КЛАРК АШТЪН СМИТ / „ПОСЛЕДНОТО ЗАКЛИНАНИЕ“

ПРЕВОД ОТ АНГЛИЙСКИ: Gemini 2.5 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Магьосникът Малигрис седеше в най-горната стая на своята кула, издигната на коничен хълм над сърцето на Сусран, столицата на Посейдонис. Изградена от тъмен камък, добит от земните недра, вечен и твърд като легендарния адамант, тази кула се извисяваше над всички останали и хвърляше сянката си далече върху покривите и куполите на града, също както зловещата мощ на Малигрис беше хвърлила своя мрак върху умовете на хората.

Малигрис беше вече стар и цялата зловеща мощ на неговите магии, всичките ужасни или чудати демони под негова команда, целият страх, който беше всял в сърцата на крале и прелати, вече не бяха достатъчни, за да утолят черната досада на дните му. В своя стол, изработен от кост на мастодонт и инкрустиран с ужасяващи загадъчни руни от червени турмалини и лазурни кристали, той гледаше мрачно през единствения ромбовиден прозорец от жълто-кафяво стъкло. Белите му вежди бяха сключени в една-единствена линия върху умбровия пергамент на лицето, а под тях очите му бяха студени и зелени като леда на древни айсберги; брадата му, наполовина бяла, наполовина черна със сиво-зелени отблясъци, падаше почти до коленете му и скриваше много от извиващите се змиевидни символи, извезани със сребърни нишки напряко върху предницата на виолетовата му роба. Около него бяха разпръснати всички принадлежности на неговото изкуство: черепи на хора и чудовища; флакони, пълни с черни или кехлибарени течности, чието светотатствено приложение бе известно само на него; малки барабанчета от кожата на лешояд и кротал, опъната върху костите и зъбите на крокодил, които се използват за съпровод на определени заклинания. Мозаечният под беше частично покрит с кожите на огромни черни и сребърни маймуни, а над вратата висеше главата на еднорог, в която живееше домашният демон на Малигрис - коралова змия с бледозелен корем и пепеляви петна. Навсякъде бяха натрупани книги: древни томове, подвързани със змийска кожа и с разядени от патина закопчалки, които съдържаха страховити познания от Атлантида, пентакли, които имат власт над демоните на земята и луната, магии, които преобразуват или разграждат елементите; и руни от изгубения език на Хиперборея, които, произнесени на глас, бяха по-смъртоносни от отрова или по-мощни от всяка любовна отвара.

Но макар тези неща и силата, която държаха или символизираха, да бяха ужас за народите и завист за всички съперничещи си магове, мислите на Малигрис бяха помрачени от неумолима меланхолия, а сърцето му беше пълно с умора, както пепел изпълва огнище, в което е угаснал голям огън. Той седеше неподвижен и размишляваше непреклонен, докато следобедното слънце, клонящо към града и към морето отвъд него, проникваше с есенните си лъчи през прозореца от зеленикаво-жълто стъкло, докосваше с призрачното си злато сбръчканите му ръце и разпалваше рубините на пръстените му, докато те не заблестяваха като демонични очи. Ала в неговите размисли нямаше нито светлина, нито огън; и като се отвърна от сивотата на настоящето, от мрака, който изглеждаше така надвиснал над бъдещето, той започна да се рови сред сенките на своята памет, също като слепец, който, изгубил слънцето, го търси без успех навсякъде. И всички простори на времето, които бяха така изпълнени със злато и великолепие, дните на триумф, обагрени като извисяващ се пламък, пурпурът и тъмното червено на богатите имперски години на неговия разцвет – всички те сега бяха хладни, смътни и странно избледнели, а споменът за тях не беше нищо повече от разравяне на мъртви въглени. Тогава Малигрис се върна назад към годините на своята младост, към мъгливите, далечни, невероятни години, където, като чужда звезда, един спомен все още гореше с неизчерпаем блясък – споменът за девойката Нилиса, която беше обичал в дните, преди жаждата за непозволено знание и некромантска власт да беше влязла в душата му. Той почти я беше забравил в продължение на десетилетия, сред безбройните грижи на един живот, така странно разнообразен, така изпълнен с окултни случки и сили, със свръхестествени победи и опасности; но сега, при самата мисъл за онова стройно и невинно дете, което го беше обичало така силно, когато и той беше млад, строен и простодушен, и което беше починало от внезапна тайнствена треска в самата вечер преди сватбения им ден, мумиеподобната тъмнокафява кожа на бузите му се обагри с привидна руменина, а дълбоко в ледените му очи проблесна искра като сиянието на погребални свещи. В сънищата му изгряха невъзвратимите слънца на младостта и той видя засенчената от мирти долина на Мерос и потока Земандър, по чийто вечнозелен бряг беше вървял привечер с Нилиса, виждайки раждането на летните звезди в небесата, в потока и в очите на своята любима.

Сега, обръщайки се към демоничната змия, живееща в главата на еднорога, Малигрис заговори с тихата монотонна интонация на човек, който мисли на глас:

– Змийо, в годините, преди да дойдеш да живееш с мене и да се заселиш в главата на еднорога, аз познавах една девойка, която беше прелестна и крехка като орхидеите в джунглата и която умря, както умират орхидеите… Змийо, не съм ли аз Малигрис, в когото е съсредоточено владението над всяко окултно знание, над всички забранени господства, с власт над духовете на земята, морето и въздуха, над слънчевите и лунните демони, над живите и мъртвите? Ако пожелая, мога ли да призова девойката Нилиса в облика на нейната младост и красота и да я изведа от вечно непроменимите сенки на тайнствената гробница, за да застане пред мене в тази стая, във вечерните лъчи на това есенно слънце?

