуместно нощно шкафче за женски заврънкулки – очевидно задигнато от нечий дом – стоеше жалък телевизор, купен от китайците на пазара или дори разменен срещу крепостен войнишки труд в китайските им градини.

Телевизорът – прозорец към далечната Москва – показваше през налитащия сняг от смущения Главния канал. Важните новини бяха свършили, в края на обзорната емисия даваха нещо от Америка. Оттук Америка беше много по-близо от Москва. Затова и поделението се намираше тук: от тези места до Сан Франциско полетът е седем минути.

Барак Обама говореше пред военнослужещи от американската база в Кандахар. Военнослужещите бяха като подбрани – във всички цветове на дъгата, жени и мъже поравно, охранени до пръсване, и всичките – с челюсти като на московско куче пазач.

Мутрите им лъщят, униформите – чисто нови. Кучи синове.

Президентът – кафяв, атлетичен и с щръкнали уши – обясняваше нещо за националните интереси, не искаше да се изтегли от Афганистан и хвалеше героичните мъже и жени, които носят с чест бремето на дълга. Мъжете и жените бяха ококорили предано оловните си очи и дъвчеха рефлекторно.

– Защо е ходил при тях, а, Александър Иванич? – попита подозрително Армен, докато палеше „Марлборо“ и с кривите си пет пръста разсейваше сивия дим, закрил Обама.

– Американската Коледа беше тази седмица, Газарян – изсмука храчката си полковникът. – Довлякъл се е да поддържа бойния дух. Родината помни за вас и разни такива работи.

– При нас да беше дошъл някой, а, другарю полковник? – изпусна синкав облак Газарян.

– Да, ама не – възрази другият.

– Не, сериозно! Защо при тях хората служат като хора, получават нормални пари, пък и президентът им идва за Коледа? Сигурно им е донесъл специални дажби… – въздъхна завистливо Армен.

На вратата се почука.

Полковникът не помръдна: с кафявия президент бяха вторачили погледи един в друг и никой не искаше да отмести очи пръв. Армен се изправи, опъна ризата си, хвана дръжката.

На прага стоеше сержант Колосов, току-що преместен от друга част. На вид хилав, необщителен и тук на никого особено ненужен: половината част – дагестанци, другата половина – сибиряци. А този – ленинградчанин. Но инат: личи си, че често са го били, но така и не са му избили глупостите от главата. Полковникът обичаше принципните: с тях не можеш да се сприятелиш, което означава, че можеш да ги скъсваш от работа. Ето, току-що го пратиха, а веднага ще го засилим за една седмица в мината. За празниците. Нищо, нека посмее да гъкне.

— Какво има, сержант? — попита Армен, гледайки встрани от Колосов.

— Другарю майор… Аз при другаря полковник…

— Докладвайте на мене — намръщи се Газарян.

— Моля ви… Може ли да бъда в друга смяна на дежурство? Аз… Не мога да отида сега. В мината. Моля ви.

— Ми-и-ирно! — изрева Армен така, че даже смущенията на екрана се усилиха. — Има разпределение, има заповед. Изпълнявайте!

— На мене… Спукана ми е работата, другарю майор, ако отида. Там ще си остана… Аз с дагестанците…

Газарян почервеня и се наля сякаш с чужда кръв.

— Няма никакви дагестанци, сержант! Всички сме военнослужещи от руската армия! Като отидете — ще се сработите за една седмица!

Той избута навън в коридора посърналия Колосов и тръшна гневно вратата. Върна се в своя ъгъл, тръсна квадратната си къдрава глава и запали отново угасналата цигара. Никакво марлборо не е това, разбира се, а китайски боклук. Сигурно го пълнят с чай, мошениците му теснооки.

— Ще потърпи — каза студено полковникът. — Аз също посрещнах първата си казармена Нова година в една шахта. И също с абреки. И нищо. Жив съм.

На екрана Барак Обама вече раздаваше подаръци на щастливи и горди американски военни. А после ей така, съвсем свойски, отиде в тяхната войнишка столова да дъвче хамбургери.

— Мамка му чернокожа — резюмира Александър Петрович и се изхрачи в пепелника. — Не се отнася за тебе, Газарян.

