СЛУЖБОМЕР

понеделник, април 25, 2016

Законът на Паркинсън

Срещнах някъде из интернет написано, че Сирил Пъркинсън, формулирал Закона на Паркинсън и следствията от него, е псевдоним на автор, съставил част от широкия спектър от „закони на Мърфи“.

Срещал съм същото да се твърди и за Лоурънс Питър, създателят на Принципа на Питър и следствията от него.

Предполагам, че тази заблуда произтича от предоверяване на Артър Блох, който в книжлето си „Законът на Мърфи“ омесва „мърфологията“ (която всъщност е народно творчество!) с постулати на автори като Паркинсън и Питър, създавайки един истински тюрлю гювеч от изречения, в който не успяваш да отделиш сериозното от несериозното и накрая лесно можеш да приемеш всичко за една и съща страна на една и съща монетата.

Сирил Паркинсън (за Питър – може би друг път) е съвсем реална личност (на снимката горе), историк, писател, публицист и съвсем реален създател на Закона на Паркинсън (докато за капитан Мърфи се знае, че е създал Закона на Мърфи така, както се знае, че нашият Марко Тотев е създал лафа за Марко Тотев – легендарно, защото нито реалният Мърфи, нито реалният Тотев не е потвърдил това документално).

През 1958 година Паркинсън издава една малка книжка, която се казва „Законът на Паркинсън или по следите на напредъка“ („Parkinson's Law or the Pursuit of Progress“), в която развива главната си аксиома: „Обемът на работата се разраства до степен, която е необходима, за да запълни времето, определено за нейното изпълнение“, както и следствията от нея.

Книжката е написана живо, с искрящ хумор, но това е само похват – всъщност тя е абсолютно сериозна и няма нищо общо с хумористичната литература, както явно я възприемат някои, познаващи я само в отделни откъси и изречения (същият похват използва и Лоурънс Питър).

Който прочете „Законът на Паркинсън“ и се огледа около себе си, ще види всъщност, че в книжката е въплътен живият живот в цялата му сериозност - без усмивки и шегички.

Ето първият абзац от първата глава („Законът на Паркинсън или растящата пирамида“) на въпросното съчинение (превеждам от полски, защото английският ще ми отнеме много време, пък и толкова го зная, че едва ли ще излезе нещо свястно):

„Колкото повече време имаме да свършим някаква работа, толкова повече време ни отнема тя. Този факт е получил всеобщо признание, изразено в общоизвестното изречение: „Най-зает човек е този, който има много време“. Ето така една стара госпожа, която няма никаква работа, може да посвети целия си ден на написването и изпращането на пощенска картичка до своята племенница в Bognor Regis. Един час ще ѝ трябва да намери картичката, още един – да си търси очилата, половин час да види къде е адресът, час и четвърт да напише текста, двадесет минути – колебание дали да си вземе чадъра, за да отиде до пощенската кутия на съседната улица. Или това усилие, което ще отнеме на заетия човек три минути, може за друг да се превърне в цял ден безпокойство, мъка и умора“.

Подобен маниер на писане наистина може да подведе, но само няколко страници по-нататък, като видим наред с хумора таблиците и формулите, вече започваме да се стягаме за нещо като „смях през сълзи“.

И за да илюстрирам, ето любимото ми следствие от Закона на Паркинсън: „Броят на персонала нараства, независимо от това дали работата става повече, по-малко или съвсем няма работа“.

А сега се вгледайте в която и да е нашенска администрация (от местна до министерска), пък ако ви е до смях – смейте се…

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.