СЛУЖБОМЕР

четвъртък, май 19, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 87

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

87.

Вестникът на френските комунисти "Юманите" организираше своя ежегоден фестивал и канеше гости. Трябваше да отиде и някаква делегация от КПСС, но се случи така, че отношенията между двете компартии внезапно се влошиха. Делегацията от Москва беше намалена на пет човека, а след това на двама. А преди нейното заминаване решиха да не изпращат в Париж комунисти. Така от цялата делегация остана само безпартийният Бикау. Точно в навечерието на празника там беше излязла моята книга "Сотников", което може би стана причина да ме изберат за пътуването. Присъствието на безпартиен автор по време на фестивала не можеше да засегне нито едната, нито другата страна.

Преди отлитането трябваше да получа документи от Министерството на външните работи и да изслушам някакъв инструктаж. Документите ми ги дадоха, а инструктажа така и не дочаках, потеглих със самолета без определени задължения и определена цел. На летище "Орли" ме посрещнаха двама служители на търговското представителство, при единия от които, Владимир, ме заведоха на квартира. По-нататък за мене се грижеше Владимир - разкарваше ме по града, показа ми Триумфалната арка, Айфеловата кула, двореца Шайо в "Трокадеро". По пътя влязохме в малко кафе-бистро, където изпихме по фужер бира. Опитвах френска бира за първи път и тя ме впечатли. След помията "Жигульовска" (марка съветска бира - бел. прев.) това наистина беше като божествен нектар. За нещо по-съществено нямах пари, а моят домакин, ако се съди по всичко, живееше доста икономично - събираше за кооперативно жилище в Москва. Но, каза Владимир, може би за да утеши своя гост, ще се почерпим утре на фестивала.

На другия ден отидохме в един крайградски парк, където щеше да се проведе фестивалът. Там наистина се намираше в стихията си един разкошен празник, какъвто никога не бях виждал. В огромния парк между дърветата стояха стотици големи и малки търговски палатки, в тях се лееха, варяха и печаха различни вкусотии. Хиляди хора, предимно млади, от цяла Франция пируваха там от вчерашния ден - през цялата нощ, настанени в своите навсякъде и безразборно разпънати палатки. Официалната част с изказването на генсека (генералния секретар [на Френската комунистическа партия] - бел. прев.) Марше се очакваше на другия ден, а на днешния - почивка и отново пиршество. Някъде, също в една от търговските палатки, трябваше да продават моята книга, току-що напечатана от издателствота "Албин Мишел". Дълго блуждаехме из търговските джунгли, докато най-сетне намерихме палатката. Сред множеството други книги и пакети лежаха и пакетите със "Сотников". Но нещо не ги разопаковаха - чакаха някого от партийните функционери. Когато той дойде, му дадоха веднага моята книга. Функционерът се вглъби в предговора, като го прочете, измърмори нещо и си замина. Започнаха да товарят всичките пакети на една кола, за да ги карат някъде. Не знаех какво става. Моят домакин каза: да вървим, после ще ти обясня. Като се отдалечихме от книжарите, ми разказа, че станало недоглеждане. Предговорът към книгата написал Жан Катала, журналист и дипломат, който престанал да бъде привърженик на компартията и започнал да критикува Марше. Затова ФКП (Френската комунистическа партия - бел. прев.) не иска книгата с неговия предговор да се продава на фестивала на "Юманите". Приех тази новина спокойно - като не искат, да не я продават, по-малко главоболия за мене. Все едно няма да ми платят, може би хонорарът ми е заминал вече за употреба от международния отдел на КПСС. (Когато след това издаваха във Франция мои книги, хонорарите винаги се присвояваха от Москва. Само последния път, в годините на "независимостта", културното аташе ми донесе в Менск малко франкове.) Вървяхме нанякъде сред веселия, шумния, явно подпийнал човешки мравуняк, който кръжеше в дима от шешчета, печени пуйки, колбаси и разни други горещи вкусни неща. Владимир срещна един огромен и мустакат човек, който се нахвърли да ни черпи, особено като разбра, че съм от Москва. От него преминахме на други, а след това по-нататък и на още. Там ми се случи да опитам шампанско от долините на Шампан, коняк от град Коняк. Край нас в огромния парк бодро се гощаваха и французите - комунисти и не комунисти, бели и черни, мъже и жени. На свечеряване едва се добрахме до края на Булонския лес, където се намираха жилищата на съветската търговска мисия.

