петък, април 15, 2016

Отворено писмо от Петър Чаулев до Кирил Пърличев

Едно отворено писмо, изпратено от члена на ЦК на ВМРО и ръководител на Битолския революционен окръг Петър Чаулев до члена на Задграничното представителство на ВМРО Кирил Пърличев след смъртта на Тодор Александров. Писмото е публикувано в "La Federation Balcanique". Поместено е под № 158 в "Македонский вопрос в документах Коминтерна", Скопjе, 1999 година.

Обработил с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

До Г. Кирил Пърличев,

счетоводител на Вътр[ешната] Македонска Револ[юционна] Организация и учител в III Софийска мъжка гимназия, София.

Драги Кириле,

Получих писмото ти от 22 м. м.; прочетох също тъй вестниците, за жалост не всички, които ми препоръчваш, и от тях узнах всички гадости, които са ставали в нашата нещастна страна.

„Александров падна - пишеш ти - по мое убеждение, благодарение и на това, че неговите другари оставиха революцион[н]ото творчество и се отдадоха на теории и политика“.

По тоя пасаж от писмото ти, който визира мен, че съм се занимавал с политика, защото тези думи не за пръв път ги слушам, ще се повърна друг път, за да видим, кой се е занимавал с политика и кой - с творчество; но без съмнение вие всички, които взехте решенията за убийства, се занимавате само с „творчество“, нали? Кажи на всички, които мислят така, че Чаулев има 26 годишно творчество, въпреки големите грижи, които се положиха да се разруши съграденото от него, никой не можа да успее в това. Александров с най-скъпи целувки се раздели с мене, защото съграден[о]то дотогава за него беше такова творчество и успех, какъвто организацията не е имала никога; това говорят и последните му писма до мене, но за голямо нещастие и за него, и за организацията „софийските творци“ обърнаха всичко с главата надолу и пожелаха мак[едонската] организация да я направят сляпо оръдие на една стара теория, наречена „върховистка“, срещу която организацията се бори години наред и за нещастие тези измен[н]ици пожелаха да я възкресят отново. Глупости! Мъртвите след възкресението си или стават невидими, или се обявяват за умопобъркани; „творците“ обаче това не са знаяли, за което скоро ще плачат, но ще бъде късно.

„Софийски творци“ накараха този инак силен мъж да забрави не само какво е говорил, но даже и какво е подписвал. Тези софийски магесници, които пожелаха да обърнат организацията от революционна на организация в услуга на страшната реакция, докараха положението дотам, че днес България да воюва с Македония.

„Той беше човек, който искаше сам да напипа всички недъзи“ - пишеш ти. Да, драгий Кириле, но вие го накарахте да търси недъзи там, където нямаше такива, а там, където те бяха изникнали като гъби, на него като че ли беше недостъпно да ги вижда. Недъзите бяха в София (Вавилон), където бяхте стигнали дотам, че трябваше хората, наречени „организационни“, да разрешават и квартирните въпроси, да женят дори и момите; „организационната“ канцелария беше се преместила в обществената безопасност; големите салони по кафенетата бяха на „автономистите“; автомобилите хвърчаха; като че ли организацията в София воюваше и пр. Вие като че ли не знаехте защо падна Сарафов. Вие бяхте стигнали дотам, че майките по селата из цяла България плашеха децата си с македонските комити; вие позволихте една такава гавра с организацията, щото [за] всички неприятни хора на правителството да се казва, че са убивани от „македонци“. По моето дълбоко убеждение „хората, които се бояха за себе си поради своите грехове, станаха близки подстрекатели за убиването му“. Да, те са неговите убийци!

Дълбоко вярвам и в думите ти; „по всичко личи, че зад тях се крият и други домогвания“. След острите и цинични ноти, съчинени от вас и подадени от Александров до Калфов, Русев и Цанков; след като всички „организационни хора“ се бяха снабдили с полицейски открити листове и черпеха от безотчетните фондове, не можеше друго да се очаква. Заканите на офицерите: „разправихме се с[ъс] земеделците, разправихме се с комунистите, ще се разправим и с македонците“, още миналата година ги посочих както на Александров, така и на други другари, но тогава не само не обръщахте внимание, но ме ругаехте, за да дойде после Александров да ми благодари и да проклина Ляпчев заради телеграмата му, изпратена от Лондон, да се арестуват бозаджиите и халваджиите македонци. За голямо нещастие намериха се македонци, които, едни умишлено, други несъзнателно, се заловиха за тази въдица.

Хваления от теб „колективен“ ум след смъртта на Александров според мене трябва да се нарече колективно умопомрачение. След убийството на Сарафов и Гарванов трябваше да разкъсаме например Томалевски, защото - както ти е известно - Паница се криеше у него, но ние разсъждавахме по-хладнокръвно тогава. Има ли по-голямо умопомрачение от това да се нахвърлиш и обезглавиш три организации: Илинденската, федеративната и комунистическата македонска група?

