СЛУЖБОМЕР

събота, април 16, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 74

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

74.

Не успях да си отида у дома и веднага телефонно обаждане от Дубавинкин: Касинец е вече в Горадня, може да се организира срещата. Може в хотела. Уговорихме се да отида след един час. До помещението на дежурния ме посрещна непознат човек с цивилно облекло, поведе ме нагоре. В страшно задимената стая на леглото седеше мрачноват възрастен човек. Чекистът ни остави сами. Седнах до масата. "Ами разкажете ми..." Човекът започна да си спомня - трудно, без желание. с пелтечене. И внезапно млъкна. "А, не мога така. Да бях глътнал нещо..." Разбрах го и го заведох в ресторанта, където двамата глътнахме по нещо и се върнахме в неговата задимена стая. Като си пое дъх, човекът започна своя горчив разказ. Сега речта се лееше плавно. "Войната ме завари в Бялисток, бях тогава командир на свързочна рота. Старши лейтенант. Разгромиха полка. Разгромиха дивизията. Разгромиха армията. На отделни групи се промъквахме на изток. На отделни групи също ни разгромиха. Попаднах в плен.

Озовах се в полеви щалаг (концентрационен лагер на Вермахата за военнопленници - бел. прев.). Село Калбасино, ето тук, до Горадня. В голото поле десет хиляди души. Нищо за ядене, нищо за пиене. Под дъжд и слънце. Събраха петнадесет души - да копаем капонир. Копаем. Вече не ни останаха сили. Изпсувах злостно и се уплаших. От бруствера ме гледа немец. Чисто облечен. Млад. Офицер. "Ком!" (Ела! - бел. прев.) Излязох. Кимна с глава - комен зи (ела тук - бел. прев.)! Подкара ме нанякъде. Тогава вече станаха двама. Влязохме в канцеларията им. Защо псувате немската власт? - Не съм псувал. - Аз чух. Ей сега ще ви разстреляме. (Какво пък, разстреляйте ме - мисля си. - Но нещо не е така.) -`Искате ли тод (мъртъв - бел. прев.)? - Май че не, казвам. Само на двадесет и шест години съм. - Добре, казват. Ще отидете на обучение. Не разбирам нищо - къде? Какво ще уча?

Въпреки това ме поведоха. После ме откараха в някакъв щаб. Там още разпити - вече с протокол. През нощта ме подкараха нанякъде в закрит камион. Накъде - няма как да разбера. Но далече. Пътувахме цяла нощ. Вече се бяхме събрали десет души. И трима немци с автомати. Разбира се, може да се избяга. Ако, да речем, ни водеха на разстрел. Но може би не ни водят на разстрел. А по-лошо от лагера едва ли ще бъде.

Накратко казано, откараха ме в някакво полско градче, влязохме зад една ограда. А там абвериуле (училище на военното немско разузнаване - бел. прев.) А-3. Значи ще ме обучават за разузнавач. Срещу своите, руснаците. Какво пък, мисля си, обучавайте ме, ще потрябва. Само да се добера до фронта. Оттук е все пак далечко. Обучаваха ме три месеца. Такива неща като радиовръзка, шифри-кодове и парашутно дело. На теория, разбира се. Всички курсанти са като мене, предимно свързочници. Между нас никакви разговори, единствено по учебната част. Но съм уверен - всички мислят едно и също нещо: само да се доберат до фронта.

Рано през пролетта започнаха да подбират и да откарват някъде по 2-3 души. Дойде и моят ред. Падна ми се да сме двамата с Льошка Книш.Момък, младши лейтенант от Виница. Приготвихме радиостанциите, шифрите, пари по три пачки, запасни батерии. Надянахме парашутите и - в самолета. Преди да отлетим - задачата: да проникнем в град Горки, да започнем работа във военния завод. И да осъществим връзка. Явол, хер майор (Тъй вярно, господин майор - бел. прев.), да осъществим връзка.

Летяхме дълго през нощта. Земята е долу, от облаците не се вижда нищо. Най-после команда: шпринген (скачай! - бел. прев.)! Скочихме - дявол знае къде. Да си трошим главите. Приземихме се в полето, наблизо има горичка. От другата страна село.

Преди това с моя другар даже не си бяхме продумали - нямаше как. Какво си мисли - не се знае. Но мога да се досетя. И казвам: "Капут (Свърши се - бел. прев.), Льоха! Хайде в селото, ще попитаме къде е селсъвета и - хенде хох (горе ръцете - бел. прев.)".

