СЛУЖБОМЕР

понеделник, май 23, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 88

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

88.

За рождения ден на Александр Солженицин му изпратих поздравления и скоро получих писмо с отговор. По това време отношенията между интелигенцията и властите все повече се влошаваха и Александр Исаевич ме успокояваше, че всичко ще бъде добре. Че гледа на бъдещето оптимистично. Това, разбира се, обнадеждаваше.

И наистина, през есента Шведската академия присъди на Солженицин Нобелова награда, с която аз и някои мои приятели от Менск поздравихме лауреата. След това той ми написа писмо, после още няколко. Солженицин не можеше да отиде на Запад, затова беше решено да му връчат наградата в шведското посолство в Москва. Той ми изпрати покана за церемонията по връчването. Но властите явно не можаха да понесат това и предприеха свои дяволски мерки. Най-напред на широк фронт чрез пресата и телевизията започна компрометиране на Солженицин като фронтовак, писател и гражданин, наричаха го предател, полицай, власовец. Преследваха го по местожителство и той известно време живееше във вилите край Москва, в гаража на Ростропович (заради това виолончелистът и диригент Мстислав Ростропович и съпругата му са подложени на гонения, принудени са да емигрират в чужбина, след което са лишени от съветско гражданство - бел. прев.), после се прехвърли в Москва. С неговите приятели и познати също се заеха, искайки от тях да направят изявления срещу "власовеца". Вестниците печатаха писма с подписите на известни интелигенти против Солженицин и Сахаров, обръщения на работнически колективи, които искаха наказание за изменниците.

По това време получих в Горадня картичка от Москва, с която непознат югославянин ме уведомяваше, че иска да дойде в града, за да се срещне с мене по някакъв важен въпрос. Какво пък, аз уважавах югославяните и зачаках. Но тъкмо преди неговото идване ми позвъниха от областния КГБ, където неотдавна ходех да разговаряме, и ми казаха, че е най-добре срещата да се състои в някой хотел. Те ще направят резервацията, ще осигурят всичко. Това изобщо не ми хареса, вече знаех какви гости идват от чужбина. И в деня, когато югославянинът трябваше да пристигне, излязох от къщи, като казах на сина си, ако ме потърсят по телефона, да каже, че ме няма и че няма да ме има. Плюс всичко не бях обещал да се срещам с него. Но къде да отида? Денят беше дъждовен, не ставаше за разходки сред природата. Тогава отидох оттатък Ньоман при Данута, където прекарах времето си до вечерта. Югославянинът си отиде. А на сутринта ми позвъниха от КГБ, упрекнаха ме, че съм ги подвел.

Ловът на определени писатели продължи и аз заминах за Москва. Там известно време се спотайвах в гостоприемното жилище на Гриша Куреньов (Григорий Куреньов, поет фронтовак - бел. прев.). Цековците (служителите на ЦК на Комунстическата партия - бел. прев.) и кагебистите ме търсеха в Горадня и Менск, в Москва не можеха да ме намерят. А някои московчани по това време отиваха в други градове. Бакланов например живя инкогнито една седмица или повече у режисьора Хейфиц. Него също го търсеха много. За да го окалят и използват.

Но колкото и да се криеш, накрая трябва да се върнеш у дома. Върнах се и аз. Не излизах известно време от жилището си, притулвайки се като престъпник.

А след няколко дена позвъниха от Менск, викаха ме да отида в Магильоу. Помислих си, че това няма да е лошо, и заминах за Менск. Оттам ни закараха с автобус в Магильоу. В Магильоу имаше някакви четения и срещи с участието на голяма група беларуски писатели начело с Иван Шамякин. След обяд отидохме в най-голямото магильоуско предприятие - капролактоновия комбинат. Като се поразходихме из цеховете, влязохме в кабинета на директора, където той, както обикновено, започна да разказва за успехите на предприятието. В средата на разказа му се отваря вратата и елегантно облечен мъж пита: "Кой е тук Бикау? Викат го бързо в Менск". Уплаших се - дали не се е случило нещо лошо у дома - и излязох от кабинета. Оказва се, че трябва да отида в обкома на пряката линия. Колата и шофьорът чакат. Предчувствайки нещо не добро, тръгнах към колата.

В празния кабинет на първия (беше почивен ден) нещо дълго не можеха да се справят с телефона, свързваха се с различни абонати. Най-сетне ми дадоха слушалката, в която познах гласа на един тогавашен беларуски цековец. Той вежливо и тихо ме уведоми, че в ЦК на КПСС има писмо на известни дейци на културата, които осъждат решително подривната дейност на Сахаров и Солженицин. От Беларусия го подписал Мележ, необходим е и подписът на Бикау. Казах, че не съм чел писмото, затова не мога да го подпиша. Той каза, че това е моя работа, но е длъжен да ме предупреди за възможните последици. Без да да се сбогувам, поставих слушалката и и излязох от кабинета.

