Васил Хаджикимов, „Македонските българи“

Васил Хаджикимов от Ново село, Щип, Вардарска Македония - "Македонските българи", София, 1942 година

Обработил с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

ПРЕДГОВОР

Книгата на В. Камов е твърде навременна. Днес неприятелската пропаганда непрекъснато тръби: българи, напуснете Македония, Тракия и западните покрайнини, изоставете ги и се приберете в старите предели на страната.

Очевидно чуждата пропаганда се стреми да убеди дори самите нас, че новоосвободените земи, и особено Македония, са нещо различно от България по историческа съдба, култура, език и кръв. У нас и за слепите е ясно, че ако българите напуснат Македония, това значи тя да обезлюдее, защото от векове се населява в грамадното си мнозинството само от българския национален елемент.

Книгата на Камов доказва тъкмо това: че не съществува отделна македонска нация, срещупоставена на българската нация. За нас - българите, въобще, не съществува такъв въпрос и затова той никога не бил поставян от нас.

Ония, обаче, върху които въздейства чуждата пропаганда, ще намерят в тая книга необорими аргументи срещу примамливите лозунги на тая пропаганда. Те ще разберат, че понятието „македонска нация“ се е лансирало като лозунг от т. н. тесни социалисти, създали в 1903 г. партия, предшестваща по-късната комунистическа партия, докато в самата Македония т. н. „македоство“ се е изразило в познатия автономизъм. Той е подет от българските революционери в Македония като единствена най-удобна форма да се прикрие стремежа им за присъединяването на Македония към майката родина — България.

Това прикриване се е налагало съобразно с тогавашните политически условия по чисто тактически причини и то единствено в интереса на една успешна освободителна борба.

Затова, за самите борци никога автономизмът не е бил схващат като въпрос за отделна „македонска нация“, а само като отделен етап от борбата на българския народ за цялостно обединение в една единна българска нация, в която делението — македонци, добруджанци, тракийци и пр. няма друго освен чисто областно географско значение.

Петър Боев

ПОСВЕЩЕНИЕ

Настоящата брошура бе издадена за пръв път през 1939 г. Нейното предназначение бе да покаже несъстоятелността на поддържаната теза от страна на тесняците [1], че македонското население представлява от себе си една нова македонска нация — отделна от българската, въпреки че до 1934 год. признаваха българският характер на Македония.

Предлаганото второ, подправено издание, се наложи не само поради пълното изчерпване на първото. То се наложи и поради факта, че този въпрос все още представлява известен интерес - сега вече за една част от младежта в освободена Македония. Живяла дълго време откъснато от майката - отечество България, тя е предразположена към възприемането на подобни заблужде¬ния — възприети, впрочем, от нея още преди освобождението, без да има възможността да ги разсее поради тежките условия на робството. В това отношение, за да бъдем обективни, ще трябва да дадем някои предварителни обяснения.

От създаване мира сега, до злополучната за тесняците 1934 г., никога и от никого не е бил повдиган въпрос подобен на този за съществуването на македонска нация. Нито при създаване на първото българско царство, нито през второто или робството под гърците и турците, нито през третото българско царство до посочената от нас по-горе година, нито най-сетне в историята на балканските или европейски народи се среща такава жестока провокация със страданията на македонските българи. И забележете: в поробена Македония, той не бе сложен така, както го сложиха тесняците в старите предали. В Македония възникна „Македонството“ - не Македонската нация, и то не като цел, а като тактика в борбата за освобождението на потиснатите. След безуспешните четнически акции на ВМРО, замрели към 1925 г., след ликвидацията на българската интелигенция в Скопския процес през 1927 г. и почти пълната изолация на Македония от политическия, революционен и духовен живот на свободното Царство, нямаше друг изход за спасение, освен във възприемането на един нов път, допустим за условията, съществуващи тогава в Югославия. Така се дойде до безобидното „Македонство“, което много по-малко дразнеше сърбите и гърците, а от друга страна развързваше ръцете на борещите се за българщината. Така се дойде до култивирането на македонските диалекти, до списанието „Лъч“, излизащо в Скопие, докато поробителите от Белград и Атина не се досетиха накъде духа вятърът и забраниха всичко македонско. Списанието спря, а неговите инициатори и сътрудници бяха вписани в черните списъци.

Идеята, обаче, се прихвана в последствие от по-малките поколения, родени и израснали в робство и минали чуждите училища и конспирации, не като средство за борба и тактика, а като цел. До известна степен, тя стана за тях чувство и съзнание за една действителност, каквато обективно не съществуваше, тъй като останалото население в своето огромно мнозинство продължаваше да живее със съзнанието за българската си принадлежност, но към която, в желанието да извоюват свободата, те се стремиха с всички сили, без да може някой да им отвори очите за истината.

Истината е, че нация не се създава за двадесет и четири часа, нито за двадесет и три години. Две, три или повече млади поколения не са нищо пред дългия низ от поколения през вековете, които са създали и затвърдили основите на българската нация в Македония и така обезпечили нейното безсмъртие. В понятието нация не влизат само младите поколения от живите, но и останалите от всички възрасти, които се чувстват чистокръвни българи. В понятието нация влизат и мъртвите — тези, които са живели и са се борили за общото ни обединено отечество България. Гоце, Даме, Пере, Тодор Лазаров, Мише Развигоров, Тодор Александров, Панчо Михайлов и хилядите именни и безименни борци за освобождението на Македония, заедно с жертвите, дадени в Илинденското въстание и в трите войни за обединение на българите в Македония и старите предели, обрисуваха контурите на едно славно минало, което никой не може да отрече и заличи с перспективите за каквото и да е ново бъдеще. Нация без минало не съществува. И напразно ще бъдат усилията на всички, които, пренебрегвайки нашето минало, ще искат да градят бъдещето върху почвата на теоретическите построения, навети от един вече пропаднал навеки потиснически режим. Доколкото пък тези теоретически построения представляват реалност за известна част от македонската интелигенция, говори за отстъпление от националният фронт. Затова, разбира се, ние не обвиняваме подалата се младеж. Всеки друг на нейно место, лишен от здрава национална храна дълго време, би се поддал и потърсил пътища за задоволяване на естествената потребност от цел в живота, особено пък такава, която цели под една или друга форма самосъхранението на народа — в случая „македонското“, или, ако искате, „македонската нация“.

Но когато вече тежките условия, създали предпоставките за отклонение от общонационалния ни фронт, вече са премахнати, каквото положение имаме от освобождението насам, дълг се налага на тази младеж да се коригира и върне към извора на нашата истинска национална същност - българщината. И колкото по-рано разбере това, толкова по-безболезнено ще изживее духовното си обновление и ще влезне в пътя на общобългарските национални идеали. Те ще ѝ дадат възможност да обмисли своя живот, да работи, да твори и ако се наложи, да умре за тях. Така, тя отново ще се свърже със съдбата на деветте милиона българи и ще бъде полезна на себе си, на изстрадалите си семейства, на Македония, на общобългарското ни отечество България и на света.

С тези думи, аз ѝ посвещавам второто издание на настоящата брошура.

Скопие, 12.XI.1943 год.

Авторът

1. Теснящината или тесняци идва от теснячество — тесни, привърженици на така наречения „тесен социализъм“ в България, обособил се в 1903 г. в отделна партия и приел по късно наименованието БКП. Вътрешно партийно, обаче, е сбора на всички недъзи, съпътстващи раждането и развитието на социализма в България: сектантство, кариеризъм и др., а по националния въпрос пълно невежество и пораженство. (бел. авт.)

I. ГДЕ Е ИСТИНАТА?

Македонската нация, като идея, възникна в болните мозъци на тесняците, създали я по магически начин, за да отклонят македонското население от влиянието на „българския империализъм“.

Това е официално обяснение.

