БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА!

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 2.5 Flash Think

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА!

Сигурно сте чели като деца или не сте чели повестта „Зеленият фургон“, а ако не сте, тогава със сигурност сте гледали някоя от нейните екранизации (има две). Тези, които са запознати с удивителната съдба на автора на повестта, Александр Козачинский, могат да пропуснат останалата част от текста – няма да им кажа нищо ново.

Аз обаче чак сега, ровейки се из материали за 20-те години и изучавайки вестникарските репортажи „От съдебната зала“, разбрах какъв човек е бил той.

Александр Козачинский

„Зеленият фургон“ е приключенска повест, която започва нахално с дълго описание на природата. Това е обикновено признак или за неопитност, или за рядка самоувереност. В дадения случай е второто, макар че не е ясно откъде се е взела тази самоувереност, защото това била първата и последна повест на автора. А той бил цветист и точен разказвач, както казва поетът, „с перла на езика“. Стилът му е такъв:

Няма нищо по-лесно от това да убедиш някого да се занимава с писане. Както някога във всеки кроманьонец живеел художник, така във всеки съвременен човек дреме писател. Когато човек започне да скучае, е достатъчен лек тласък, за да излезе писателят наяве.

През двадесетте и тридесетте години у нас имало много ярки и самобитни литератори. После, през четиридесетте-седемдесетте, повечето оцелели станали сиви, предсказуеми и морално устойчиви. Погубили ги Съюзът на писателите, Переделкино и поликлиниката на Литфонда. А докато страната била млада, писателите в нея били дръзки, интересни и почти всеки втори – с поразителна биография. Богатири, не като нас. Паднала им се тежка участ, малцина се върнали от бойното поле…

Александр Козачинский израснал, разбира се, в Одеса – този енергиен град изригнал тогава в литературата и изкуството цял гейзер от талантливи хора.

Дори за екзотичната Одеса произходът на Казачинский бил причудлив: баща му бил полицейски надзирател (по-късно този факт трябвало да се крие грижливо), а майка му – покръстена еврейка. Ето такъв коктейл.

Още в гимназията Саша станал градска знаменитост, защото бил вратар на футболния отбор „Черно море“, предшественик на бъдещия „Черноморец“. (Одеса, да знаете, е люлката на родния футбол. Първият клуб се появил там още през 1878 г.).

По време на гражданската война в Одеса се случвали толкова много интересни неща, че на буйния младеж не му било до завършване на образованието. Отначало у него се обадили бащините гени и той постъпил на шестнадесет години в милицията. Ловял успешно бандити, така че скоро (на седемнадесет години!) станал началник на районния криминален отдел. „Той беше едва на осемнадесет години, но по онова време хората можеха да бъдат изненадани от всичко, но не и от младостта“ – се казва в повестта. Няма да се въздържа, ще извадя оттам още един забележителен цитат:

…Обикновено със сигурност се знаеше само положението на трупа спрямо посоките на света: лежи например с главата на югоизток, а с краката на северозапад или по някакъв друг начин. Но талантът на новия началник се проявяваше с най-голяма сила именно там, където не беше известно нищо. Въпреки еднообразието на обстоятелствата и мотивите около престъпленията – все селяни, убити по пътя заради пуд брашно, кожух и чифт мършави коне – догадките и предположенията, които вписваше в актовете, се отличаваха с безкрайно разнообразие. В един и същи акт се съдържаха понякога по няколко версии относно виновниците и мотивите за убийство и всяка от тях биваше разработена толкова блестящо, че следствието стигаше до задънена улица, защото не можеше да се отдаде предпочитание на нито една. В очите на началството тези актове му създадоха репутацията на агент с необикновена проницателност. В уезда очакваха от него много. Успехите на новия началник в тази област бяха още по-поразителни, ако се има предвид, че преди да дойде на село, той никога не беше виждал покойници. В семейството му смятаха юношата за прекалено впечатлителен и затова се стараеха винаги да го държат далече от погребенията. Но какво бяха коректните, натруфени градски покойници в сравнение със степните трупове!

Кадър от филма „Зеленият фургон“. Вдясно е Василий Векшин в ролята на Сергей Цимбалюк (Красавеца). Това е самият Козачинский

Но младият Саша не умеел да се разбира с началството и след известно време започнали сериозни служебни неприятности. Тогава той преминал лесно „от другата страна на закона“: оказал се един от водачите на немалка банда разбойници. Те крадели основно хранителни продукти – най-голямата ценност в онези гладни времена, но при случай се занимавали и с въоръжени грабежи. За известно време разбойниците се придвижвали със зелен фургон, който впоследствие се пренесъл в знаменитата повест, която повече или по-малко била автобиографична.

Шайката вършеела из околностите на Одеса доста дълго, но в крайна сметка през 1922 г. Козачинский, издаден от свой съучастник, попаднал в засада. Сред агентите, извършили ареста, бил и друг доскорошен ученик, който учел в съседната гимназия – Евгений Катаев, бъдещият съавтор на „Дванайсетте стола“, който в повестта фигурира като милиционера Володя.

В действителност нещата съвсем не били толкова весела игра на стражари и апаши, тук авторът си поизмислил доста, но общата нишка на събитията съвпадала.

Казачинский бил съден и заедно с още петима от най-опасните бандити бил осъден на разстрел. Но времената били интересни. Съдбата на подсъдимите се решавала от социалния им произход и от наличието на „контрареволюционност“ в състава на престъплението. Трибуналът не научил за баща му, който бил полицай, но по това време вече покойник, а в грабежите не открили нищо политическо. И разстрелът бил заменен с десетгодишна присъда.

Кадър от филма „Зеленият фургон“. Вляво – Владимир Колоколцев в ролята на Володя Козаченко

В затвора Козачинский започнал да издава от скука вестник „Живот на затворника“ и на това поприще, също както във футбола, се превърнал скоро в местна знаменитост. Очевидно принадлежал към онзи рядък и интересен тип надарени хора, на които им се получавало блестящо всичко, с което се захванат. Известно е, че Едуард Багрицкий дори водел своите приятели, московските поети Михаил Светлов и Михаил Голодний, да видят одеския журналист затворник.

Козачинский лежал в затвора само две години, след което бил освободен по амнистия. Евгений Катаев (по това време вече Евгений Петров), с когото се сприятелили, изтеглил талантливото момче в Москва, във вестник „Гудок“, където по това време се събрали най-острите пера в страната. Каква била тази публика, можем да си представим от романа „Златният телец“: „Когато опашката на влака се люлееше вече на изходната стрелка, от залата на бюфета изскочиха двама братя кореспонденти – Лев Рубашкин и Ян Скамейкин. В зъбите си Скамейкин беше стиснал виенски шницел. Братята, подскачайки като млади кучета, се понесоха по перона...“

Младите кучета (Илф и Петров)

Писателят Козачинский „излязъл наяве“ едва през 1938 година под влиянието на Катаев-Петров. Приятелите почивали в гагринския санаториум и Александр написал своята забележителна повест от скука, едва ли не на бас.

С това, всъщност, приключило всичко. Нищо друго интересно в живота на Александр Козачинский не се случило. Във войната не участвал, защото се разболял от туберкулоза. Тежко болен бил евакуиран в Новосибирск, където починал на тридесет и девет годишна възраст.

Некролог за смъртта на А. Козачинский

Неговият приятел Евгений Петров, фронтови кореспондент, загинал половин година по-рано, също на тридесет и девет години.

Весели хора били и двамата. И всичко започнало весело.

(Следва)