СЛУЖБОМЕР

четвъртък, април 14, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 73

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

73.

Някакви редовни отношения с чужбина по това време нямах. Рядко получавах поздравителни картички от българите - двамата Вълчеви. От генуезеца Марио преди новата година дойде пратка - красива сребриста елхичка с музика. Като навиеш отдолу ключето, започва да звучи тиха мелодия в прослава на Езус - Исус Христос. Но веднъж получих от него писмо – измачкан, обработван-преобработван на пара плик с подпечатани марки. В него кратичък, на половин страничка текст с поздравления и съобщение, че Марио ще се жени за беларуско момиче от Менск. В същия момент от плика изпадна друг лист – на жълта хартия във вид на листовка беше напечатано с едър шрифт: „До гражданите на Беларус!“. По-нататък следваше призив да се обединят, да се организират и да се вдигнат срещу съветската комунистическа власт. Тази листовка ме учуди и смути – нима този италианец е толкова глупав! Защо ми я изпраща? Или не ми я изпраща той? Колкото повече мислех върху това, толкова повече достигах до извода, че става дума за провокация. Необходима им беше моята реакция.

Не ми беше лесно да взема определено решение, но трябваше. Не потърсих среща с моя „отговорник“ Дубавинкин, а отидох вечерта в КГБ. Там на вратата отдавна висеше красива обява „Посетители се приемат денонощно“ и аз дадох плика на дежурния на входа. Когато попита от кого е, казах: от Бикау - и това е. Колкото и чудно да изглежда, нито на другия ден, нито когато и да е се проведе някакъв разговор за тази листовка. Но по някои косвени признаци разбрах, че тя се е превърнала в нещо като межда на моите отношения с органите. След известно време ми позвъни Дубавинкин и ме попита кога мисля да отида в Менск. Този въпрос не ми хареса, казах, че засега не зная, нямам там работа. Тогава след няколко дена той позвъни отново. Каза, че искат да ме видят в тяхното управление. „Какво – профилактика ли?“ – попитах аз. Полковникът като че ли се смути, но бързо отговори: „Не, за разговор. Кани ви един генерал от КГБ“. Разбрах, че колкото и да протакам, когато ме кани генерал от КГБ, се налага да отида. Разбира се, за профилактика и за моя сметка. Така и се оказа.

Една сутрин се качих по широките стъпала на парадния вход в двореца на КГБ на „Ленински проспект“ в Менск. Разтворих тежките врати и се озовах до масата на дежурния прапоршчик. Той позвъни някъде – от недрата на двореца веднага притича младичък офицер, поведе ме нагоре, в кабинета на заместник-началника на КГБ. Дебел сивокос генерал на масата ме покани сдържано да седна. Започна разговор – дълъг и ленив. По всичко се виждаше, че генералът си отбива номера, неговият събеседник изобщо му беше слабо интересен – знаеше за него всичко. Къде с по-голямо желание разказа за своята война в Полесието, че веднъж разстрелял един полицейски началник – „Като го гръмнах с маузера, размаза му се мозъкът по стената“. Това беше впечатляващ разказ. А след това генералът ми предложи да напиша книга за чекистите. В Москва вече са написали много, а в Беларус малко. Аз казах: „Какво пък, напишете, имате голям опит“. При което чух стандартния в такъв случай отговор: „Опит имам, но нямам време – работа! Но ако вие се заемете, вие имате талант, а ние бихме могли да помагаме. Ще ви дадем материал, можете да изберете всеки човек, всеки епизод и на негова основа да напишете повест. А още по-добре роман. Това и за вас, и за нас ще бъде от полза. Че иначе там са ви налепили с лайна тези ренегати Карпюк и Клейн“.

Генералът натисна един бутон, услужливият офицер донесе купчина папки. "Ето - изборът е ваш. Почетете".

Отведоха ме в съседната стая и ме оставиха с четири или пет папки. Разлистих ги с известно любопитство. Бяха не някакви дела, а старателно препечатани извлечения от отделни чекистки истории по време на войната. Чекистът в леговището на врага, чекистът - ръководител на диверсионна група... И други неща. Една история даже ме заинтригува - как един съветски офицер свързочник бил използван последователно ту от немците, ту от нашите. Не зная как е стоял там въпросът с героизма, но страданията мога да си ги представя! Оказа се, че героят на тази история е жив, работи в Лепелски район. Гарадзенските чекисти ще ми помогнат да се свържа с него.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.