ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“ / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1910‑те

ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ

“ОБЛАК В ГАЩИ“, 1914 г.

В тази глава ще стане дума за 1914 година, когато Маяковский завършил „Облак в гащи“. Историята на тази поема е доста своеобразна. Вдъхновена е от една жена, онази, за която впоследствие Маяковский казал в поемата-трагедия „Владимир Маяковский“: „Имам си сестричка Сонечка!“. Впоследствие поемата била преадресирана рязко към Мария Денисова, с която Маяковски се срещнал в Одеса. И тогава идеята за голяма любовна поема била вдъхновена вече от доста трагичната история на техния двудневен роман.

Между другото, от всички влюбвания на Маяковский това било, ако щете, най-перспективното. Ако тогава Мария Денисова се била оказала малко по-чувствителна, може би наистина щяха да дадат един на друг онова щастие, което съвсем не съумели да получат поотделно. И накрая, Елза Триоле, новата възлюбена на Маяковский, решила да го запознае със сестра си и нейния съпруг. Още в първата вечер на срещата Маяковский им прочел „Облак в гащи“ и след това Осип Брик се заинтересувал за цял живот от законите на литературата, а Лиля Брик станала за цял живот възлюбена на Маяковский. И веднага, на същата чаена масичка, в поемата било вписано посвещение на Лиля, макар че тя нямала нищо общо с нейната поява – нито насън, нито наяве.

Всеки поет по един или друг начин е едно противоречие, една борба с някакъв колосален вътрешен прелом. Като всеки голям поет – поет, склонен, разбира се, към голямата мащабна форма (не съвсем епос, а по-скоро огромни лирически цикли), Маяковский престава да се задоволява много бързо с отделни стихотворения. Може да се каже, че неговата първа поема е цикълът от четири стихотворения „Аз“. В който се съдържа вече всичко най-важно. Когато Цветаева пише за него, казва: „Маяковский е юношата, който дойде и каза: „Аз!“. Кой аз?“. А на този въпрос той нямал отговор. Но след поемата „Аз“, в която, впрочем, става дума по-скоро не за Маяковский, а за Бога, от чието име са написани стиховете, оттук и „обичам да гледам как умират деца“, след това той, просто по хода и логиката на своето творчество, трябвало да напише задължително голяма лирическа поема, която да отрази главното противоречие на неговата личност. Знаете ли, всеки поет изобщо по един или друг начин е противоречие, борба с някакъв колосален вътрешен прелом. И този прелом е у всеки различен. Като у Пушкин например – постоянната борба между реда и хаоса. Той чувства склонността към хаоса, чувства неговото неустоимо притегляне, но винаги тържествува вакхическият ред, елинският ред. Свое противоречие има Лермонтов, свое – Блок. Главното противоречие на Маяковский, проявило се в „Облак в гащи“, е формулирано от самия него в едно от най-добрите му ранни стихотворения: „от какви Голиати съм заченат – толкова голям и толкова ненужен?“. Именно за това е всъщност „Облак в гащи“ – потресаващо противоречие между силата, мощта, гениалната надареност и абсолютната непотребност, някаква абсолютна несъвместимост със света, която се утвърждава в четири съставки на четири различни равнища: на лично равнище, на общочовешко, социумно, ако щете, на естетическо и накрая – на религиозно. Маяковский казвал, че четирите призива в четирите съставки са: „Долу вашата любов“, „Долу вашето изкуство“, „Долу вашия строй“, „Долу вашата религия“. Това са всъщност четири признания, четири опита да се подпише под своята пълна безпомощност и неуместност. Той се оказва ненужен на жената, ненужен на съвременниците, ненужен в изкуството и в крайна сметка – ненужен на Бога. За това е всъщност и поемата.

