СЛУЖБОМЕР

неделя, май 01, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 81

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

81.

В началото на 70-те, когато литературното ми реноме започна да се поправя, киното се обърна отново към мене. В Ленинградското киностудио заснеха филм по сюжет на "Да доживееш до разсъмване" - неуспешен филм във всяко едно отношение. Ходих тогава няколко пъти до "Ленфилм", поработих с режисьора, но веднага разбрах, че няма да има голяма полза. Не беше подходящ режисьор. От по-раншен опит знаех, че на режисьор-постановчика му трябва не толкова ум и вкус, колкото характер и воля. Умение да се бори и да постига. Режисьорът Виктор Соколов беше умен и честен човек, но не притежаваше целия комплект от необходимите за това качества. Отново се добавиха недостигът на средства и ограничеността на материално-техническата база. И като капак на всичко подведе времето - снегът се стопи по-рано, което беше гибелно за необходимата зимна натура. Махнаха режисьора, накараха друг да довърши филма, всичко тръгна надолу и свърши с пълно фиаско.

Скоро обаче получих писмо от "Мосфилм", в което младата режисьорка Лариса Шепитко ми предлагаше да заснеме филм по "Сотников". За това я посъветвал нашият общ приятел Алес Адамович. Съгласих се. Наистина, налагаше се още да получи одобрение от ръководството на студиото, то киноглавк, от отдела по култура към ЦК. Но пробивната Лариса беше изпълнена с надежда и поемаше нещата в свои ръце.

Но далеч не всичко се нагласи от самото начало. Най-напред трябваше сценарий - кой ще го напише? Ръководството на студиото не беше съгласно с авторството на Бикау. Съгласих се - нека бъде някой друг, по техен избор. Избраха младия и талантлив киносценарист и поет Генадий Шпаликов, който написа сценария бързо и добре. Наистина, намериха се претенции, искаха да променят нещо в сравнение с повестта. Съгласих се и изобщо написах на Лариса, че и давам пълен карт бланш - да прави каквото иска. Цялата тази кинобъркотия наистина не ме привличаше отдавна, вече бях сит от нея и исках само едно - да ме оставят на мира. На мира обаче не ме оставяха, бъркотията около сценария продължаваше. Необходима беше авторската ми подкрепа и аз ходех в Менск, където Лариса водеше преговори вече с "Беларусфилм". От преговорите не излезе нищо белеруските киновласти не се осмеляваха да се свържат отново с прозата на Бикау. Усвоили си бяха урока. Лариса се прехвърли отново в Москва, започна да ходатайства през централните власти. Помоли ме да отида.

Отидох в Москва и се срещнахме с Лариса на обяд в Дома на киното. Нямаше много народ, не ни пречеха на разговора. Лариса каза, че работата е спукана, не дават да се снима. Кой не дава? Никой не разрешава, всички забраняват. Трябва да се пробие до самия Суслов (по това време секретар на ЦК на КПСС, наричан "сивия кардинал" на съветската власт - бел. прев.). Исках да кажа: ами пробивайте! А тя казва: "Трябва двамата, сега ще позвъня на помощника му и отиваме при Суслов". Не знаех какво да ѝ отговоря. Работата беше в това, че преди шест години бях чул, че ЦК е приел постановление за моето творчество, подписано именно от Суслов. А аз сега да ходя при него? Дори и в най-мрачните за мене часове не бях молил никого за нищо. Докато Лориса ходи долу да звъни, премислих много неща и много ми се искаше тогава всички там, в сусловския ЦК, да се стрият на прах, даже заедно с моя "Сотников". Не исках нито филма, нито дори повестта. Може би Бог чу молитвите ми. Дойде Лариса, на лицето ѝ лежеше израз на разочарование: Суслов е болен. Слава тебе, Господи, помислих си аз. Излязохме скоро от Дома на киното и аз си отидох у дома.

