МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“

1926 г. – „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Фамилията на този самороден талант и селски поет не я запомних съвсем точно. Струва ми се – Овчинников. А името му беше просто – Иван Филипович.

Иван Филипович идваше при мен три пъти в седмицата. После започна да идва всеки ден.

Работата му при мене не беше сложна. Той с тих, като на хлебарка, гласец четеше своите селски стихчета и молеше, по възможност по-скоро, да ги уредя чрез познати в някое списание или вестниче.

– Поне едно нещо да напечатат – казваше Иван Филипович. – Иска ми се да видя как изглежда напечатано.

Понякога Иван Филипович присядаше на леглото и казваше, въздишайки: – Към поезията, уважаеми другарю, имам склонност, право да си кажа, от малък. От малък усещам красотата и природата… Някога другите деца се забавляваха или ловяха риба, или играеха на докосни и избягай, а аз, като видя например биче или облаче, преживявам… Много силно я разбирах тази красота. Облачето разбирах, ветреца, бичето… Всичко това аз, уважаеми другарю, го разбирах много силно.

Въпреки че разбираше бичетата и облачетата, стихчетата на Иван Филипович бяха доста лоши. Човек да иска по-зле – не може. Единственото подкупващо нещо в тях беше пълната липса на каквито и да било рими.

— Аз стихотворения с рими не пиша — признаваше си Иван Филипович. — Защото с тия рими само само се объркваш. И пишеш по-малко. А плащат еднакво — и с рима, и без рима, все тая. Отначало обикалях честно по редакциите и предлагах стиховете си, но после спрях да ходя — не ги вземат…

Иван Филипович идваше при мене рано сутрин, сядаше на леглото и питаше: — Е, как е? Не ги ли взеха? — Не ги взеха, Иван Филипович.

— Какво казват? Може би, така да се каже, се съмняват в моя произход? Нека не се съмняват — аз съм чист селянин. Можете да кажете така на редакторите: с ралото съм израснал, дето се вика. Защото съм селянин отвсякъде. И дядо ми е селянин, и баща ми, и прадедите каквито имам — до един са селяни. И Овчинникови винаги са се женили за селянки. Бога ми. Случвало се е даже да ни се смеят наоколо: „Ама защо вие, Овчинникови, казват, все за селянки се жените? Оженете се, казват, за други…“ — „Не, казваме, знаем си какво правим“. Бога ми, уважаеми другарю. Нека не се съмняват…

— Не в това е работата, Иван Филипович. Не ги вземат. Не са съзвучни с епохата, казват.

— Е, това е вече прекалено — възмущаваше се Иван Филипович. — Тези стихотворения да не са съзвучни? Ама че работа, да не са се побъркали... Как така не са съзвучни, след като от малък усещам природата? И облачето усещам, и бичето... За какво тогава, уважаеми другарю, не ги приемат? Нека кажат. Не може така голословно да се обижда личността! Нека вземат поне едно нещо.

Натискът на поета издържах стоически два месеца.

Два месеца аз, нервен и болен човек, тровен с газове през германската война, търпях нашествията на Иван Филипович от уважение към неговия произход. Но след два месеца започнах да се предавам.

И накрая, когато Иван Филипович ми донесе голяма поема или балада, дявол го знае какво, се предадох окончателно.

— Аха — казах аз, — поема сте ми донесли? — Поема донесох — потвърди добродушно Иван Филипович, — много силна поема се получи… Два дена я писах… Като ме напъна. Спиране няма…

— И от какво така? — Ами не зная, уважаеми другарю. Творчеството ме споходи. Пишеш ли, пишеш. Сякаш някой ти води ръката за лакътя. Вдъхновение…

— Вдъхновение! — казах аз. — Стихове пишеш… Да се работи трябва, другарю, ето какво! Ако те пратят да чукаш камъни на слънцето, сигурно щеше…

Иван Филипович се оживи и просия: — Пратете ме — каза той. — Ако има работа, пратете ме. Моля ви и ви умолявам. Защото стигнах до краен предел. Втора година се подувам без работа. Поне каквато и да е работица да намеря…

— Тоест как така? — учудих се аз. — А поезията?

— Каква поезия — каза Иван Филипович с глас на хлебарка. — Да се яде трябва… Поезия!… Не само за поезия, уважаеми другарю - готов съм за какво ли не… Поезия…

Иван Филипович взе решително от мене три рубли назаем и си тръгна.

А след седмица го уредих за куриер в една от редакциите. И той заряза писането на стихчета.

Днес, макар да няма безработица, идва при мене един бивш деловодител в тютюнева фабрика – със стана израснал. Той откровено казва: „Искам, знаете ми, към скромната си канцеларска заплата да припечеля мъничко и от поезия.“

1924 г.