* * *

Вездеходът плуваше, поклащайки се по навятата от пресен ронлив сняг ледена кора, отдалечавайки се от поделението почти до самите граници на полковия периметър: по невидима в „Гугъл мапс“ пътека, през вълшебната бяла тайга — към скритата в защитено място горска постройка. Водачът — мрачен и мълчалив — беше изцяло съсредоточен върху пътя: виелицата се засилваше и да се отклониш встрани беше по-лесно от лесното.

В кабината, освен него, седяха Серьога, стиснал до побеляване на пръстите служебното си олъжие, и разположилите се по господарски на задната седалка Саид и Дауд. От предното стъкло тази тревожна картина наблюдаваха със сдържано любопитство Националният лидер с шлем на летец-изтребител и една порочна мадама с неестествено розови и перпендикулярни цици, изрязана от „СПИН инфор“.

Серьога отиваше към шахтата като за последен бой; познаваше добре дагестанците още от предишното си поделение и затова не разчиташе на прошка. Пред свидетели нямаше да направят нищо, но щом останеха насаме с него в зазиданата на тридесет метра дълбочина консервна кутия на командния пункт — край.

Има неща, с които не може да продължиш да живееш. Ако го пребият до смърт — нищо, ще се оправи. Ако го направят инвалид — ще му е гадно да живее, но е възможно. Но ако го „опитат“ — такова нещо не се забравя никога. По-добре инвалид. А още по-добре да пукне.

Но тук вече както дойде… Ако успее да ги изпревари — ще трябва да бяга веднага в гората. Но така или иначе после ще го намерят и или ще го застрелят при задържането като дезертьор, оказал съпротива, или ще го арестуват, а в ареста ще му пуснат дагестанец. И това се случва.

Ако няма късмет, ще го пратят на майка му в цинков ковчег, който не трябва да се отваря. Ще кажат, че е настинал, двустранна пневмония, не успели да го спасят. Или ще му сложат някоя друга диагноза. Главното е да не позволят на майка му да отвори капака. Серьога се беше метнал на нея, на майка си, такъв принципен беше. Ако настоява да отворят капака, край, повече нямаше да види покой. И нищо нямаше да може да направи, само щеше да се съсипе.

Серьога си представи как се обаждат на майка му в двустайния им апартамент в Купчино, на седмия етаж, вляво от шахтата зя боклук, за да ѝ кажат, че е станал нещастен случай…

Преди майка му и баща му да се разведат, живееха на „Лиговски“ в просторно старо жилище с тавани, високи почти четири метра. От едното хубаво жилище излязоха два орязани, от един общ живот — три разпокъсани. При майка му разривът мина гладко, след поредиците от бащини изневери, но за петгодишния Серьога беше като гръм от ясно небе; момчето се отдели от баща си болезнено, с кръв и плът.

И Нова година никога не беше вече същата след преместването в Купчино, както преди на „Лиговски“. Изведнъж престана да бъде вълшебен празник и се превърна в най-горчивия и празен ден в годината. И последният път, когато Серьога видя Дядо Мраз, беше точно тогава, преди развода.

Той идваше винаги при Серьога половин час преди камбаните на Кремъл. Звънеше на вратата и Серьожка тичаше да отвори. Първо добутваше табуретката до тапицираната с изкуствена кожа врата, поглеждаше през шпионката, после издаваше победоносен вик и започваше да отключва бравите. Влизаше белобрад старец — понякога заснежен, понякога съвсем топъл, домашен, бъркаше в чувала и вадеше от него точно онова, за което Серьога най-много от всичко на света си мечтаеше. После го съветваше да слуша родителите си, а като тръгне на училище, да учи историята повече от биологията, сбогуваше се като с голям човек — със стискане на ръка, и изчезваше. А след това все едно от работа или от гости се връщаше баща му. Последния път Дядо Мраз донесе на Серьожка пожарна кола.

На следващата година, щом Серьога само спомена, че чака новогодишния вълшебник, беше му обявено с учителски официален глас, че не съществува никакъв Дядо Мраз, че детството е свършило и че е време той, такъв голям мъж, вече да порасне. След това майка му се заключи в банята и пусна водата. После, разбира се, му се извини, те се сдобриха и се прегърнаха, но детството наистина свърши точно тогава.