Тя била написана на два етапа. Тъкмо 1914 година, а всичко това започнало още през 1913-а, е периодът на доста ярки и успешни гастроли на Маяковский из Русия. Той пътувал с Бурлюк, постоянния организатор на техните изяви, и с Василий Каменский, който създавал уюта в тази компания, защото бил най-веселият и най-нормалният човек сред тях, и, разбира се, със своя опит на авиатор осигурявал някакво надеждно прикритие. Защото, когато се обявявали вечерите, най-благонадежден се оказвал Каменский, на негова отговорност, всъщност, давали залите. Все пак е авиатор, все пак за началника на полицията е човек с опит и, така да се каже, държавно легализиран, пък и се печатал повече от останалите. В общи линии Каменский бил не толкова фигура за прикритие, а точка на равновесие. Бурлюк бил по-скоро импресарио, макар и великолепен нарушител на стандартите, забележителен лектор. А Маяковский бил гвоздеят на програмата, гвоздеят на всичките доклади и публични четения, защото и стиховете му били най-добрите, и маниерите му на поведение на сцената – най-завладяващите. Знаменитият кадифен бас, който наричали, впрочем, ту кадифен, ту меден, а понякога много лесно преминавал във фалцет, имал гигантски гласов диапазон. Умеел да покрие с този глас практически всяка зала, способен бил да не се обърква от никакви бележки, въпроси или атаки и колкото повече го освирквали, толкова по-уверен се чувствал. Изобщо, Маяковский бил природен, гениален трибун и в допълнение към своя великолепен лирически талант притежавал и могъщ естраден талант. И ето че в Одеса, тъкмо когато започвала влажната и цъфтяща крайморска пролет, неочаквано на крайбрежната улица Маяковски обърнал внимание на една девойка с удивителна красота, с огромни сияещи очи, която отивала накъде с майка си във файтон. Те хукнали след файтона. Хукнал да се запознае Бурлюк. Хукнал да се запознае Каменский.

Маяковский издействал веднага покана за всички футуристи, те наричали себе си руски футуристи, единствени гастрольори на руския футуризъм, издействал покана за всички да гостуват на девойката, тази висока на ръст, почти до брадичката на Маяковский, Мария Денисова. Оказало се, че тя също рисува, че мечтае да стане скулптор, иска да отиде да учи в чужбина. Но се разбрало, че има вече годеник. Маяковский по правило връхлитал жените много стремително, било невъзможно да бъде спрян. Той бил вихър, отрупвал веднага жената за всичките си налични пари с букети, с парфюми, понякога и с дини. Колкото повече били подаръците и колкото по-мащабни били те, толкова повече бил уверен в своята неотразимост. Изобщо всичко се развивало много стремително. И трябва да се каже, че под въздействието на този вихър Мария Денисова, която била с две години по-млада от Маяковский, наистина се позамислила малко. Когато една девойка е на 18 години и върху нея се втурне с такава сила млад красив футурист, който, впрочем, бил наистина неотразим, макар че съвсем по базаровски не умеел да се държи с хората, не знаел къде да си дене ръцете, смущавал се страшно и от това, разбира се, ставал дързък, когато те връхлети наистина такъв вихър, в първия момент не можеш да му дадеш веднага отпор. И явно тя дала на Маяковский някакви надежди. Вася Каменски се разтревожил, започна да говори, че изглежда Володя не се владее особено и току-виж провалил турнето. Маяковский заявил, че няма да продължи никъде и остава в Одеса. А трябвало веднага след това да заминават за Николаев, чакали ги. В общи линии се позабавили малко. Маяковский имал с Денисова решително обяснение. Получил, макар и в пределно мека форма, отказ, казано му било, както се казва в такъв случай, омъжвам се. След това Каменский казал: „Добре, но с Володя може да се случи какво ли не, трябва да го утешим някак си“. Бурлюк казал: „Нищо, първата любов е винаги глупава. Все някога трябва да спре да общува само с курсистки или само с проститутки, нужна е сериозна любов. Това дава истинска школа. Е, голяма работа, ще напише стихове“. И наистина, още на следващата сутрин във влака, в яркото слънчево купе, пресушавайки в безбройни количества любимия си силен чай, Маяковский започнал да съчинява първата част на поемата, онази за идването на Мария в хотела, точно там, където нервите подскачат, нервите са се разиграли и „вече на нервите им се подкосяват краката“. Върху кутии от цигари записвал откъси, после ги четял на глас и всички били поразени. Бурлюк още в самото начало казал: „Задава се голяма поема, това ще бъде велика поема“. Но после Маяковский направил доста значителна работна пауза, отишъл в Куокала при Чуковский. Там по всяка вероятност имало някакво доста решително обяснение заради ухажванията на Маяковский вече към жената на Чуковский. Според една версия направо принудили Маяковский да си тръгне посред нощ, според друга Чуковский го изхвърлил през прозореца, а, право да си кажем, тук е трудно да се прецени кой кого би могъл да изхвърли, но така или иначе двамата се скарали. Скарали се за дълго. Жената на Чуковский винаги си спомняла за това с голямо удоволствие, Чуковский не си спомнял никога. Но докато живеел там, Маяковский успял да напише значителна част от поемата и успял няколко пъти да я прочете със своя знаменит бас на присъстващите. И което е най-удивителното, успял така мощно да внуши, не да внуши, а да вчете поемата в ушите на децата на Чуковский, че те започнали да я цитират с повод и без повод. Когато Чуковский чул как неговата осемгодишна Лида със сериозен, патетичен, трагичен вид произнася „любовница, която любил Ротшилд“, с интонациите на Маяковский, бил не на шега потресен.

