СЛУЖБОМЕР

четвъртък, май 05, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 83

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

83.

При мене в Горадня дойде моят стар московски приятел Лазар Лазарев. Посрещнах го на гарата и нарочно го поведох през градския център - по "Ажешка", "Советская", край фаровете. Искаше ми се да види и да оцени това, което ми беше особено скъпо в Горадня - стария западен облик на града. Той изглежда разбра моето намерение и похвали избора ми къде да живея. Разбира се, Горадня не е столицата, не е голям промишлен или културен център, с каквито са свикнали да се гордеят руснаците, а е просто уютно за човека ъгълче, където може да се притулиш, ако жадуваш за житейска самота. Поне така си мислех аз. На практика не беше съвсем така. Художникът и писателят в наше време не могат да се скрият никъде, държавната система за контрол и наблюдение не го оставя никъде на мира - нито в столицата, нито в провинцията. Разумният Лазар виждаше всичко и може би разбираше всичко. Но мълчеше тактично и аз му бях благодарен за това, че не ми напомняше и той за необходимостта да се преместя по-близо до столицата. За това преместване вече не малко ми бяха проглушили ушите моите приятели - Матукоуски, Бураукин и дори Адамович. За много неща бяха прави, но аз отказвах. Не можех да им кажа тогава, че към Горадня, освен всичко останало, имам някаква сърдечна привързаност, която ме задържа в града. Като закусихме през този ден, говорихме дълго за работата и литературата, още повече че Лазар не беше дошъл току така, а да вземе интервю за списание "Вопросы литературы" ("Въпроси на литературата" - бел. прев.), където работеше. Беше ми леко и просто да общувам с него, както може би с никого другиго - бяхме от едно поколение и имахме практически еднакъв военен опит. Само че той беше завършил по-рано от мене войната с тежката си рана, съдбата му го повела по болниците, докато аз още се борех с немските танкове. Но беше и започнал по-рано - край Сталинград, стигнал до украинската земя, където и двамата проляхме кръвта си. Освен това литературните ни приятели бяха едва ли не всичките общи. Някои Лазар обичаше много, някои не обичаше никак, но и едното, и другото чувство обикновено проявяваше деликатно, разумно и спокойно.

После успях да покажа още на моя гост двата старинни замъка, катедралите, църквата, полуразрушената синагога в квартала на някогашното еврейско гето. А вместо взривената от комунистите църква и разрушените през войната ратуша (здание на градското самоуправление, кметство - бел. прев.) и хотел му показах само техните места, като го оставих сам да си представи как е изглеждало всичко преди. Както и мястото на разрушения квартал с лионските къщички, които били построени някога за тамошните тъкачи. С нестихваща тъга за някогашния град Горадня отидохме в литовските Друскеники, които дълги години бяха място за отдих на гарадзенци, както Версай за парижаните. Свободната курортна атмосфера на градчето лекуваше скърбите, особено неговите паркове със старите дървета, ароматните кафенета и прекрасното със своята скромност музейче на Чурльонис (Микалоюс Чурльонис, литовски художник и композитор, 1875-1911 година - бел. прев.).Конякът в кафенетата беше още от онзи, който миришеше на дървеници - отличен арменски коняк. Ньоман там не изглеждаше много красив и аз, като си спомних старото увлечение на Лазар от водните стихии, му предложих да се запознае с реката на другия ден. В Горадня Ньоман е по-добър. Става дума за това, че моят гост е учил някога за моряк, воювал е в пехотата, а вече колко години изкарваше хляба си с литература. Същата пъстра, усукана съдба като на неговия домакин. Но може би това е общата съдба на нашето стреляно по време на войната поколение. На другия ден сутринта отплавахме надолу от гарадзенските мостове - към Пишак, край Мелавие гори, Ласасянка и по-нататък до устието на Чорная Ганча. Тогава имах малко моторно катерче марка "Прогрес", с което бях обходил всички околности нагоре и надолу по Ньоман. И сега с възторга на стар тукашен жител показвах на госта си това, което много пъти бях виждал сам. Моторчето тракаше на ниски обороти, край нас минаваха брегове с борови горички и ливади, пясъчни коси и обрасли с тръстика стари устия. В уединени места удивено ни гледаха от брега неподвижни чапли, а край нас пляскаха във водата едри риби. Наоколо нямаше жива душа. Избрахме един удобен тревист бряг и извадихме приспособленията за шашлик. Докато над водата се разстилаше ароматен дим, разговаряхме за нашия проклет живот, и в Москва, и в Горадня, за който някога проливахме кръвта си. Ние поне оживяхме, а нашите другари (97 от сто) са отдавна в братските могили, разхвърляни по земята от Сталинград до Елба. Загинаха, без да разберат кога свърши войната - това е най-обидното за тях. Може би си мислят, че все още воюваме? Като партизанина от вица, който излязъл от гората и попитал едно момченце: къде са немците? Момченцето казва: какви немци, войната отдавна свърши. Партизанинът изругал разочаровано: а аз все още взривявам влакове. Та и ние като него. Войната отдавна е свършила, а все не можем да се откачим от нея - все пишем и пишем. Може би това е необходимо на някого. Да, необходимо е, казва Лазар. Докато боли, трябва да се пише. Колко години вече няма спокойствие от тази болка. И няма да има, говори моят приятел. Тава е наша болка за цял живот. "Моите знания са песимистични, но моята воля и моята надежда са оптимистични" - ми се искаше да мисля с думите на Алберт Швайцер. А късно вечерта се връщахме по тихата вода в града. Ньоман се готвеше за нощен сън, от двете страни на бреговете отблизо и отдалече припламваха светлини. Това беше моето последно ньоманско пътешествие, неочаквано прощаване със скъпата река, скромна в своята миловидност, най-добрата от всичките познати ми реки в Европа и Азия.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.