След известно време получих от Лариса прощално писмо, в което тя се извиняваше и пишеше, че е принудена да се откаже от замисъла, с който живееше цели две години. Какво пък - като ще се отказва, да се отказва, на мене това даже ми харесваше. По-малко грижи. Защото резултатът ще е един и същ, мислех си аз. В същото време ми беше жал за Лариса Шепитко, за нейната завидна продължителна привързаност към моята повест.

Но сбърках, все пак Шепитко, както се беше отказала, така и правеше нещо. И изведнъж, още не беше минала половин година, телеграма: "Пускаме филма, събираме екип. Музиката пише Алфред Шнитке". Нещо се беше завъртяло в желаната направление... Но аз не вярвах много в сигурността на това наше най-несигурно изкуство, чаках отбой. Но отбой нямаше. Получавах редки съобщения: снимат зад Москва, в старо руско градче. Друга натура не намерили. Западно от Москва и в Беларус цялата стародавност е омаскарена от силозни кули и силикатни кутийки.

Снимаха тежко, в централна Русия беше лют студ, някой от екипа се простуди и почина. За двете главни роли Лариса покани младите и малко известни актьори Борис Плотников и Владимир Гостюхин. (Последният направи след това известна кариера в Беларус, подкрепяше режима на Лукашенка и беше облагодетелстван от него. А тогава наистина изпълни добре ролята на Рибак, може би се проявяваше родството на душите.) Когато филмът беше завършен, започнаха обичайните за съветския кинематограф грижи за неговото предаване. Зорките надзиратели от различни органи видяха в него прекалено много християнско-религиозни мотиви. За това до известна степен съдействаше музиката на А. Шнитке, когото властите не признаваха. Разбира се, музиката беше забележителна, но критериите за нейното разбиране бяха по това време особени. Това, което след двадесет години се превърна в несъмнена ценност, тогава се възприемаше като недостатък. Лариса каза, че наистина се е стремяла към възвишена религиозност и дори имала намерение да нарече филма "Възнесение". Компромисно го нарече "Възвисяване" - близко по смисъл. Но все пак не е същото.

След няколко години на Берлинския кинофестивал филмъгт "Възвисяване" получи голямата награда - Златна мечка. А още след известно време забележителната руска режисьорка Лариса Шепитко загина при автомобилна катастрофа. Тогава снимаше филм по повестта на Валентин Распутин" "Прощаване с Матьора", връщали се сутринта уморени в Москва, шофьорът заспал на кормилото, колата се блъснала в насрещна и всички загинаха. Остана вдовец отличният кинорежисьор Елем Климов, който след това засне правдивия филм "Иди и виж" - за беларуските партизани по сценарий на Алес Адамович.

"Възвисяване" е най-добрата от всичките около десет екранизации на мои произведения.

В началото на перестройката писателите започнаха често да ходят в чужбина - на различни конгреси, конференции, срещи, разбира се, по покана на другите и за тяхна сметка. Собствена сметка обикновено имахме във вид на 30% дневни, а това беше дреболия, с която беше срамно да се влезе даже в някое кафене. Веднъж за Германия замина голяма писателска група, сред която беше и Адамович, което ме зарадва много. След дългата карантина в Менск Саша се почувства много благоприятно в чужбина сред московските си приятели, беше винаги център на вниманието, разказваше, дискутираше, шегуваше се. По време на обсъжданията вземаше с удоволствие думата и се изказваше много разумно, макар че не винаги така, както се очакваше. Струва ми се, че в Кил, като се изказваше пред една младежка аудитория, на въпроса наистина ли в Москва младежите не злоупотребяват с наркотици, а повече четат книги, отговори, че проблемът в общи линии е какво четат. Понякога е по-добре да не се чете, а да се играе, да речем, на домино, защото книгите у нас са създадени преди всичко с методите на соцреализма, според указанията на партията. А на въпроса на една феминистка каза, че не може да подкрепи нейното движение. Разказали му, виждате ли, вчера как една млада феминистка, когато ѝ направили път на вратата, се обърнала и зашлевила човека, който ѝ направил път. Защото тя е за равноправие, а този жест е унижение за жената и за женското достойнство. Залата започна да шуми, феминистките наскачаха от местата си, спуснаха се към сцената, а ние с Адамович бяхме принудени да се спасяваме през черния вход. Преследваха ни по нощната улица чак до хотела, в който, след като се озовахме вътре, казах на моя приятел, че повече няма да ходя с него на подобни шоу програми, защото не искам да бъда линчуван.