Като че ли не беше излишна подобна задача, та стана нужда да се посяга и върху бетонната основа на българското национално съзнание и то всред онази част от българската нация, която е дала най-много за нейното възраждане и която с цената на най-големи страдания се е борила и бори още да го съхрани и днес все така чисто, могъщо и непобедимо, както е било преди векове. Смешно, но факт - привържениците на историческия материализъм, философите на диалектиката и хората на революцията, пренебрегнаха историята, забравиха всека логика, отрекоха се от обективната истина и изпадайки в творчески екстаз, с вълшебната сила на своето въображение, изкалъпиха на бърза ръка една нова нация. В безплодните лутаници към нови светове, тесняците не веднъж, игнорирайки действителността, се явяваха автори на разни несъобразни с времето и условията лозунги и нелепости, граничещи с глупостта, които не допринасяха никому полза, а най-малко на самите тях. Така например, в началото, при появяването на социализма в България, те отричаха националния въпрос и блажено почиваха върху мечтите за „световната революция“, скрита негде в тъмнините на бъдещите векове. В последствие, когато той им се наложи, вместо да го разберат основно, конкретизират и дадат подкрепата си на борещите се за свобода и национално самоопределение, те го заключиха в текето на „Балканската федерация“ и оттам, като дервиши, отправяха отчаяни резолюции за мир и братско разбирателство между балканските държавници в един момент, когато балканските парламенти гласуваха последните кредити за приближаващите се войни. След войните пък, плюли и на „Федерация“, и на „Автономия“, те направиха нееднократни опити да тласнат борбата на национално потиснатите по пътя на партийната им дейност, които опити също завършиха без успех.

Македонската нация, обаче, надмина всички очаквания. Измишльотината за нейното съществуване е върхът на безумието и най-очевидното доказателство, че в БКП и нейните класови и „безкласови“ поделения са се залостили за водачи и идеолози анормални, изкуфели хора — хора без всякаква култура, без всякакви връзки с македонските маси и най-важното, без всякакви познания на историята и страната, за свободата на която уж се борят. Идеята за Македонската нация дойде като отдушник на безсилието им да се наложат, на затъването им в кьорсокака на пораженията —- дойде да замаскира отстъпничеството им от националния фронт, а заедно с това, в предсмъртните им конвулсии, да уязви и нарани за сетен път сърцето на българската нация. Магарето и когато умира - рита.

Тесняците и тук не улучиха целта. Извиквайки в живота една несъществуваща нация, те не само че не изтръгнаха македонския народ от влиянието на „българския империализъм“, но скъсаха и последните си връзки с него, като изпаднаха пред очите му в положението на агенти на сръбския и гръцки империализъм. Не е тайна за никого, че за Белград и Атина в Македония живеят „сиви, славянски маси“, които се подават на всяка асимилация. Там няма българи, няма турци, няма румъни, има само прави сърби, пискюлии гърци и безлични същества. В тази теза, обаче, предназначена за външния свят, и те самите не вярват. Затуй измъчват македонското население, подхвърляйки го на най-страшен терор. псувайки го като „бугарашко“ или „българогласно“, а в училищата бодат на малките деца езиците с игли, за да не говорят на български. И ето, изведнъж, за тяхна радост, когато за цял свят е вече станало ясно, че Македония им е чужда, на сцената излизат тесняците и изкряскват: „Ние трябва да извикаме на всеослушание, че не сме нито сърби, нито гърци, нито българи. Ние сме македонци, самостоятелна македонска нация“. С това те идват да подчертаят, че действително в тази нещастна страна не се знае кой какъв е, че съществуват най-различни предположения относно произхода на нейното население и че, следователно, българи в нея липсват. Та нали самите българи от свободна България (нема значение че са комунисти) разпространяват тази мизерна лъжа! Естествено, светът не е вече толкова глупав, за да не знае положението в Македония. Той би заклатил недоверчиво глава, съжалявайки родината на тези недорасли политикани. Но все пак не можем да не изкажем възмущението си от една практика, недостойна за българи. Не можем да не изкажем възмущението си от една социалреволюционна партия, за каквато се смета БКП, която от една страна уж се бори за националното и социално освобождение на народите, а от друга страна отрича или прекръщава според желанията или интересите на побърканото си ръководство националната им принадлежност и подготвя всячески тяхното национално обезличаване и асимилиране от господстващите нации.

Наш дълг е да разчистим това заблуждение от естество да нанесе пакост на освободителната ни кауза.

II. ЕДИН ВЪПРОС - МНОГО ТЕОРИИ

Въпросът за националната принадлежност на населението в Македония е бил повдиган не веднЪж през различни времена и по различни поводи. Никога, в тъмнините на миналото, когато целият Балкански полуостров пъшкаше под ярема на турците, любознателни пътешественици и учени — като Ами Буе, Хан, Каниц, Еротей Рачанин, Веркович (сърбите: Йован Райч, Вук Караджич и др,), водими от желанието да запознаят света с населяващите го народи, описваха техния национален бит и съобщаваха едни или други факти, от които се вижда ясно, че болшинството от населението в Македония е българско. По-късно, поради завоевателните стремежи на балканските държавици, този въпрос придобива не само научен, но и политически характер, игнориращ или нагаждащ според интересите им историческата истина. На тази почва науката става пленница на политиката и оттук на изкусно построените теории за националната принадлежност на населението в Македония - според едни „славянско“ без определена физиономия, според други „сръбско“, според трети „гръцко“, но „славяногласно“, и най-сетне според тесняците, „славяномакедонско“, представляващо отделна македонска нация.

Исторически, този въпрос, преди да попадне в ръцете на тесняците, претърпява няколко фази. В първите векове, след идването на славяните и българите на Балканския п-ов, той не съществува. Племенният живот на славяните, техните родствени връзки с първата им държава — българската, както и липсата на обективни политически и икономически условия за образуването на отделни нации, не давали никаква възможност за неговото появяване. Възникването и на останалите балкански и славянски държавици (сръбска, хърватска и др.) по-късно не променя с нищо това положение. Честите войни, които водят помежду си за надмощие не носят националугнегителски характер по простата причина, както вече подчертахме, че нямаме завършени напълно обособени нации. Прекрояването политическите граници на народите не е накърнявало с нищо етническото им единство. Даже идването на турците с редки изключения на насилническа верско-религиозна асимилация (помаци) не нарушава този ред. И най-великите славянски завоеватели на Балканите по онова време — Симеон Велики и Душан Сръбски, уместно и правилно са се кичили с подобаващи титли, които напълно потвърждават горния факт. Първият, не веднъж достигнал стените на византийската столица — Цариград, се е на- ричал „Цар на Българите и Ромеите“, а вторият, владеещ известно време Македония—„Цар на Сърбите и владетел на малка част от българското царство“. На подобен факт попадаме и по-късно, при Асен I, който при възцаряването бил провъзгласен за „Цар на Българите и Власите“.

Националните противоречия и специално противоречията на балканските държавици около македонския въпрос възникват с обособяването на нациите, които пък от своя страна възникват под натиска на търговския капитал и предизвиканите от него промени след пропадането на феодализма - в зората на ХIХ столетие. Обикновенно френската революция се счита за ударен момент на тази нова ера в истерията на човечеството. Разкрила пред него пътищата на един безподобен дотогава материален и духовен прогрес, прокламирала и разпространила из цял свет идеите на братството и свободата за всички народи, тя не можа да отстрани, за съжаление, онези дълбоки причини от империалистичен характер, които знъпкаха най-светлите лозунги на цивилизацията, превърнаха националния въпрос от въпрос за обединение на нациите в средство за тяхното безогледно разпокъсване и унищожение и я подхвърлиха на сътресенията на най-страшни, разлагащи основите ѝ войни, целящи благоденствието на едни за сметка на други. Тези алчни стремежи към разширение и заграбване чужди земи и богатства, за да не изглеждат пък толкова груби пред очите на света, требваше да бъдат що-годе оправдани и признати за „необходими“. Така се дойде, след пропадането на отоманската империя и освобождението на балканските народи от вечното ѝ иго, до националните противоречия между балканските държавици около македонския въпрос а така също и до създадените от тях подходящи теории за завоюването и подялбата на Македония. За това помогнаха много и великите сили, които виждаха добри условия за себе си от честите сътресения на размирния Балкан. Специално за нас О’Бозе Почившата Хабсбургска монархия, за да отклони малката Сърбия от борбата ѝ за освобождението на подвластните на Франц Йосиф пречански сърби, хървати и словенци, направи всичко възможно да я тикне по посоката на Вардарската долина и по този начин я принуди да тръгне и тя по пътя на изопачаване историята и живата действителност чрез „научни доводи“. Гърците, и те не закъсняха да изскочат на сцената и да предявят също историческите си мегаломански права и мечти за възкръсването на старата Византия, включваща в своите граници Тракия и Македония. Тук, разбира се, играе не малка роля Берлинският договор от 1878 г. Великите сили, от страх пред Русия и нейното влияние на Балканите, предимно Англия, направиха всичко за да се разпокъса Санстефанска България и да превърнат Македония, Добруджа и Тракия в ябълка на раздорите между балканските народи. И се започна галиматията с македонския въпрос, която трае и до днес, и изглежда, че нема да престане до тогава, докогато той не получи едно правилно и справедливо, задоволително разрешение.