На другия ден, когато отидохме там, хората бяха значително по-малко. По алеите и пътеките бяха разхвърляни бутилки, празни бирени кутии, хартия от опаковки, парчета от вестници, някакви дрипи или бельо. Сред боклуците моят стопанин видя и вдигна една захвърлена партийна членска книжка. Позабавлявали са се и книжката е станала ненужна, а когато потрябва - пак ще станат членове на партията, каза Владимир. Тук с това няма проблеми. Хората се увеличиха преди обяд, когато на подиума на лятната сцена се появи началството и сред него - набитият и чернокосият генсек Жорж Марше. Той започна реч, която продължи едва ли не два часа. Пред него се люлееше море от хора. Вестниците писаха, че на митинга е имало около един милион души. Това изглежда беше истина.

Третият ден се предвиждаше да разгледам основно Париж, да ходя по музеите. Но сутринта се появи внезапно един млад колега на Владимир, който пристигна с кола, и каза, че ме викат в ЦК на ФКП. Чака ме идеологическият секретар.

Входът на бетонно-затворническото здание на ЦК се охраняваше - от жандармеристи и пазачи с униформи, които звъняха някъде, натискаха бутони, вратите се разтваряха, все едно ни поглъщаха, двамата преминаващи. След това вървяхме дълго по един коридор, чиито стени имаха вид на прясно завършени - все едно току-що им бяха свалили кофража. Може би това беше някакъв модерен марксистки стил на архитектурен примитивизъм. Затова пък кабинетът на секретаря на ЦК имаше доста уютен вид. Немладият вече, смугъл човек със слабо и нервно лице май не ме попита нищо, а започна веднага монолог, който свърши едва в края на приема. Преводачът изглежда успя да преведе само половината от него, от което не разбрах много. Направи ми впечатление само един израз, който се повтори няколко пъти: предайте на Михаил Андреевич... На кой Михаил Андреевич? На нашия художник Савицкий ли? И едва накрая разбрах, че секретарят на ЦК на ФКП има предвид своя колега в Москва - другаря Суслов. Но защо аз? Аз да не си пия със Суслов сутринта чая? За това обаче се сетих в края на приема, когато темпераментният французин се умори и ми протегна съвсем приятелски ръка. Оревоар? Гуд бай? Ауфвидерзен? - Да пабачэньня! (Довиждане! [белар.] - бел. прев.) - отговорих с израза, който едва ли беше чувал някога тук. От ЦК тръгнах вече с нов екскурзовод - преводач, който се оказа френски комунист, някогашен молдавски евреин. Той ми разказа как бил много години президент на различни фирми, които принадлежали на ФКП, печелейки пари за партията. Много пари! А сега е бедняк, пенсията му е малка, по-голяма в компартията не заработил. Работниците във Франция живеят в общи линии тежко, цените са високи, заплатите малки. В магазините е пълно със стоки, но магазините са празни - купувачите нямат пари. Казах тогава, че и у нас е така: пари много, но стоки няма. По това сме се изравнили с вас. На екскурзовода комунист това сравнение не му хареса много.