През лятото на осемдесет и трета година ми се случи да отида в Кьолн на писателски конгреси. Делегацията от Москва беше малка, ръководена от Сергей Михалков: Емтушенко, Распутин, Межелайтис, аз и още някои. Чудесният надрейнски град, който както и много други западногермански градове, се беше издигнал след войната от пепелта на военната разруха, привличаше с красотата си, подредеността си и, разбира се, с прословутата Кьолнска катедрала, близо до която живеехме в хотела. Конгресът протече в залата на градската библиотека. Изказванията бяха доста разгорещени - по света още не беше изстинало човешкото възмущение заради задушаването на "Пражката пролет". Съветските писатели се оправдаваха слабо, обикновено позовавайки се на "козните на англо-америкнския империализъм". Но най-ярко изказване направи Хайнрих Бьол, когото да слуша на площада пред библиотеката се събра многобройна тълпа от граждани. Този забележителен немски писател, борец с фашизма и болшевишкия тоталитаризъм, противник на ракетно-ядреното безумие, завърши речта си с цитат от Шекспир: "Чума върху домовете и на двама ви", и слушателите в залата и на площада го наградиха с овации.

По това време знаех от спомените на Бьол и от неговата автобиография, че сме воювали с него от двете страни на фронта в Молдавия и край Яш, може би бяхме участвали в едни и същи боеве. Там аз, контузен, се върнах в своя батальон, а Бьол, симулирайки болест, постигнал изпращане в тила - такава беше разликата в позициите ни през тази война. По време на почивката отидох при Бьол и му напомних за общото ни военно минало. Бьол се засмя и каза, че ако не сега, то по-късно ще разберем, че и двамата сме били използвани в едно мръсно убийствено дело за целите на еднакво престъпни сили. Може би имаше право, макар че тогава не можех да се съглася напълно с него. Все пак аз си оставах до голяма степен совок (съветски човек; думата има пейоративен смисъл - бел. прев.), докато нобеловият лауреат Бьол стоеше по-високо и виждаше Божия свят по различен начин - широко и независимо. Винаги четях с голямо любопитство малкото негова публицистика, която се появяваше на руски език. Що се отнася до влиянието му върху европейското съзнание, то беше продължително и неоспоримо. Едва след смъртта му през 1985 година значимостта на Бьол в Европа започна да бледнее. Но тогава на негово място в Германия дойдоха негови съмишленици, такива като Гюнтер Грас например, които продължиха хуманизма на великия немец.

Моят разговор имаше известно продължение.

След няколко месеца на международния писателски конгрес в София московската журналистка Женя Катава ме заведе при двама немци. Единият от тях беше мюнхенски редактор на списание, а другият ветеран от миналата война, писателят Х. Кипхард. Някогашният танкист Кипхард, от един полк с Бьол, също воювал в Молдавия, много вероятно по същите места като Бикау, и сега предлагаше да напишем заедно книга за общите ни боеве, но от различни позиции. Бьол подкрепял много тази идея. Идеята подкрепи и ръководителят на българските писатели Л. Левчев, който каза, че е готов да ни предостави някакви условия - да ни осигури места в един от творческите домове на българския СП. Съгласих се.

След известно време се срещнахме отново с Кипхард, този път в Кьолн, обсъдихме някои детайли на общата ни работа и се разделихме с твърдото решение да отидем в началото на пролетта в българския Бургас и да се заемем с писането. Но не се заехме. Кипхард почина внезапно. След него почина и нашият опекун Хайнрих Бьол.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.