Изкуството да оскърбяваш - 32

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА

№ 2

Може би личността на учения, с (понякога) неотделимата от нея религиозна вяра, съдържа в себе си черти, чиято уникалност му позволява да допринесе за развитието на науката?

Ще припомним, че взаимната връзка между личността на учения и неговите открития изглежда несъмнена и общоприета догма.

По най-добър начин тази мисъл е формулирал неврофизиологът, лауреат на Нобелова награда, Джон Карю Еклз, който вижда именно във факта на научните открития най-доброто доказателство за свободата на човешката воля и за връзката на човека с надсветовна сила.

Джеймс Дюи Уотсън, също лауреат на Нобелова награда, съоткривател на структурата на ДНК и автор на „Молекулярната биология на гена“, която с право можем да наречем една от най-важните книги на човечеството, предполага, че „всяка стъпка (на науката) напред, а понякога и назад, е често дълбоко лично събитие, в което основна роля играят човешките характери и националните традиции“ („Двойната спирала“).

При Уотсън, както виждаме, ролята на личността за дадено откритие е пределно конкретизирана.

Още по-категоричен е друг нобелов лауреат – Криситан дьо Дюв, който пише, че „създаването на една теория е напрегнат творчески процес, носещ върху себе си отпечатъка на личността на автора“.

Той характеризира теорията за относителността на Айнщайн като „отпечатък на индивидуални, личностни черти, характерни само за нейния създател“.

На пръв поглед тази гледна точка изглежда единствено логична и възможна.

Но само на пръв поглед.

А докоснем ли фактите от това предположение не остава даже loci udi (мокро място).

Работата е в това, че много важни изобретения и принципни открития на природни закони и на свойства на материята са били почти синхронно извършени от учени, които изобщо не са били свързани помежду си, били са съвсем независими един от друг, разпръснати национално, географски, социално и религиозно.

Ще приведем кратка подборка от факти, иначе казано – ще изброим тези открития, които са били извършени „независимо“ и „едновременно“:

Кавендиш и Кулон откриват закона за привличането и отблъскването на електрическите заряди;

Парацелс и У. фон Хутен заявяват за влиянието на сифилиса върху главния и гръбначния мозък;

Ж. Жансен и Локаймер правят спектрален анализ на протуберансите на слънчевия диск;

Рамзай и Лангле откриват свойствата на хелия;

Дарвин и Уолъс формулират теорията за еволюцията;

Адамс и Леверие откриват планетата Нептун;

Маркони и Попов изобретяват радиото;

Опарин и Холдейн откриват принципите на абиогенезата;

Мариот и Бойл измерват особеностите на поведението на газовете;

Август Теплер и Вилхелм Холц изобретяват електрофорната машина; Цезар Скалигер и Цезалпини Арецио изказват хипотеза за съществуването на кинестезията (ставно-мускулните усещания);

Гей Люсак, Жак Шарлем и Далтон извеждат закона за обемите;

Фон Герике и Торичели определят свойствата на вакуума;

Ж. Форнел и П. Форест откриват отровното влияние на живака върху главния мозък;

Галилей, дьо Шезо и Олберс разгадават парадокса на чернотата на Вселената;

Борели и Жюрен откриват капилярните явления;

Херц и Лодж фиксират електромагнитните вълни;

Томсън, Джермер и Дейвисън разшифроват дифракцията на електроните;

Нютон и Хук определят закона за обратната пропорционалност на квадрата на разстоянията; Хюйгенс и Галилей създават часовника с махало;

Котуньо и Можанди изясняват ролята на ликвора и законите за неговото циркулиране между вентрикулите на мозъка;

Декарт и Снелиус откриват ефекта на пречупването на светлината;

Бенет и Еанди моделират електроскопа;

Шееле, Пристли и Лавоазие класифицират водорода;

Малпиги и Г. Баджливи фиксират механизма за поява на хемиплегията;

Майер и Джоул достигат до принципа за еквивалентността;

Галилей и Шейнер откриват петната по Слънцето;

Латур и Фарадей установяват втечняването на газовете;

Далтон и Волта описват поведението на парите;

Менделеев и Мейр откриват периодичния закон;

Вайнберг и Харди доказват закона за генетичното равновесие;

Ръсел и Херцшпрунг съставят диаграмите, класифициращи звездите;

Мюрей Хел-Ман и Дж. Цвайг съставят квантовия модел на елементарните частици (хипотезата на кварките);

Мьобиус и Листер формулират парадокса на „лентата на Мьобиус“;

Лобачемский и Бойяи разработват хиперболичната геометрия.

Списъкът може да бъде продължен, но предполагаме, че изброеното е достатъчно.

Нашият индекс не е, разбира се, безупречен, а в отделни случаи е и дискутивен, но наличието на някаква закономерност е несъмнено.

Има неяснота с авторството на „обратния квадрат“. Двамата му независими „откриватели“ (Хук и Нютон) така и не могли да допуснат, че една толкова специфична задача може да занимава дълго време друг някого и плюс това да бъде решена от друг някого. Хук и Нютон се обвинявали взаимно в плагиатство; през 1680 година в Кралското дружество избухнал красив и обстоятелствен скандал, но след това, като се запознали със своите чернови, писма и разработки, двете страни се примирили удивени. Възможни са съмнения и за първородството при откриването на ефекта на пречупването на светлината, но въпреки прецизното разследване на този случай от Лайбниц, Хюйгенс и много други, никакви доказателства, че Декарт е знаел за разработките на Снелиус, така и не били намерени. Като проучим внимателно списъка и съпоставим датите, ще видим също така, че откритията не съвпадат винаги по календар, година с години, месец с месец. Понякога са отдалечени с няколко години и десетилетия. Въпреки това те са направени самостоятелно, защото по-късният автор е нямало как да знае за някакви разработки в съответното направление на когото и да било. Ще поясня. Не са редки случаите, когато откритието е направено по-рано, но по различни причини не е било публикувано, остава напълно неизвестно за съвременниците и бива открито в архивите едва от правнуците. Добър пример за това са пълните разработки на закона за отблъскването и привличането на електрическите заряди, намерени в архивите на Кавендиш десетки години по-късно от Максуел. Ние не включихме в списъка многобройните и също така почти едновременни изобретатели на далекогледа, иначе казано - Д. Б. Порт, Липергей, Ф. Мавролик, защото освен тях той има още много „бащи“; както и „едновременните“ автори на калейдоскопа, хладилните установки, въздушния балон, вертолета и прочее.

И така, убедихме се в това, че учени, които нямат помежду си нищо общо нито по възпитание, нито по образование, нито по убеждения, напълно непознати един за друг, приблизително по едно и също време са стигали до едни и същи изводи за важни въпроси на мирозданието.

Даже в нашия малък списък са се смесили контета и мрачни отшелници, пламенни фашисти и унили руски инженери, изтънчени академици и пивовари, веселяци и меланхолици, фанатични християни и атеисти, убедени ергени и примерни глави на семейства, плебеи и аристократи, а също така градски управници, комунисти, роялисти, перове, революционери, настоятели на манастири и дуелисти.

Изброеното от нас по-горе е само видимата, официалната част от образите на великите учени.

В повечето случаи деликатността не е позволявала на биографите да се задълбочават в някои особености на техния бит, навици и наклонности.

Но ние знаем, че всеки homo има много живописна „обратна страна“.

И можем да предположим обосновано, че различията между реализаторите на едни и същи открития са били още по-поразителни от представеното в официалните им жития. А ние знаем колко са съществени тези „различия“ за формирането на мирогледа на личността).

С други думи, имаме пълно основание да предположим, че между фон Герике и Торичели, Мариот и Бойл, Маркони и Попов е имало не просто „различия“, а цели „пропасти“.

И въпреки това те са стигнали по едно и също време до едни и същи изводи. Всичките личностни, национални, религиозни, битови и политически различия не са играли никаква роля за научния резултат.

Но може би тази несвързаност на откритието с личността е присъща само на локалните прозрения?

Може би най-грандиозните теории се основават все пак на някакви неповторими черти на техните създатели?

Не. Както можем да се убедим, посочената от нас закономерност се отнася за всички открития, независимо от техния мащаб.

Например:

Чарлз Дарвин и Алфред Ръсел Уолъс не се били срещали никога и не били общували помежду си. До 1858 година Дарвин изобщо не знаел за съществуването на Алфред Ръсел.

Но през юни на посочената година Уолъс изпратил на Дарвин чернова на статията си „Към тенденцията за независимо възникване на вариации от оригинална форма“.

Като разпечатал плика, потресеният Дарвин видял в редовете на Уолъс собствената си теория, нюанси от която криел даже от толкова близки приятели като Хукър и Лайъл.

„Никога не бях виждал по-поразително съвпадение. Ако Уолъс разполагаше с моята чернова, написана през 1842 година, не би могъл да ѝ направи по-добро резюме“ (Дарвин за написаното от Уолъс).