Пожарната кола надживя всички останали играчки и когато Серьога заминаваше за военното окръжие, тя стоеше все още върху гардероба в стаята му. Докато чистеше, майка му винаги се качваше на една табуретка, сваляше я и след като я избършеше от праха, я връщаше грижливо на мястото ѝ.

Баща си повече не видя.

— Пристигнахме! — обърна се шофьорът. — Не бързайте да слизате, трябва да се свържа с нашите да изключат алармата.

Около сгушената сред разклонените ели караулка се простираше минно поле, а зад него — до кръста потънала в сняг ограда от колове с бодлива тел. За да се влезе зад оградата, трябваше да направи връзка с дежурната смяна или ръчно да се въведе секретен код на една малка, незабележима вратичка. Караулката беше изградена от силикатни тухли и най-много би приличала на незаконен гараж, ако не беше увенчана с кръгла кула — управляема отдолу едрокалибрена картечница.

Радиото отвърна с фъфлене, вратите на портала трепнаха, но заседнаха в дълбокия сняг. Ругаейки, шофьорът отлепи замръзналата врата на колата и скочи в преспата. Разчисти някак си наносите, освободи вратите и подкара машината към караулката.

Това е. Пристигнаха.

В къщичката от бели тухли имаше мазе. В него — стълбище от сто и петдесет стъпала, водещо надолу към криптата на командния пункт.

Огромна куха пура, сякаш изправена на задната си част подводница, погребана в тукашната замръзнала земя и също като живите, истински подводници, разделена на помещения. Последното, единадесетото — обитаемо. В него — древна ЕИМ, няколко нара, протрито кресло с нарязана сива кожа, железни стени, железен под, железен таван. В това помещение Серьога трябваше да прекара една седмица заедно със Саид и Дауд.

На петстотин метра северно имаше още една шахта, а трета — на един километър западно. И в тях дремеха, окачени на своите опори, две междуконтинентални балистични ракети „Топола“. Една от тях беше напълно достатъчна, за да превърне в прах и пепел Западното крайбрежие на САЩ.

Забуча и запълзя осемстокилограмовата врата и от недрата на шахтата се показаха бледи подземни жители. Кой знае какво им се беше случило там за една седмица…

Пъпчив лейтенант отдаде подигравателно чест на Серьога.

— За много години!

* * *

Случи се то, каквото се случи.

Тъкмо преди Нова година полковникът се скара с жена си. Започна се с това кой да чисти картофите, а завърши с пропиляната младост и мизерното съществуване в тази забравена от бога дупка, която човек дори улус не би нарекъл. Не, не свърши само с това: после стана дума и за приятелките ѝ, омъжили се за инженери и живеещи сега безгрижно в Новосибирск, и за заплатите, и за жилището, и като цяло за армията, включително и за Главнокомандващия, но най-вече все пак именно за Александър Петрович. След Главнокомандващия полковникът не пожела да слуша повече — появи се повод да не изтърпи, хвърли мокрите картофи в легена и се изниза навън от малкото жилище.

Стигна ядосано до офицерския клуб, където ергенът капитан, лейтенантите и присламчилият се към тях поради някакви свои обстоятелства Газарян вече отваряха усърдно консервирана хамсия. Така да бъде. С мъже е по-задушевно.

Водката, вярно, се оказа само някаква мътно-китайска, уж оризова, но може и да беше диверсия. Не опиташ ли — няма как да разбереш. Е, наляха.

Започнаха да пият с патриотичен тост, с пушено-сушен салам и с две къси и едно проточено „ура-ура-ураааа!“.

Скоро хамсията потегли на последно плаване по огнената река, синият екран светна с гримираните мутри на московските педерасти, а след няколко часа Президентът — нашият, истинският, не тяхната чебурашка — трябваше да надникне проникновено в душите на своите поданици.

Празничната атмосфера се нажежаваше. Душевната болка беше като слънчогледово олио: водката на потенциалния противник лягаше върху нея незабележимо и сякаш безследно. Но на тази язовирна стена все някога ѝ беше съдено да се скъса и тогава нахлулият изведнъж оризов спирт заплашваше със страшни бедствия. Като разлив на река Хуанхъ. Кучета теснооки.

Стената се скъса, преди Главнокомандващият да успее да вземе думата. И то много неочаквано.