Тръгнахме към селото. Взехме цялото съоръжение, само парашутите хвърлихме. И без това се натоварихме прекалено много. В селото попитахме една лелка къде е селсъветът. Не ни каза. Само ни погледна подозрително, уплашена. Попитахме едно момченце. То каза, че тук няма селсъвет, а в другото село, на пет километра. Какво да се прави, тръгнахме за това село. По междуселския път. А вече се съмна съвсем. Вървим, на душите ни е тревожно. Но сега е винаги тревожно...

И изведнъж зад нас каруца. Мислим си - ето, ще ни закарат. Трима мъже, единият с военна униформа. И към нас: кои сте вие, документи! Отговаряме: отиваме в селсъвета, там ще си покажем документите. А, не - горе ръцете! Какво да правим? Вдигнахме ръце. Претърсиха ни и чак затрепериха от страх или от радост - диверсанти! Закараха ни в районното НКВД вече с вързани ръце. Докладват: заловихме ги на пътя. Глупости, разбира се, но ще повярват на тях, а не на нас.

А нататък тръгна, та се не видя. В района, в Горки, оттам в Москва. Килии, разпити, чекисти. Разделиха ни с Льошка, не го видях скоро. Приписваха ни, разбира се, едно и също нещо: предали сме се в плен, измяна на родината, шпионаж и диверсия. Казвам: какъв шпионаж, отивахме да се предадем. А на това - нула внимание. Но чувствам, че не нещо не могат да се разберат помежду си. Най-напред - кой ни е задържал. За мъжете на пътя вече и дума не обелват, в протоколите фигурират двама - майор и подполковник. На това, че сме тръгнали да се предаваме, не вярват. Задържани в зоната на обект. Какъв обект, изобщо не знаехме. Казват: незнанието на закона не освобождава от отговорност. Такива са правилата! Вече молех: изпратете ме на фронта. С кръв ще изкупя вината си. Дори с живота си съм готов да я изкупя. Охо, какво ти се приискало, казват. Цялата кръв няма да ти стигне, за да си изкупиш вината. Да пукнете, мисля си аз.

И изведнъж - в кола и през нощта в някакво градче. Висока ограда, телени заграждения. Но като че ли не е затвор. Наблизо някакви казарми. Там отново ни събраха с Льошка. Донесоха цялото ни снаряжение. Оказа се, че подготвят така наречената радиоигра. Ние трябва да се свържем с немския център А-3. Така че започнахме... И наистина, свързахме се. Но се случи засечка - бях забравил една парола. Прекъснаха връзката, искаха да ме разстрелят моментално. За саботаж. А аз наистина я бях забравил. Какво, много ли ми трябваше да я помня или мислех да я използвам? Но ето ти чудо: като видях зор - си я спомних. И започнахме отново... Мислех си, че немците са се досетили. Но като че ли не. Те изобщо са недосетлив народ. От това и си патеха...

Третият опит започна по-добре, а и майор Третяков започна нещо да съобразява. Досетлив се оказа. Започнахме да предаваме някакви шифровани глупости, уж за производство на танкове, дебелина на бронята - челната и страничната поотделно. Немците приемаха, дори благодаряха за ценните сведения. Така продължи цял месец. А след това заповед от А-3: да се върнем назад, като преминем през фронтовата линия. Е, мисля си, провал. Заподозрели са нещо. Значи, балът свърши, гасете свещите. Може би сега ще ни изпратят на фронта или ще ни разстрелят. Но не. Към нашия Третяков се присъединиха още двама подполковници и казват: "Трябва да отидеш. Такива са правилата на играта. Плюс това е посочено мястото за преминаване, паролата. (Помня паролата - Вили.) Защо се страхуваш? Всичко е гут (добре - бел. прев.)!"

Изпратиха ме сам. Льошка остана. Закараха ме на фронта край Демянск. През нощта допълзях до предната линия. Сняг, телена мрежа и ракети светят в небето. Стигнах с пълзене до покрайнините на едно разрушено село, където имаше две върби. В полето пълно с трупове - наши и на немците, а между тях - плъхове. И тези плъхове ми налетяха. Разбираемо е, жив съм, топъл... Отблъсквах ги с ръце и крака. Допълзях близо до немския окоп, гледам - като че ли над бруствера стърчи каска. Не знаех какво да правя: да пълзя ли направо там, или да извикам паролата. Все пак извиках тихо: Вили! А онзи с граната. Гранатата удари земята, отскочи и взрив. Засипа ме със сняг, но не ме засегна. А аз в същия момент се изтърсих в окопа и бърборя: Вили, Вили... А немецът към мене: "Какъв по дяволите (дер тойфел) Вили? Их бин (аз съм - бел. прев.) Руди". Всичко бяха объркали, неизвестно кой - дали нашите, дали не нашите. Макар че и на мене в главата ми се обърка - кои са наши, кои не са наши. Но не ме застреляха на неутралната зона и това е добре.