Този колективен ум, проявен така силно, разполагайки с достатъчно средства и сили, можеше да залови всички, да ги изслуша, да разкрие престъплението и след това да си наложи волята, а не да създава вартоломееви нощи. Но по всичко се вижда, че разкриване не е било нужно, а е било нужно унищожаването на хората, които са мислели малко по-иначе от вас. За това думите ти: „ВМРО се наложи; тя е здрава, горда и смело гледа на бъдещето“ виждат ми се много смешни и дори демонски.

ВМРО видя, че вие, зад които се крият „чужди домогвания“, извършихте един страшен атентат. Софийските детективи, полиция и войска обявиха на ВМРО. война, която за нещастие ще продължи дотогава, докогато Цанков е на власт, както едно време сарафистите продължаваха да воюват, докогато Генадиев стоя на власт. Вие забравяте, че ВМРО трябва да бъде в Македония, а не в София.

Доста смешен е този твой израз: „дълг е на всички организационни хора да не пречат на организацията, а да се отдадат на доизграждането ѝ“. На ВМРО няма кой да пречи. Всички пречки, и в миналото, и сега са идвали само от София. Ето затова, на тези хора не само ще им пречим, но и ще ги гоним като убийци, които са излезли вън от рамките на закона и на статутите на ВМРО, като са убивали свои и чужди на организацията хора. Ако ли пък смятате софийските, петричките и горноджумайските разбойници и убийци за организация, на която не требва да се пречи, дълбоко се мамите. Тая организация ще трябва един ден - може би скорошен - да отговаря за извършени убийства на стотици македонци и на хиляди български земеделци и комунисти. В редовете на организацията, според нейните принципи и традиции, не може да има убийци.

Хората на организацията са истински нейни синове, които са готови да умрат за нейните идеали и в името на любовта си към народа, а не да убиват своите другари и своя народ. Заклевам се пред себе си, че както убийците на Александрова, така и тия на всички наши другари, осъдени и екзекутирани по свойски, или по чуждо давление, ще бъдат осъдени и наказани, съгласно статутите на нашата организация.

Имаш смелостта още да казваш: „лично за себе си, аз мисля да бъда полезен, според силите си, всякога на освободителното дело, като заради него не се плаша от нищо“. Няма защо да се плашиш, драгий Кириле. Моето най-дълбоко презрение към всички ония, които в и от София плашат и се плашат. В София могат да се плашат ония, които са извършили грехове там. А София и организация не е едно и също нещо. Всичко вършено в София от името на ВМРО е престъпление. И ако искаш да бъдеш „полезен“ на организацията, както си бил досега - от нейно име да подписваш смъртни присъди на невинни български синове, не ще направиш добре, защото народът е вече сит от такава полза на безстрашните.

Макар и далеч неискрени, приятно ми звучат думите ти в последния пасаж: „убеждението ми е, че няма защо да ни интересува това, което щяло да става в България, кой щял и как щял да управлява“. Това са думи не само велики, но и желани от всички наши добросъвестни водители. Това са думи, които нарекоха още на времето нашата организация Вътрешна, но така ли е? Един студент земеделец ми казваше: „Не можем да простим на Ив. Михайлов и Пърличев, които бяха дали заповед на Величко, скопския войвода, да реже на късчета и издевателства с трупа на Стамболийски“. Един комунист ми казваше: „няма да простим на вашия Пърличев, който живее в една изба, и в чиито тъмни стаички са решили и планирали с Ив. Михайлов, Дрангов и др. убийствата на много наши хора“.

А знаеш ли, драгий Кириле, че комунистите са изработили табло, подобно на нашето, в което са поставени всички видни техни хора и отдолу, както на иконите, писва: Джумая - Монев, Пловдив - Скендера, Варна, Фердинанд, Лом, Клисура и пр., и пр. и навсякъде екзекутори са почти все македонци? Не е днес въпроса, дали ще ни интересува кой щял да управлява България, защото за голямо нещастие това ви интересуваше, но трябва ли да ни интересува и занапред?

Българи сме, ще ни интересува как се управлява тая страна, но нашия интерес трябва да има граници. Три години скитам по чужди страни, много по-хубави, много по-културни и много по-свободни, но България обичам повече от всички, защото съм българин. Но понеже ние живеем с идеалите на една политика, не българска, а македонска, в България трябва да бъдем безпартийни; но така ли е? Не бяхте ли вие, които подведохте Александров да подава ноти на Малинов и Костурков?