— Атомната бомба е изобретена от Опенхаймер. Робърт. Той бил главен в ядрената програма на американците — в настъпилата внезапно тишина, вятър утихнал преди буря, несигурно и не твърде уверено говореше Армен. — Чел съм това. И ето, той, когато взривил първата бомба, знаеш ли какво казал? Сега, казал, аз съм Смъртта, разрушителят на световете… Разбираш ли?

— К'во ми го дрънкаш тоя твоя Оп… пенхаймер — изрече отмерено Александър Петрович, гледайки тежко изпод почти неандерталските си вежди. — Тук при нас всеки сержант е и Смърт, и разрушител на светове. И нищо.

— Опенхаймер, между другото, като видял Хирошима и Нагасаки, до края на живота си се борил срещу ядреното оръжие — добави съвсем не на място Армен.

— И това е доказателство! — полковникът обърна чашката и изпъшка юнашки. — Ще ни се пънат те на нас с тяхното оръжие, ама не им стиска!

— Аз съм сигурен — подкрепи началника си капитан Симонов, — че който и да е Магомедов ще изтрие за нула време Лос Анджелис от лицето на земята и ще го е грижа само за отпуската, да го пуснат в града да чукне нещо за проявената доблест.

— Е, и какво от това? — премести тежкия си поглед към капитана Александър Петрович. — И аз бих го изтрил този техния Лос Анджелис, ако Родината заповяда. И без такава заповед бих го изтрил. Майната им!

Офицерите притихнаха. Неразрешеното унищожаване на Лос Анджелис сякаш не можеха да подкрепят, но и да нарушават субординацията не беше желателно. Главнокомандващият все още не се беше изказал.

— Газарян! Хайде да пикаем! — заповяда полковникът.

Застанал под глухото сибирско небе, Александър Петрович изливаше жълто върху заснежения плац, като на два пъти уцели закачливо дотичалата да се гали овчарка. Газарян стоеше до него, но се държеше независимо. Пикаеше повече от уважение към по-старшия по звание, отколкото по нужда.

Пикаеше и предчувстваше неизбежна откровеност. Не се излъга.

— Гледах го днес техния Обама — въздъхна полковникът, докато се закопчаваше. — И ми стана едно такова обидно за Родината… Стърчим някъде на майната си, Армен… Бойно дежурство, мамка му… Нашите „Тополи“ стигат да пратим по дяволите и Европа, и Азия… Но на никого не му трябват. На никого, Армен… — прошепна горчиво той.

Газарян сви челюсти, но в полумрака на плаца, оскъдно осветен от жълтите квадратчета на прозорците, това не се видя. Съвсем наблизо виеха вълци и почти неразличимо им пригласяха тичащите по периметъра овчарки.

— На никого нищо не трябва, Армен… Армията не е нужна на страната, ние с тебе не сме нужни на армията, войничетата не са нужни на нас… Когато посрещах онази Нова година, най-първата, в шахтата… Такава мъка беше. С тъпи кавказци я посрещах… Това не се отнася за тебе, Армен… И само си мислех: не се скапвай. Потърпи заради каузата. Родината помни. Родината знае… Дръжки! — Александър Петрович тресна с юмрук по заледения перваз на вратата. — Седя си тук, където седях, и докато ми побелеят топките, все тук ще седя. И нищо не защитаваме, Газарян. Просто си убиваме времето. Чакаме да пукнем. А Родина вече никаква няма. Отдавна я просрахме…

— Още водка, другарю полковник? — попита съчувствено Армен.

— Тъй вярно — дъхна на първак Александър Петрович.

Майорът изтича, донесе преполовена бутилка, предложи на полковника да отпие пръв, после отпи и той.

— Ето че ти за Опенхаймер преди малко… Той бил възрастен мъж, нали? А нашите? Хлапета, мамка му! Измъкнали са ги от домовете им — белите, а зверчетата — от аулите, нямам тебе предвид, и тук, при нас, на края на света… Сукалчета… Деца! И ето, Нова година, а те стърчат там, в шахтата… Поне някой да ги беше поздравил… Поне нас някой… Никой за нищо не го е грижа…

И ето че тук дигата започна наистина да се пропуква по шевовете. Не, не беше добра тази водка… Предателство! Предателство!