Разбира се, има теории не по-малко глобални от еволюционната. Това са квантовата теория, абиогенетичната, за относителността, за условните рефлекси и за генетичния код.

Всички те имат доста нееднозначен произход.

При цялото (условно) благоговеене пред имената на Айнщайн, Опарин, Павлов, Крик и Шрьодингер, никой от тях не може да бъде наречен „автор“ на въпросните теории. (В примитивния и еднозначен смисъл на думата „автор“).

Откритията на Айнщайн могат да бъдат маркирани с неговото име много условно. Херман Минковски разработва математическата координатна система, без която специалната теория за относителността никога не би се появила на бял свят, а Гилберт създава цялата математическа основа на общата теория за относителността. Преки съавтори на Айнщайн са Максуел, Фицджералд, Лармор, Лоренц и Поанкаре. По същество специалната и общата теория за относителността са колективна работа.

Абиогенетичната концепция (както помним) била разработена самостоятелно от Александр Иванович Опарин и Джон Холдейн, които били надеждно изолирани помежду си от географията, от различието на научните школи и от най-баналната политика (иначе казано – от „затвореността“ на ранния СССР).

Отначало двамина приели трагично вестта, че имат „конкурент“ на другия континент, но ситуацията (отчасти) била спасена от благородния Холдейн, който признал разработките на Опарин за по-обхватни и мащабни, а съответно и за по-значими.

Тук, по примера с абиогенезата, виждаме ролята на чисто външните фактори. Те ограждат надеждно учените един от друг.

Но покрай външните фактори, имало и други, понякога още по-влиятелни от географските и политическите граници. Те също осигурявали независимостта на откритията, даже тогава, когато учените не само си пишели, но и се намирали в близък научен контакт.

Вероятно тук трябва да се спрем и да конкретизираме понятието „независимост на откритията в науката“.

Какво е това?

Това е термин, с който маркираме някакъв висок научен резултат, ако са го постигнали учени, които не са имали възможност да си заимстват мисли и идеи един от друг.

Но като прекрасни изолатори могат да служат също така гордостта, конфликтността, честолюбието и персоналната научна тежест.

Дадената мисъл не изглежда много проста, но може да се разясни лесно като се даде за пример квантовата теория.

Когато изброяваме всички, които са били причастни към нейното създаване, ние говорим за множество значими, своенравни и свободомислещи персонажи.

Съвсем различните – Планк, Бор, Дирак, Айзенщайн, Хайзенберг, Шрьодингер, Ръдърфорд, Луи дьо Бройл, фон Нойман, Паули и Йрдан - градели заедно теорията за квантите само по тази причина, че наистина виждали еднакво конструкцията на микросвета.

Фактите не им оставяли нито избор, нито маневра. Вероятно пряко волята им. Гарантирано – въпреки самолюбието им.

Абсолютната „изолираност“ в случая се осигурявала не от физическата изолираност, а от адската горделивост, с която в еднаква степен се славели всичките творци на квантовата теория.

Ще напомним, че нито за Хайзенберг, нито за Дирак, да не говорим за Планк, Бор или Айнщайн, прекланянето пред авторитети никога не е съществувало.

Нещо повече. Всеки от тях би дал мило и драго за възможността да нарита красиво именития си колега, уличавайки го в грешка.

Но… както вече отбелязахме, никой от тях не е имал избор. Сумата на фактите „опряла ножа до гърлото“ на всички, приготвяйки ги за (почти) абсолютно (почти) единомислие по квантовия въпрос.

Ще бъдем откровени: мислите за липса на тясна зависимост между научното откритие и личността на учения не са нещо ново.

В малко по-размит и прозрачен вид (не толкова старателно формулирани) те могат да бъдат открити у Тюрго, Кондорсе, Годуин, Вернадский, Шубин, Мертън и Стиглър.

У Кондорсе и Тюрго те са замъглени от непоносимо многословие и романтизма на стила.

Вернадский бил по-конкретен (но при условие, че споменем и за изобщо присъщата „задуха“ и „заплетеност“ на изложението му).

Той почти „напипал“ съществуването на някакъв световно-исторически процес на познанието, малко зависещ от отделните личности и даже от общия „прогрес на човешкото общество“.

„Ние отделяме независимостта на основния тон на историческия ход на научното мислене от историческата обстановка, от единството на процеса. Това очевидно важи за цялото човечество – без оглед на разликите в държавните организации, расите, нациите, обществените слоеве… Изучавайки историята на точното знание, ние виждаме ясно как пред нас се открива нещо цялостно, дълбоко свързано чрез хиляди нишки с всичката история на човечеството“ („Произведения по история на науката в русия“, ч. 1, гл. 1, Москва, 1988 г.)

Нашият съвременник, добре формиращият изказа си Нил Шубин, като се опира на изследванията на Мертън и Стиглър, отбелязва доста всекидневно, че „много велики идеи идват на различни хора практически едновременно“ и че „нито едно научно откритие не е наречено с името на своя първооткривател… Богатата история на откритията не е линеен път от един човек към друг, а продукт на социалната среда с безчислени предшестващи епизоди и като резултат има много автори. Често самият изобретател или първооткривател играе по-маловажна роля от средата, която е подготвила откритието, от това, което, да речем, „витае във въздуха“. (Neil Shubin, „The universe witin“, 2013 г.)

Всичко е много просто. Ако в едно помещение се пусне иприт, хлор или друг токсичен газ, не всички, намиращи се вътре, ще паднат едновременно. Някой ще бъде първи. Така става и с откритията. Постепенно се натрупват обстоятелства и знания, които правят откритието неизбежно. Всичко, както винаги, е детерминирано от средата, обстоятелствата и тяхната нараснала сума.

На заседание на германското физическо дружество Макс Планк формулира това с удивителна простота: „Представете си геолог, който търси с всички сили благородна руда и който попада на жила самородно злато. А пък при разглеждане по-отблизо тя се оказва безкрайно по-богата отколкото би могло да се предположи на пръв поглед. Но! Ако този геолог не се натъкне на жилата, то безусловно ще го направи неговият колега“.

Макс Борн отишъл още малко по-нататък, като пресметнал следната закономерност: „процесът на натрупване и прилагане на знанията като резултат от дейността на целия човешки род в продължение на много време би трябвало да следва статистическия закон за експоненциалното нарастване и не може да бъде спрян“.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

16. ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН

17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ

18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1

19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2

20. ТОПЛА ЦИЦКА ЗА ХУНВЕЙБИНА

21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР

22. ТРУЖЕНИЦИ НА ЗАДНИКА

23. ВКУС НА ИЗПРАЖНЕНИЯ

24. ЗАГЛЕДАНИ В ПЕНИСА

25. ВЪРВЯЩИ КЪМ АНУСА

26. В НОКТИТЕ НА ПИГОПАГУСА

27. ЖЕЛЕЗНИТЕ ЛАПТИ НА КРЕМЪЛ

28. ЛЪЖАТА КАТО ЖАНР

29. ХИМИЧЕСКИ ЧИСТ ЦИНИЗЪМ

30. ПУТИН И РЕВОЛЮЦИЯТА

31. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 1

Как да платя онлайн глобата си към КАТ?

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Автор: Моника Дафинова, юрист

Получих от КАТ “честитка” за превишена скорост. Тъй като съм съвестен гражданин, искам да си платя глобата, но не ми се чака по опашките. Разбирам от приятел, че МВР вече предлагат електронни услуги за плащане на глоби, които мога да използвам. Как става това?

Къде мога да проверя глобата си?

Преди всичко трябва да направя справка за наложени глоби тук (да не окаже, че имам повече от една глоба). Трябва да посоча своето ЕГН и номер на шофьорска книжка.

Как мога да платя глобата си?

Ако имам наложени глоби, то срещу всяка една от тях ще има опция “Плати”, която ще ме препрати към сайт на електронна платежна система. 2 възможности имам да платя глобата си:

• чрез профила ми, ако имам регистрация в сайт на електронна платежна система;
• чрез форма, в която ще попълня данните за типа наложена глоба (фиш или наказателно постановление) и за своята дебитна или кредитна карта.

NB! При плащането чрез сайта на електронната платежна система имам и такса за превода. Тарифа за таксите мога да видя тук.

Важни неща, които трябва да знам!

1. С един платежен документ мога да платя само едно задължение – Тук мога да видя попълнени образци на платежни документи за плащане по фишове и наказателни постановления.

Това изискване е важно, защото ако имам глоби за нарушение по Закона за движения по пътищата и за нарушение по Кодекса на застраховането (например превишил съм скоростта и нямам платена застраховка “Гражданска отговорност”), то имам задължение да платя 2 глоби и то по различни банкови сметки.