Ако ли пък всички тези работи Александров е вършил на своя глава, трябваше да кажете: каквото е дробил, нека го сърба. Аз не бях и не зная; може би не ви е питал, както не е питал за нищо и мене. Ти знаеш много добре, че не ме е питал, нито за убиването на когото и да било, макар да се е казвало, че убийството е извършено от името на организацията, нито ме е питал, когато правеше политика. Най-голямата негова тайна беше тайна от мен, когато той прати преди 1/2 година хора в Москва; същото беше и въ[в] Виена. Александров не беше по-голям борец за комунистическите домогвания в организацията от мене, когато Протогеров беше наметнал вече червена мантия. Този Протогеров, който в срещите си с нещастните Йовков, Хаджи Димов, Занков, Василев, Атанасов и др. даде план за бъдеща борба, след това измени и съдейства най-подло за изколването им!

Бъди уверен, Кириле, че всички тия невин[н]и хора, служили в олтара на организацията, умряха като най-скъпи жертви на освободителното дело, заради което ония, които ги клаха, един ден ще се кълнят на гробовете им срещу вас, които ги заблудихте. С това вие опетнихте гроба на Александров, вашето минало и бъдеще и на челата си записахте „убийци“.

Нека вземем за основа на организацията последната декларация на Александров и Протогеров. С нея те декларират, че са за федерация, тогава защо клахте федералистите?

На друго място те казват, че „член на организацията може да бъде и комунист“. Тогава защо клахте комунистите? Македония през 1920 год. в изборите гласува само за комунистите и даде 14 депутати; да ги изколим ли, защото това било желанието на Петрович-Ив. Балабанов и на техните оръдия, Милев и Крапчев?

Благодарение на тези комунисти покойните Кушев и Весов можаха да обикалят даже през Порече и Азот, защото фактически и двамата по убеждение бяха и умряха като комунисти; не бяха като други от анархисти да станат реакционери. Милев и Крапчев, които не знаят що значи комита, помислили, че след като решихте моята смърт, аз вече съм умрял и почнаха да пишат против мене: нарекоха ме убиец, продажник, чуждо оръдие и какво ли не още. Отвратителното у тях е това, че след като стоях по горите 15 год., след като македонската история зарегистрира моите дела против сърби, защото почти всички други са само против българи, без да пишат две думи за миналото ми, нарекоха ме убиец, предател и изменник.

Аз не съм убиец, защото през моя живот нито един българин не съм убил, даже след решение на конгреси. Не съм предател, защото Крапчев не ми е роднина; не съм продажник като Милев, който си остави професорската благородна длъжност, която му даваше 4-5 хиляди лева в месеца, за да служи на Петрович и Сговора за 14-15 хиляди лева; не съм убиец като Милев, който е дал съгласието си за убиването на невинните костурски войводи Трайко Желевски и Тома Желински. Но нека знаят тези малки и подли човечета, особено Крапчев, който желаеше едно време да се бомбардира зданието на ул. „Гурко“ 22, и големия български дипломат г. Милев, когото Генадиев издигна и когато биде убит, не обели зъб за протест, че Чаулев е син на ВМРО, оная, която те, като чужди оръдия, си позволиха да я рушат, и че българската кръв му е толкова скъпа, та дори и в най-страшния за тях час няма да каже така лекомислено думата си, както я казаха тези изроди, на които Македония е чужда и им служи само за кариеризъм.

Извини ме, че се отвлякох, но аз те съветвам да се откажеш от твоята мисъл: „Нека погледите ни се обърнат към заздравяване на организацията и нейното засилване“. Организацията не желае доктори от София, Кириле! Тя ще оздравее. Тя е силна. Нейната сила, която е вътре в Македония, заедно с оная на нейните съюзници, е достатъчна да разреши македонския въпрос и да разруши границите, натрапени ѝ от разни конференции. И тя ще ги разруши въпреки съюза на Цанков, Братияно, Политис и Паптич!

ВМРО има нужда от една голяма лудница, която да прибере всички умопобъркани, за да не й пречат от София. Иначе, тя е била и ще си бъде, без да алармира света за това, което има да върши.

Основния камък на организацията, подновен с[ъс] съгласието и подписите на Александров, е така здраво поставен; всички мак[едонски] рев[олюционни] организации, групи и фактори така са циментирани, че нищо вече не е в сила да ги разруши. Ни най-малко не се съмнявам, че умопомрачението - твое и на другарите ти - е вече минало и всички сте се убедили в горното, но много е късно, затова - убивайте!