По-нататък екскурзоводът ме отведе в новия парижки район Деманш с неговата модерна стъклена архитектура, показа ми парламента, знаменития Дом на инвалидите, където е погребан Наполеон. Отидохме и в Булонския лес, там сред дърветата бродеха наркомани и по пейките спяха клошари. По пътя се отбихме в Монпарнас, в знаменития ресторант на изкуствоведа Лев Доминик, който предлагаше руска кухня и почерпи гостите си с истинска руска водка. Тя беше в тъмна бутилка, запечатана с червен восък. Наблизо имаше запазена арка, някогашна градска порта, медната табелка на която разказваше, че оттам през 1991 година започнала Великата френска революция, след като властите забранили доставките на вино за Париж. (А ние сме свикнали да мислим, че за революцията е имало друга причина. Как е важно все пак да се добереш до първоизточниците!) Вечерта френската компартия представи на своя "московски гост" спектакъл в знаменитата "Мулен руж". Седнал на малката, както навсякъде, масичка, аз разглеждах с любопитство голите красавици в аквариума на стената, как се извиваха там и се гмуркаха. Като истински русалки. Играта им коментираше от огромен екран президентът на Франция Жискар д`Естен, а японски туристи пляскаха дружно с ръце.

Едва ли не през целия си последен ден в Париж бродих по божествените анфилади на Лувъра, където в края на краищата ми се замая главата и започнаха да ми се подкосяват краката. Може би както не трябва да се пие много водка и да се ядат много вкусотии, така не трябва и за един ден да се възприема това, което културата е създала за не едно столетие. Още повече такава известна и трудолюбива бабичка като европейската култура. За Лувъра не стига нито ден, нито седмица, нито месец. Там трябва да се живее с години, може би дори цял живот. Но нашият живот принадлежи другиму - за голямо, закъсняло съжаление...

В Латинския квартал още можеше да се видят следите от неотдавнашните младежки събития и сблъсъците с полицията, разкъсани прокламации по стените. Мотивът за отчуждението звучеше в изказванията на студентите, вдъхновени от радикалните призиви на своите агитатори, сред които имаше прочути дейци на европейската култура. Режисьорът Антониони и философът Кон-Бендит призоваваха младите хора да се освободят изцяло вътрешно, да очистят от себе си всичко, което е останало, за да не трови новото, което е започнало да гори в душите им. Заедно с тях френският комунист Роже Гароди съветваше да се изрази по най-силен аспектът на отчуждението, без дори да се определят неговите причини. Това изглеждаше прекалено революционно, макар че същият Гароди имаше и сериозни изказвания, например срещу епическия роман, който отдавна се култивираше в литературата на соцреализма. Спомних си, че в този смисъл с него бяха съгласни Твардовский и другите "новомирци", които отдавна предпочитаха кратката повест.

След това имах щастието да посетя не един път Париж и първоначалната свежест на усещанията малко по малко се губеше. Но първия път бях опиянен от неговите дворци, разкошни булеварди със старинните възловати дървета, малки улички и тесни кафенета с миниатюрни маси по тротоарите. Живата лекота на французите и приветливите усмивки на парижанките ме привличаха и очароваха. А знаменитият Монмартр все едно ни укоряваше, че не сме опазили своето великолепие, за което не трябват нито много пари, нито много усилия. Само малко уважение към себе си и към своята култура. Ако не беше войната, ако не беше революционното оглупяване, подобни на Монмартр у нас можеха да станат много градове с техните старини (Полацк, Вицебск, Наваградак), катедрали и църкви там имаше предостатъчно, както тесни улички и изящни фасади. И художници у нас сме имали винаги не по-малко от художниците в Париж. Наистина, ние не ги уважавахме, а им извивахме ръцете, принуждавайки ги да правят това, което не искаха да правят. Шагал си замина от нас, отиде там, в тази Мека на художниците и постигна световната си слава там, а не у нас. У нас упорито не го признаваха, дори през осемдесетте години съветската власт го клеветеше с помощта на официозните художници, защото не е наш, не е комунист, защото е буржоазен художник, плюс това и евреин.

Да, не е наш! Шагал принадлежи на Вселената, към която, за съжаление, изобщо не искаме да принадлежим ние. Защото не сме ли от Бога проклети най-напред заради своята глупост?

Невесели мисли-размисли ме обземаха в небето над Европа, по пътя назад, и аз записах в бележника си пророческите думи на великия французин: "Про[дължавам] да числя, че в този свят няма висш смисъл. Но зная, че нещо в него все пак има смисъл. Албер Камю...".

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.