СЛУЖБОМЕР

четвъртък, април 21, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 77

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

77.

Много новини в наше време пристигаха по телефона (сега пристигат по интернет и факса), дойдоха и такива: в Горадня съдят палачите от Хатин. Външна съдебна колегия от Менск, петима подсъдими - бивши полицаи. Адамович, който пишеше тогава своя "Наказателен отряд", не можеше, разбира се, да подмине такова събитие и дойде в Горадня. Карпюк вече беше ходил на първото заседание на съда, на второто отидох и аз. Външно това беше съд, може би като всички подобни - съдии, адвокати. На подсъдимата скамейка седяха петима възрастни, доста омачкани от живота мъже. Бяха ги събирали който откъдето - от Украйна, Русия, един докараха от Казахстан. Но защо ги съдят в Горадня? Защо поне не в Менск? И тук става ясен един необичаен факт. Оказва се, че съвсем не немците са запалили Хатин и са избили всичките му жители, а ето тези полицаи от така наречения 118-ти украински полицейски батальон, както му било официалното име. Това беше, разбира се, не много приятен за властта факт, който разклащаше известния постулат за нерушимата дружба между съветските народи. Затова бяха преместили процеса от центъра до самата полска граница. Макар че това също едва ли беше добре обмислено: съзвучието на Хатин с Катин предизвикваше в Полша определени негативни асоциации.

Съдът заседаваше в една малка стаичка, където не пускаха външни хора. Съдиите разпитваха, подсъдимите вяло си признаваха всичко: беше заповядано, палехме, стреляхме, какво можехме да направим? Сред полицаите седеше командирът на ротата Лапуста, който след войната направил в Казахстан кариера - бил не един път награждаван, станал народен представител в местния съвет. Някои от полицаите след освобождението били и на фронта, където не воювали лошо и били наградени - към немските медали прибавили съветски. Фамилията на единия беше Сахно (както в моята повест "Мъртвите не ги боли"), което ни беше доста забавно. Адамович даже се пошегува по този повод: лошо са чели следователите Бикау, иначе отдавна да са открили Сахно. Или може би са го съжалили - корпоративна солидарност... Точно така, мислех си аз, от Германия насам всичко у нас се обърка - кой е свой, кой е чужд? Струва ми се, че на смърт осъдиха двама и Карпюк молеше прокурора да му позволи да поседи с тях през последната нощ - да наблюдава малко смъртниците. Прокурорът не му разреши, а Адамович го укори: "Това трябваше да го поискам аз, но не се осмелих". Карпюк беше доволен, че се е оказал по-смел. Макар че кой ли от нас се съмняваше в това?

(Следва)

На снимката: Мемориалът на мястото на унищоженото село Хатин.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.