На времето още, пръв Христо Ботев забеляза тази опасност и в прочутите си филипики и кампания срещу Милош Милоевич посочи пътищата за нейното премахване. За него Македония е българска страна, от живущи в нея българи. Той открито заявява това на сръбските учени и направо атакува „медоточивата песен на братството и съединението“, пята от „южнославянския Пиемонт“, и политиката му от друга страна, целяща поглъщането на Македония. Той нема нищо против обединението на южните славяни, но добавя, че това трябва да стане на такива начала, „на каквито требва да се основе свободата на народите, свободата на личността и свободата на труда“. И продължава, обръщайки се към партията на „умните и честни хора около „Рад“ и „Будучност“, с поканата „да въстанат против козните на своето правителство и против подлостта на неговите агенти относително българския народ и да премахнат онези убийствени раздори, които то сее чрез своите ала „Изток“ доброжелатели в името на науката, на образованието и на светото чувство на патриотизъм - и най-после, да разкажат на своя народ, че свободата и съюзът между южните славяни са възможни и осъществими само тогава, когато всеки един народ от тях запази своите етнографически граници и когато всеки един остане свободен в своята собствена къща.“ Конкретно, той предлага: „На Сърбия да се даде Босна, Херцеговина и една част от така наречената стара Сърбия; на Гърция - Тесалия и Епир; Румъния да се въведе до степен на кралство и да й се помогне да очертае своите народни граници в Австрия и отчасти в Русия; Черна Гора да се съедини със Сърбия или ако не, то да ѝ се разширят границите на юг с Албания, а на север с една част от Херцеговина; а българите, които населяват България, Тракия и Македония, да съставят едно отделно и независимо царство; Цариград да остане волен търговски град“’. Любен Каравелов, Васил Левски и останалите български революционери са на същото мнение. Това мнение получава подобаващ израз в програмата на революционния им комитет.

След освобождението на България - 1878 г., и особено след присъединението на Румелия - 1885 г., Сръбско-българската, Балканската и Междусъюзническата война тази литературна борба взима епидемичен характер. Всички се надпреварват с брошури, изложения, меморандуми и даже цели томове книги да уверяват света, че Македония е една или друга и че основателно трябва да влезе в границите на тази или онази държава.

Основанията за това някои, като професорите Аелчин, Андонович и обществениците Панта Сречкович, Милойко Милоевич и Драгишевич, намират в така наречената историческа теория, съгласно която „Македония“ е само географско, а не етнографско понятие. Тя е част от кралството на Душан, владял тази страна не повече от 35-40 г. Но като знаем, че България я владеела нееднократно с чести прекъсвания (Самуил и пр.) и непрекъснато повече от 2 века (Тервел, 701 г. - Симеон, 927 г.), лесно ще разберем, че тази теория стои под всяка критика.

Професор Цвиич поставя съвсем иначе въпроса. Той е създател на географо-геологическата, а от тук и на етнографо-икономическата теории за националната принадлежности на македонското население. Съгласно тези теории:

а) Географо-геологическа — Сърбия и Македония представляват географско единство, обусловено от Мораво-Вардарската комуникационна линия;

б) Икономическа - Вардарската долина е единствения възможен и затова жизнено необходими търговски път за Сърбия;

в) Етнографаческа - това се улеснява и от положението, че “народно-славянската маса в Македония няма нито определено национално чувство, нито национално съзнание - нито сръбско, нито българско, и, следователно, е лесно податливо на асимилация от некоя няму сродна славянска нация“.

Тези теории, разбира се, макар и научно обосновани, немат никаква научна стойност. Да ги оборваме надълго и широко — считаме за излишно. Всеки днес знае, че линията от устието на река Места до Мусала на изток, която на север върви по Рила планина и Осогово до върха Патерица и от там през Скопска Черна гора до р. Черни Дрин над Дебър, отгдето на запад допира до Албанските планини, достигайки Грамос, а на юг по водоразделните планини между басейна на р. Бистрица и този на тесалийската река Санитарния стига до морето и следва брега на Бяло море до устието на р. Места - закръглява неделимо онова географско, геоложко, да се изразим по думите на Цвиич, културно-политическо и историческо цяло, наричаме още от най-стари времена Македония. Всеки днес знае също, че в тази част от Балканският полуостров допреди Балканската и Европейската война, са живеели 2 290 487 души, разпределени както следва:

българи - 1 172 126 души

гърци - 180 047 души

цинцари - 68 859 души

албанци - 12 006 души

турци - 852 429

Ясно е, че българите са съставлявали болшинство, което, макар и до известна степен намаляло, изместено от дошлите гръцки и сръбски колонисти и чиновници, не е загубило първенствуващото си положение: количествено и качествено. Тук само ще подчертаем, че географически, геоложки, па и стопанско-политически, Македония няма нужда, за да живее и се развива правилно, нито от стара Сърбия, нито от Шумадия. Напротив, почти винаги тя е била свързана с България. По същия начин, ние българите, бихме могли да предявим претенции за единствения на Балканите сухоземен търговски път София-Ниш-Белград-Виена, който ни свързва с Европа, затварян неведнъж от сърбите във вреда на нашето народно стопанство. При съвременните отношения между държавите териториите за икономическата или географическо-геоложката зависимост на техните територии не играе никаква роля. Особено днес, когато се твори един нов ред в света, такова егоистично разрешаване на стопанските въпроси за сметка на националните е напълно изключено.

III. ПОЛИТИЧЕСКИ НЕДОРАЗУМЕНИЯ

Всека нация се стреми към обединение на разпокъсаните си части, за да заживее един общ и цялостен живот. В това няма нищо срамно, нищо фашистко, нищо антисоциално, нищо върховистично и империалистично. Напротив, най- елементарните принципи на марксизма, и особено ленинизма, признават правото на всека нация да получи своето самоопределение, да се обедини и закръгли в своите естествени етнически и териториални граници, в които може най-правилно да се развива.

Македонските българи, бидейки част от българската нация, в своята вековна борба за освобождение нищо друго не са желали. Съгласно лозунга за самоопределение на народите, Македония, исторически, етнически и всякак погледнато, в болшинството си населена от българи, би требвало да принадлежи на България, да влезе в състава на българската държава. И исторически верен е фактът, че нашите първоапостоли и революционери, като Дамян Груев, Гоце Делчев, Пере Тошев, Гьорче Петров, Христо Матов, Тодор Лазаров и др. не са имали нищо против идеята за пълното обединение на българската нация *). Те само по тактически причини, изхождайки от аспирациите на балканските държавници срещу Македония и международните порядки, съществуващи в областта на националните въпроси, както и от съображенията на една обща с всички останали малцинства борба срещу общия враг — идват до убеждението за друг, по-конкретен и възприемлив за условията и света освободителен лозунг: автономията. Този лозунг те срещупоставят на издигнатия от емиграцията в България и от самата българска държава лозунг за присъединението към майката отечество само привидно, защото и сами го считат като етап именно към това присъединение. С верен усет към действителността, те вървят по пътя на общобългарската освободителна борба и знаят много добре от нейната история отношенията между конкретните и абстрактните лозунги: че същността на борбата е в закръгляването на общобългарското национално обединение, а не във формите и лозунгите, налагани от ред обективни, но временни условия, които го отлагат за едно по-близко или по-далечно бъдеще.

