петък, май 27, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 89

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88.

89.

В доста драматичния и бохемски писателски бит не малко проблеми създаваше алкохолът. Честите пътувания, скитания и гостувания, заседания и конгреси почти никога не минаваха без другарски угощения, нерядко дълги и прекомерни. Те не винаги протичаха в дружеска хармония - понякога се съпровождаха от караници и струваха нерви...

Помня, че по време на някакъв конгрес с един мой приятел, щом се срещнахме сутринта, отидохме, разбира се, веднага в бюфета, където заседнахме за дълго. Към нас веднага се присъединиха двама киевски литератори и започна спор за Виктор Некрасов (съветски писател и дисидент - бел. прев.), когото бяха подложили на гонения в Киев. Спорът премина в злостна караница и ние се карахме и пиехме до края на мероприятието. Без изобщо да влезем в залата. И това не беше единствен случай. Имаше и по-лоши.

Естествено, подобно поведение не можеше да остане без нежелани последствия. Не можеше да не доведе до конфликти в семейните отношения.

Първи почувства нещо не добро в живота ми Аляксей Карпюк, който започна да действа отдалече. Веднъж отиде в Менск и се накара на моите приятели, че помагат на Бикау да се пропие. Тогава това ме ядоса и аз се сдърпах с Карпюк. А като погледна сега, от висотата на преживените години, виждам, че трезвеникът Карпюк е бил прав. Макар че неговата принципна трезвеност, всекидневната гимнастика и изобщо любовта към физкултурата не удължиха живота му. За човека винаги ще се намери някаква пакост - ако не е рак, ще е началството, което не по-успешно от болестта умее да вкара човека в гроба. А що се отнася до водката, кой не я пиеше? Както казваха моите земляци, не пие само този, който няма пари. Незабелязано Бикау си създаде определен имидж, разбира се, не най-добрия, но аз нарочно не го събарях. Той ме извиняваше за някои неща, най-напред в очите на началството. Макар че в случая беше важно да не се премине границата. Иначе ме грозеше още по-голяма опасност. По това време ходех от време на време в Москва при Куреньов и там се запознах с един негов приятел, психиатъра Володя. Володя работеше като завеждащ отделение в психиатрична болница, неотдавна беше лекувал генерал Григоренко (генерал-майор Петро Григоренко, съветски правозащитник, основател на Украинската хелзинкска правозащитна група - бел. прев.) и още някои дисиденти. Веднъж през почивните дни, когато с Куреньов му бяхме на гости, докторът ни предложи да се запознаем с неговите болни, още повече че болницата се намираше в съседния корпус. Отидохме. Беше ни в общи линии любопитно, нито Куреньов, нито аз бяхме виждали досега психично болни. И ги видяхме. Беше ужасяваща гледка. Единият, като лежеше на леглото, се оплакваше, че не се изпълнява плана за извозване на дървесина, току-що е се е обадил по телефона на едно отдалечено горско стопанство. Попитах доктора дали може да се обажда оттук? Ами не, каза той, само така му се струва. Бил е секретар на обкома по промишлените въпроси и продължава да ръководи изпълнението на плановете. Друг, здрав мъжага, който ядеше на масата каша, се оказа завършил школата на КГБ, който преди да отиде по поставена задача, се уплашил и го подозират, че симулира. А третият - ето този, който лежи на леглото и ни гледа вторачено, предложил на Суслов проект за реформиране на властта. И Суслов го изпратил тук. Куреньов попита: "Какво, наистина ли са болни?". Докторът каза с усмивка: "По-здрави са от всички нас".