2. Задължението се заплаща наведнъж в пълния му размер (или с посочена отстъпка ако е електронен фиш).
3. В платежното задължително трябва да попълня следните данни:

• при плащане по наказателно постановление (НП) – номер на постановлението и дата на съставянето му, точен размер на глобата, трите ми имена, ЕГН, банкова сметка, която е посочена в НП;
• при плащане по фиш/електронен фиш – серия и номер на фиш, дата на издаване, точен размер на глобата, три имена/наименование на фирма), ЕГН/ЕИК, банкова сметка, която е посочена във фиша

Какви са банковите сметки?

Банковите сметки, по които трябва да наредя плащането, са:

• за глоби по фишове и наказателни постановления, наложени от органите на “Пътна полиция” – МВР за нарушения по Закона за движенията по пътищата (превишена скорост, промили алкохол в кръвта):

BUIB BGSF СИБАНК ЕАД – клон “Тунджа”

BG41 BUIB 9888 3122 9441 01

• за глоби по фишове и наказателни постановления, наложени от органите на “Пътна полиция” – МВР за нарушения на Кодекса на застраховането:

На името на: Гаранционен фонд

BUIB BGSF СИБАНК АД

BG56 BUIB 9888 1092 0526 00

P.S. Все пак ако нямам възможност да платя глобата си онлайн, но не ми се чака по опашки в КАТ, мога да го направя и по някой от следните начини:

• като отида в най-близката банка;
• чрез пощенски запис;
• чрез кеш-терминал;
• чрез онлайн банкиране;
• чрез офисите на системите за бързи плащания.

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) - 4

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (днес - Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

I

ТЕЛЕГРАМИ НА СОФИЙСКОТО ОКРЪЖНО УПРАВЛЕНИЕ

31

До Орханийското окол. управление [1]

1044

31 октомври 1872

Изпратете бързо под охрана тетевенците Шишко Тодор, Лалю Пеев, Марко Йончев и Лалю Попов, а заедно с тях предайте на заптие да донесе вещите на докарания тук Димитър, които са останали в хана на Дочо Мръвков в Тетевен: 1 мушама, 1 дисаги, 5 чифта чорапи, 5 ризи, 1 шинел [„капут“] и 1 панталони; пак в Тетевен, в хана на хаджи Ивановите синове: 1 дорест кон [2] и 1 ямурлук.

л. 11а

32

До негово превъзходителство садразама

1045

1 ноември 1872

Донасям: Телеграфическата заповед на ваше превъзходителство от 30 октомври 1872, с която похвалявате моите скромни усилия за залавянето на разбойниците, ме приятно поласка. Освен че са заловени всичките нападатели на хазната, но и непосредствено се откриха досега един товар и 15000 гроша от задигнатите около един товар и над 20000 гроша.

Тъй като по време на претърсванията бяха отделно задържани и хората на два комитета [3], то както нападателите на хазната, така също и членовете на тия бунтовнически комитети са подложени на разпит от комисията, съставена от местни служебни лица, войскови командири, от мюсюлмани и християни [4]. От намерените, както у самите тях, така и заровени под земята вредни книжа, като задържим потребните за следствието писма и други, по един брой от отпечатаното възвание и от квитанциите им, издавани на членовете, ще се изпратят веднага в Областта, за да бъдат представени на ваше превъзходителство.

Под скиптъра на султана не остана никой от разбойниците тук да не е заловен. Всички са хванати. Провеждат се пълни разследвания и по други пътища. 4 души от заловените разбойници, 4 от хванатите 28 души комитетски членове и ятаци на Димитър от Сърбия, за когото от собствените му показания е установено, че бил изпратен тук миналата година от Влашко, за да образува комитети, след снощния им разпит, заслужават по комитетския въпрос смъртно наказание.

Положеното до саможертва старание при преследване на разбойниците, залавянето на комитетския главатар, разкриването на разбойниците преди да изпълнят намерението си, залавянето на книжата, от които се осведомихме, залавянето на истинските организатори и турянето край на цялата работа без никакви жертви е действително успех на негово величество нашия падишах. За това, когато бунтовниците и други арестувани са били карани за София, от страна на целокупното население е бил отправен високо възгласът: „Да живее нашият падишах!“. На вашите заповеди.

л. 11а

33

До Орханийското окол. управление

1049

2 ноември 1872

Необходимо е, без да се даде повод за съмнение, да обискирате веднага домовете на Герго Стойков, Дико Съйков, Вутьо Ненов, Дико Беров [5] и Дико Тодоров от с. Извор и да изпратите тук документи и оръжия, каквито се намерят, както и тях самите под охрана.

л. 11а

34

До Орханийското окол. управление

1057

4 ноември 1872

Трябва, щом пристигне телеграмата, да изпратите тук тайния агент Стефан [6], който се намира в Орхание. Не изпращайте никого тук по негово указание.

л. 12 а

35

До Орханийското окол. управление

1058

5 ноември 1872

Отг. 100. Уведомете вилаета, по какъв начин са минали във Влашко Васил Наков и другарят му Цветко [7]. Нареждам да се вземат мерки за залавянето им, в случай, че те минат пак отсам.

л. 12 6

36

До Орханийското окол. управление

1067

7 ноември 1872

Заповядам да наредите веднага да се намери даскал Илия [8] от Видрае и да го изпратите тук под стража.

л. 13 а

37

До Орханийското окол. управление

1069

7 ноември 1872

Трябва да изпратите под стража Иван Ветьов от с. Видраре, заедно с намерения в дома му пистолет. А също така да вземете по изкусен начин намиращите се в домовете на Патьовите братя, Филю и Йосиф [9], два пистолета „шестаци“ и две чифтета заедно с мунициите и да ги изпратите тук.

л. 13 а

38

До Орханийското окол. управление

1072

10 ноември 1872

Отг. 102. Изпратени са днес 5 конни заптиета. Напомням ви най-строго да изпратите от тях в Тетевен необходимия брой. Да не се пишат при подобни случаи необмислено такива тревожни работи! Ако, да пази бог, се узнае, че е станало нещо лошо, тогава да се съобщава своевременно. Иначе да не се предприемат действия по въображенията и приказките на глупака – тетевенския мюдюр [10]. Вие знаете какъв простак и какво магаре е той. Населението на Тетевен бунтува ли се, какво става? Защо е необходима такава тревога? Нужно е да се действа разумно. Да не занимавате напразно централното управление на окръга с донесения, почиващи на приказките на тоя или оня. Нарушете малко спокойствието си и направете и вие една обиколка. Ако не можете да управлявате, донесете.

л. 13 б

39

До Орханийското окол. управление

1075

10 ноември 1872

Тъй като се счита за необходимо да бъдат призовани на разпит по някои въпроси Васил, зетят на чорбаджи Патя от Видраре, и Христо [11], шивач в Орхание, поръчвам да ги изпратите веднага.

л. 14а

40

До Орханийското окол. управление

1077

10 ноември 1872

Тъй като става нужда да бъде призован и Мито бояджията [12] от Орхание, напомням бързо да изпратите и него.

л. 14 а

41

До Орханийското окол. управление

1078

11 ноември 1872

Тъй като става нужда да бъде призован Вутьо, брат на Иван Ветьов от село Видраре, заедно с оръжието, което би се намерило в дома му, необходимо е да изпратите бързо както споменатия, така също и Иван Стоянов, Иван Цолов, Пешо [?] Цолов и Недко Даков от село Осиковица.

л. 14 а

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. За тая телеграма срв. превода на д-р П. Миятев (пос. съч., стр.68). У Гълъб Д. Гълъбов (пос. съч., стр. 129) преводът на същата телеграма гласи както следва: „Бързо изпратете долу изброените вещи, които са останали в Тетевен в хана на Дочо Мръвко[в] (?) от именуемите Шишко Тодор[ов], Лальо Пейо[в], Марко Йонче[в], Лалю Попов и от Димитър [Общи], доведени тук нарочно и заедно с тях, а именно: една мушама, едни дисаги, пет чифта чорапи“ и т.н. Тъй като турският текст на телеграмата е четлив и граматическата структура из изреченията е съвсем правилна и ясна, не се разбира защо Гълъбов е схванал телеграмата в смисъл, че изброените тетевенски комитетски дейци били откарани заедно с Общи и че техните вещи – чорапи, ризи и пр., се търсят в хана на Мръвков. Напротив, тъкмо с тая телеграма се нарежда тяхното арестуване като резултат от първите разпити, извършени в София (вж.док.32). Дори в поясненията си към своя превод на тая телеграма П. Миятев бележи, че „Общи е успял да посочи вече някои от комитетските люде“. Независимо от всичко това, че с тая телеграма се нарежда арестуването на въпросните четирима тетевенци, говори и обстоятелството, че те не фигурират в двата Орханийски следствени протокола, съдържащи разпитите на всички арестувани преди откарването им в София (вж. док. 61, 62 и 73).

24. Оттук се вижда, че историята за коня на Димитър Общи, която разправя Заимов (пос. съч, стр. 180), е измислена от началото до края.