— Е да… Да дрънкаме всички сме големи майстори… — сякаш слушайки се отстрани и изтръпвайки от току-що изреченото от самия него, заяви Газарян. — А да направим нещо… Ето, да отидем при тях сега… Да отидем в шахтата и…

— Какво ти става? — хлъцна сурово полковникът. — Офицерската дума, мутро, на съмнение ли подлагаш?! Аз веднага! Аз, мамка му, дори с дрехи на Дядо Мраз! Искаш ли на бас?! — запали се той.

— Хо… Хо… — отначало закима с глава, а после я завъртя Армен. — Другарю полковник… Тук това… От елхата остана… Нали за децата във военното градче правихме… Общо взето… Ами, червеният халат е там, и брадата…

— Давай ги насам! — изцъкли свирепо очи полковникът. — Да поздравим момчетата! Нова… Ех… Нова година. Ще отидем до там. Шахтата… Ще инспек… Ще инспек… Ек…

* * *

Осемстотинкилограмовата врата се претърколи и застана на мястото си, резетата изтракаха. Някъде горе, бучейки, потегли вседеходът, който разрязва с фаровете си мрака, за да отведе свършилите дежурството си бойци. Портите са затворени.

— За много години, кучи сине — усмихна се Саид и бутна Серьога надолу. — Днес ще празнуваме. На баня ходил ли си?

— Я върви на майната си!

Серьога свали автомата от рамото си, но дагестанецът измъкна с лекота цевта от пръстите му и изпрати с един ритник момчето да се търкаля надолу по стъпалата. Спусна се нехайно до площадката, сграбчи Серьога за яката, разтърси го във въздуха като кукла и го хвърли по-надолу. От разцепената му вежда потече кръв, от болка му притъмня пред очите. Дауд слизаше последен; не участваше, но и не пречеше.

— Тук има сто и петдесет стъпала — настигна Саид опитващия се да отпълзи Серьога. — Всичките ще ги преброиш с мутрата си, кучи сине. А после ще те имам... След това ще побеснееш и ще се нахвърлиш върху нас, докато изпълняваме служебните си задължения. По-нататък сам се сещаш... Ние нищо, ние изпълняваме служебните си задължения...

Серьога спечели една секунда, успя да се изправи и с всичките си останали сили заби ботуша си в щръкналия вече чатал на Саид. Саид изохка, клекна, но в този момент долетя Дауд, сграбчи Серьога за косата и го фрасна в стената, в бетона.

— А после ще намерим майка ти и ще я имаме и нея… — изсъска смрадно той право в душата на Серьога.

Колосов се изхитри, завъртя се и захапа с зъби брадичката на Дауд, хвана го за якето — нещо остана в ръката му, после опъна с пръсти ухото му и с всички сили се втурна надолу по стъпалата. В гърлото му клокочеше, сърцето му вреше, в главата му биеха барабани. Омраза! Животински страх и животинска омраза!

По-надолу, по-надолу! Зад него изщрака затвор, но не посмяха да стрелят. Проклинайки Серьога, се втурнаха подире му, но той вече имаше преднина.

Стигна първи до единадесетото помещение и блъсна стоманената врата в изкривената мутра на Саид.

Разтвори длан — а в нея ключът. Вторият. Първият му го беше дал пъпчивият лейтенант. Като му честити настъпващата година.

А за изстрелването бяха нужни само двата ключа и кодът. Само че ключовете трябваше да се завъртят едновременно… Но и за това имаше начин, трябват само бърсалка с дълга дръжка и тел.

Серьога щракна превключвателя.

— По-добре отвори сега — измърмори глухо Саид иззад стоманената преграда. — Няма да излезеш жив оттук, разбра ли?

— Върви на майната си — прехапа устни Серьога.

— Ще те заколим като овен… Гърлото ще ти… После ще отидем в твоя Питер… — не спираше Саид.

Колосов мълчеше. Опитваше се да се успокои и изучаваше апаратурата.

— Все пак ще излезеш рано или късно! Ще ти се дояде и ще излезеш! А ние ще почакаме! Имаме с какво да си уплътним времето!

Серьога усети изведнъж лека, почти неуловима миризма на хашиш. Саид млъкна за малко — явно си дръпваше. После през стоманата се дочу — приглушено, доволно:

— Какво си притихнал там, кучи сине? Предай се!

