СЛУЖБОМЕР

понеделник, май 09, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 84

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

84.

Още когато живеех в Горадня, веднъж в града дойде Андрей Макайонак, който беше депутат във Върховния съвет от Гарадзенски окръг, и ние се срещнахме с него. Аз, Карпюк и Данута го заведохме на ресторант, ходихме в хотела му. Тогава той ме запита: "Слушай, защо не напишеш една пиеса? Имаш такъв драматургичен материал - една повест е почти готова пиеса. Напиши. Ако има нещо, и аз ще помогна, ще прочета..." Сред това ме молиха за същото от театъра, режисьорът Раеуски, и аз някак въпреки волята си се натъкмих да пиша пиеса. Разбира се, драма на тема от миналата война. Но аз все пак не съм драматург и не съм любител на театъра, което явно повлия на работата и на резултата от нея. Когато след известно време ме уговориха да прочета моето произведение пред колектива на Купаловския театър (Националния академичен театър "Янка Купала" в Менск - бел. прев.), стана ясно, че шедьовър не се е получил. Но тогава все заради същия Макайонак дойде предложение от московския МХАТ, там поискаха да се запознаят с пиесата. След запознанството завеждащият литературната част ме уведоми, че пиесата трябва малко да се дообработи и ще може да бъде поставена в техния театър. Заех се да дообработвам. Дообработването продължи едва ли не през цялото лято, изписах килограми хартия, която тогава беше необходимо "да се доставя", но мхатомци ме поощряваха - още малко... Намериха даже и режисьор - младия и талантлив Володя Салюк с неговата също така млада и талантлива съпруга актриса. Те идваха в Горадня да поработят с автора и да дообработят пиесата, която получи заглавието "Последен шанс". Накрая всичко беше направено и ме поканиха в театъра, където стана обсъждането.

Обсъждането, оформлението и декорите изобщо не ми харесаха; малко радост предизвикваха, ако се съди по всичко, и у главния режисьор Олег Ефремов. Когато видях, че при оформлението "се обиграва" образа на нелегалните като хора, които излизат "изпод пода" (на руски и беларуски "нелегален" е "подполшчик", буквално: "който се намира под пода" - бел. прев.) на сцената, разбрах, че заради този формализъм реалистичен спектакъл няма да се получи. Така и стана. По време на обсъждането, в което участваха все заслужили и мастити театрални дейци, изказванията бяха за дреболии, а секретарката на партбюрото (партийното ръководство на театъра - бел. прев.), известната Ангелина Степанова, разбира се, беше загрижена за политическото звучене на пиесата, че не дай, Боже, някъде да се получи отклонение от идеята за партийност и народност. Не съм запомнил много добре премиерата, ако не се брои банкета, на който поканеният от мене Виктор Астафев каза сдържано: "Толкова човешка мъка, а заглавието е скапано. Не си подхождат!". Може би можеше да каже и повече, но от уважение към автора си замълча. С Александр Вампилов отидохме заедно вечерта в хотела и разговаряхме. Този сибирски драматург тогава едва възлизаше на московската сцена, беше написал вече пиесата си "Лов на диви патици", която го направи известен, но за съжаление след трагичната му гибел в Байкал. А по това време беше изпълнен с театрални грижи и проекти. Той, между другото, каза, че режисьорите обичат "тъмни" пиеси, които позволяват да се третират както е изгодно и както е изгодно да се поставят. Когато в пиесата всичко е ясно и реално, това не им е интересно, защото това се съотнася с критериите на реалния живот. А те не искат критерии. Това бяха златни думи. Разговаряхме също така за съвременните актьори и помня как му се оплаквах, че съвременните, дори най-талантливи актьори не могат да почувстват психологията на военното време и не могат да избегнат фалша. Той отбеляза с горчивина, че не могат да почувстват и времето, в което живеят. Особено столичните актьори. Затова им е по-лесно да играят класика. След премиерата ме поздравяваха сдържано, поздравяваха режисьора постановчик и главния, но аз си мислех, че повече с театър няма да се занимавам. Не ми харесваше изобщо това изкуство с неговата прекомерна условност (или обратното - натуралност), с неестествените гласове на актрисите, с постановъчните извъртания. Мислех, че когато една пиеса е добра, си струва да я прочета насаме и да си я представя. А театърът с неговите образи и действия е изглежда за тези, които нямат въображение. Спомнях си прочетеното някога у Бунин за театъра и неговата неестественост и фалш, които го "отвращавали". Но на мене ми казаха: трябва още да се има предвид непосредственото въздействие на личността на актьорите и актрисите, тяхното човешко обаяние. Е, щом е за обаянието на актрисите, това е друго нещо, мислех си аз. Но в такъв случай е по-добре балет. Не случайно началниците от всички известни изкуства харесват най-много балета. После на чаша не много дълго, но според мене искрено си поговорихме с Олег Ефремов, който се оплакваше от театралната си съдба. Театърът, както впрочем и цялото съветско изкуство, е задушен от политически гнет, режисьорът се намира в постоянна политическа зависимост и ако има някакви възможности, те са само в областта на формата. Формални по същество възможности. Всичко останало не влиза в неговите компетенции. Понякога се появява силното желание да махнеш на всичко с ръка и... Но какво следва след това "и"? Там, за съжаление, е пустота... Слушам го и си мисля: това е в Москва, в столицата. А какво да правим ние в провинцията, каквато е Беларус с нейния мним национализъм, от който всички се страхуват? И ако у нас все още не сме в задънена улица, това е благодарение на нашия национален елит и преди всичко на шепата беларуски писатели. В изцяло русифицираната и комунизирана страна те все още имат смелостта да се придържат към своя национален език и към някакви остатъци от древната култура.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.