Същата кола ме откара в химкомбината, но писателите вече си бяха отишли оттам. До хотела се добрах пеш. А когато пристигнах, почти всички мои колеги седях пред телевизора и гледаха програма "Время" ("Време", централна новинарска програма на съветската телевизия - бел. прев.). Познатата дикторка тъкмо четеше въпросното писмо от "Правда" (вестник, орган на ЦК на КПСС - бел. прев.), в което група съветски писатели осъждаха Сахаров и Солженицин. С особена интонация прочете имената на подписалите се, сред които и моето име. Колегите ми се оживиха, някои се обърнаха към мене. Иван Чигринау мълчаливо, но изразително ми стисна ръката. Другите се намръщиха лошо. Аз бях объркан и смазан...

Със същото настроение отидох в Менск. Все мислех какво да правя? Един осведомен чиновник от ЦК ми каза, че всичко се е решавало в Москва, а на тях само им наредили да ми предадат, което направили със закъснение. След един ден се върнах в Горадня. Карпюк се ядоса, когато му разказах моята история. Каза, че трябва да се напише. Къде? Повсеместно. Навсякъде. Обадих се по телефона в Москва на Сергей Залигин (писател - бел. прев.), чието име също стоеше под писмото. Сергей Павлович каза, че за съжаление не може да говори за това по телефона и няма да е лошо да отида в Москва. Приготвих се бързо и отидох.

Намерих Залигин у тях, той не се чувстваше по-добре и ми разказа тихо, че всичко това е една голяма провокация, организирана от Шуро и други като него. Викали ги един по един в ЦК и там просто извивали ръцете на всеки, искайки да подпишат. Верните на партийната дисциплина писатели комунисти, макар и без желание, били принудени да сложат подписите си. Залигин, като се позовал на това, че е безпартиен, опитал да се измъкне. Тогава го попитали: с кого е - с тях или с другите? Другите скоро ще се озоват на подсъдимата скамейка, да не се окаже и той редом. Залигин беше дошъл да живее отскоро в Москва, беше получил добро жилище, имаше някакви литературни и издателски планове (после стана главен редактор на "Новый мир"), а ето ти един зверски избор. И подписал. "Но аз не подписах!" - казах. "Ами ти си от провинцията. В провинцията всичко е по-лесно. И по-страшно" - каза Залигин, който само преди месец се беше измъкнал от сибирската провинция.

Дълго говорихме и мислихме тази вечер. Останах да нощувам у Залигин. Решихме да измислим нещо на другия ден. Най-напред трябваше да се извиним на Александр Исаевич. Сутринта започнахме да звъним на познати. Някой ни даде телефона на Ростропович, при когото известно време живя Солженицин. Но телефонът не отговаряше, а по това време нямаше телефонни секретари. Не отговаряше и московският телефон на бъдещата съпруга на Солженицин. Някой от нашите общи познати ни каза, че Александр Исаевич е заминал. По всяка вероятност за чужбина. Тук няма да го намерим. И тогава написах писмо до ЦК, Залиигн ми помагаше. Но през нито един вход на Старая плошчад (където се е намирала администрацията на ЦК на КПСС, днес там е настанена администрацията на президента на Русия - бел. прев.) не ме пуснаха. Наложи се да занеса писмото в пощата и да го изпратя препоръчано. Отговор на писмото не получих никога.

Отидох в списанието, където работеше Лазар. Той пишеше по това време книга за моето творчество и исках да се посъветвам с него. Излязохме на улицата, поговорихме си, като се озъртахме постоянно. Мъдрият Лазар ме утеши: "Не се вълнувай много, не се оправдавай, на никого не обяснявай нищо. Тези, които те познават, ще разберат всичко без думи, а на тези, който не те познават, няма да можеш да обясниш. Нека да си мислят своето".

Въпреки това ми се наложи да обяснявам - тогава и после. Някои слушаха и мълчаха. Някои се възмущаваха. Чувствах се виновен. Но какво можеше да се направи? След това изгониха Александр Солженицин от страната, не се видях с него и не му се извиних. Беше ми много неловко. Проклинах тези, които ми направиха тази мръсотия... (След много години един отговорен служител на ЦК на КПСС ми обясни в момент на откровение, че това било направено заради моето спасение. Иначе щели да бъдат принудени да ме отпратят и мене като Солженицин - бел. авт.)

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.