— От кой град си, Саид? — попита изведнъж Серьога, опрял чело във вратата.

— Какво те интересува? Близо до Махачкала!

— Няма значение, Саид! — почти изкрещя Серьога, усещайки как вътре в него се надига и разпъва гръдния му кош злобно ликуване. — Сега цял Дагестан ще го отнесе!

— Лъжеш, гад! Откъде ще вземеш кода?! Откъде ще вземеш втория ключ?!

Защо да се хаби да обяснява за бойната тревога в предишната част, където беше служил преди да го преместят в тази, проклетата? После казаха, че било компютърна грешка. Добре, че бяха успели да отменят всичко — в последния момент, когато бяха вече съобщили кода за изстрелване на него и на втория дежурен.

Частта беше разформирована, а офицерите и войниците бяха разпръснати кой където се падне.

Но кода Серьога запомни завинаги. Такива моменти се врязват в паметта. Може би този код не беше вече действащ. А може и да беше напълно действащ.

Все още трепереше целият.

Искаше само едно: да изпукат тези гадове. Страната им да загине. Всички да бъдат изпепелени, всички до седмо коляно. На прах и пепел... На прах и пепел! На пепел Саид, Дауд, полковника, майора и цялата им база, на пепел самият Серьога, целия му объркан живот. По-добре да умре, отколкото да живее като изрод.

Екранът светна и Серьога започна да шари с пръсти по бутоните. Къде се намира Дагестан, знаеше съвсем приблизително. Нищо, за такова нещо не е нужна точност...

Нали има ръчно управление. За всеки случай, ако главният команден пункт в подмосковскотоя Одинцово престане да съществува. За всеки случай, ако Москва престане да съществува. Когато няма кой да командва и дежурният офицер трябва сам да вземе решение дали да стане унищожителя на световете.

Той взе решението. Прости ми, мамо.

Включи се оповестителната система, сигналът изрева. Двата ключа — да се поставят и да се завъртят едновременно... Синхронизацията не трябва да прекъсва повече от секунда и половина... Сега кодът...

Кръвта пулсираше в жилите му, изгаряща, кипяща. Пред очите му в пурпурна мараня се мяркаше мутрата на Саид, замъглените му неживи очи, забулени от пелената на дрогата, нахалната му белозъба усмивка... Ще те убия, гадино... Аз ще умра, но и тебе, и целия ти род, и града... Всички.

— Какво правиш? — чу се вече уплашено зад вратата. — Какво правиш, бе?

Кодът пасна.

Това не ти е Уиндоус. Никакво генериране на случайни числа... Технология от шестдесетте. Почти стиймпънк. И даже са забравили да го сменят след онази тревога смотаняците.

Сега оставаше да натисне само последния бутон. Серьожа сложи пръст върху пластмасата: тя беше много гладка, почти нежна и студена.

Като бузата на някоя Наташа Ростова.

— Няма да посмееш! После ще отидем в Питер... Всичките твои... И майка ти, и баща ти, и баба ти, и дъщеря ти... — викаше до прегракване Саид.

— Нищо няма да направиш! — подпря се на вратата Серьога. — Тук има две ракети! Две, Саид! Едната за твоя аул, другата за нас с тебе тук!

— Отваряй вратата, кучеее! — изрева страшно дагестанецът. — Отваряй!!

И изведнъж млъкна.

От другата страна на вратата се възцари съвършена, памучна, невъзможна тишина. Сякаш ракетата беше вече паднала.

Серьога настръхна.

— К'во става там? — едва чуто и напълно шашнато попита Саид.

Не се обръщаше към Серьога. Дали към Дауд, дали към себе си, или вече говореше с бога.

— Видя ли, Дауд? — гласът на този каменен човек беше такъв, сякаш току-що беше видял майка си. Или призрак.

— Виждам… — също така смачкано се обади вторият.

— Ама това е онзи… Дядо Мраз… Виж, точно пред входа…

Примамват ли го? Или хашишът беше слял вече измеренията за тях, присадил беше този свят към някакъв паралелен? В помещението, където бяха заседнали дагестанците, се намираше пултът за охрана. С него беше свързана цялата сигнализация от периметъра, старите монитори даваха невярна сива картина от старите камери за външно наблюдение. Камерите, разбира се, нямат звук… Какво, по дяволите, показват?! Серьога притисна ухо до студеното желязо.