3. Под „два комитета“ трябва да се разбират Орханийският и Тетевенският.

4. До идването на Саиб паша следствието в София се е водило от една разширена комисия, съставена от членове на окръжния съд, на окр. управителен съвет, на военни лица и др., под председателството на мютесарифа Мазхар паша.

5. В турския текст стои Дако Стойков, така е разчел името и П. Миятев (пос. съч., стр. 89). Но трябва да се приеме, че преписвачът неправилно е разчел и написал името Дако вместо името Герго, което е допустимо при арабското писмо. Идващите след Доко Съйков (чието име в превода е грешно предадено като Дико) две имена са също сгрешени. Написано е „В. Нинов“ (в превода грешно предадено като „Нено“) и „Дико Веров“ вместо Вутьо Нинов и Дико Беров. Герго Стойков Симеонов ,Доко Съйков Маевски, Вутьо Нинов Дановски, Дико Беров Пашов и Дико Тодоров Диков са членове на комитета в село Голям Извор.

6. Тайният агент Стефан ще да е някое лице, изпратено от Мазхар паша да шпионира в Орхание. Но изглежда, че пашата не е доволен от неговата работа.

7. Васил Наков Драганчовски от Орхание и неговият другар Цвятко (?) ще да са измежду ония, за които Заимов пише: „По-долу от Оряхово, през нощта срещу първи ноември 1872 год., няколко Карданци, Боянци, Сарсаулци и Борисовци преминаха без паспорт турската граница – стъпиха на Влашката земя в качеството си на политически бежанци…“ („Миналото“, кн. II, стр. 166).

8. Даскал Илия е Илия Костов Гюндюзов, главен учител в с. Видраре.

9. Фильо и Йосиф са Фильо Попов Петров и Йосиф Попов Петров от Видраре.

10. Тетевенски мюдюр е Махмуд ага, описан от Ст. Заимов („Миналото“,кн. II ,стр. 94 сл.).

11. Христо е Христо Цвятков Гашевски, родом от с. Койнаре, Белослатинско, шивач в Орхание (Н. Патев, Из миналото на Тетевенско и Ботевградско, стр. 120–124).

12. Мито Бояджията е Мито Петков, член на комитета в Орхание.

Нобелови лауреати – 1953 година

Ханс Адолф Кребс (Hans Adolf Krebs)

25 август 1900 г. – 22 ноември 1981 г.

Нобелова награда за физиология или медицина, 1953 г. (заедно с Фриц Липман)

(За откриването на цитратния цикъл.)

Германско-английският биохимик Ханс Адолф Кребс е роден в Хилдесхайм (Германия), в семейството на оториноларинголога Георг Кребс и Алма (Давидсон) Кребс. Начално образование получава в гимназията в Хилдесхайм. През 1918 г. завършва гимназията. През последните месеци от Първата световна война служи в свързочен полк на пруската армия. След това учи медицина в Гьотингенския, Фрайбургския, Мюнхенския и Берлинския университет и през 1925 г. получава медицинска диплома в Хамбургския университет. По-нататък в продължение на една година учи химия в Института по патология към Берлинския университет, а след това започва работа като асистент-лаборант на Ото Варбург в Института по биология „Кайзер Вилхилм“ в Берлин.

Варбург разработва експериментален метод за изследване на клетъчното дишане – употребата на кислород и отделянето на въглероден двуокис в процеса на метаболизма на въглехидратите, мазнините и протеините. Вместо да изучава дишането на интактни животни или да изследва цели органи, Варбург започва да използва тънки профили на свежи тъкани, поставени в херметичен съд с датчик за налягане. Когато в процеса на биохимичните реакции тъканите поглъщат кислород, налягането в съда се понижава и това служи за обективен показател, че е налична дихателна активност.

През 1930 г. Кребс се заема отново с клинична медицина и започва да работи като асистент в градската болница в Алтона (Хамбург) и като приват-доцент (външен преподавател) в медицинската клиника на Фрайбургския университет. По това време той продължава своите биохимични изследвания. Използвайки експериментална система, сходна с установката на Варбург, той описва цикъла на образуване на карбамид – процес, при който от организма се отделят крайни продукти на азотистия обмен. Той открива, че аминокиселината орнитин, добавена към срезки от черен дроб, играе ролята на катализатор на цикъла, иначе казано – ускорява синтеза на карбамид, но самата тя не се изразходва. Оказва се, че орнитинът се превръща в сходната аминокиселина цитрулин, която на свой ред се превръща в аминокиселината аргинин. Аргининът се дели на карбамид и орнитин и целият цикъл се повтаря отново. Разработката на концепцията за цикличните процеси в биохимията донасят на Кребс световна известност.

Когато през 1933 г. на власт в Германия идва Хитлер, Кребс, евреин по националност, губи работата си във Фрайбургския университет. Но изследователското дружество „Рокфелер“ му дава възможност да учи биохимия под ръководството на Фредерик Г. Фопкинс в Института по биохимия към Кеймбриджския университет във Великобритания. През 1933 г. Кребс пристига в Кеймбридж, като не взема със себе си „почти нищо, освен въздишка на облекчение, няколко книги и 16 опаковани съда на Варбург“. Той започва да работи като демонстратор-биохимик и скоро получава степента магистър. През 1935 г. е назначен за преподавател по фармакология в Шефилдския университет. През следващата година Хайм Вайцман, учен и деец на ционисткото движение, кани Кребс да работи в Института по биохимия към Еврейския университет, който е създаден по това време в Реховот (Палестина). Но, макар че Кребс се увлича от идеята да живее като първооткривател, особено в кибуците (колективните стопанства), възможностите за изследване в Еврейския университет са доста ограничени и, освен това, отново избухва арабско-израелският конфликт. Затова той решава да остане в Англия, където е назначен за преподавател с почасово заплащане в катедрата по биохимия на Шефилдския университет.

През 1937 г., като проучва междинните стадии на обмяната на въглехидратите, Кребс прави второто си важно откритие в биохимията. Той описва цикъла на лимонената киселина, или цикъл на трикарбоновине киселини, който днес се нарича цикъл на Кребс. Този цикъл е общ краен път на разпадането на въглехидратите, протеините и мазнините до въглероден двуокис и вода и е главен източник на енергия за повечето от живите организми. В по-ранните си изследвания на Алберт Сент-Дьорди, Франц Кнооп, Карл Мартиус и други доказват, че в присъствието на кислород лимонената киселина (шестатомна трикарбонова киселина) се превръща при реакции в оксалацетат (четириатомна трикарбонова киселина) и въглероден двуокис.

Представата за цикъла на Кребс позволява да се разбере по какъв начин от хранителните вещества в организма се изработва енергия. Кребс изучава последователността на превръщането в организмите на хранителните вещества в енергия, за да определи по какъв начин въглехидратите преминават в други съединения. Като анализира повече от 20 органични киселини, близки до въглехидратите, Кребс се убеждава, че млечната и пирогроздената киселина са способни сами да претърпяват определена последователност от преобразувания. В крайна сметка той започва да използва за опитите си пирогроздена киселина.

Кребс доказва по експериментален път, че при окисляването си пирогроздената киселина образува междинно съединение – ацетилкоензим А. (Къензимът, или коферментът, е съставна част на фермента, необходима за каталитичната му активност.) Освен това той открива, че при това окисляване се отделя въглероден двуокис и се образуват други киселини; целият този процес продължава до включването на следващата молекула коензим А. Кребс установява, че основните принципи на неговия цикъл са валидни и за други хранителни вещества, по-специално за мастните киселини.

Откриването на цикличния принцип на междинните обменни реакции става жалон в развитието на биохимията, тъй като дава ключ за разбирането на пътищата на метаболизма. Освен това то стимулира други експериментални дейности и разширява представата за последователността на клетъчните реакции.

През 1933 г. Кребс получава британско гражданство. По време на Втората световна война ръководи изследванията на Британския медицински изследователски съвет по храненето, сред които и изследвания, засягащи необходимостта от витамин А и С. През 1945 г. е назначен за професор, ръководещ катедрата по биохимия, и за директор на Медицинския изследователски съвет по клетъчен метаболизъм в Шефилдския университет.

Една година след получаването на Нобеловата награда Кребс е назначен на длъжността професор по биохимия в Нъфилдския отдел по клинична медицина към Оксфордския университет, където се премества Медицинският изследователски съвет по клетъчен метаболизъм. След три години заедно със своя бивш ученик Ханс Корнберг открива разновидност на цикъла на лимонената киселина – цикъла на глиоксиловата киселина, при който две молекули коензим А се превръщат в сукцинова киселина. Този цикъл има по-важно значение за обменните процеси в растителните и микробните, а не толкова в животинските клетки. Кребс и Корнберг работят заедно над книгата „Обзор на енергийното превръщане в живата материя“ („Energy Transformation in Living Matter: A Survey“, 1957 г.), в която се разглеждат цикълът на лимонената киселина и функциите ѝ в живите организми.

