СЛУЖБОМЕР

понеделник, април 18, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 75

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

75.

Ние отдавна сме свикнали да чуваме, че в живота винаги има място за подвизи. Наистина, подвизите са необходими на всички и винаги. Особено там, където няма мир, където се води борба за свобода и справедливост. Но природата на подвига може да бъде различна. Включително и по време на война.

Литературата на соцреализма зацапа подвига в името на родината, партията и Сталин, заобикаляйки цялото сложно разнообразие на това явление. Подвизи безсрамно и редовно се съчиняваха за целите на пропагандата, както по време на войната, така и в мирно време. Кой не е чувал за подвига на комсомолката, която немците обесили за неуспешно подпалване на една конюшня с коне. При което акцентът се поставяше върху казаното преди екзекуцията. Отначало това бяха думите: Ще дойде Сталин, ще дойде след него партията - според пропагандния аспект на времето; в това се състоеше нейният подвиг. Гърмеше много години славата на бойците панфиловци, които уж загинали, като не пуснали немците в Москва. И не беше важно, че след войната тези герои се върнаха живи и здрави от плен - важно беше, че митът за тях изпълни своята пропагандна функция. Запомнил съм разказа на един познат военен с генералски чин за славния подвиг на Александър Матросов. По това време генералът воювал като командир на батальон в бригадата, където служел боецът Матросов и цялата история се разиграла пред очите му. Съчинили я политруците, за да оправдаят една неуспешна атака, да намерят в нея поне нещо позитивно. И намерили убит на полето боец, който допълзял най-близо от нашите до блиндажа. Това е всичко. Останалото било измислено. Измислицата се оказала по-важна от обикновената войнишка смърт в един безславен бой.

В съветската политика и пропаганда постоянно се извършваше характерната за тях подмяна, когато жертви и герои си сменяха местата - жертвите направиха герои, а героите превърнаха в жертви. Първите ги награждаваха със звездички, а вторите ги откарваха в Колима, Воркута и Курапати (горски участък края Менск, където са открити масови гробове на разстреляни от НКВД хора през периода от 1930 до 1940 година - бел. прев.). Такава беше политиката и логиката на болшевизма, разбрана обаче много години след това.

Наистина, нещастна е тази страна, която се нуждае от герои, както е писал Бертолд Брехт.

Мене ме интересуваха други подвизи - подвизите на духа. От времето на Исус Христос и първите християни духът е станал немаловажен фактор в борбата за оцеляване на нациите или на етносите - не по-маловажен от физическата сила, която в древни времена решавала всичко. А и в самата литература все по-голяма привлекателност придобиваха, така да се каже, подвизите на интелигенцията, а не само на войниците. Подвизите на войниците са нещо тривиално, особено по време на война. Когато извърши подвиг този, които е предназначен за съвсем друго, мирно дело, това вече е нещо изключително и придобива особено значение. Макар че практическите резултати от това често са равни на нула. Както е бил нулев от прагматична гледна точка подвигът на Януш Корчак (полски лекар, педагог, писател, публицист и обществен деец, който заминава, въпреки предложението на немските власти да запазят живота му, със своите ученици от варшавското еврейското сиропиталище за Треблинка, където загива - бел. прев.) или на учителите от югославския град Крагуевац, които отиват на смърт заедно със своите възпитаници (през октомври 1941 година, отмъщавайки за партизанско нападение, немците извършват масови разстрели в Крагуевац и околните села, разстреляни са общо 2272 души, сред тях 217 малолетни, от които 60 са ученици от крагуевацката гимназия - бел. прев.). Разбира се, по време на война смъртта е нещо обикновено.

В Беларус също имаше такива учители, макар че за тях се знаеше малко, пропагандата не ги споменаваше. Болшевиките не признаваха усилията, които националното учителство беше положило в областта на просветното дело на окупираната територия. Учителите, които учеха по това време децата, като не позволиха на цяло едно поколение да подивее, се смятаха за колаборационисти и след войната често се озоваваха заедно със своите ученици в Печорлаг (съветски лагер в град Печора, Коми - бел. прев.). Беларуският учител Барис Кит лежал заради самоотверженото си учителстване в Лукишки (затвор в центъра на Вилнюс, използван от поляците по време на Полската Република от 1922 до 1939 година - бел. прев.) по време на полската власт и във Вилейската централа на СД - по време на немците. За да не се озове в съветски лагер след войната, бил принуден да емигрира на Запад (днес Барис Кит - все още жив, на 106 години - е известен учен в областта на астронавтиката; живее от 1948 година в САЩ - бел. прев.). И само защото в младежките си години е прегърнал призива да учи децата на добро и справедливост и не се е отрекъл от беларуското в себе си. Много важно и опасно дело беше беларуското учителстване. Ако, разбира се, му бъдеш верен и не се превърнеш в "ремъчна придавка" на болшевишката политика, което наблюдавахме през всичките години на съветската власт.

Написах "Обелиск" лесно, както е прието да се казва - на един дъх. Повестта беше напечатана в Менск също без големи загуби. Можеше да бъде преведена на руски език, с което обаче не бързах. Самият аз нямах голямо желание, мислех да намеря преводач, който е по-добър от мене.

Някъде преди това ми се случи да се запозная с руския поет, пехотния разузнавач Григорий Куреньов, автор на интересната поема "Река Полота" - за боевете в Полотчина. Той беше дружелюбен, общителен момък, имаше чудесна жена Галя и син Сашка и на мене, когато отивах в Москва, ми се случваше да прекарвам времето си в неговото гостоприемно семейство. Галя, която работеше в едно издателство, се зае да преведе малката повест. "Новый мир" я напечата бързо - наистина, вече при новия редактор. Повестта посветих на учителя от Мядзелшчина Микола Пашкевич. Той беше забележителен учител - ентусиаст по отношение на беларуското, безкрайно обсебен от литературата. Веднъж пътувахме за Нарач на гости у стария Михас Линков, чиято проза Микола обичаше много. За него нямаше място в колата, затова Микола помоли да го сложим в багажника, където, свит на кълбо, пропътува цели петдесет километра и каза: "Как да не го видя, толкова е остарял..." Тогава видя Михас Циханавич, а след половин година почина внезапно - по-рано от своя кумир. Помня, че преглеждах новомирския макет в градинката до "Путинковский переулок" и едновременно с това четях машинописния текст на "В първия кръг" от Александр Солженицин, който ми бяха дали до вечерта в "Новый мир". Солженицин по това време беше откритие за литературата, но след "Един ден на Иван Денисович" не го печатаха. Твардовский се опита да прокара романа в ЦК, абаче не успя. В куфара ми лежеше още една книга от същия автор - "Ленин в Цюрих", която ми даде Куреньов. Нея носех у дома - в Менск и Горадня, където я прочетоха десетки мои приятели и познати. За "Обелиск", след като повестта беше напечатана, положителна рецензия написа в "Комсомольская правда" Григорий Бакланов, чиито оценки за мене винаги са били важни. Както и на нашия общ приятел Лазар Лазарев.

(Следва)

Филмът „Обелиск“ (пълната версия, на руски език):


Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.