СЛУЖБОМЕР

неделя, април 24, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 78

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

78.

Ние живеехме в неестествен, уродлив свят, когато бяха отхвърлени не само християнските завети, но и елементарното съобразяване със здравия смисъл. Смисълът стана класов, партиен, пролетарски. Призоваваха ни да пишем истината, но далеч не всяка истина се позволяваше в литературата, само тази, която служеше на властта. За регламентираната истина следяха партийните органи, помагаха им писателските началници, цензорите, редакторите, "скритите" рецензенти, които за вярна служба биваха възнаграждавани с жилища, постове, научни звания, премии. За държавна награда на Беларус бяха предложени заедно Уладзимер Караткевич и Барис Сачанка, като знаменитият класик на беларуската култура беше само фон, а наградата, разбира се, дадоха на Сачанка. До което се стигна не без енергичната намеса на ЦК и особено на Иван Антанович. Всичко това, естествено, водеше до израждане на литературата. И когато в нея се появяваше не много покорно име и плюс това надарено с някакви способности, горе решаваха какво да правят с него. Изпробваният метод от 30-те години явно беше вече омръзнал, необходими бяха по-гъвкави методи - камшик в съчетание с хлебче. Гледаха кое ще се окаже по-резултатно. След дългогодишно налагане с камшик за Биков беше решено да се използва хлебчето. Аз, разбира се, не знаех това: литературните началници умееха да пазят партийните тайни. Дори тези от тях, които в общи линии се отнасяха добре към мене.

Някъде към края на 70-те години Комитета по награждаването ми присъди Държавна награда на СССР за повестите "Обелиск" и "Да доживееш до разсъмване". След преживяното в литературата наградата някак си не ме впечатли много, макар че, разбира се, бях обнадежден - може би сега ще ме оставят на мира? Естествено, не разчитах, че вече ще ми бъде позволено да пиша всичко и така, както аз искам, но все пак... Наистина, Адамович с неговия сарказъм каза, че сега сам няма да поискам да дърпам дявола за опашката, ще бъда по-умерен, защото съм минал курса на обучение. Може и така да беше. Както винаги в такива случаи, наградата зарадва приятелите, но и прибави завистници - също така сред приятелите. А завистта (болестта на червените очи по китайски) е много противно нещо, което притежава някаква дяволска сила. В това се убедих със сигурност през своя писателски живот. А и помня как в детството ми мама се боеше много от уроките, от лошото око - също като в Китай...

Наградата ми връчиха в Кремъл, после там я поливахме - една дузина пресни лауреати в областта на литературата и изкуството. Главен разпоредител на мероприятието беше нашият земляк Шаура (по това време завеждащ Отдела за култура към ЦК на КПСС - бел. прев.), който ме поздрави доста хладно - все едно обяви присъда. Но това не ме впечатли много - повече съм запомнил доброжелателното внимание от страна на моите приятели в Москва и Менск. Тогава или малко по-рано отпаднаха някои от издателските проблеми - в Менск планираха и издадоха избрани мои произведения в четири това, макар че не включиха "омразните" повести - "Мъртвите не ги боли и "Круглянският мост". За да не се възгордее много новоизпеченият лауреат.

През тези години ходех често в Менск - ту за някакви мероприятия на Съюза на писателите, ту в редакциите по издателски въпроси. А понякога и на връщане от Москва. Когато до гарадзенския влак оставаше някакво време, тичах на улица "Енгелс" в тясната къщичка на СП, където седеше Толя Вярцински (от 1967 до 1982 година отговорен секретар на Съюза на писателите на Беларусска ССР - бел. прев.). При него винаги можеше да се прекара приятно в компанията на Макал, Гамолка или на още някого от менските литератори. Там беше шумно и често весело. Но нямаше условия да се говори за работа. За работа и за нещо сериозно обикновено разговарях с Нил Гилевич, когато не беше на лекции в университета. Нил, освен това, нямаше нищо против да обърне някоя чашка, разговорът с него беше интересен и сериозен: за живота, за литературата и най-вече - за езика.