След като се пенсионира и напуска през 1967 г. Оксфордския университет, Кребс е назначен за професор-консултант по биохимия в Лондонското кралско свободно болнично медицинско училище. Той продължава изследванията си за регулиране на скоростта на обменните реакции, за „вродените нарушения на метаболизма“ и за запазването на черния дроб за присаждане в Нафилдския отдел по клинична медицина към Оксфордския университет. Кребс се отнася критично към „скъпите и непродуктивни“ университетски изследвания и правителствената политика. Веднъж той сравнява опитите да се обяснят химическите процеси, протичащи в живите клетки, с търсене на липсващи части от пъзел.

През 1938 г. Кребс се жени за Маргарет Сесили Фийлдхаус. Семейството има двама сина и дъщеря. На 22 ноември 1981 г. Кребс умира в Оксфорд.

Кребс е удостоен с много награди, включително с наградата >Лакстър на Американската асоциация по здравеопазването (1953 г.), с Кралския медал (1954 г.) и с медала Копли на Кралското научно дружество, а също така със златния медал на Кралското медицинско дружество (1965 г.). През 1958 г. Кребс получава от кралица Елизабет II дворянска титла. Той е чуждестранен член на Американската академията на науките и изкуствата и на американската Национална академия на науките. Освен това е сътрудник на Американската колегия на лекарите и е член на Вайцмановия институт (Израел).

Превод от руски:Павел Б. Николов

„Солсберецката“ катедрала с часовников механизъм

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (https://www.novayagazeta.ru)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Когато английската полиция публикува снимките на Александр Петров и Руслан Боширов, заподозрени за отравянето на Сергей и Юлия Скрипал, руската общественост се раздели: едни смятаха, че Петров и Боширов ще станат скоро нови депутати в Държавната дума заедно с Андрей Луговой (заподозрян за убийството на Александр Литвиненко – бел. прев.), други – че няма да чуем никога за тях.

Дмитрий Гудков май написа първи, че на Русия не ѝ струва нищо да разсее всички подозрения: за това е просто необходимо Петров и Боширов да излязат веднага на светло и да обяснят, че не са виновни и че това е резултат от някакви ужасни съвпадения.

Явно блогът на Гудков повлия сериозно на Кремъл, защото Петров и Боширов се появиха и не къде да е, а по телевизионния канал RT – същият, чиято испанска редакция направи интервюто с „испанския диспечер Карлос“ (доказано измислен персонаж – бел. прев.) след свалянето на малоазийския „Боинг“.

Петров и Боширов трябваше да обяснят едно много сложно нещо. Ще припомня, че те – двама състоятелни бизнесмени, според документите, които са подали за виза, разполагащи със сериозни средства – пристигат със самолет в Лондон и се настаняват в хотел, в който едната стая струва 48 фунта (по лондонските мерки – в полуприют).

По-нататък разписанието им е следното. Кацат на летище „Гетуик“ в петък, 2 март, в 3 часа, отиват до железопътната гара „Ватерло“ (в 6-7 часа вечерта) и след това – в хотела.

На следващия ден в 11 часа сутринта тръгват за Солсбъри, пристигат там в 2.25, прекарват в града точно 1 час и 45 минути и си тръгват с влака в 4.10 (англичаните предполагат, че това е било разузнавателно пътуване).

На следващия ден заминават отново за Солсбъри (този път напускат хотела в 8 часа сутринта), отново не стоят много в града, връщат се в Лондон в 4.45 и в 6.30 вече вземат метрото, за да отидат на летището. При това имат два билета: за полета на 4 март и за сутрешния полет на 5 март. Излитат по-рано.

Получава се удивителна картина. Двама възрастни състоятелни мъже пристигат в Лондон и всичките 48 часа от своя престой употребяват за изморителни пътешествия до Солсбъри. Пътят за Солсбъри с влак е не по-малко от час и половина в едната посока. А в самия Солсбъри при това прекарват къде по-малко време от времето за пътуване.

Всеки разумен човек, естествено, би се запитал: какво толкова има там, в Солсбъри, мед и масло ли са потекли? А ако толкова са искали да видят катедралата в Солсбъри, защо не са се настанили в Солсбъри?

На това Петров и Боширов отговориха така: оказва се, че са ходили в Солсбъри да видят катедралата, но първия път се измокрили, измръзнали и си заминали – времето през този ден било съвсем лошо. А на втория ден пак отишли, за да видят катедралата. Но пак се измокрили и пак си тръгнали набързо.

„Приятели ни съветваха отдавна да отидем в прекрасния туристически град Солсбъри – там се намира знаменитата катедрала, Солсбърецката (sic!) катедрала, тя е известна в целия свят. Известна е със 123-метровата си кула, известна е с часовника си, първият, който е направен в света и който върви и до ден днешен“ – обясниха героите целта на своето пътуване на Маргарита Симонян с добре научени изречения от „Уикипедията“.

Картината на Джон Констебл „Поглед към катедралата в Солсбъри от епископската градина“, 1823 г.

И изобщо – искали да отидат в Стоунхендж, но заради лошото време не отишли никъде.

„Когато пристигнахте в Британия, носехте ли със себе си „Новичок“?“ – пита ги строго Симонян. „Не, това са пълни измислици!“ – отговарят „интервюираните“.

На основателния въпрос: „А какво изобщо ви свързва двамата?“ - даже се възмущават: „Нека не обсъждаме личния живот! Дойдохме тук за защита, а не за разпит“.

След това героите на програмата преминават в настъпление. Оказва се, че те са жертви. Животът им се е превърнал в кошмар. Те не знаят какво да правят. Страхуват се за живота си. За живота на своите близки. (Ами, разбира се, английското разузнаване вече търси начин как да отрови с „Новичок“ близките им.)

Защо му е на Кремъл тази клоунада?

Много просто.

Това е основната пиар рецепта на Кремъл: на всеки наратив да създава контранаратив.

Според този контранаратив Русия е постоянна жертва. А всичките ѝ врагове са агресори. Те убиват Литвиненко, тровят Сергей и Юлия Скрипал, за да направят мръсно на Русия, и разпръскват газ над Сирия. Украинците са свалили малоазийския „Боинг“. Ако обвиняват Русия за свалянето на „Боинга“, новината се предава по RT така: „Разследващите правят изводи преди края на разследването – каза руският представител в Организацията да сътрудничество и сигурност“. Ако се разкрият нови улики, телевизията съобщава: „Русия не може да приеме „необосновани заключения“ за свалянето на MH17 – заяви представителят на Русия в ООН“.

Ако някой говори за руския елен, че е елен, за кремълската пропаганда винаги е важно да цитира някакъв „експерт“, който ни убеждава, че еленът е кон. Не е важно доколко заявлението е правдоподобно. Главното е, че съществува като пиар повод. А ако съществува, държавната телевизия и RT могат да го обсъждат с важна физиономия като „версия на събитието“.

Фактът, че благодарение на подобни заявления на Запад отдавна ни възприемат като патологични лъжци, не вълнува пропагандистите. Защото без тези заявления те ще останат без работа. Представяте ли си какъв рейтинг ще има това интервю по RT? Този път всички ще го цитират!

Освен това едно подобно заявление служи за лакмус: ако вярваш, че еленът е кон, значи си свой човек. Ако не вярваш – значи си се продал на Държавния департамент на САЩ. Трябва да бъдеш извикан на дуел и черният ти дроб да бъде размазан по асфалта.

„Ние сме толкова объркани, какво да правим, след като животът ни се обърна наопаки“ – казват в интервюто си Петров и Боширов и този път, по всяка вероятност, са искрени. Наистина, предишният им живот вече не съществува. Да се разхождат по Европа като преди явно няма да могат, а какво да правят? Къде да отидат?

Очевидно е къде – в Държавната дума.

Най-важен е утрешният ден. Бъдещето

ИЗТОЧНИК: “НОВАЯ ГАЗЕТА“

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Интервю с Лех Валенса

Легендарният електротехник от гданската корабостроителница, лидерът на „Солидарност“, президентът на Полша от 1990 до 1955 година Лех Валенса издигна кандидатурата на Олег Сенцов за Нобелова награда за мир. Самият той получи тази награда през 1983 година, по време на военното положение в Полша, скоро след своето интерниране. Днес офисът на Валенса се намира на територията на същата корабостроителница, близо до вход номер две, където са се събирали стачкуващите. Стачката постави началото на профсъюза „Солидарност“, който доведе Полша до военното положение, а след това до свободата. „Начело на колоната“ стоеше Лех Валенса. Той нарича себе си най-щастливият човек в галактиката, защото е успял да победи комунистите.

На 29 септември Лех Валенса ще навърши 75 години. Кореспондент на „Новая газета“ се срещна с него, за да поговорят преди юбилея му за Сенцов, за Русия, за Беларус и за Украйна. А той през цялото време говори за Полша. И за себе си, и за нас.