С течение на времето и под въздействие на още по-тежки условия, настъпили след войните, този лозунг, съчетан с лозунга на федерацията на балканските народи и с още по конкретния: самоопределението на Македония до пълното й отделяне в самостоятелна държава, залегна дълбоко в душата и съзнанието не само на подтиснатите оттатък, но и на свободните македонски българи отсам Осогово. Под тези най-разнообразни лозунги обаче всеки разбира и цели преди всичко освобождението: не автономията, не федерацията, не и самостоятелната македонска държава, а свободата — премахването на националното иго. Както казва Ленин: „Правото на национално самоопределение съвсем не е равносилно на искането за отделяне, раздробяване и образуване на дребни държави. То означава само последователна борба против всеки национален гнет“. И продължава: „Признаване самоопределението не е равносилно на федерацията, като принцип. Можеш да бъдеш решителен противник на този принцип и сторонник на демократическия централизъм и същевременно да предпочиташ федерирането при националното неравноправие, като единствен път към демократически централизъм. Именно от това гледище Маркс, бидейки централист, предпочиташе федерирането на Англия с Ирландия пред насилственото подчинение на последната. С това, че в издигането на лозунгите, ние: македонските българи, македонските турци, румъни и албанци, отиваме в исканията си до обособяване на Македония в отделна самостоятелна държава, още не означава, както мислят тесняците, че непременно требва да създадем своя държава и да се превърнем в „македонска нация“.

Ето защо ни се виждат излишни и смешни всички спорове и борби на македонската емиграция в България и Америка около въпроса за формата на нашето освобождение. Ние разбираме, че една емиграция, откъсната от поробените краища и лишена от непосредственото участие в борбата за това освобождение, все ще требва да има с какво да се занимава около масите на кафенетата и тезгяхите на механите, незадоволена в своя висок борчески дух с ролята на един второстепенен фактор, движещи се по строго очертания от историята път на моралната и материална подкрепа. Но смятаме, че те трябва веднъж завинаги да престанат, защото са удари в въздуха, за да може да се изгради онова македонско и въобще всебългарско единство по въпроса за поробените българи, което ще бъде гаранция за успеха на нашите национални идеали.

Формата, в която ще се излее нашето освобождение, не зависи само от субективно изповядваните едни или други разбирания. Тя ще се определи покрай тях и от обективното участие на ред условия, обхващащи историческия момент на ликвидиране вековното робство и ще има значение за нас дотолкова, доколкото изчерпва напълно съдържанието на нашите съкровени стремежи. Не е формата, която може да из мени историческия ход на нацията и я принуди да живее разпокъсана в отделните си части. Австрийската монархия, съществувала векове, превърнала се след войните в република и присъединена днес към майката-отечество Германия, е най-яркото доказателство на железните закони, на които се подчиняват обществата, народите и нациите, мимо наложените им временни форми на съществувание. Добър е примерът и с двете Българии от 1878 г. Великите сили, в желанието си да осуетят Санстефанска България и даже за дълго време да я направят невъзможна, по силата на Берлинския договор не само че отрязаха от нея Македония, Тракия и Добруджа, но и създадоха една васална на султана губерния, наречена „Източна Румелия“. Същите обаче, през 1885 г., с пръст в устата, приеха свършения факт с присъединението, като подчертаха с това още веднъж, че нищо не е в състояние да спре победния марш на нациите, борещи се за обединение, и че вървейки из този път, те всъщност служат на прогреса и се явяват сторонници на общочовешкия идеал за мир между народите.

Нищо толкова не разделя държавите днес, нищо толкова не ги насъсква едни срещу други, колкото противоречията, съществуващи между тях на национална база. Пълното премахване на националните им противоречия ще означава денят на пълното им побратимяване. Това време, както казахме, независимо от съществуващите порядки, иде, - и никакви изкуствено създадени форми, целящи привидното разрешение на националния и малцинствен въпроси, не ще спрат волята на човечеството да скъса един път завинаги веригите на националното иго.

IV. КАК ПОСТАВЯТ ВЪПРОСА ТЕСНЯЦИТЕ

„Поради сходството на македонския език с българския език, в Македония под българска власт не се чувства така болезнено асимилаторството, както това се чувства в Македония под гръцка и сръбска власт. Това, обаче, съвсем не значи, че в Петричкия край липсва асимилаторство. Напротив, тук с него се отиде толкова далеко, че дори в съзнанието на много македонци беше залегнало убеждението, че македонците са българи и следователно за Петричкия край не може да се говори за асимилаторство и въобще за национален гнет. Най-голямата вреда, която старите върховисти допринесоха на македонския народ и на неговата освободителна кауза се състои в това, че те активно провеждаха политиката на българските империалисти за асимилиране на македонците чрез великобългарските училища, черкви, вестници и клубове в Македония още под турска власт, както и чрез нахлуване в нея на върховистки чети за българизиране на македонското население. Тази стара политика, която и днес продължава, имаше и има за цел да накара македонските славяни да се чувстват българи, а не славянска македонска нация, което да даде моралното право на българските империалисти да окупират цяла Македония против организирането на македонския народ в македонската народна република И днес в Петричко младежта е принудена да се учи на български, а не на македонски език, на великобългарска училищна програма вместо на македонска такава с историята и икономиката, с борбите и копнежите на македонския трудов народ за национално-политическо освобождение.

Поради българската асимилаторска политика, прилагаща се много ревностно навсякъде в Македония, македонските славяни все още не са си доразвили своя език до един обработен литературен македонски език и са принудени да се ползват в литературата и пресата с най-близкия към македонския език — с езика на българите". *)

Така поставен, въпросът ни заставя преди всичко да се занимаем с теоретическия анализ на понятията нация, народ, държава и историческия преглед на фактите, съпътстващи създаването на българската нация, с която ние македонските българи образуваме едно и неделимо етническо цяло. Чисто политическата обосновка на тезата, която ни дават тесняците, игнорираща науката и грубата действителност, идват да подчертаят още веднъж слабостта им да разрешават метафизически и механически, чрез безплътни неиздържани хипотези „революционните задачи“ и да се въртят като сомнамбули в омагьосания кръг на стопроцентовото си невежество. Битието за тях не съществува, въпреки че според Маркс то служи за основа на всека здрава мисъл, разбира се, когато имаме очи да виждаме и уши да слушаме — едно условие, което е забравил да препоръча на пламенните си последователи в България.

*) Горното цитираме из „Национално-колониалния гнет в Петричко", печатано в „Македонско знаме“ - бр. 21-34 г.

V. НАЦИЯ-НАРОД-ДЪРЖАВА

Нацията е икономическа, политическа и езиково-културна общност на група хора, живущи в дадена територия, закръглена в една или повече еднонационални или многонационални държави.

Обикновено се мисли, че там където са на лице тези четири изброени признаци - на лице е и тя. Сталин казва: „части от една и съща нация, могат да говорят на един и същ език: те стават различни нации, ако кой и да е признак на нацията (стопанска общност, територия) престане да бъде общ“, Този принцип, обаче, исторически не винаги се оказва верен, Той претърпява известни отклонения в отрицателен смисъл, налагани от колебанията и променливостта в политическата история на нациите. Има наистина случаи, когато част от известна нация, откъсната по едни или други причини от нейната общност и заживяла отделен самостоятелен живот, е придобивала напълно качествата на нова нация. Тук, за пример, се посочва Австрия, макар че тя се обособи в отделна държава, преди още да беше се родила единна немска нация от развалините на феодализма — предимно нейното основно ядро Германия и Австрия придобиха всички външни отличителни признаци на отделни нации, които дълго време враждуваха помежду си и даже водиха кръвопролитни войни. Но фактически, с новото течение за аншлуса, разбира се, възникнало под натиска на непреодолими икономически и политически причини, тези две нации признават, че не са били нищо друго освен два отделни народа, принадлежащи към една и съща нация - немската **). Това ни навежда на мисълта, че има случаи, при които откъсването не дава за резултат образуването на нова нация. De iure — да, но de facto — не, Всъщност се образува от откъснатата част само нов народ. А това е съвсем друго нещо. В това отношение. примерът с Швейцария е твърде нагледен — класически. Народът, населяващ тази страна, произхожда от два нации: немска и френска Макар че живее в една икономическа и политическа общност, той е запазил своите национални различия които карат и днес мнозина да я делят на немска и френска Швейцария. Такъв ще бъде случаят с Македония, когато един ден се освободи и обособи като държава, отделна от българската. Ще имаме на лице тогава македонски народ, както го имаме вече национално потиснат, състоящ се от отделни национални групировки {българи, турци, арумъни и пр.), но не и македонска нация, както погрешно мислят някои пролетарски среди в България, зле тълкувайки Сталин. Иначе, как могат да съгласуват своите разбирания с неговите признания в заключителната му реч пред XVI конгрес на Всеруската Компартия? „Ние — казва той — унищожихме националните привилегии и установихме националното равноправие Ние унищожихме държавните граници, в стария смисъл на думата: пограничните колове и митническите прегради между нациите в СССР. Ние установихме единството на икономическите и политически интереси на народите в СССР. Но означава ли всичко това, че ние унищожихме самите национални различия — език. култура, нрави и т. н ?“ Означава ли това. бихме запитали и ние от своя страна, че в СССР съществува само една нация?