Това по всяка вероятност беше истина. А психиатърът съвсем скоро изчезна. Може би си беше платил за своята доверчивост, а може и да е било нещо друго. Опитахме с Куреньов да го намерим, но Куреньов скоро почина. И тогава разбрах, че трябва да променя нещо в живота си. Плюс това моите синове бяха тогава пораснали и избрали своя път в живота. По-големият, Сяргей, завърши военното училище в Полтава и служеше в Лайпциг. Неотдавна му се беше родил син, също Сярьожа. По-малкият, Васил, вече работеше като лекар в Горадня и се увличаше от риболов. Отношенията със синовете ми бяха нормални. Лошо беше само, че при определените житейски обстоятелства не можах да им създам национални условия за възпитание и момчетата израснаха всъщност в космополитично градско обкръжение. Жените им също не бяха беларуски - на единия е рускиня, а на другия украинка. Много жално ми беше да напусна Горадня, който град се превърна в моя родина, но требваше да се преместя в Менск. Живях известно време по хотелите, което обаче не беше много удобно във всяко едно отношение. Тогава Андрей Макайонак (беларуски драматург и сценарист - бел. прев.), с когото някак си станахме добри познати, позвъни в ЦК на Кузмин. Той реагира веднага - извика ме при себе си, разпита ме как съм и що съм. Като чу, че имам нужда от жилище, си спомни, че някога ме агитираше да се преместя в Менск, където имах възможността да се измъкна от гнетящото внимание на областните ръководители. В Менск, мказа ми, ще ти бъде все пак по-лесно да дишаш. Тогава отказах, а сега сам молех. Аляксандр Трифанавич ме заведе на другия етаж - при Аксьонав, който без всякакви приказки свали телефонната слушалка и позвъни някъде. След един ден получих ордер за недостроено наистина жилище на улица "Танкова", където живея и до ден днешен. При грижите с настаняването ми помогна изключително съчувствения Микола Матукоуски с неговия услужлив шофьор Петя. Матукоуски ме отведе при министъра на търговията, за да се снабдя с мебели за новото си жилище (иначе нямаше възможност) и прекара някои мои неща от Горадня. Когато вечерта сглобявах-завинтвах сам мебелите, дойде да се запознаем полковник Сулянов. Още когато учел във Московската академия, прочел моите книги и почувствал известна симпатия към автора. Скоро Анатолий Константинович стана генерал, писател и ме дари с предана и сърдечна дружба.

В Менск донесох нова повест - последното нещо, което написах в трудния и благословен град Горадня. "Да отидеш и да не се върнеш" се появи от разказ на тема за сложността на едно изконно явление - любовта. Особено в преломен или конфликтен период от живота, когато от любовта до омразата има наистина една крачка. Аляксей Карпюк, като прочете повестта, не я одобри, даже ме молеше да не я публикувам и аз не разбрах защо. Стана ми ясно едва много късно... А тогава моите чувства се управляваха от други дела.

През топлия слънчев май на седемдесет и осма година при мене в Менск дойде от Горадня Ирина Суворава, с която дълго преди това работехме във вестника като добри приятели. Познавах Ирина от студентските ѝ години, когато идваше в Горадня на практика от журналистическия факултет на БДУ (Беларуския държавен университет - бел. прев.). Скоро след това аз се озовах за втори път в армията, отидох в Далечния Изток, а Ирина, като завърши университета, се омъжи, роди син Сярьожа и почти до пенсията си работеше в "Гродненска правда". Така я намерих втория път, когато се върнах от армията. Ирина оцени сред първите в редакцията моите литературни опити, проявявайки отлични знания и съвършен литературен вкус. След това ми помагаше като машинописка и първи критик на моите произведения. Бях ѝ благодарен за всичко и тази благодарност бавно прерасна в постоянно чувство. Това чувство придоби особен характер, когато попаднах в черния списък на литературно-политическите издателства, когато гарадзенското началство и мнозина от моите колеги писатели и журналисти започнаха да се отнасят към мене неприязнено. Ирина държеше на своето, подкрепяше ме и вярваше в моята щастлива литературна съдба, макар че с всяка изминала година това ставаше все по-сложно. Важен беше и фактът, че само ние двамата в редакцията бяхме безпартийни. Когато останалите заседаваха на своите ритуални партийни събрания, ние ходехме сред природата, която Ирина обичаше с безпокойството на една гражданка.

Наближавайки пенсионната възраст, Ирина не чакаше нищо, не разчиташе на нищо и на вид си оставаше почти някогашната подрастваща девойка, безразлична към жизнените блага - Гаврошка, както сама се наричаше. Това беше истина, както успях да се убедя по-късно - тя дълго си оставаше безкористна, по младежки устремена. Макар че годините, както е известно, не щадят никого. Още повече жените.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.