- Благодаря ви, че издигнахте кандидатурата на Олег Сенцов за Нобелова награда за мир. Защо решихте да го направите?

- Просто защото неговият стремеж да освободи братята-украинци и борбата му срещу методите, които Русия използва в Украйна, заслужават всякаква подкрепа. Искам да му помогна да излезе на свобода. Разбирам прекрасно, че гладният протест е мъчително нещо. Самият аз съм обявявал много пъти гладни протести. Особено тежко е в първата фаза. След това, разбира се, се засилва слабостта, главоболието, но гладът престава да мъчи човека.

- Помня, че през 2007 година предложихте за нобелова Награда за мир и първия ръководител на независима Беларус Станислау (рус. Станислав – бел. прев.) Шушкевич.

- Правих всичко и ще продължа да правя всичко това да стане. Но, за съжаление, съвсем не винаги награждават тези, които заслужават – такъв е светът. А изобщо Нобеловата награда за мир е, разбира се, най-напред награда за борбата, за нейните методи, за принципността, нещо като благодарност. Но в същото време наградата задължава лауреата да продължи борбата, да върви по същия път.

Преди няколко години се срещнахме във Варшава на церемонията по връчването на учредената лично от вас награда „Солидарност“, или наградата на Валенса, както я наричат. Тогава лауреат стана Жана Немцова и вие връчихте наградата заедно с президента на Полша Бронислав Комаровски. Иначе казано – това беше ваш съвместен проект с властта. Какво ще стане сега с наградата „Солидарност“?

- Наградата остава и се надявал, че ще стигнем до правилното решение.

- Не ми изглежда, че със сегашното правителство ще можете да си сътрудничите по-нататък. Казват, че действията на управляващата коалиция приличат понякога на лов на вещици – включително, между другото, и по отношение на вас.

- Така е и не е така. Трябва да разбираме епохата, в която живеем. Една епоха, свързана с разделението на света на блокове и системи и с издигането на заграждения между държавите, си отиде: Европа премахва границите и обединява валутите. Но когато си отива една епоха, веднага започва друга. И ако предишната епоха беше епоха на земята – войни, установяване на граници, поробване, освобождение, то днешната епоха е съвсем друга, ако изобщо не е противоположна по съдържание. Това е епоха на интелекта, информацията и глобализацията – тече изравняване на стандартите и отваряне на границите. Но, онази, предишната епоха, беше подредена: работеха структурите, програмите, институтите. А тази още не е подредена. И ние се намираме сега между тях. Едната епоха си отиде, другата е още на път. И този кратък в исторически мащаби промеждутък аз наричам време на словото. Отначало е словото, след това то ще стане нещо осезаемо. Но първо трябва да бъде намерено, „обсъдено“, отгледано. И добре е, че съществуват такива хора като Тръмп и Качински, защото те ни подтикват към разговори за това как трябва да изглежда светът. Онази епоха беше подредена по различен начин, всички държави бяха отделни, а сега изграждаме обединена Европа. Но за това на първо място е необходима основа, която да обединява всички нас. После, когато се договорим и съгласуваме основата, ще възникне въпросът за обща икономическа система. Това са много важни неща, които не търпят демагогия и популизъм, а изискват сериозно обсъждане: държавата Европа е доста габаритно нещо. Ние излизаме от епохата на войните, без да вярваме на никого. И трябва отново да се научим да си вярваме. И тук идва питането: ще се окажем ли по време на преговорите мъдри, ще можем ли да си повярваме, или ще поспорим и ще се разделим, без да стигнем до нещо. Във втория случай ще започне анархия и дявол знае какво. Имено така изглежда днешната ситуация.

- Вие станахте президент още по времето на Съветския съюз…

- Аз бях революционер, който трябваше да доведе Полша до свободата. Длъжен бях да направя компромис и компромисът ми се оказа фатален за комунистите. И в Съветския съюз, и в Полша повече на власт бяха комунистите. Уж има демокрация, но в действителност я няма. И ми се налагаше да се съгласявам с неща, с които в обичайния си живот не бих се съгласил, за да може на другия ден това мнозинство да го няма. Съгласявах се на половинчата истина, за да се стигне на следващия ден до цялата истина.

Лех Валенса през 1990 година, когато е избран за президента на Полша

- А вие не чувствахте ли тогава заплаха от Съветския съюз?

- Аз мислех като електротехник и разбирах, че с развитието на човечеството няма да бъде нужно вече да се задушаваме в затворени страни и провинции. Техниката ще отвори вратите. По това време се появиха първите спътникови антени. И разрешение за поставяне на подобна антена трябваше да даде министерството на вътрешните работи. Аз отмених всичките тези глупави ограничения, защото разбирах: светът се развива именно в това направление, техниката прави всичко, което не са могли да направят хората, и въпросът е само в това когато ще настъпи времето на отворените врати и каква цена ще плати за това човечеството.

- А сега, когато Съветският съюз го няма, измени ли се ситуацията?

- Трябва да помним: Русия е голяма страна. Там никога не е имало демокрация и свобода. Русия трябвало да бъде заобиколена винаги от врагове. Ако нямало никакъв враг – измисляли го. И затова в съюза на демократичните държави Русия изостава от другите с петдесет години. Във всеки друг съюз тя може и да изглежда добре на фона на останалите. Не искам нищо да кажа. Русия се променя, като целия свят. Просто го прави много бавно. Русия е силна държава и движението ѝ към демокрация може да се ускори само ако целият свят бъде солидарен. Ако светът беше солидарен, войната с Украйна щеше да бъде предотвратена. Но се изгуби време, проля се кръв. Вече казах, че идва епоха на интелекта и глобализацията. Нейна основа са изравняването на стандартите и отварянето на границите. Колкото по-бързо стане това, толкова по-голяма изгода ще имат всички. Така че концепцията на Путин е губеща. Той би трябвало да разбира, че това е път на големи загуби. А ако ние искаме да ускорим развитието на събитията, трябва да бъдем солидарни.

Когато светът започна да обсъжда какво да се прави с Русия, аз говорих публично за един възможен план. Избираме например десет души – мъдри, образовани, познаващи Русия. Прикрепяме ги към НАТО или ЕС. И нека те съставят списък от десет точки в различни сфери. Всяка страна има свои интереси и отношения с Русия. И всяка ще получи този списък с пожелание: трябва да помогнем на Русия да стане демократична, нека ускорим това. Ето списъка, избирайте. Нищо сложно, но е ефективно, ако бъдем солидарни. И ако всички се съгласим с това, бихме реализирали спокойно тази програма. Желателно би било в групата да има поне петима души, към които Владимир Путин се отнася търпимо. И нека всеки ден петимата звънят и питат: „Какво, колко загубихте днес? А ние – толкова“. Докато един ден той ще е готов да чуе: „вие губите, ние губим, време е да свършваме с това“. И тогава ще се появи шанс. А така – сами виждате какво имаме всички като резултат.

- Вие казвате, че на Русия трябва да се помогне. Аз съм от Беларус и, разбира се, не мога да не попитам: а защо светът никога не е бил солидарен, за да помогне на моята страна? Тя не е толкова голяма, колкото е Русия, даже Сибир няма в нея.

- Беларус е толкова силно подчинена на Русия, че де факто Русия ви управлява. Беларус е така зависима икономически и политически, че ви е още по-трудно да се освободите. И Европа няма да ви помогне, защото тя самата има много проблеми. Когато те бъдат решени, тогава вероятно в Европа ще си спомнят, че Беларус е част от нея, а не далечен остров. Но възникват прекалено много проблеми, без които е безсмислен всеки опит за промяна. Например как да се помогне на Беларус с горивото. Защото ако наистина се обърнете и отидете в Европа, ще ви спрат доставките на газ и нефт, така че ще хукнете обратно и ще молите Русия за прошка. С други думи – Европа трябва минимум да подготви икономическа помощна програма.

- Въпреки това европейските страни дълги години подкрепят икономически Лукашенка (рус. Лукашенко – бел. прев.), наричайки го при това последния европейски диктатор.

- Зная за Лукашенка, виждах се с него няколко пъти. Той е хитър и страхлив – това е неговата философия. Европа, уви, е такава, каквато е, и се надява, като го подкрепя, да го отдалечи максимално от Русия.

- Вие станахте президент на Полша почти едновременно с независимостта на бившите съветски републики. И общувахте с първите ръководители на новите държави. Лесно ли ви беше да намирате общ език?

- Всички разбирахме прекрасно в какво време и в какво положение сме се озовали. Нямахме еднакви стартови условия, но нямахме и критически разлики. И тогава мечтаех как заедно с Беларус и Украйна ще влезем в Европейския съюз и НАТО. Но през 1995 година загубих изборите и концепцията се промени. Това беше грешка, но така стана. И сега всички ние трябва да чакаме освобождението на Беларус и Украйна.