Минало известно време и Маяковский започнал доста сериозен роман с Елза Триоле, която била не просто сестра на Лиля Брик, но и като цяло жена съвсем не по-малко надарена. И колкото и да е странно, може би дори по-надарена. Защото цялата даровитост на Лиля се състояла в нейната невероятна възприемчивост, в прекрасната ѝ способност да възпроизвежда чужди щампи, чужди думи. А в крайна сметка тя била, разбира се, изцяло обект на творчеството на Ося. Ося направил от нея тази суха, самоуверена, сдържано-страстна, много проницателна и забележителна жена, тя била нещо като прелестна еврейка със сух мъжки ум. Всички били привличани истински, разбира се, от ума на Лиля. А умът на Лиля бил Ося. Съвсем друго нещо била Еля. По онова време все още Елза Каган (Триоле станала след брака си), Еля Каган, по-малката сестра на Лиля, външно изглеждала като пълна нейна противоположност: острата, рязката, винаги забързаната нанякъде, стремителната Лиля и донякъде пухкавата, размитата, сантименталната Еля. Лиля била много повече, не че била властолюбива, но се стремила към манипулирането, на Лиля ѝ харесвало да манипулира хората. Еля, напротив, била като гъба, цялата била отворена за влияния, за попиване на чуждия ум, била изключително възприемчива и разбирала отлично от изкуство, макар че предпочитала да си мълчи. За разлика от Лиля, тя не блестяла никога в салона на своята сестра. В общи линии, тя обикнала Володя веднага и завинаги и трябва да се каже, че в нейните спомени се усеща удивителна нежност към него, дори след всичко, което ѝ причинил. Той често вдигал скандали, нагрубявал я, мъчел я с ревност, изобщо Володя обичал да благоговее пред тези, които са по-силни, и да издевателства над онези, които са по-слаби. Това е една доста честа печоринска черта и у него тя била много забележима. Лиля била постоянен идеал, докато Еля била по-скоро полигон за отработване на някакви негови стратегии и тя си спомня как я мъчил, правел скандали, не ѝ позволявал да си тръгва, засипвал я с упреци, с непрекъсната ревност и от негова, и от нейна страна. Това не бил лесен роман. Въпреки това тя го боготворяла, смятала го за най-великия поет и всъщност именно тя го завела при Лиля, за да чуе забележителната негова поема.

