СЛУЖБОМЕР

вторник, април 12, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 72

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

72.

Голяма група беларуски писатели беше в Москва на поредния пленум на СП, когато дойде вестта, че Твардовский е починал. Всичките останахме за погребението.

Поклонението беше в ЦДЛ (Централния дом на литератора - бел. прев.) на улица "Воровский". Преди това имаше непонятна суетня и тревога - нещо не можеха да съгласуват с ръководството на Москва или на страната. Казаха, че най-напред имало разправии къде да го погребат, началството не искало да даде гроб на Новодевическото (на Новодевическото гробище в Москва се погребват известни личности, а Твардовский според тогавашните власти не е заслужавал тази чест - бел. прев.). Пускаха публиката в траурната зала с пропуски, имаше много хора. Застанал на стража до ковчега, гледах и не можех да позная някогашния поет и редактор. Болестта беше изсмукала в крайна сметка могъщия някога човек и пред мене лежеше слабоват покойник, с рядък пух на главата. По време на панихидата се казаха проникновени думи за неговите заслуги пред литературата и изобщо пред руската култура, думи, които бяха непоправимо закъснели. Помня изказването на Константин Симонов, който, говорейки пред пълната зала, без да се стеснява, се задушаваше от сълзи. Много хора плачеха и в залата. Там мнозина видяха за първи път Александър Солженицин, който седеше до вдовицата Мария Иларионовна и прекръсти мъртвия. Но думата за прощално слово не му дадоха. После стана известно, че едва са го пуснали в залата - по това време Солженицин вече беше изключен от съюза на писателите.

След края на панихидата отидохме на гробището.

Беше мрачен и облачен ден в началото на зимата, падаше рядък снежец. На подходите към гробището погребалният кортеж беше посрещнат от верига войски на МВР - по протежение на железопътната линия до гробищните порти. В гробището същото. Всички бяха принудени да се промъкват през тесните редици на войските за сигурност до мястото на гроба. Когато се озовахме с Валя Шчадрина извън редицата, един офицер от службите ни наруга злостно, дори извика: "Ще стрелям!". На което тази безстрашна беларуска жена тихо, но решително каза: "Хайде, стреляй, давай!". И той като че ли потръпна от нейната решителност.

Преди да засипят ковчега с пръст, Солженицин го прекръсти. Това беше необичайно за атеистичните писателски среди, за което дълго след това говореха и пишеха свидетелите. Организаторите на погребението бяха принудени да се оправдават - виновни сме, значи, изплъзна ни се от очите. След погребението всички, приятели и врагове на някогашния редактор на омразното списание, се разпръснаха по кръчмите - да обмият покойника. Беларусите също обмиха костите му, особено Аркадз Куляшоу, който през цялото време плачеше.Твардовский беше негов отдавнашен и най-добър приятел. Почувствах се осиротял...

Като се върнах у дома, скоро след този печален случай, когато вече излезе "Новый мир" с моята повест, от "Полымя" ме поканиха да намина. Бяха се приготвили най-сетне да печатат и това трябваше да се обсъди. Събра се едва ли не цялата представителна редколегия - всички без Барадулин, който беше заминал за някъде. Предполагах, че ще има дребнави забележки за езика и стила, но се оказа, че са организирали обсъждането по пълната програма. На слабото ми възражение, че това е вече обсъждано в Москва и че московският Главлит е пуснал повестта, полимският главен Павел Кавальоу отвърна, че Москва не може да ни дава указания. Москва печата и Евтушенко, което в Беларус няма как да се случи никога, защото беларуската литература е идейно здрава, без вредни уклони. По време на обсъждането особено се стараеше Анатол Вялюгин, който, ако се съди по всичко, се беше подготвил предварително. Той правеше паралели между прозата на Бикау и порочните идеи, които ни се натрапват от Мюнхен, тоест от радио "Свобода". Другите полимци се изказаха по-умерено, но всички стигнаха до мнението, че е рано да се печата повестта, трябва да се доработи. Помощта на автора за доработката беше решено да се възложи на Барис Сачанка. Казаха ни да не се бавим много.

Веднага след заседанието на редколегията, още докато не бяха изстинали пресните указания, отидохме в жилището на Саченка. Там Барис ми каза, че не пие и не ме съветва и мене да го правя, защото трябва да се редактира на трезва глава - работата е сериозна. Аз вече имах опит от редактирането на Сачанка, някога с неговите старания беше почти изцяло преписана малката ми повест "Измяна". Сега Борис ми разкри приятелски тайната на редакторските претенции към повестта - в нея няма образи на комунисти. Казах, че изобщо отбягвам тези образи, защото нямам необходимия талант. Явно за тяхното създаване е необходим талант като на Салтиков-Шчедрин, а моят, макар и да го имам, не е същият. На това Сачанка каза, че ще оправи нещата само за миг и като разлисти ръкописа, намери подходящото място. Ето тук ще напишем: Сотников е комунист. А освен това е син на комунист, това ще се види от контекста.

Тогава се усъмних леко, но скоро се убедих в редакторската мъдрост на Барис Иванавич, която в края на краищата го доведе до високия пост главен редактор на БелСЕ (Беларуска съветска енциклопедия - бел. прев.).

Макар че не променихме нищо повече, повестта отиде за набор в този си вид. Претенции към нея повече не се намериха нито у главния - Павел Кавальоу, нито в Главлит, нито в ЦК. Ето какво означава мъдър опитен редактор! Само авторът се чувства в случая като глупак, но това си е лично негова работа.

В издателско-редакторската практика беше прието издателите редактори да не се позовават на цензурата или на началството, а си даваха дълбокомислен вид, че литературно-идейните пропуски са открити от самите тях. Това поставяше автора в идиотско положение, който смята за идиот именно този, който му поставя идиотски изисквания. Например аз не знаех дълги години, че отрицателните отношения към "Мъртвите не ги боли" са дошли от самия ръководител на КГБ на СССР Семичастний, който се изказал в тази насока на секретно съвещание веднага след публикуването на произведението в "Новый мир". Естествено, присъдата на главния чекист на страната бил сведена до всички най-нисши звена на КГБ, до партийните органи, цензурата, редакциите на литературните и други издания. Не знаеше това само авторът, който смяташе, че присъдата идва от разсъдливия редови редактор, който разговаря с него. Но редакторът се грижеше най-напред за своя хляб.

Случи ми се още да бъда в Москва на четиридесетия ден от смъртта на Твардовский. Събрахме се в тясното жилище на Игор Сац, бяха едва ли не всички новомирци и още някои. Лакшин говореше с отчаяние, че са ги разхвърляли на различни страни като главни от огнище и сега им остава едно: да пушат, но да не горят. Стопанинът - някогашен секретар на Луначарски - живееше бедно, пиенето не стигна. Тогава Жорес Медведев изтича до "Берьозка" (верига магазини в СССР, единствено разрешени за пазаруване с чужда валута или със специално издадени чекове от Външната търговска банка на СССР - бел. прев.), купи уиски с чекове, нещо и за мезе. Пийнахме, поседяхме и се разотидохме. Повече май не видях никого от изпадналите в немилост новомирци. Лакашин почина скоро, след него Кандратович, после Сац и Берзер. Виноградов премина в "Континент", а къде и с какво ще се заеме Миша Хитров, не знаех. С несправедливостта хората или си сътрудничат, или се борят - цитираше някога Твардовский (цитатът е от Албер Камю - бел. прев.).

НА СНИМКАТА: Погребението на Александр Твардовский.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.