Очевидно е, че теорията на признаците не трябва да се схваща само теоретически, а исторически — нещо, което забравят мнозина и я осакатяват до безобразие. Идваме значи до заключението, че откъсването, нарушението в признаците на една нация, не дава за резултат моменталното създаване на нова нация. За това са нужни векове. Предвид пък движенията за пълно национално освобождение и обединение на нациите, които се разгарят днес, това е даже невъзможно. Откъсването, при условие, че откъснатата част заживява отделен, самостоятелен живот, създава само нов народ. Понятието народ се различава от понятието нация по това именно, че е част от нея, или пък общност от части на различни нации. Тези две понятия се покриват само в един единствен случай, когато народът, като икономическо и политическо цяло, е съставен само от една нация. В случаите пък, когато се откъсват незначителни части от известна нация и се присъединяват (винаги насилствено, разбира се) към друга, получават се така наречените национални малцинства.

Въпросът за националните малцинства днес е един от най-болните политически въпроси и той не може да бъде разрешен, освен по пътя на самоопределението им и даването пълни политически и културни права. Националният въпрос е покрай другото и малцинствен въпрос.

*) Настоящата глава в по-голямата си част е извадка из „Национал-революционните движения“ - Апис, 1933 год.

**) Днес аншлусът е свършен факт.

VI. Разбор на понятията

В обикновения говор, народ и нация се употребяват като равнозначещи понятия. Казва се, например, български народ, българска нация. Това донякъде се оправдава с понятието държава, която не е нищо друго, освен централна власт, упражнявана над дадена територия, в която могат да живеят една или много нации. Там където имаме държава, имаме и народ, казано на политически език. (Швейцарски народ, български народ и пр.). Но етнически този народ бива разчленяван на отделни национални групировки, от които е съставен. Швейцарският народ, например, е образуван от две нации: немска и френска. Народът, значи, е политическо понятие; нацията — етническо.

Съобразно това гледище можем свободно да употребяваме „български народ“ за всички случаи, когато искаме да определим българите, населяващи територията на българската държава, както и „македонски народ“ за всички македонски българи, турци, аромъни и пр. живущи в пределите на Македония. Но кажем ли „българска нация“, ще разбираме всички българи: свободни, поробени или в емиграция (чужбина).

И така: Македония е страна, населявана от македонски народ, в болшинството си състоящ се от българи, представляващи част от българската нация. Основното ядро на тази нация е българската държава, към която ние всички поробени или свободни, имаме един свещен дълг да я пазим като зеницата на очите си и никога да не забравяме, че тя представлява от себе си един от най-важните фактори за изграждането на всебългарското единство.

VII. Българската нация

Най-старото население на Балканите се смята трако-илирийското. Тракийското заемало източната и южната, а илирийското западната част от Адриатика. Съдбата на това население, което исторически и етнографически няма нищо общо с днешното в Македония*), издигнало се до степен на една огромна държава при Филип и Александър Македонски, била твърде променлива. Първо гърците, а после римляните оказват своето влияние над него и успяват постепенно да наложат характерните черти на обществено-държавния си строй. Но историческата му роля, твърде бурна, към края на V век се губи съвсем, за да бъде поета от нахлуващите в полуострова нови племена — предимно славяни и българи. Първите, още към края на цитирания век, започват да прииждат и заселват Балканите и то от различни страни; а вторите към половината на VII в. (679 г.) се явяват по два пътя: североизточен (Дунава) под водителството на Аспарух, който засяда в Добруджа, и югозападен - през Панония, под водачеството на брата му Кубер, който засяда в Македония, на първо време още чак до Битоля. Бидейки войнствени, с аристократично държавно устройство, българите лесно се справят със славянските племена, които, вече оседнали, се делили на родове начело със старейшини и живели примитивно-демократичен живот. Te разпарчават общинната им земя, разграбват свободната и завоюваната и претопявайки се в тях (като малцинство) загубват език и вяра, но налагат своята организация. В това отношение феодализмът, поради взаимните изтребления на българските и славянски боляри, не е могъл да се разцъфне както на Запад и да попречи на засилващата се централна власт на хановете. Разбира се, претопяването или сливането на славянския с българския елементи не се завършило лесно и мирно. Междуособията пречели на образуване общата им държава, докато най-сетне, след много бунтове и хански смени, става свършен факт - при Телериг, 767 г.

Обстоятелството, че първи българите създават славянска държава на Балканския п-в, им представя всички възможности не само да завоюват по-голяма част от него, не само да подчинят под своята егида останалите самоизяждащи се славянска племена, недозрели още за подобна политическа организация, но и да ги тикнат по пътя на националното славянобългарско единство. При съществуващите тогава обективни условия и племенния, необособен отделно национален живот на славяните, стоящи извън тази държава, това не е било мъчно да се постигне. Македонските славяни са чувствали естествен стремеж да се присъединят към България, тъй като по език и племенна характерност те принадлежали към групата на мизийските славяни, включени в основното ядро на българската държава**). Тук помогнало и старанието на българските царе да съчетават разширението на границите чрез завоюванията с упоритата дейност на просветителните люде за насаждането на единна, обща духовна и материална култура***). И ето виждаме, при Аспаруховия наследник - Тервел, който получил от Византия титлата кесар, в състава на българското ханство да влиза нова област - Загория (Източна Румелия). В 809 г. хан Крум превзема Сердика (София), а след това разбива византийския император Никифор и навлиза в Македония и Тракия. 817 г. Омуртаг присъединява областта Стрем между реките Сава и Дрина. При Пресиам, 852 г., Македония окончателно влиза в състава на българската държава - едно положение, което трае през първото (Борис, Симеон, Петър) и второто (братята Асеневци) българско царство, засяга известно време третото (Фердинанд), а фактически се поддържа непрекъснато чак до наши дни с неразривните кръвни и духовни връзки на живущите оттатък и отсам Осогово и няма изгледи да се наруши и занапред, въпреки всички превратности на съдбата. Приемника на Пресиам - Борис, давайки си сметка, че идеята за затвърдяването на българската държава и обединението на славянските племена от Балкана с тези от Вардарската долина външно-политически е осъществена, полага усилия и за вътрешното сцепление, като налага националната им спойка и така създава всички предпоставки за правилния вървеж на общата им политическа и духовна, културна история. Голеям дял в тази работа се пада на покръстването (865 г.) и особено на дейност та на Климент Охридски. Последният, улеснен от безсмъртното дело на братята солунчани - св. св. Кирил и Методий, възпитал в Македония повече от 3050 ученици и я превърнал по този начин в огнище на българщината. От този момент, представляващ завършен етап не само на политическото, но и на духовното приобщаване на македонските славяни към българската държава, те престават да съществуват като славянска маса, отделна от българите. От този момент и в историята, и в политиката и в науката, и в светската и църковна литература на балканските и европейски народи се говори само за македонски българи. И нищо не е било в състояние да наруши единството на тази огромна маса българи, живущи в пределите на великото българско царство. То успява да мине през меча и огъня на гръцките (1018-1190 г.) Душанови (1331-1353 г.) и турски (1396-1912 г.) завоевания, да победи стихията на вековете и да замеси маята на българската нация, оформила се в епохата на Възраждането. Още оттогава за историята бе ясно това, което за тесняците и последователите на Цвиич и днес не е ясно, че македонската нация не съществува, че в Македония славяните са българи, а не безлична маса, лишена от съзнанието за своята българска национална принадлежност. Не е тайна за никого също така, че процесът за образуването, в новите времена, на българското национално съзнание, се захваща в Македония. Македонците дават първия тласък за националното възраждане на всички българи. Братята св. св. Кирил и Методий - създателите на българската азбука, която бива усвоена и приспособена и от другите славянски народи; Отец Паисий - родоначалникът на българското възраждане; Неофит Рилски - патриархът на българските учители; Хаджи Теодосий - основателят на първата българска типография в Солун - 1938 г.; Кирил Пейчинович, Райко Жинзифов, братята Миладинови и др. български будители, без които едва ли би съществувала днес България, са от Македония. Техният живот и техните дела не само подчертават българския характер на последната, но я издигат до висотата на една свещена земя за всички българи и на един жив и непрекъсващ извор на българщината, в чиито бистри води се къпе и живее цялата българска нация.