- Разбирам прекрасно, че в момента не е възможно да се постигне коренна промяна на положението и в Русия, и в Беларус. Но може ли светът да се солидаризира поне за спасяването на Олег Сенцов и на други политически затворници?

- Солидарността не е заключена само в името нашия профсъюз. Тя е съвсем проста философия. Когато не можеш да пренесеш тежък товар, поискай помощ, помоли някой да го пренесе заедно с тебе. За нас тежък товар бяха Съветският съюз и комунистите. Чудовищен товар. Аз разбирах, че само Полша не е достатъчна, за да се избавим от него. И даже европейската солидарност не стига. Но световната солидарност е точно това, което ни трябва. Наистина, когато стигнахме до гара „Свобода“, солидарността свърши. Появиха се нови, съвсем различни проблеми, които изискваха солидарност – в градовете, в страната, в Европа. Това са все различни видове солидарности, не такива като нашата преди.

Самата Европа се намира в криза. Вие виждате ли изход?

- Отначало всички отваряха въодушевено границите, въвеждаха единната валута, всички получиха правото да се придвижват свободно и да избират за живот и работа всяка от три десетки страни – и когато всичко това се осъществи, когато стана реалност, изведнъж започнаха да говорят: „Холера (или: „холера ясна“, съответствие на нашето „по дяволите“ – бел. прев.), ние имаме различни основи! Имаме съвсем друго мислене!“ Добре, нека да съгласуваме една обща основа. Да намерим нещо като десетте заповеди, да ги запишем в една обща конституция и нека всичко това да ни обедини. Но тогава ще започне същото и по отношение на икономическите системи: вървяхме към обединение, а всички световни богатства са все така в ръцете на 10 процента, а не на 90. И в такъв случай какво, пак Октомврийска революция ли? Или е по-добре да седнем на масата на преговорите и да кажем: момчета, вашите 90 процента не работят много ефективно, хайде да мислим заедно. Хайде да се опитаме да включим вашите възможности в работа така, че да печелите и вие, и ние. Ако можем да печелим – добре. Ако не можем – революция. Това е, разбира се, демагогия. Но проблемът е още и там, че никой не вярва на никого. Всеки ден европейските държави изпращат в Брюксел още няколко души, за да следят не мами ли обединена Европа страната им. В резултат от което бюрокрацията расте, а положението не се променя. На света сигурно е имало вече цивилизация, която се е самоунищожила. Не ми се иска да стигнем до момент, когато Европа ще затъне в изясняване на отношенията си, а в същото време Путин ще съсипе света.

- На вашия профсъюз „Солидарност“ помагаше целият цивилизован свят. А сега, в епохата на интернет и на свободна Европа, солидарността се изпари като комунизма. Пресен пример: неотдавна в Менск (рус. Минск – бел. прев.) лидерите на независимия профсъюз на работещите в радиоелектронната промишленост бяха осъдени за дейността си, но никой по света не се заинтересува от това. Къде остана поне професионалната солидарност?

- Солидарността свършва там, където започва свободата. А нататък са демокрацията, дискусиите, свободните избори. Всичко това трябва да помага на развитието и на цяла Европа, и на всяка отделна страна. А ние какво правим? Искаме ли свобода, или не искаме? Какво може да се постигне, като се затварят профсъюзни лидери? А след това се започва: къде са интелектуалците, къде е решението на проблема? Мислим със стари категории и действаме със стари партии. Обсъждаме сериозно: какво е казала ПиС („Право и справедливост“, управляващата партия в Полша – бел. авт.)? А какво е отговорила „Платформа“ („Гражданска платформа“, либерална партия, намираща се в опозиция – бел. авт.)? В наше време, когато искат удобен живот, хората не желаят да плащат членски внос и да ходят по събрания, обществото трябва да се изгради и организира по друг начин. Спомнете си какво стана в Полша на последните избори. Всички видяха, че страната се развива отлично, че върви напред. Ясно е, че нататък ще бъде още по-добре. И хората не знаеха кого да изберат, защото отдавна са престанали вече да се интересуват от политически сблъсъци. Те не ходеха на изборите и в резултат се получи това, което имаме сега в Полша. И нищо не може да се направи. Сега е време да грабнем по един камък и да премахнем всичко това, но ние не го искаме, защото у нас имаме демокрация и свободни избори. А онази свобода вече я няма. Не искам да кажа нищо – до свободата стигнахме прекрасно. Но след това се отпуснахме и започнахме да правим грешки: избирахме лошо, не бяхме активни, позволявахме да ни манипулират.

Между другото, нали и в Беларус избраха отначало Шушкевич, още когато имахте парламентарна република. Всичко изглеждаше добре, демокрацията е настъпила, избирайте по-нататък. Но не, избраха Лукашенка. Така че имайте претенции и към себе си, а не само към световната общност. Ние също си избрахме Качински. Но няма да виним за това Тръмп.

- Защо не? Тръмп също.

- Не, само себе си. Тръмп разрушава една несъвършена система. Качински също разрушава една несъвършена система. И тук съм съгласен с тях. Но у нас всеки път се опитват да започнат всичко отначало. Аз смятам, че изборите трябва да предвиждат ясно какво може да се прави, а какво не може, за да не страдат реформите. Как, кажете ми, свободна Полша можа да напише, че хората имат право на референдум, с прибавка, че „трябва да го одобри Сенатът“?! Свободна Полша, холера ясна… Впрочем, грешките на свободна Полша са и мои грешки. Тук Тръмп няма нищо общо. Не той унищожи солидарността, ние сами го направихме.

- И как да се върнем към солидарността?

- Или да си изберем крал и кралят да направи всичко вместо нас. Или да защитаваме свободата и демокрацията, но сериозно. Това означава да се организираме, да станем активни. Дори най-големият строеж започва от една лопата. След това всички слагат тухли. Трябва да бъдем търпеливи и да строим демокрацията тухла по тухла. Мъдрост, спокойствие, избори. Друг съвет нямам.

- През 1982 година бяхте интерниран…

- …и най-сетне успях да си почина. Наспах се за цялото време. Следяха ме денонощно: вратата беше отворена и на прага стоеше момък от специалните служби. Та се наспах – нямаше какво друго да правя.

- Как виждате своята роля в бъдещето на Полша?

- Вижте какво, аз съм стар измъчен човек. Бях готов да стигна до гара „Свобода“, за да правят по-нататък хората това, което смятат за необходимо, и да избират тези, на които се доверяват. Но понеже не всичко върви правилно, се опитвам да поясня как лично аз бих го направил. Опитвам се да вдъхвам бодрост, срещам се с различни хора, обяснявам, казвам това, което смятам за нужно да кажа. Веднъж преди много години оглавих борбата, трябва да се напомня в името на какво се борихме. В края на краищата аз вярвам, че скоро свободна Полша ще победи отново. И тогава всички тези, които се опитват днес да я унищожат, ще отговарят за това. И искам да съм жив и здрав, зад а ги прокълна. Всеки ден да ядат солена херинга – без никаква вода.

- Винаги ми е било интересно как се чувства човекът Лех Валенса, когато пристига на гданското летище „Лех Валенса“? Не се ли получава когнитивен дисонанс?

- Никога в живота си нямаше да се съглася с това! Но тогава изборите бяха спечелени от SLD (Съюз на демократичните леви сили – бел. авт.). И за да им попречим да се върнат към комунизма, навсякъде, където беше възможно, поставяхме наши „знаци“. Затова се съгласих.

- Какво днес, 23 години след времето, когато бяхте президент, е най-важно във вашия живот?

- Утрешният ден. Най-важен е утрешният ден. Бъдещето.

- За вас разказват една история – не зная зали е истина, или е легенда. Казват, че веднъж, като президент на Полша, по време на среща с президента на САЩ Бил Клинтън, сте открили нередност в електрическата инсталация на Белия дом, и сте се опитали да я отстраните.

- Не беше при Клинтън, а при английската кралица. Гледам тогава в двореца и казвам: „Момчета, какво правите, трябва да се поправи! След седмица-две ще се запали“. Те махнаха с ръка: иначе казано – работи, няма нужда. А след две седмица ми позвъниха – инсталацията им наистина се запалила.

Гданск, Полша

Джамбатиста Базиле – „Приказка на приказките или забава за малки деца“ - 20

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА, ГЪЛЪБИЦАТА, МАЛКАТА РОБИНЯ.

