СЛУЖБОМЕР

сряда, май 11, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 85

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

85.

Мина известно време и някой от моите приятели (струва ми се, Адамович) ме завлече в знаменитата тогава Таганка (Московския театър за драма и комедия на Таганския площад - бел. прев.) на прославения спектакъл "Хамлет" с Висоцкий в главната роля. Там много неща не бяха такива каквито бяха в МХАТ, като се започне от бохемския вид на кабинета на главния - Юрий Любимов, където по стените се виждаха десетки (ако не стотици) автографи на известни посетители, които се състезаваха помежду си по остроумие. Главният покоряваше едновременно с категоричната точност на мислите си и с разсъдителността си. За него като че ли нямаше нито власти, нито авторитети, а само великото изкуство на театъра, на което се стремеше да служи безупречно. Това можеше да се види и на сцената, където обзетият от страст Висоцкий, като сновеше напред-назад с шпага в ръката, се бореше с една тежка платнена завеса. Възникваха съвсем близки и познати асоциации въпреки старинната отдалеченост на темата. А може би същността беше именно в тази старинност? Съвременността би се възприемала все пак по-иначе. Без необходимите за театъра илюзии.

Късно вечерта малка група отидохме на ресторант, трябваше да се отпразнува запознанството с Таганка. Инициатор на това беше, разбира се, Адамович. Помня, че тогава се запознах с Юрий Карякин (Юрий Фьодорович Карякин, 1930-2011, литературовед, публицист, писател и обществен деец - бел. прев.), който беше дошъл неотдавна от Прага, където работеше в едно списание. Разговорът, разбира се, засегна театъра и съвременните актьори. Актьорите като цяло не струват, дори и в известните театри. Защото всички учат по една система. А да учат отиват или с връзки, или след общ конкурс: кой ще напише без грешки съчинение на тема "Я знаю, город будеть, я знаю, саду цвесть" ("Зная, че град ще има, зная, че градина ще цъфти", стих от стихотворение на Владимир Маяковский - бел. прев.). На Запад е иначе, каза Карякин. Знаменитият режисьор Висконти, когато му потрябвала в Алжир млада актриса, отишъл в съседната гимназия и "си харесал" едно момиче. Това момиче се оказало Клаудия Кардинале. "Може би в някои страни момичетата са по рождение актриси, волни и талантливи, което у нас с никакви лекции не можеш да постигнеш. Но за това трябва да има и някой знаменит Висконти" - каза Висоцкий. Когато се разделяхме, той попита дали няма начин "да поизкара нещо" в Меннск, в някакъв филм, защото му трябват пари.

Както и да е, но ме уговориха да се опитам да напиша пиеса, този път обединяваща две повести - "Сотников" и "Круглянският мост". Обещах, макар че поради сложността на задачата ми дадоха помощник, който, струва ми се, направи всичко. Когато отидох на репетициите, не разбрах много неща. Но беше необходимо да отидем след един ден с Любимов в Минкулт (Министерството на културата - бел. прев.), където трябваше да се проведе обсъждане и да се даде (или да не се даде) позволение за спектакъла. Там ме чакаха много нови и любопитни неща.

Обсъждането беше в един разкошен старинен кабинет в министерството на културата - с чай на масата, при уважителната тишина на присъстващите, аргументираните изказвания на съответните чиновници и записване на техните забележки. Началникът на главка (тук: главния комитет по култура - бел. прев.) седеше като мрачен чугунен дирек, на който Юрий Петрович изглежда не обръщаше никакво внимание. Както, между другото, и на изказванията на всички останали. Когато всичко свърши, дадоха думата на Любимов, който с характерния за него безкомпромисен маниер каза, че не е момче за всичко на Минкулт или дори на химика Демичев (Пьотр Демичев, по това време министър на културата, по професия химик - бел. прев.), той е режисьорът, поставя пиесата на уважаван автор и ще направи само това, което сметне за добре. А когато каже на нещо НЕ, можете да бъдете сигурни, че никой не е в състояние да го накара да го направи. Това са последните му думи.

Това на мене ми хареса много, такъв решителен деец на културата виждах за първи път. Тогава още не се знаеше докъде ще го доведе тази негова решителност, как ще се завърти в неговата театрална съдба. Макар че нещо можеше да се предвиди. Скоро ще напусне Москва, ще го лишат от съветско гражданство, ще се скита по света, но ще остане верен на свещения призив на изкуството и ще се върне като победител обратно след разпадането на СССР. Но дотогава Любимов трябваше да преживее много години. В изкуството изобщо трябва да се живее дълго, защото за един кратък живот рядко на някого е съдено да постигне победа.

Късно есента беше премиерата на спектакъла със заглавие "Кръстопът". Сценографията на знаменития художник Боровский беше изпълнена във вид на няколко кръстосани ствола, по които пълзяха героите от пиесата. Аз мълчах. На театралите този сценичен антураж им харесваше.

Спектакълът по "Последен шанс" в Купаловския театър не се игра скоро, в него съм запомнил яркото, дори могъщо изпълнение на ролята на Мейр от стария уважаван Дзядзюшка.

Но както често става, ярката звезда затъмни с блясъка си блясъка на другите. Макар че вината за това можеше да легне и върху автора, който "не се е справил", не е дал необходимия шанс да заблестят и останалите. А главното, както бях разбрал, в моето изкуство е, че то е индивидуално дело. Колективно го бяха направили животът и историческите обстоятелства и с това бяха поставили под съмнение неговата, така да се каже, първоначална, метафизическа същност. Без тази същност изкуството не е изкуство, а само производство на развлечения.

Но културната парадигма се променя. Векът на индивидуализма, като разцъфтя най-найкрая, отстъпи мястото си на открития от Юнг феномен на несъзнателното колективно. Някога това беше феномен, сега е общоприет процес, който е обхванал страни и континенти. Можи би културата, също като живота, е променлива в проявите си, многолика и безкрайна. Макар че и в миналото не всичко беше просто; объркано и сложно беше, както и сега. Известно е, че Твардовский не обичаше стихотворенията, Бунин и Хемингуей - театъра, Горкий мразел истината, на която през целия си живот се опитвал да служи Толстой, и станал родоначалник на соцреализма. Може би повече истина има в афоризма на Бердяев, че културата е "неуспехът на човечеството", и безусловно в думите на Гьоте: "Между два възгледа няма истина, а проблем". Струва ли си тогава да се дискутира за културата? Да се приеме за истина известната картина "Черният квадрат" на Малевич (Казимеж или Казимир Малевич, руски художник авангардист, основоположник на супрематизма, абстрактно течение в изобразителното изкуство - бел. прев.) и да се реши проблемът. Имаше и още спектакли по посочените и други пиеси на Бикау. Постави ги ленинградският театър на "Литейний проспект", московският театър "Константин Станиславский", руският театър "Максим Горкий" в Менск, много други театри в Русия, в Украйна, в страните от Централна Азия. Но без участието и без вниманието на автора, който от самото начало изгуби интереса си към театъра. Маже би така и го нямаше. Но какво от това: всяка врана си има свой клон на дървото. Не трябва да се каца на чужд.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.