Разпокъсването на Санстефанска България с Берлинския договор от 1878 г. и подялбата на Македония, извършена в Ньой, 1618 г., с нищо не промениха това положение. Отстоящи твърдо на всички удари на съдбата и на съответните режими, македонските българи стоят здраво на своите вековни позиции.

*) Ние все пак не отричаме, че то не е оставило някои и други черти при смесването със славяните и българите - предмет на изследвания от страна на някои антропологически науки.

**) Виж „Прабългарите" от Геза Фехер.

***) Безбройните манастири, издигнати от тях, и богатата книжнина свидетелстват за това.

VIII. Други факти и доказателства

Че македонските славяни са българи, това не отричаха по-рано и самите тесняци.

„Условията за развитието на обществените класи и революционното движение за България и за Македония бяха едни и същи. Ние знаем, че деятелността на нашите революционери не граничела само в България - Северна и Южна, но още по-несъмнено е и това, че резултатът, очакван за България, е бил очакван и за Македония. Нещо повече. Дори и македонеца е взимал деятелно участие в подготовката и организирането на революцията“*).

В първата среща на въстаналия роб и турския аскер [през] 1868 г., когато бива разбита четата на Караджата и х. Димитър, взимат участие и българи от Македония, между които историята е запазила имената на Божил Димитров, Спиро Джеров и Христо Македонски. С Ботевата чета минават десетки други. Първите комитети, ратуващи за съединението между Северна и Южна България, в която да бъде включена и Македония, се създават от македонци, между членовете на които се изброяват Пере Тошев, Гьорче Петров и други — по-късно станали водачи на мак[eдонското] освоб[одително] движение. В акта на съединението от 1885 г. и войната срещу сърбите участват 4 роти македонски българи.**) Много по-рано, поради това Македония бива включена в обсега на революционната дейност, започната от ЦК на българското привременно правителство, начело с боговдъхновения си апостол Левски. Малкото време обаче до Априлското въстание от 1876 година, непозволило тя да се свърже организационно с останалите революционни области в България. Впрочем, такъв е случая и с Софийския окръг, който даже и не се споменава от дейците по онова време, тъкмо поради тази причина, че не е бил подготвен да вземе участие в въстанията. Затова пък в духовно отношение, в резултат на черковните борби срещу фанариотите, обединили всички българи в едно, Априлското въстание дало израз на всебългарската общност в прочутия си манифест, подписан с кръвта на апостолите, в който се подчертава, че „денят на Априлското въстание е ден на българското на родно въстание в България, Тракия и Македония“***) И ако след Берлинския договор , по тактически причини, общо-българското нац[ионално] освобод[ително] движение се разпадна на македоно-одринско или чисто македонско, добруджанско и тракийско, заживели съобразно условията отделен самостоятелен живот, с това съвсем не се създадоха автоматически македонска, добруджанска или тракийска нации. Бащата на българския социализъм - Димитър Благоев, за когото въпросът за освобождението на Македония идва непосредствено след въпроса за собствената защита на социализма, смета, че всека партия, и особено тази на социалистите, требва да даде своята точна формула за разрешението на този въпрос. Тази формула, според Дим[итър] Благоев, за времето, е „автономията на Македония веднъж за винаги“. С нея българските социалисти са целили да отрежат домогванята на войнолюбивите среди, проповядващи тогава открито присъединението на Македония към България чрез една война, вместо чрез революция. „Македонската агитация, която не би си поставила за цел Македония за македонците веднъж за винаги, с основание ще възбужда подозренията на всички. Всеки би видел тогава, че зад нейния гръб стои некоя от малките балкански държавици“****) и значи, освобождението не ще може да се постигне.

В последствие тази идеология претърпява известни промени, за да стигне от лозунгите за Балканската федерация до тези на пролетарската диктатура и съветските балкански трудови републики.

Но в желанието си да насочат по този път мак[едонското] освоб[одително]. движение, те не си послужиха както днешните им побъркани последователи със създаването на една несъществуваща нова „македонска нация“, която да срещопоставят на действително съществуващата българска за някои евтини партийно-политически цели. Д. Благоев е родом от Македония и не би позволил това мизерно падение на българския социализъм. Той познава основно своята родина и не се свени да се нарича българин от Македония. Това положение е ясно и за всички останали водачи и сподвижници като Кирков, Кабакчиев, Клинчаров, Георги Димитров, Васил Коларов, В. Главинов и др. Ето защо, българските социалисти (тесни) бързат да признаят, "че македонска нация няма и че днес в Турция има само провинция Македония, която се населява от българи, турци, сърби, гърци, арнаути. цинцари и евреи“*****)

Че е така говорят и следните исторически факти:

1. В далечните времена, византийските писатели наричат населението, живущо в Македония, славяни. В последствие, в епохата на Симеона, те наричат същите славяни българи, а земята им България******).

2. В прочутата карта на Османската империя, излязла от ръката на френския етнограф Ами Буе през 1847 г., Македония е боядисана с българска боя*******).

3. Кузинер, френски консул в Солун и археолог, нарича също македонците българи********).

4. На сжщото мнение е и знаменитият естественик Гризебах, френският консул Леян, отличният познавач на Албания Хан и др. европейски светила на науката и политиката, като Каниц, Еротей, Рачанин, англичаните Макензи, Урби и др.

5. От Дукляниния сръбски летопис (прередактиран на латински език в XIII век) знаем, че Иван Владимир е зет на Самуил от дъщеря му Косара. Там се пише дословно: "Българският цар Самуил, като залови княз Владимир, заповяда да се изпрати последния на заточение в Охридския край, в едно място, наречено Преспа, гдето се намираха дворците на този император. Императорът, който обичаше много дъщеря си и знаеше, че Владимир е от царски род, го прие милостиво и му предаде за невеста своята дъщеря. И след като биде прославена сватбата на дъщеря му, както трябва, императорът постави Владимир за крал и му повърна бащината земя, както и цялата Драчка област ".

6. Съвременният сръбски историк Вл. Джорович, в своята книга „История Югославие“, е пропуснал, сигурно от невнимание, да мине следния факт: „През 1073 г. Македония въстава срещу византийците. По молба на въстаниците, Сърбия изпраща Бодин - син на тогавашния сръбски княз, който бил провъзгласен от въстаналото население за български цар . По този повод получил името Петър“.

7. Стефан Първовенчани (сръбски крал ) нарича Охридския архиепископ Хоматиян „Архиепископ целе Бугарске“.

8. Иван Раич, прочут древносръбски историк, тоже говори за Македония като българска страна и изрично посочва границите между Сърбия и България: Косово поле и Морава.

