СЛУЖБОМЕР

четвъртък, април 28, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 80

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

80.

На конгреса, както винаги, звучаха речи, обичайно скучаеше президиумът. В кулоарите беше по-интересно. Някъде към края на деня се появи Виктор Некрасов, когото по това време преследваха в родния му Киев и в Москва също. Дойде на конгреса с вид на парижки клошар - със стара раздърпана тениска, стари джинси и износени сандали на бос крак, от които стърчаха жълти старчески нокти.

Сред парадната, с всички сили излъскана публика това изглеждаше предизвикателно. Затова пък бързо го наобиколиха младите и от тесния им кръг на стълбището дълго се чуваше шум и смях. Цивилните кагебисти бяха принудени да притворят вратата за залата.

Важното е, че срещите и запознанствата продължаваха и след конгреса, в хотелите и ресторантите. Една вечер в жилището на Валентин Оскоцкий се срещнах за първи път с уважавания много от мене критик Игор Дедков. Той отдавна живееше в Кострома, в столицата се появяваше рядко, но печаташе задълбочени и умни статии за съвременната литература, включително и за беларуската. Понякога ми изпращаше топли писма в Горадня, а след няколко години написа обстоятелствено изследване за моето творчество. Срещахме се рядко, но винаги усещах присъствието му в моята писателска съдба.

За писателските конгреси в Москва мога да си спомням дълга и много. Или с досада заради тяхната рутина, или, случваше се, с възторг от някои смели и разумни изказвания. Особено по време на перестройката, когато желязно организирания СП започна забележимо да се разпада. Но и тогава партията го държеше упорито в ръцете си. Опитаха се да реформират ръководството, избираха в управлението доскоро още навикани писатели. Председателството на един конгрес повериха на Юрий Бондарев, един път дори поставиха и мене на почетно място в президиума. Александр Яковлев разговаряше приятелски с нас в кулоарите. Но и тогава в ЦК продължаваше да стои Шаура и неговият земляк Севрук, който по това време направи най-успешната си кариера - ръководеше всесъюзния главлит и осъществяваше практически цензура над цялата съветска литература. Той се държеше здраво за своята цековска длъжност даже при Горбачов и рухна окончателно едва тогава, когато рухна партията КПСС. Тогава се прехвърли в гостоприемната лукашенковска Беларус, където и досега се занимава с обичайното си дело.

Някъде още в брежневските времена Москва откри неочаквано за себе си един странноват автор с не по-малко странноватото му произведение със заглавие "Москва-Петушки". Името на автора беше Вениамин Ерофеев или просто Веничка, както със симпатия го наричаха приятелите му и читателите. Книгата ми даде да прочета Адамович, на когото му харесваше много, може би защото, без да скъсва с хуманизма, носеше в себе си зачатъците на бъдещия постмодернизъм. После разбрахме, че авторът работи в газопроводното строителство, че е много болен и че дружи с групата московски литератори, които издаваха по това време скандалния "Метропол" (алманах с литературни текстове, които цензурата не е допуснала до печат, излиза в дванадесет екземпляра през 1979 година - бел. прев.). Веднъж Адамович ме удиви, като ме попита по време на елефонен разговор какво е мениск. Това не беше филологически термин и далече стоящият от техниката Адамович не би трябвало да се интересува от него. Припомних си от физиката, че мениск е криволинейно напрежение върху повърхността на течност. В последвалия разговор стана ясно, че в едно интервю, напечатано, струва ми се, в "Литературная Россия", Ванечка се изказал доста похвално за мене и Адамович и казал, че при среща би налял на Адамович пълна чаша, а на Бикау - и с мениск. Бедният алкохолик Ванечка, може би не знаеше, че Адамович не пие и с това го беше развеселил. Но все пак моралният му жест беше много по-приятен за нас двамата от която и да е идеологична похвала на някой "цивилен литературовед".

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.