Била вече 1915 година, Маяковский, след като завършил отдавна „Облак в гащи“, се опитвал да публикува поемата, но не можел да го направи никъде, обикалял навсякъде с тетрадката си и четял на всеки фрагменти от нея. Една година поемата лежала в чекмеджето. Когато я прочел у семейство Брик, Ося се запалил веднага от желание да я издаде със свои средства и я издал, макар че цензурата издухала — както пишеше Маяковский — много важни строфи от „Облака“, около 80 реда общо били извадени от поемата, 20 изключително важни куплета. „Облакът излезе перест — пишеше Маяковский, — цензурата духна в него“. И най-важното — било променено заглавието на поемата. Тя се казвала „Тринадесетият апостол“. Нещо изключително важно за Маяковский, защото той несъмнено бил във всяко начинание такъв тринадесети апостол. Онзи, който уж обича, уж се жертва и е готов да попълни броя на адептите, но е онзи, чиято любов е винаги отхвърлена. Той е онзи, който е ненужен. Оттук идва и самочувствието му на тринадесети апостол, това не е Юда, това е нещо съвсем различно, това е нежеланият и непредвиденият ученик. Ученик, който не е нужен, и всъщност той самият говорел за себе си в поемата като за тринадесети апостол. А заглавието „Облак в гащи“ било поставена всъщност от яд. Взето е просто от встъплението:

                                                     

Хотите – буду от мяса бешеный – и, как небо, меняя тона – хотите – буду безукоризненно нежный, не мужчина, а – облако в штанах!

Ако щете – ще бъда от месото озверен – и като небето, сменяйки тона – ако щете – ще бъда безукорно нежен, не мъж, а – облак в гащи!

Макар че и това е, разбира се, самоизобличение. В какво, строго погледнато, се криело очарованието на поемата, в какво била невероятната сила на нейното въздействие тогава? Прието е да се говори за лирическия темперамент, но темпераментът в Сребърния век било нещо обичайно, притежавали го почти всички. А у някои футуристи бил понякога дори повече, отколкото у Маяковский. Силата на „Облака“, бих вметнал от себе си, е в неговата невероятна риторическа убедителност. „Облакът“ се запомня веднага. Запомня се, защото цитатите от него са приятни за произнасяне; ако разделим всички поети на ритори и транслатори, Маяковский е, разбира се, ритор, той е гений на поетическата риторика. За това се заговорило веднага. Именно риторически поет го нарекъл проницателният Хорнфелд в своята много точна рецензия. За риториката написал веднага и Чуковский. Маяковский притежавал именно умението да се изкаже, той бил роден оратор.

Това, за което се говори в „Облака“, са неща доста тривиални, колкото и да е ужасно. Но ето го начинът, по който се казва, силата на убедителност, с която се изрича! „Облакът“ се разлита моментално на цитати и човек може да го цитира безкрайно, с което и ще се заемем сега; във всеки случай мисля, че всеки от вас помни по 2–3 цитата от „Облак в гащи“. Удивителното тук е следното. Удивително е, че „Облакът“, като главната поема на руския футуризъм, демонстрира умението да се държиш грубо с публиката за нейна сметка. В „Облака“ авторът постоянно хвърля упреци по адрес на слушателя и читателя, постоянно го провокира, постоянно му говори гадости. А читателят не просто чете това с някакво особено, изключително изтънчено наслаждение, той иска още и още, той учи наизуст. Трябва да кажа, че когато четях „Облак в гащи“ на моите ученици в продължение на няколко часа, реакцията им ме порази. Един направо каза: „Лвович, нима това е било напечатано?“. Колкото и да е странно, то и до днес запазва абсолютната си риторическа актуалност.

Защо поемата се нарича тетраптих? Триптихът е стандартната форма на икона, а на Маяковский всичко му било малко. Той казвал: ако в класическата драма има пет действия, при мене ще бъдат шест. Тетраптихът е преувеличение, това е икона, сгъваем олтарен образ от четири части, където над трите обичайни е поставена четвърта с автопортрет. Просто ще взема напосоки няколко цитати от „Облака“, които са влезли в ежедневната реч.

                           В душата ми няма ни един бял косъм, и старческа нежност в нея няма! Громейки света с мощта на гласа си, вървя – красив, двадесет и две годишен. Нежни! Любовта върху цигулка я полагате. Любовта върху литаври полага грубият. А себе си, като мене, не можете да преобърнете, та да сте само едни огромни устни!                           