— Как е минал през портата? — питаше тъпо Дауд.

— Ма к'ъв е тоя дявол, бе? — отвръщаше Саид.

— Вземи го на мушка, кучето!

Там е управлението на едрокалибрената картечница… Сега ще насочат цевта към чудака, ще натиснат спусъка и за миг ще го разкъсат на парчета. Ако попадне в ръката, куршумът от такава машина я откъсва от тялото.

— Слушай, брат… — каза неуверено Дауд. — Може би да почакаме? Това е… Ами… Дядо Мраз…

— Какъв Дядо Мраз, брат?! Това е външен човек в обекта!

— Откъде ще се вземе външен човек тука, брат? Тайга! До поделението са десет километра, брат! До града – двеста… Минно поле! Сигнализация! А и Нова година е все пак…

Серьога погледна машинално часовника си. Беше дванадесет без петнадесет. Непоносимо му се прииска да отключи вратата и да погледне сам мътния екран… Ами ако… Ами ако наистина… Ами ако?

— Дай насам! — сопна се Саид. — Ти мъж ли си, или млякото още не е изсъхнало по устните ти? Щом ти не можеш, аз ще го застрелям!

Не може да се каже какво се случи със Серьога. Сякаш желязната стая пред него се размъти и изкриви, сякаш самият той се смали тройно, а светът изведнъж порасна, времето застина и въздухът се встъкли. Само току-що утихналото му сърце подскочи отново…

— Не смей, Саид! — изкрещя той отчаяно. — Не стреляй!

И въпреки всичко отвори вратата.

В отделението беше трудно да се диша заради гъстия дим от хашиша. Двамата могъщи дагестанци се бяха хванали един друг за гърлата и бяха застинали така, сякаш Серьога беше попаднал изведнъж на финала на световно първенство по свободна борба.

На екрана се виждаше доста отчетливо силикатната караулка и точно до входа, право в мерника на картечния прицел, стоеше едра човешка фигура. Дълъг кожух, шапка, обшита с бяло, тояга и торба през рамото. Непознатият чукаше на вратата. После се обърна и погледна към камерата… Лицето не се различаваше, виждаха се само гъсти бели вежди и дълга снежна брада.

– Помогни ми да го… – прохриптя Дауд на Колосов.

Серьога, без да откъсне поглед от екрана, вдигна машинално търкалящия се на пода калашник и стовари с размах приклада му върху набръчкания врат на Саид. Саид изхърка зловещо и се отпусна.

– Прощавай, братко – въздъхна Дауд. – Той не беше прав. Много пуши. Съвсем си загубил ума. Ще кажа на момчетата… Да не те закачат, накратко, ще им кажа.

Серьога кимна разсеяно.

В очите му щипеше.

Часовникът показваше дванадесет и пет.

– Честита Нова година – прошепна беззвучно той.

Дядо Мраз потъпка-потъпка на едно място, след което взе и тръгна нанякъде към гъсталака, през минното поле.

– Правилно постъпихме, нали? – някак беззащитно попита Дауд. – Само не казвай на никого. Няма, нали?

* * *

— Не успяхме нали? Да го вземат мътните! — оригна се печално полковникът, като дърпаше и пускаше увисналата на ластик памучна брада. — Добре де… Ние… Ама… Как така? Все едно, хайде честито! Дума на офицер!

Вседеходът, свлякла се с едната си гъсеница в канавката, пухтеше и димеше. Не им достигаха тридесетина метра до портала. Полковникът се претърколи в снега, смъкна си валенките и закуцука към мрежестата порта на периметъра. Армен се опитваше да се свърже с командния пункт по радиото, но оттам не отговаряха.

Александър Петрович стигна до портала, ръчкаше с непослушни пръсти кодовата ключалка, но така и не успя да я отвори. Напълно изтощен, той се тръшна по задник в меката преспа и затъгува тихо.

Гледаше през металната мрежа недостижимата караулка, покритите със скреж смърчове и яркото петно светлина пред входа… И набитата фигура на човек със заснежен кожух, който се отдалечаваше с клатушкаща се походка в гората, в нищото. Стори му се, че видя дори тояга и чувал на рамото му.

Беше и го няма.

— Еб-енхаймер… — изхрачи се полковникът.