9. Босненският сърбин Веркович печати през 1860 г. сбирка народни песни, под заглавие: „Народне песме македонских бугара“. По-късно той издава книгата „Описание бита македонских бугара“. Същият е доставил на граф Игнатиев, чрез руският консул в Солун, етнографическите и статистически данни, които легнаха в основата на Санъстефанския договор.

10. В 1830 г скопяни първи изявяват желание да имат български владици - вместо гръцки, наложени след унищожението на Охридската архиепископия през 1767 г. Това дало повод на самоковци, търновци, пловдивчани, охридчани и др. да поведат и те борба за български владици и за българска църква*********).

11. В 1870 г. султан Абдул Азис, по проект на папа Григорий VI, издава ферман, с който учредява българската екзархия. Според чл. 10 на фермана нейния диоцес се състои от следните епархии: Русенска, Силистренска, Шуменска, Търновска, Софийска, Врачанска, Ловчанска, Видинска, Нишка, Пиротска, Велешка, Самоковска, Пловдивска, Сливенска и Созополска. Освен това ферманът давал право да се присъединят към българската екзархия и онези епархии, две трети от населението на които биха поискали това. От последното се възползвали и останалите епархии в Македония, които в последствие са се приютили под закрилата на Екзархията**********).

12. В 1867 г. сръбският м-р на външните работи Гарашинин, заедно с представителите на българския революционен комитет в Букурещ, подписва протокол за създаване на Югославянска държава от Сърбия и България под скиптъра на сръбския крал Михайло Обренович. Като съставна част на проектираната федерация бе призната изрично и Македония.

13. Интересно е също и писмото на председателя на ИКИ през 1920 г., отправено до Балканската комунистическа федерация, в което се казва: „Против властта на сръбската земевладелческа олигархия въстават еднакво и македонски българи, и албанци, и черногорци, и хървати, и бошняци“.

Значи и за III Интернационал македонска нация не съществува.

Бихме могли да посочим хиляди подобни доказателства от чужди и наши източници, които като ги съберем и издадем, да наброяват не един том. Това нито ни е възможно, нито пък е нужно. Македония, със своето население и с всичките си особености от географически, геоложки, етнографски, икономинески, исторически и т. н. характер, е ясно очертана, определена национално, за да повярват и слепците в истинността на поддържаната от нас теза, че македонските славяни са българи, и то българи не от вчера.

Но тесняците лесно не се съгласяват. „Така е, — казват, — но днес времената се промениха и измениха този характер на Македония“. Всъщност, промяната е само политическа, а не етническа и национална. Днес македонците, по причини известни всекиму, крият своя произход и за да не се кажат, че са сърби или гърци, практикуват общопризнатото - македонец. Това е лесно обяснимо при условията, при които живее македонският народ — условия на робство и терор.

Но да се заключи оттук за съществуването на "македонската нация“ е прибързано и грешно. Това не значи само, че тесняците не са схванали правилно настроенията на населението в поробена Македония. Това означава също отричане [на] разнородния етнически характер на Македония и потъпкване на съществуващите там малцинства: аромъни, евреи, турци и др. Един плебисцит или просто една екскурзия до първото македонско село покрай границата, пък и по-навътре, ще докаже на всеки тесняк противното и ще го излекува завинаги от манията да създава за 24 часа от най-разнородни елементи нова нация. Такова нещо не се среща даже и в Библията, където чудесата просто си чукат главите от изобилие. Не може историята да се реже като рахат локум. Не може да изчезне моментално една национално обособена група, която до 1934 година***********) се е считала за българска, а от тази година насетне за друга, новоизмислена нация. Друг е въпросът, ако сърбите и гърците асимилират Македония. Макар че това е изключено, като възприемем теоретически асимилацията, ще получим сръбска или гръцка нация - не и македонска.

*) Списание "Ново време“, кн. 1 - 1901 г.

**) Виж „Мемоари" от Н. Генадиев.

***) Виж „Записки па българските възстария“ от 3, Стоянов.

****) Списание „Ново време“ — 1899 г., статия — „Македонският въпрос".

*****) „Работнически в-к“, бр. 12 - 1899 год., статия „Мак[едонският] въпрос“.

******) G. geddrenus - Corpus scriptorum Historiae Bizantine, 1885.

*******) Etnografaphische karte des osmaniche Reiches, 1847.

********) Cousinéry - Voyage dans le Macedoine, 1831.

*********) ) Професор Генов - Източен въпрос.

**********) Считаме за излишна да упоменаваме и другите подобни султански фермани, както и разните хумаюни и тем подобни политически актове на Отоманската империя, с които тя, от висотата на своите най-висши учредения, назовава винаги македонските славяни българи и ги третира като такива. Отминаваме и проекта за Санстефанска България, в която е била включена и Македония.

***********) От тази година според тесняците започва леточислението на новата „македонска нация“.

IX. Заключение

Тезата на тесняците не издържа критика. Македонска нация нема. Няма и славянска македонска нация. Съществува само македонски народ в процеса на своето политическо освобождение и обособяване, състоящ се от отделни национални групировки: българи, турци, аромъни, албанци и евреи. Неотговарящи на историята и действителността са твърденията, че поради ред условия, македонските българи са се трансформирали в "славянска македонска нация“. Нима тези условия не са съществували и за македонските турци, аромъни и евреи? Защо тогава тесняците не са поне последователни и не прокламират съществуването и на „селджукомакедонска“ или „юдеомакедонска“ нации? И защо мислят, че македонските турци, аромъни и евреи са запазили своето национално съзнание, като национални малцинства, а мак[едонските] българи, представляващи болшинството от населението в Македония и надарени с много по-голяма съпротивителна сила, са го загубили, за да го потърсят в някоя нова нация? Елементарната справедливост изисква да се знае и признае, че македонските българи бяха първите, които поведоха борбата за освобождението на Македония, явиха се призвани ръководители на общото македонско, организирано по-късно, Илинденско въстание (1903 год.) и може би, ако с решено Македония да изчезне от лицето на земята, ще бъдат последните защитници на нейното име и на нейната свобода.

Също така, смешно е да се твърди, че диалектите, с които си служат македонските българи, нямат нищо общо с българския книжовен език. Ние не сме филолози, за да се впуснем в подробни изследвания на този въпрос, пък и смятаме това за излишно. Но ще подчертаем преди всичко, че в никой друг славянски език, освен в българския, не се употребява членът те, та, то и за множествено число те, с които си служат мак[едонските] диалекти в точност или в някои вариации. Не напразно Македония се смета за люлка на българската писменост! Братята св. св. Кирил и Методий изнамериха българската азбука за българското население в Македония и Одринско, за чийто език и беше приспособена, а не за населението на днешна България, предчувствайки, че някога някои неблагодарници оттук ще хвърлят камъни по тях и тяхното свещено дело. По тези въпроси и днес в науката се водят горещи спорове. Но едно е вярно: и двамата светители и просветители са българи, родом от Македония. Създадената от тях българска азбука, поради възприемането ѝ от всички останали славянски народи, не само от българския, придобива значението на славянска и затуй някои погрешно я назовават „славянска“. Че е българска, говори и фактът със старобългарския църковен език, запазен от румънците при възприемането на кирилицата. Според покойния професорът Б. Цонев от онова време и до днес в говоримия и писмен румънски език са останали повече от 6000 български думи. Българската азбука - кирилица[та], има и това значение, че тласна културното развитие и на останалите славянски народи, които възприели я като своя с известни редакции, успяха навреме да се срещупоставят на влиянието от Запад и с установената си вече писменост да изградят условията на самостоятелния си живот и на самостоятелната си славянска култура. Наградата, обаче, за Македония, която даде първия тласък за културно и национално съзнаване на славяните - бе робството. Няма по-черна неблагодарност отбелязана в историята от тая, доделена на страната, в която се родиха Св. св. братя - страната, която и днес все още пъшка под игото на славяни.

Македонските диалекти са клон от общия български език и затова не са успали и няма да успеят никога да се обособят в македонски книжовен език, отделен от българския.