У меня в душе ни одного седого волоса, и старческой нежности нет в ней! Мир огромив мощью голоса, иду – красивый, двадцатидвухлетний. Нежные! Вы любовь на скрипки ложите. Любовь на литавры ложит грубый. А себя, как я, вывернуть не можете, чтобы были одни сплошные губы!

Трябва да кажем, че тази мощ на темперамента прикрива дори онова, което в чуждо изложение би изглеждало смешно, ето например това „само едни огромни устни“ звучи смешно, но у Маяковский не е така. Този тръбен глас не страни от никаква поетика и не се бои от нищо смешно. Ето ви, моля, пак оттам:

                                                     

Меня сейчас узнать не могли бы: жилистая громадина стонет, корчится. Что может хотеться этакой глыбе? А глыбе многое хочется!

Сега не бихте могли да ме познаете: жилеста грамада стена, гърчи се. Какво може да иска грамадата? А грамадата много неща иска!

Или ето го знаменитото:

                                                     

Ещё и ещё, уткнувшись дождю лицом в его лицо рябое, жду, обрызганный громом городского прибоя.

Още и още, забол в дъжда лице – в неговото лице неравно, чакам, опръскан от тътена на градския прибой.

Забележително е това умение навреме, като изстрел, да вмъкнеш един къс ред сред множеството дълги долници и той наистина винаги поразява. Обърнете внимание, че именно първите два реда са винаги служебни, ударението пада върху последните два, така че в риторическата убедителност на тези два последни реда той безспорно няма равен, те са винаги великолепно афористични:

                                                     

Вошла ты, резкая, как «нате!», муча перчатки замш, сказала: «Знаете – я выхожу замуж». … Дразните? «Меньше, чем у нищего копеек, у вас изумрудов безумий». Помните! Погибла Помпея, когда раздразнили Везувий! Эй! Господа! Любители святотатств, преступлений, боен, – а самое страшное видели – лицо мое, когда я абсолютно спокоен?

Влезе ти, рязка като „На ти!“, мъчейки велура на ръкавиците, каза: „Знаете ли – аз ще се омъжвам“. … Дразните ли? „По-малко, отколкото у просяк копейки, имате изумруди от безумия.“ Помнете! Загина Помпей, когато раздразниха Везувий! Ей! Господа! Любители на святотатствата, престъпленията, кланетата, – а най-страшното видяхте ли – лицето ми, когато съм абсолютно спокоен?

Това не може да се изрече с друг глас и не може да се направи с друга интонация. Това е всъщност грандиозна и за един млад поет удивителна ораторска самоувереност. И естествено, почти всички метафори от „Облака“ служат и до днес на младите нещастно влюбени хора:

                                                     

И чувствую – «я» для меня мало. Кто‑то из меня вырывается упрямо. Allo! Кто говорит? Мама? Мама! Ваш сын прекрасно болен! Мама! У него пожар сердца. Скажите сёстрам, Люде и Оле, – ему уже некуда деться.

И чувствам – „аз“ ми е малко. Някой от мене се изтръгва упорито. Allo! Кой говори? Мамо? Мамо! Синът ви е прекрасно болен! Мамо! Сърцето му е в пламъци. Кажете на сестрите му, на Люда и Оля, – той няма вече къде да се дене.

Между другото, мнозина говорят за метафорите на Маяковский. Метафорите на Маяковский са всъщност доста рационални, в известен смисъл те са доста предсказуеми. Просто той свири с понижаване на регистъра, всяко слово „се изхвърля като гола проститутка от горящ публичен дом“. Тук няма нищо особено, освен именно рязкостта, именно тази физиологичност. Някога Юрий Карабчиевский отбелязал много точно, че повечето метафори на Маяковский имат болезнено-садистичен характер, физиологични са до садизъм. И действително, има много кръв, побоища, ножове. Постоянна някаква физическа болка, постоянно насилие, защото дори нормата се възприема като непрекъснат натиск. Разбира се, Маяковский не можел да не каже, този път вече във втората част, за катастрофата на своята непрекъсната, неразрешима самота. Наистина, никой не желае да го изслуша и ето ви, моля:

                                                     

Гримируют городу Круппы и Круппики грозящих бровей морщь, а во рту умерших слов разлагаются трупики, только два живут, жирея – «сволочь» и ещё какое‑то, кажется, «борщ».