Отведоха ме в тила. Паролата "Вили" все пак подейства, не тук, но в гестапо. Закараха ме в подразделение А-3, в абвершулето значи. Там веднага разпити. И то такива, че нашите нищо не струват! Не зная как ми се усмихна щастието да се измъкна, да не се проваля. Защо мълчахте дълго и не се свързахте? - Не можеш да се измъкнеш, казвам, от производството на танкове. За отклонение от работата болшевиките пращат в затвора, постановление на Върховния съвет, на самия Калинин. - О, явол, те знаят това. А защо прекъснахте внезапно първата радиовръзка? - Казвам: - Беше в парка извън града. Тъкмо разпънахме антената, появи се отнякъде една жена, върви към мене. Тогава аз, знаете ли, си свалих гащите, уж ме е назорила нужда. И тя свърна настрани...

- О, гут, правилно, ловък агент.

След това още най-различни проверки-разпити. Изпратиха провокатор от нашите. Но преминах през всичко, дадоха ми една седмица почивка в съседното градче. А след месец ме наградиха - медал за заслуги. Известно време бях в шулето нещо като инструктор, разказвах на новаците как трябва да се измъкват от болшевиките танкови тайни. Помня, че ме гледаха някак си лукаво, явно не ми вярваха много. Но аз се стараех - лъжех на поразия.

През лятото на четиридесет и четвърта, когато започна настъплението, отново парашут, мешка с тротил и на летището. Този път трима. Аз съм старши. Задачата - диверсия по магистралите. Пуснаха ни през нощта, точно върху позициите на оръдия от тежката артилерия. Не успяхме да се приземим и - хенде хох! Единия го убиха. Двамата с другия - в плен. Но тогава вече имах своя (наша) парола. - Казвам: давайте в смерш! Разбраха, изпратиха ме в Москва. Повече не ме изпратиха при немците, спряха радиоиграта. Но и от своите имах малко радост. Половин година лежах, разпитваха ме, изясняваха дали и не съм двоен агент. Ами двоен агент съм, казвам, нима го крия? В Москва е онзи Третяков, вече полковник, с два ордена. Двамата подполковници също са наградени с бойното "Червено знаме" - за успехи в радиоиграта. А на мене едва след победата ми подхвърлиха "Отечествена война" втора степен. Но и тогава продължавах все пак да работя за тях - пътувах с влаковете и стоях по гарите, дебнех във вагоните за агенти. И, знаеш ли, веднъж в Менск срещнах моя Аляксей. Седи в ъгъла на гарата, дреме. Приближих се, седнах до него и не зная какво да правя. Най-важното е с кого е сега Льоха. Може да е легален, законен, а може и да се крие. Ако е така, трябва да го арестувам. Но как? Докоснах рамото му, отвори очи, позна ме. Но не се радва много на срещата, виждам, като че ли се страхува. Казвам, че може да отидем в града, да полеем срещата. Тръгнахме. Аз все свивам към НКВД, гледам - върви с мене, не се крие. Гадно усещане, но какво да се прави. И си мисля: може би човекът си е уредил живота, оженил се е, започнал е работа, а аз го вода да го предам. Но как иначе? Заведох го в отдела, една тайна стаичка на първия етаж, там има дежурен. Казвам: ето, доведох го. А Ляксей сочи мене: аз тебе доведох, защото си агент на абвера. Оказа се, че играе същата роля. Е, разбрахме се! Макар че ни стана противно един от друг.

А сега ли? Сега работя в горското стопанство. Катран произвеждаме за нуждите на химическата промишленост. Заплатата е малка, ако не откраднеш - няма да оцелееш. А аз да открадна - ами! Всичко е под надзор, ненадежден тип съм. А вие какво - ще пишете ли? Нима ви позволиха?"

Да, исках да напиша. Съдбата на този човек ме развълнува. Само че, разбира се, всичко така, както е било. Документален очерк. Казах това на Дубавинкин, той съобщи в Менск. Оттам дойде отговор: делото все още не е разсекретено, разрешава се да се използва само косвено. Минимум действителност. Пишете повест с акцент върху дейността на контраразузнавачите. Казах, че за повест съдържанието е малко, повестта е все пак друг жанр. Не чекистки, а литературен.

С това "чекисткият проект" приключи. После Дубавинкин каза, че съм го подвел. Може и да съм го подвел, но не много. Защото скоро получи повишение и отиде да служи в Подмосковието. В Горадня обаче не съжаляваха за него.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.