Националният език на беларусите, както и преди сто години, се потъпкваше неуважително на всички равнища, изместваше се от руския, макар че официално това не се признаваше. Официално, напротив - властите тръбяха за неговия разцвет, което даваше грешна посока на мисълта за някакво недоглеждане, което може да се поправи. Нил, като емоционален човек, преживяваше болезнено това състояние на езика. В университета с помощта на студентите той събираше непрекъснато и трупаше фолклор, който издаваше в книги - една след друга. Но фолклорът интересуваше малцина. Училищното обучение на беларуски език постепенно замираше, вече трябваше да се отиде в районните центрове, за да се намери изцяло беларуско училище (както например в Гудзевичи, Гарадненско). В Менск не остана нито едно. А без овладяването на беларуския език от младите поколения ставаше непотребна и беларуската култура. Говорехме си, че с тези темпове на русификация след около 20-30 години няма да има кой да чете беларуски книги. А ние се трудим именно над книгите, както са се трудили нашите многострадални класици. Няма ли да се окаже безполезен този труд? Говорят, че Якуб Колас (беларуски писател, поет и преводач,1882—1956 година - бел. прев.) издъхнал над писмо до ЦК за потискането на беларуския език. Какво от онези времена се е променило?

Комунистическата партия упорито се придържа към своето говорене на руски, всички партийни ръководства от горе до долу работят само на руски. На беларуски се изказва само министърът на финансите Шацила, но той скоро ще се пенсионира. И най-обидното тук е, че нашите руски колеги дори от най-демократичното направление не искат да разберат нашия национален проблем. Освен Валентин Оскоцкий и Лазар Лазарев, с които ми се случваше да говоря за това, никой друг не прояви даже любопитство за съдбата на нашия език. Какво толкова, казват, ще минете на руски. Да не би руският да е по-лош? - Не, казвам, даже е по-добър. Но... Какво "но" вече нямах желание да обяснявам. Тогавашното ръководство на СП в лицето на Броука, Шамякин и Танк беше като парализирано от езиковия проблем и се страхуваше даже да заговори за него. Което не е за чудене. Шамякин дълги години беше председател на Върховния съвет, по негово време се гласува да се зачеркне от конституцията на БССР текста за беларуския език като държавен. Втори път примерно същото се случи и при председателството на академик Навуменка (Всички тези факти за унищожаването на беларуския език на равнището на върховната власт са разкрити подробно в изследването на Анатол Бели. Не зная обаче дали го напечатаха, защото пуснаха за автора му слух, че е уж агент на КГБ и всичките му действия са провокативни). Същото ръководство на СП не намери смелостта да поиска от правителството да бъдат пренесени в Минск останките на Максим Богданович от ялтенското гробище, където ги заплашваше унищожение. Страхуваха ли се да не проявят национализъм, като най-страшно престъпление, за което през 30-те години награждавали с куршум в тила? Едва ли. Грижеха се преди всичко да не ги отстранят от коритото, към което се бяха прикрепили през относително либералните години, които настъпиха след Цанава (Лаврентий Фомич Цанава, от 1938 до 1941 година народен комисар на вътрешните работи, а от 1943 до 1951 година министър на държавната сигурност на БССР, близък приятел на Лаврентий Берия - бел. прев.). Може би затова едно правдиво изказване на Уладзимер Дамашевич за беларуския език една не свърши зле за него. После Шамякин каза: с мъка го спасихме - ето какви добрички бяха. Дадоха на Дамашевич да се разхожда на свобода. Но това може и да е истина: у нас не вкарваха в затвора като в Украйна, у нас нямаше дисиденти. Намерението като че ли да направят такива от няколко гродзенци не успя, професионализъм ли не им достигна, що ли? А може би се променяше времето, политическият вятър смени посоката си и човек можеше да се поотпусне?

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.