Гримират върху града Круп и Крупчета заплашително смръщените вежди, а в устата на мъртви думи се разлагат трупчетата, само две живеят, дебелеейки – „мръсници“ и още някаква, изглежда – „борш“.

Това е запечатано от Маяковский и в още по-знаменита метафора: „улицата се гърчи безезична – няма с какво да крещи и разговаря“. Той се опитва да даде на тази улица език, да стане глас в този свят на непрекъснато насилие и страдание. Тук, разбира се, има намек във втората и особено в третата част, че може би някакъв велик социален катаклизъм – „с трънен венец от революции иде шестнадесетата година“ – ще успее да разкъса някак си тази поредица от непрестанни страдания и унижения. Но в общи линии Маяковский от времето на „Облака“ не вярва в това. Той, разбира се, осъзнава, че „слънцето би потъмняло, виждайки на душите ни златната руда!“. Но същевременно хората през цялото време крещят в отговор: „Разпни, разпни го!“. Затова той казва, че бил „възнесен на Голготата на аудиториите“. В същността си целият му публичен път, пътят му като поет, е път на непрекъснато разпятие и в този смисъл той не се надява на никакво разбиране.

„Облакът“ е най-малко революционното от неговите произведения, революционността е тук само във формата. А у него няма, разбира се, никаква вяра в това, че революцията ще промени нещо. Естествено, „където късият поглед на хората спира, начело на гладните орди, с трънен венец от революции идва шестнадесетата година“, но въпреки това да се промени нещо „е по-трудно, отколкото да превземеш хиляда хиляди Бастилии!“. И това не обещава никакъв духовен преврат в резултат на станалото.

                                                     

Невероятно себя нарядив, пойду по земле, чтоб нравился и жёгся, а впереди на цепочке Наполеона поведу, как мопса. Вся земля поляжет женщиной, заёрзает мясами, хотя отдаться; вещи оживут – губы вещины засюсюкают: «цаца, цаца, цаца!» Вдруг и тучи и облачное прочее подняло на небе невероятную качку, как будто расходятся белые рабочие, небу объявив озлобленную стачку. […] Вы думаете – это солнце нежненько треплет по щёчке кафе? Это опять расстрелять мятежников грядёт генерал Галифе!

Невероятно себе си накиприл, ще тръгна по земята, за да се харесвам и да паря, а отпред на каишка Наполеон ще водя като мопс. Цялата земя ще легне като жена, ще раздвижи месата си, искайки да се отдаде; вещите ще оживеят – устните на вещите ще изфъфлят: „бъра, бъра, бъра!“ Изведнъж и облаците, и облачното друго вдигнаха в небето невероятно вълнение, сякаш се разотиват белите работници, обявили на небето озлобена стачка. […] Мислите – слънцето нежничко трепти по бузата на кафето? Пак да разстрелва метежници идва генерал Галифе!

Всеки бунт неизбежно завършва с разстрел. Всеки опит да се промени нещо, ето тази кратковременна еуфория, „устните на вещите ще изфъфлят“, всичко завършва винаги с кръв. И най-вероятно завършва с връщане към старото, а може би и към нещо по-лошо от предишното:

                                                     

На небе, красный, как марсельеза, вздрагивал, околевая, закат.

На небето, червен като марсилеза, трептеше, издъхвайки, залезът.

(Поразително точна диагноза на собствената съдба!)

                                                     

Уже сумашествие. Ничего не будет. Ночь придёт, перекусит и съест. Видите – небо опять иудит пригоршнью обгрызанных предательством звёзд?

Вече е лудост. Нищо няма да има. Нощта ще дойде, ще захапе и ще изяде. Виждате ли – небето пак юдува с шепа оглозгани от предателство звезди?