– Да, господарю – отвърна змията с ниско, но необичайно пронизително съскане, – ти си Малигрис и цялата магьосническа или некромантска сила е твоя, всички заклинания, магии и пентакли са ти известни. Възможно е, ако пожелаеш, да призовеш девойката Нилиса от нейното обиталище сред мъртвите и да я видиш отново такава, каквато е била, преди прелестта ѝ да познае хищната целувка на червея.

– Змийо, редно ли е, правилно ли е да я призова така?… Няма ли да има нещо, което да загубя, и нещо, за което да съжалявам?

Змията сякаш се поколеба. После, с по-бавно и премерено съскане:

– Редно е Малигрис да стори, каквото пожелае. Кой, освен Малигрис, може да реши дали нещо е добро, или зло?

– С други думи, няма какво да ме посъветваш? – въпросът прозвуча по-скоро като твърдение и змията не го удостои с повече думи.

Малигрис се замисли за известно време, подпрял брадичка на костеливите си ръце. После се надигна с отдавна необичайна за него бързина и увереност на движенията, които опровергаваха бръчките му, и събра от разни кътчета на стаята, от абаносовите рафтове, от ковчежетата със златни, месингови или електронови ключалки разнообразните принадлежности, нужни за магията. Той начерта на пода необходимите кръгове, застана в най-вътрешния, запали кадилниците, съдържащи предписания тамян, и прочете на глас от дълъг, тесен свитък сив пергамент пурпурните и аленочервени руни на ритуала, който призовава покойници. Изпаренията от кадилниците – сини, бели и виолетови – се надигнаха на гъсти облаци и изпълниха бързо стаята с непрекъснато извиващи се, преливащи се колони, сред които слънчевата светлина изчезна, заменена от слабо неземно сияние, бледо като светлината на луни, изгряващи от Лета. Със свръхестествена бавност, с нечовешка тържественост гласът на некроманта продължи в жречески напев, докато свитъкът не свърши и последните ехтения не заглъхнаха и не умряха в кухи, гробни вибрации. Тогава цветните пари се разсеяха като дръпнати встрани диплите на завеса. Но бледото неземно сияние все още изпълваше стаята, а между Малигрис и вратата, над която висеше главата на еднорога, стоеше видението на Нилиса, точно както беше стояла в отминалите години, леко приведена като облъхнато от вятъра цвете и усмихваща се с безгрижната проницателност на младостта. Крехка, бледа и просто облечена, с анемонии в черната си коса, с очи, които таяха новородения лазур на пролетни небеса, тя беше всичко, което Малигрис си спомняше, и докато я гледаше, мудното му сърце се разтуптя от стара, сладостна треска.

— Ти ли си Нилиса? — попита той. — Нилиса, която обичах в обгърнатата от мирти долина на Мерос, в златните дни, които отлетяха с всичките мъртви еони в безвременната бездна?

— Да, аз съм Нилиса. — Гласът ѝ звучеше с чистото и звънливо сребро на гласа, който беше ехтял толкова дълго в паметта му... Но някак, докато я гледаше и слушаше, в него се зароди съвсем леко съмнение — съмнение не по-малко абсурдно за понасяне, но въпреки това настоятелно: дали това беше съвсем същата Нилиса, която познаваше? Нямаше ли някаква неуловима промяна, твърде фина, за да бъде назована или определена, не бяха ли отнели времето и гробът нещо — нещо безименно, което магията не беше възстановила напълно? Дали очите ѝ бяха също толкова нежни, косите ѝ също толкова лъскави, фигурата ѝ също толкова стройна и гъвкава, колкото тези на девойката, която си спомняше? Не можеше да бъде сигурен и растящото съмнение беше последвано от оловно униние, от мрачно отчаяние, което напълни сърцето му като с пепел. Погледът му стана изпитателен, взискателен и жесток и с всеки миг призракът все по-малко и по-малко приличаше на съвършения образ на Нилиса, с всеки миг устните и челото изглеждаха все по-малко прелестни, с по-малко изящни извивки; крехката фигура стана кльощава, косите придобиха обикновен черен цвят, а шията — обикновена бледност. Душата на Малигрис започна отново да страда от старостта, отчаянието и смъртта на мимолетната надежда. Той не можеше вече да вярва в любовта, нито в младостта, нито в красотата; и дори споменът за тези неща беше съмнителен мираж, нещо, което може да е било, а може и да не е било. Не беше останало нищо друго освен сянка, сивота и прах, нищо освен празен мрак и студ, и потискаща тежест на непоносима умора, на нелечима мъка.

С глас, който беше тънък и треперлив като призрак на някогашния му глас, той произнесе заклинанието, което служи за прогонване на призован фантом. Образът на Нилиса се стопи във въздуха като дим, а лунното сияние, което я обграждаше, беше заменено от последните слънчеви лъчи. Малигрис се обърна към змията и проговори с тон на меланхоличен укор:

– Защо не ме предупреди?

– Щеше ли предупреждението да помогне? – последва ответен отговор. – Всяко знание беше твое, Малигрис, освен едно единствено; и по никакъв друг начин не можеше да го научиш.

– Кое нещо? – попита магьосникът. – Не научих нищо, освен че мъдростта е суетна, магията безсилна, любовта нищожна и паметта измамна... Кажи ми, защо не можах да върна към живот същата Нилиса, която познавах или мислех, че познавам?

– В действителност Нилиса беше тази, която призова и видя – отвърна змията. – Некромантията ти беше могъща до този момент, но никакво некромантско заклинание не може да върне твоята изгубена младост, нито горещото и простодушно сърце, което е обичало Нилиса, нито пламенните очи, които са я гледали тогава. Ето това, господарю мой, беше това нещо, което трябваше да научиш.