РЕЗЕТО

(CATENACCIO)

Девета забава от втория ден

ЛУЧИЕЛА ОТИВА ЗА ВОДА НА ИЗВОРА И СРЕЩА ЕДИН СЛУГА, КОЙТО Я ЗАВЕЖДА В ПРЕКРАСЕН ДВОРЕЦ, КЪДЕТО Я ПОСРЕЩАТ КАТО КРАЛИЦА, НО СЕ ПОДВЕЖДА ПО СЪВЕТА НА ЗАВИСТЛИВИТЕ СИ СЕСТРИ ДА ВИДИ С КОГО СПИ, ОТКРИВА, ЧЕ ТОВА Е ЕДИН ПРЕКРАСЕН ЮНОША, ГУБИ БЛАГОВОЛЕНИЕТО МУ И Е ПРОГОНЕНА НАВЪН. ИЗОСТАВЕНА ОТ РОДНИНИТЕ СИ И БРЕМЕННА, ТЯ СЕ СКИТЕ ДЪЛГО ВРЕМЕ, ПРИСТИГА В ДОМА НА СВОЯ ЛЮБИМ, РАЖДА МУ СИН И СЛЕД РАЗЛИЧНИ ПРОИЗШЕСТВИЯ СЕ ПОМИРЯВА С НЕГО И МУ СТАВА ЖЕНА.

Разказът за нещастията, които претърпяла горката Лиза, предизвикал съчувствие във всяко сърце и на мнозина очите били червени от сълзи; защото хората изпитват най-много състрадание, когато някой се измъчва, без да има вина. И тъй като дошъл редът на Чометела да върти по-нататък чекръка на приказките, тя започнала така:

- Съветите на завистниците са винаги бащи на бедствия, криейки под маската на добрите намерения гибелно лице; и този, който държи Фортуна за косите, трябва да знае, че във всеки миг стотици други хора опъват въже през пътя му, за да се спъне и да падне. Така се случило с една бедна девойка, която, след като послушала злия съвет на сестрите си, паднала от самия връх на стълбата на щастието и само поради милосърдието на небето не си строшила врата.

Живяла някога една майка с трите си дъщери и поради голямата бедност, в която тънел неизменно техния дом, подобен на канавка, където се стичат потоци от бедствия, ги пращала да събират милостиня, за да преживеят някак си. Една сутрин, като взела няколко зелеви листа, изхвърлени от готвача на двореца, и намислила да ги свари, тя започнала да уговаря големите си дъщери да ѝ донесат вода от извора. Но те прехвърляли заръката една на друга, като котка, която се забавлява с опашката си, така че нещастната майка казала: „Ще трябва да се оправям сама“, взела гърнето и понечила да тръгне за вода, макар че от старост вече едва си влачела краката.

Тогава Лучиела, най-малката, казала: „Дай на мене, майко. Слаба съм наистина за гърнето, но искам да те избавя от този труд“. И като взела гърнето, излязла извън града, където бил изворът, който, виждайки, че цветята са побледнели от нощния страх, плискал вода в лицата им. Там тя видяла един красив млад слуга, който ѝ казал: „Красавице моя, ако дойдеш с мене м пещерата недалече от тук, ще ти подаря много хубави неща“.

Лучиела, която винаги чакала някаква милостиня от живота, отвърнала: „Нека занеса вода на майка ми и ще се върна веднага“. Тя отнесла гърнето вкъщи и под предлог, че иска да вземе няколко цепеници, паднали край пътя, хукнала обратно към извора, където намерила слугата и тръгнала след него. Той я отвел през някаква пещера, покрита отгоре с папрати и бръшлян, в прекрасен подземен дворец, целият блестящ от злато, където веднага била сложена богата трапеза и излезли две красиви девойки-слугини, за да свалят от Лучиела мръсните парцали, които била свикнала да носи, и да я облекат по най-великолепен начин. Вечерта ѝ постлали ложе, обшито с бисери и злато, и щом угаснали свещите, някой дошъл там и легнал редом с нея.

Така продължавало няколко дена и накрая девойката поискала да види майка си и сестрите си, за което казала на слугата. Слугата отишъл в една от стаите, поговорил с някого, върнал се и като ѝ протегнал цяла кесия с пари, казал да ги даде на майка си, а пътя към двореца да не забравя и по-скоро да се върне, без да казва на никого къде е ходила и къде е била.

Девойката се върнала вкъщи и сестрите ѝ, като видели колко красиво е облечена и как се е разхубавила, едва не се пукнали от завист. А когато Лучиела поискала да тръгне обратно, майка ѝ и сестрите ѝ поискали да отидат с нея. Но тя се отказала от спътничките и се върнала в двореца през същата пещера. Но като поживяла в пълен покой още няколко месеца, тя поискала отново да си отиде у дома. Пуснали я при майка ѝ със същите дарове и предупреждения.

Така се повтаряло три или четири пъти и всеки път все по-силно духала като сироко [1] завистта на трите зарази. И накрая тези харпии били така разкъсани от любопитството, че научили все пак с помощта на една орка какво се е случило с Лучиела. И когато тя се върнала отново у дома, те ѝ казали: „Макар че не пожела да ни разкажеш за своите наслаждения, знай, че всичко ни е известно; всяка нощ ти дават приспивателно и ти не знаеш, че редом с тебе спи прекрасен юноша. И винаги твоята радост ще бъде половинчата, ако не послушаш съвета на тези, които ти желаяят доброто; в края на краищата ти си ни родна кръв и ние ти желаем само полза и щастие. Та ето, когато вечерта си легнеш да спиш и дойде слугата да ти донесе леко вино, излей скришом виното от чашата, а не го пий, за да си бодра през нощта. И когато мъжът ти заспи, дръпни резето на кепенците, защото тогава, макар той да не го иска, магията ще падне и ти ще станеш най-щастливата жена на света“.

Злощастната Лучиела, без да подозира, че коприненото седло прикрива гнойна рана, че сред цветята се таи змия и че на златен поднос са ѝ подали отрова, повярвала на сестрите си и, когато се върнала в подземния дворец и настъпила нощта, направила всичко, което ѝ казали завистниците. Щом всичко наоколо затихнало, тя запалила с огнивото свещта и видяла до себе си цвета на красотата, юноша, който не можел да бъде сравнен с нищо друго, освен с лилиите и розите.

Като видяла такава чудна красота, тя си казала: „Кълна се, че повече няма да ми избягаш!“, дръпнала резето и отворила прозореца. А на улицата видяла няколко жени, които носели на главите си много гранчета хубава прежда. На една от жените ѝ паднало едно гранче и Лучиела, която била безкрайно добра, се забравила и извикала силно: „Вдигнете си преждата, госпожо!“

От този вик юношата се събудил и силно огорчен от това, че Лучиела го открила, повикал веднага слугата си и когато била облечена в предишните дрипи, я изгонил навън, толкова бледа, все едно са я извели от болница. А когато се върнала при сестрите си, те я прогонили с позорни думи и постъпки, които били по-лоши и от думите.

С тази болка тръгнала Лучиела да броди по света, просейки милостиня. След хиляди страдания, малко преди да роди, тя се добрала до град Торе лонга и отишла в кралския дворец с молба да я приютят за една нощ някъде на слама. Една придворна дама, която имала добро сърце, я приела при себе си. А когато дошло време да разтовари корема си, родила момче - красиво като златен житен клас.

И в първата нощ след раждането, когато всички спели, се появил в стаята един прекрасен юноша и започнал да говори: „О, мили сине, ако знаеше за тебе майка ми, в златно коритце щеше да те къпе, със златна пелена щеше да те повива! Да можеше никога да не пропее петелът, та никога да не ме раздели от тебе!“ И с първото кукуригане на петела се изпарил като капка живак.

Придворната дама, като видяла всичко това и се убедила, че юношата идва всяка нощ с едни и същи думи, отишла да каже за това на кралицата. И тя - щом Слънцето, като главен лекар, изписало от болницата на небето всички звезди - заповядала да бъде огласена строга заповед: да се заколят до един петлите в града, като се превърнат набързо в остригани вдовици [2] всички тамошни кокошки, колкото и да са те.

А когато вечерта юношата се върнал отново, кралицата, която била готова като топчия със запален фитил и само чакала този миг, изтичала насреща му, познала в него отдавна изгубилия се свой син и го прегърнала с всичка сила. И тъй като проклятието, наложено на принца от една зла орка било да да се скита далеч от дома си, докато майка му не го прегърне до първото кукуригане на петела, щом той се оказал сега в обятията на кралицата, магията се развалила и тежкото заклинание изгубило своята сила.

Така майка му вече имала и син, и внук, блещукащ като скъпоценен камък, а Лучиела си върнала мъжа, прекрасен като вълшебник. А сестрите ѝ, като научили за нейното щастие, дошли с каменни лица да получат нещо от нея. Но сега вместо празнична торта получили само парче питка; и понеже им било платено със същата монета, разбрали с голямо огорчение, че

завистта в сърцето води до лошо храносмилане.

1. Духащ през определени месеци по Средиземноморието вятър от Сахара. Пренасящ маси пясъчен прах, той въздейства болезнено и угнетяващо върху хората.

2. В Южна Италия до XIX век имало обичай, след като овдовее, жената да стриже косите си, като имала право да се омъжи повторно едва когато пораснат отново до обичайната си дължина.

(Следва)