И апотеоз на това поражение става неговият конфликт. Къде да бяга? Единственото бягство от всичко това е към Бога, но и Бог не желае да го изслуша. Той предлага всъщност на Бога великолепни неща, предлага му радикално преустройство на света:

                                                     

Вездесущий, ты будешь в каждом шкапу, и вина такие расставим по столу, чтоб захотелось пройтись в ки‑ка‑пу хмурому Петру Апостолу.

Вездесъщи, ти ще си във всеки шкаф, и такива вина ще подредим по масата, че да му се прииска да извие ки-ка-пу на намръщения Петър Апостол.

Нищо подобно няма да има. И не стига това, но и жената не иска да го разбере, именно когато той казва: „със сърцето нито веднъж до май не доживяхме, а в живота преминал има само стотен април“. Да, и жената му отговаря все така с отказ, и любовта не се сбъдва, и жаждата не намира покой, и Господ не иска да го изслуша, и няма за него ни най-малка утеха, и в резултат:

                                                     

Я думал – ты всесильный божище, а ты недоучка, крохотный божик. Видишь, я нагибаюсь, из‑за голенища достаю сапожный ножик. Крыластые прохвосты! Жмитесь в раю! Ерошьте пёрышки в испуганной тряске! Я тебя, пропахшего ладаном, раскрою отсюда до Аляски!

Мислех те за всесилно божище, а ти си недоучило, дребно богче. Виждаш ли, навеждам се, от ботуша изваждам обущарско ножче. Крилати мошеници! Тъпчете се в рая! Настръхвайте с перушина в уплашена треска! Тебе, вмирисания на тамян, ще те разпоря оттук до Аляска!

Обърнете внимание какъв великолепен речеви жест, каква пълнокръвна и ударна реч. Но при цялата победоносност, при цялата триумфалност на „Облака“ и това само потвърждава същото фундаментално противоречие. Тази творба е за поражението, творба, която признава поражението, и този поет няма да промени нищо, и нищо няма да остане от него:

                                                     

Вселенная спит, положив на лапу с клещами звёзд огромное ухо.

Вселената спи, положила върху лапата с кърлежите на звездите огромно ухо.

Разбира се, „Облакът“ е произведение, което е силно обвързано не просто с конкретна епоха, а и с конкретна възраст. Всеки що-годе талантлив млад човек, желаейки да разтърси света, преминава през всички етапи, описани в „Облака“: през увереността в своята сила и в своя триумф, през първите любовни поражения, през неразбирането от страна на социума и през първата религиозна катастрофа. В края на краищата всяка младост е поражение. А и изобщо всеки живот е поражение. Никъде това не е запечатано с такава сила, както в „Облак в гащи“. До 1922 година Маяковский четял тази творба доста често пред публика, особено третата ѝ част, а после спрял. И когато го молели да декламира нещо от „Облака“, например Катаев веднъж му казал: „Слушал съм всичките ви големи неща във ваше изпълнение, но „Облака“ – никога. Кажете го, моля ви“, Маяк му отвърнал мрачно: „Феерична безтактност, Катаич. Запомнете, не бива да карате поета да декламира стари неща. А и главното, говорете ми каквото щете, но никога не ми казвайте, че предишното ми произведение е по-добро от последното.“

Той разбирал, че „Облакът“ е най-висока точка на неговия полет. И разлюбил тази творба, която му напомняла за това, което умеел някога, напомняла му, че е винаги на 22 години и през следващите 15 години така и не скочил по-високо. И до май така и не доживял. Така и си останал завинаги в април 1915-а, когато поемата била завършена. Някога Елена Шварц казала, че ако Маяковский се бил застрелял веднага след „Облака“, много хубави неща нямало да бъдат написани, но и колко ужасни неща нямало да видят бял свят, а той щял да бъде нашият Артюр Рембо. Той Е наистина един наш Рембо, но колко по-благородно и колко по-мощно изглежда неговата биография с героичния опит да стане главен поет на страната и със също толкова героичното поражение, което претърпял по този път.

„Облакът“ остава за тези, които ще бъдат винаги на 22 години – за вечните ненаситни юноши на руската литература.

(Следва)