СЛУЖБОМЕР

сряда, май 25, 2016

Принципът на Питър

Преди известно време, когато писах за Закона на Паркинсън, воден от мисълта, че все някой може да не е чувал за него и ще му бъде интересно да го научи, или пък че – ако го е чувал и го мисли за част от „мърфологията“ – ще се откаже от това свое заблуждение и ще започне да гледа на него сериозно, споменах, че може да напиша някога няколко думи и за Принципа на Питър.

И ето че това някога дойде.

В много стари времена, в началото на 80-те години на миналия век, един мой колега, учител по математика, и приятел ми даде една книга и ми каза: „Вземи да я прочетеш, ще ти хареса непременно“.

Поразлистих книгата и се намръщих вътрешно: не беше художествена литература, а тогава художествената литература ми беше на първо място, всякаква друга четях много рядко (за разлика от сега).

Но от кумова срама взех томчето, възнамерявайки да го прочета по студентски, иначе казано - през две-три страници.

Още в началото на първия абзац обаче гледам: „И аз учих, докато не завърших колеж, а след това навлязох в живота… притискайки към гърдите си новата учителска диплома“.

Я, казах си, авторът ми е колега!

След това, към края вече на същия първи абзац виждам: „…моят директор се грижеше преди всичко щорите на прозорците да бъдат спуснати на еднакво равнище, в класовете да няма шум и никой да не се приближава до лехите с рози. А инспекторът се грижеше преди всичко да има мир и тишина и отговорите на официалните питания да идват навреме и по форма. Обучението и възпитанието на децата като че ли изобщо не занимаваше училищните началници“.

Я, възкликнах за втори път учудено, авторът е писал като за нас!

И глътнах книгата на един дъх.

Заглавието ѝ беше „Принципът на Питър или защо работите вървят винаги лошо“ („The Peter Principle: Why Things Always Go Wrong“), автор Лоурънс Питър и съавтор Раймънд Хъл.

Книгата, също като книгата на Паркинсън, е написана в хумористична форма, и също като нея обаче няма нищо общо с разните „закони на Мърфи“, които – и тук ще го кажа – са развлекателно народно творчество.

Принципът на Питър, формулиран за първи път през 1969 година в горепосоченото произведение, е кратък и гласи: „В една йерархична система всеки служител се стреми да достигне своето равнище на некомпетентност“ („In a hierarchy every employee tends to rise to his level of incompetence“.)

По-простичко обяснено, това означава, че когато човек заема все по-голям и по-голям служебен пост, рано или късно достига да такъв, при който се оказва неспособен да върши съответната работа и прави всичко друго, но е и това, което е съществено за нея.

Така например кадърният учител може да се окаже некадърен директор на училище, ако това е неговото равнище на некомпетентност, ако обаче не е достигнал с директорския си пост равнището си на некомпетентност, ще си върши кадърно работата като директор и може да стане началник на инспекторат, където – ако е достигнал или не е достигнал своето равнище на некомпетентност..., и така нататък…

Изразено с една проста схема, това изглежда така:


Цялата книга „Принципът на Питър“ разглежда следствията от този принцип, като авторите си служат с примери, взети от действителността, променяйки само имената на „участниците“ в „случките“.

На мене особено ми харесва изводът: „Работата се върши от тези служители, които не са достигнали своето равнище на некомпетентност“ („Work is accomplished by those employees who have not yet reached their level of incompetence“).

Огледайте се с тази мисъл по работните си места и ми кажете къде е тук хуморът!

След това прочетете „Принципът на Питър“ – една изключително интересна, но и полезна книга…

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.