Най-умното нещо в писмото ти, на което всеки македонски син трябва да се подчини, се съдържа в думите ти: „По този въпрос желателно е да си кажем взаимно думата“. Мога да те убедя, че в най-скоро време, цялата ВМРО, без изключение нито на една околия, ще свика конгрес, но не в Джумая или Петрич, където хората могат да се изкарват даже от казармите, за да се колят. В тоя конгрес ще трябва да присъстват най-интелигентните македонци, които са дали дан в борбите. Тоя конгрес, пред който ние сме длъжни да дадем отчет, ще тури всекиго на мястото и ще избере нов Централен комитет. Тогава вярвам, че работите ще тръгнат така добре, както през 1911 г., когато по мое давление биде приет като допълнителен, резервен член на ЦК днешния палач Алекс. Протогеров. Тоя конгрес ще види запазили ли сте принципите на организацията или не, бъркали ли сте се в работите на България или, ако не сте се бъркали, защо сте убивали толкова български политически дейци и граждани, ако не сте се бъркали, защо бяха черните бюлетини, навлизането в Кюстендил, в Неврокоп, изпращане отряди из цяла България да гонят комунисти и земеделци, защо бяха тези убийства, убийства, убийства и пак убийства?

Защо беше тая „революционна дейност“ в България, когато всички политически шефове - както ония, които бяха на власт, така и тия в опозиция - от министерските кресла, от трибуната, в партийните конгреси бяха заявили, че са готови да отстъпят българска Македония, стига сърби и гърци да приемат създаването на независима Македония.

От името на ВМРО заявявам ви следното:

I. Престанете да играете на комитаджилък в София, който носи вреда на истинската ВМРО и пакост и нещастие на България!

II. За всички сметки и организационни суми, след смъртта на Александров, ти отговаряш лично като счетоводител.

III. Всички македонци, кичещи се с името комити, трябва да напуснат длъжността тайни полицаи и да престанат да тероризират българския народ, който заради няколко престъпни типове от тоя род (с две титли, полицаи и комити), утре ще си излее злобата върху всички македонци.

IV. Петричкият окръг трябва да се бори легално и да има своя парламентарна македонска група, която да влезе въ[в] връзка с всички депутати македонци в другите балкански парламенти. Това е желанието и на покойния Александров, подписано въ[в] Виенския протокол и четено от тебе и много други македонци, макар да продължавате да отричате, че Александров и Протогеров са подписвали манифеста, декларацията, обединителния протокол и други книжа.

V. Всички членове и съчувственици на организацията трябва най-енергично да разпространяват между македонските кръгове в България в. „Балканска Федерация“, не защото сега и вие се обявявате за тая федерация, а защото в. „Балканска Федерация“ е дело на целия Централен Комитет и за издаването му, като основен и първоначален капитал ВМРО е отпуснала 150 000 лева, а не както заинтересованите редактори на българската преса го нарекоха руски, комунистически и пр. неща - много добре известни на тебе.

Ако ти, Т. Карайовов, Л. Милетич, М. Монев, Г. Баждарев, Йор. Гюрков и пр. отричате още подписите на мъртвия вече Т. Александров, вие хвърляте едно страшно петно на неговия дух и доказвате с това, че Т. Александров и Ал. Протогеров са дошли въ[в] Виена не като ръководители на ВМРО, а като агент-провокатори на днешното най-реакцион[н]о в цяла Европа българско правителство, защото вие, гореизброените, видяхте лично оригиналите и подписите.

VI. В България трябва да съществува дружество „Илинден“, по подобие на „Гарибалдийците“ в Италия. В това дружество трябва да влизат само честни македонски и български родолюбци, а не такива, които да разправят как са клали наши хора и как са се държали жертвите - неща, които имах случай да слушам.

VII. От софийския Синедрион, наречен ВМРО, искам да зная, защо ме е осъдил на смърт; ако това не е вярно, то кой прати убийците? Ако този Синедрион мисли, че представлява организацията, то съгласно кой член и кой параграф от нея?

Ако в скоро време не получа нужния отговор, нека не бъде чудно, че „който копае гроб другиму, сам пада в него“.

13. X. 1924 г.

П. Чаулев,

член от Централния Комитет на ВМРО и Ръководител на Битолския Революц. Окръг.

La Fédération Balcanique. 1924. No 7/8. P. 102-104.

ОРИГИНАЛ

БЕЛЕЖКИ

1. ЗА АВТОРА: Петър Чаулев (1882-1924) е виден български революционер и войвода, член на Централния комитет на ВМРО. На 10 ноември 1912 г. Чаулев заедно с отряд от 300 души освобождава Охрид и издига българското знаме на Самуиловата крепост, но след влизането на сръбските войски в града е арестуван. През 1913 г. той участва в Тиквешкото въстание и оглавява Охридско-Дебърското въстание против сръбските окупационни сили, като влиза тържествено в освободения Охрид, заедно с битолския войвода Павел Христов. На 20 март 1915 г. Петър Чаулев участва във Валандовската акция, а по време на Първата световна война е околийски началник в Охрид.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.