СЛУЖБОМЕР

понеделник, април 04, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 68

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

68. „СОТНИКОВ“

Повестта "Сотников" (в първоначалния си вариант "Ликвидация") се роди не толкова "от главата", колкото от чувствата, вдъхновени не толкова от войната, колкото от нашето съвремие. Разбира се, можем да кажем, че сюжета на библейския разказ за Авел и неговия брат Каин живее сред хората отдавна и се проявява постоянно, още повече по време на война. Но ако в други времена брат е убивал брата заради някаква полза - наследство или богатство, по време на война това става заради елементарната, биологичната цел да оживееш. Това като че ли оправдаваше или поне помагаше да се разбере нещо от редицата тогавашни трагични мотиви и последствия.

В мирно време вече не убиваха заради елементарната нужда да се оживее, на литераторите не стреляха в тила. Затова пък широко се практикуваше убийството на техните произведения. Не печатаха произведенията им, преследваха ги, прихващаха ръкописите по пощата, даваха ги тайно на наказателните органи, които произнасяха своите присъди - и за произведенията, и за техните автори. И го правеха не окупатори, не хора от друга нация или религия, а свои - колеги, другари, дори приятели. Партията не можеше (а може би и не искаше) да върши тази неблагодарна в общи линии работа със собствените си ръце, с ръцете на своите щатни функционери, всичките тези секретари-главлитовци-цензори, чекисти в униформа и цивилни, активисти на идеологическите комисии, затова използваше широко самите писатели. Както ги наричаха тогава - литературните полицаи, и това определение беше много точно. Всички редактори на литературни (а и на останалите) вестници и списания, завеждащите отделите и редакциите, едва ли не всички членове на редакционните колегии и особено доверените рецензенти бяха от писателските среди, членове на СП, самите те пишеха и печатаха в същите издания като останалите. Именно там те извиваха ръцете на всички останали, които не попадаха в техните ръководни, все едно поставени над литературата среди. Някои правеха това с твърдото болшевишко убеждение, че така трябва, че това е в интерес на партията и народа. Иван Пташникау, през чиито ръце премина през тези години едва ли не цялата беларуска проза, имаше изключително значение за литературата, защото никой от нейните ръководители - нито Шамякин, нито Танк, нито множеството парторзи (партийни организатори - бел. прев.) - нямаше такава възможност да приема, отхвърля, реже и променя като завеждащия отдела за проза на списание "Полымя". Странно е, че това почти не оказваше влияние върху качеството на собствените му произведения, които излизаха изпод неговото перо не съвсем лоши. Но както често става, към собственото творчество се предявяваха други, специални изисквания. Други от редакторите като че ли разбираха своето идиотско положение, но всеки имаше семейство, децата им имаха нужда от хляб. И плюс това беше разпространено юдиното съображение - а кой вместо мене? Ето на, вместо нас ще сложат още по-лоши, така че по-добре е да сме ние. Рядко някой от тях намираше у себе си сили и решителност да каже: не! Няма да съм аз. Това е неморално. Да режеш произведението на писателя е все едно да режеш детето му. Извинете, подавам заявление и напускам. Известен е само един такъв пример - с руския писател от Менск Фьодор Ефимов. Той изрази несъгласие със задушаването на Чехословашката пролет, заради което беше изключен от партията. До известна степен "Сотников" се превърна в литературна реакция на тогавашната действителност, макар че събитията там се развиват в различна обстановка и през различно време. Както винаги, след написването на повестта се появи проблемът с печатането - къде да я занеса? Вече ми беше неудобно да карам "Маладосць" да прави това, може би нямаше да ми откажат и този път, но нямаше и да ми се зарадват много. Плюс това отношенията на главния редактор, милия Пимен, с началството бяха станали доста обтегнати. И в не малка степен заради Бикау. Като помислих и се поколебах малко, отнесох ръкописа в "Полымя". Все пак това списание беше по-авторитетно, с големи заслуги пред партията, значи и с по-големи пробивни възможности, което тогава беше най-ценно. Наистина, "Полымя" не бързаше да печата Бикау, но и аз не подканях списанието, преведох малко по малко повестта на руски език, Ирина я препечата и понеже имаше лека ръка, я занесе в "Новый мир". Там я прочетоха удивително бързо, позвъни ми самият Александр Трифонович - ще я печатаме. Кога? Още не е решено, но няма да протакаме дълго. Обнадежден, започнах да чакам.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.