В груба историческа грешка тесняците изпадат и по въпроса за борбата на върховистите и централистите, която не е била за побългаряване на „мак[едонските] славяни“ - по-българи и от българите в България, а за превес на една от двете съществуващи на времето политически тези за освобождението на Македония: войната или революцията. Такъв характер имаше и борбата между еволюционизма на Екзархията и подготовката на масовото въоръжено въстание от страна на ВМРО. Пропаганда за „побългаряване“ в Македония не е имала никога в новите времена. Имало е само щракане на идеи между свободните и поробени българи.

Колкото пък до това, че Петричко е национално потиснато, да прощават. Такава глупост не биха могли да понесат и дечурлигата. България е една от малкото страни в света, в която националните малцинства (евреи, турци, арменци и др.) се ползват с най-широки права. Това още повече важи за македонският българи. Те се чувстват пълноправни граждани в нея и живеят с пълното съзнание, че заедно с всички българи, където и да се намират, съставляват една и неделима нация. Друг е въпроса за режимите, които могат да ни харесват или да не ни харесват и съответно това, да имат или не нашата подкрепа. Но това е, както вече казахме, друга работа.

Завършваме: поддържане [на] тезата за съществуване на славянска македонска нация, резултат на дълбоко невежество и на плиткоумно политиканство, не ще измени хода на историята и абсолютно с нищо няма да накърни националното съзнание на македонските българи, макар че последните заслужават малко по-голямо внимание и наградата поне да не им пречим с нашите глупости и ги объркваме. Нека ние, македонските емигранти в България, Европа и Америка не се увличаме в пагубни пътища и не напущаме поста си на страж на националното ни единство. Нека не се залавяме с разрешението на въпроси не от наша компетентност, които идват само да разстройват нашите редици и създават разложение в общобългарската общественост . Нека не смесваме различни понятия и не ги разглеждаме, както в миналото, игнорирайки различните условия, под един и същи спектър. Лозунгите за Шам нямат значете за Багдад, и празните приказки на Багдад хич не интересуват Шам, още повече, че поробените българи не се нуждаят от самозвани външни настойници, за да намерят правия пят, който ще ги изведе към спасителния бряг и [ще] осигури подкрепата на братските и съчувстващите тям чужди народи.

Живеем в тежки буреносни времена. Изненадите от един или друг характер, добри или лоши та нас, не са изключени. Дълг ни се налага да внимаваме и [да] бъдем нащрек, за да ги посрещнем подготвени с всичката решителност, налагана от моментите.

От где ще изгрее първия лъч на звездата, помрачената от договорите за мира звезда на България?

На това ще отговори българската държава. Българската държава има думата. Новите условия в света наложиха на държавите първа и неоспорвана роля по всички въпроси, засягащи съдбата на представляваните от тях нации, като им предоставиха и признаха изключителното право, в духа на народните стремежи, да се грижат за нея. Имайки предвид това, ние не се съмняваме, че българската държава няма да дезертира от своя дълг. Окриляна от заветите на нашето героично минало и въоръжена с опитан а вековете, изминати в непрекъснати борби за тържеството на националното ни обединение, нека се надяваме, че тя ще съумее, преследвайки етапите, своевременно да определя ударния от тях във връзка с международните събития, за да може с такт и предвидливост, не изпускайки никога от очи цялото, да осъществи тази свещена цел.

И тръгнали по тоя път, ние трябва де се проникнем от съзнанието, че тук няма място за фронтове или за празнословия и експерименти с нашите национални идеали. Тук има сало една повеля: да бъдем единни, да бъдем сплотени, за да ги осъществим. Всички българи, където и да се намират, съставляват част от българската нация и са призовани до един да изпълнят тази върховна повеля на днешното време.

Послесловие

1. Изнасяйки схващанията на тесняците, ние не желаем нашите читатели да останат с убеждението, че само те единствени са на погрешен път . В това отношение не нравят изключение и другите балкански комунистически партии - особено бившата югославска - относно сръбската. За разлика обаче от българските социалисти и комунисти, сръбските винаги са поставяли собствената си родина над всички отвлечени идеи и са били готови да с откажат от тях в решителния час, когато се е налагало да се осигури нейната безопасност, и гарантират, па даже и разшѝрят, за сметка на другите народи, нейните граници, Те винаги са използвали наивността на нашите комунисти, които, верни на догмите, не са забелязвали тяхната игра и са се поддавали на внушенията им, служейки на социализма и комунизма, да служат всъщност на чисто сръбската национална кауза

Така например, в епохата на втория интернационал, сръбската социалдемократическа партия начело с Душан Попович и Риша Кацлерович изготвя един меморандум, в който изтъква необходимостта от присъединението на Македония към бившето кралство Сърбия. В почти всички балкански социалдемократически и комунистически конференции сръбските социалисти и комунисти избягват откритото поставяне и разрешаване на Македонския въпрос, признавайки само империализма на великите сили. Като че ли сръбският шовинизъм беше по-малко за осъждане! Такова поведение те държат през всички войни до 1922 г., когато успяват, поради глупост та на БКП, да присъединят административно Македония (бидейки в състава на Югославия) в обсега на своята дейност - в обсега на една партия, която, според българския марксист Ив. Клинчаров, не беше се освободила от влиянието на пансръбската националистическа идея*). От този момент, сръбската комунистическа дейност в Македония е насочена към една единствена цел: организационно, идейно и духовно да я откъсне напълно от България и общобългарските идеали. Пропагандата им с нищо друго не се занимава, освен със заблужденията, че националният въпрос не е толкова важен, че той може да се прескочи, че социалната революция е всичко и следователно: търпи робе и трай коньо за зелена трева. Доколко пък се виждат безсилни да потушат стремежа на потиснатите за национално освобождение, те го свеждат до създаването на една нова „македонска нация“, в която абсолютно не вярват и знаят много добре, че сръбският ботуш от Белград може да я ликвидира за двадесет и четири часа. Такива шовинисти бяха и остават сръбските комунисти, че никога в своята история не признаха българския характер на Македония. Нали, според схващанията им, този въпрос не е толкова важен! И когато след разгрома на Югославия през 1941 г. македонските комунисти, по доводите от 1922 г., трябваше да влязат под крилото на БКП, те направиха всичко възможно от своя страна да осуетят това административно (Македония вече влиза в състава на България) присъединение.

Само слепците не могат да съзрат подлите намерения на сръбската комунистическа партия по отношение на Македония.

2. Счетохме за излишно да отделим място в книжката за често повдигания у нас расов въпрос. Макар че в ковете са го разрешили отдавна, ние, без да се впускаме в теориите на хунското и славянското начало - предмет на изследвания от страна на нашите историци и етнографи, - смело заявяваме, че от момента на създаване българската нация (посочихме този момент), от тези две начала, загубили своите различия с факта на сливането, се е получило едно единствено - българското начало. Да се говори днес повече за някакъв антагонизъм в качествата, за някакво раздвоение и различие в съставните качества, легнали в основата на нашата нация, е все едно да се чешат езиците за житните зърна, които раснали на тази или онази нива, били смлени в еди-коя си воденица, замесени от еди-коя си ръка на хляб, опечен кой знае в коя фурна.

От брашно и мая става хляб: брашното са славяните, маята — хуните, а полученият хляб, опечен, и препечен даже, във фурната на вековете, е българската нация. Тоя хляб, не за чужди уста, определен по качество, вкус и цвят, макар и корав, замесен с кръвта не всички българи, през всички времена, не бива да се тъпче.

Кой ще отдели маята от брашното в опечения хляб? И отделя ли се?

Авторът

*) Ив. Клинчаров; В. Главинчев - биография.

ОРИГИНАЛ

БЕЛЕЖКИ

1. ЗА АВТОРА: Васил хаджи Кимов (1903-1992) е български революционер и общественик, деец на Македонската младежка тайна революционна организация, Македонската народна студентска група, Вътрешната македонска революционна организация (Обединена) и на Българските акционни комитети. Племенник(внук) е на революционера Владислав (Славчо) Ковачев. След 1944 г. Васил хаджи Кимов е арестуван от новата югославска власт и през февруари 1946 г. е осъден, първо, на смърт чрез разстрел, а после Върховният военен съд заменя присъдата му с двайсет години затвор, от които излежава само единайсет в затвора в Идризово.