Реконструктори на „вярата“: психиатрия и религия

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Из подготвената за печат книга „Черната дупка на мозъка“

Както е известно, именно психиатрията е поела ролята на най-обективен оценител на човешките постъпки. Тя претендира и за ролята на последна инстанция при оценката на неговите помисли. На пръв поглед психиатрията изглежда нелош съдия по отношение на религията и религиозността, но това впечатление е лъжливо. Факт е, че много неща в живота и културата на човека тя, без да се замисли, дамгосва като „патология“.

Разбира се, когато анализираме религиозността с помощта на параметрите на психиатрията, ние получаваме нешлифовани и доста обобщени оценки. Въпреки това те ще бъдат поне някакви първични ориентири, необходими за разбирането на такъв деликатен предмет, какъвто е религиозната вяра. Впрочем, на нас ще ни се наложи да хитруваме и лавираме, избягвайки срещата „лице в лице“ с догмите на фундаменталната класическа психиатрия. Проблемът е в това, че тя не се принизява да обсъжда тънкостите на интересуващото ни явление, а веднага произнася присъдата.

W. Hellpach заявява безапелационно, че „религиозният елемент почти винаги се е появявал в историята с болезнена обвивка. Той се е разпространявал и се е трансформирал винаги на крилете на масово душевно заболяване“ (W. Hellpah. Die geistien epidemien Frankfurt am Main: Rutten & Loening, 1907).

Друг класик на психиатрията E. Kraepelin отбелязва: „У болни с религиозно направление на мислите под влиянието на „откровения“ може да се стигне до пророчески делириум, до представата, че са божии избраници и месии, като се проявява стремеж към провеждане на публични богослужения, към печелене на привърженици“ (цит. по книгата на В. Е. Пашковский „Психически разстройства с религиозно-мистически преживявание“, 2006 г.).

Р. Крафт-Ебинг (който не се нуждае от представяне и препоръки) разглежда всичките основни религиозни прояви като „халюциниране за тайнствено съединение с бога“, като „чувствено халюциниране с религиозно-мистичен характер“ и не допуска никакъв друг произход на религиозната вяра освен патологичен.

Стълбовете на руската школа (В. П. Сербский, С. С. Корсаков) използват за характеристика на религиозните прояви единствено клинична терминология.

В. П. Сербский изобщо „смита“ всички въпроси на вярата под термина paranoia religiosa (религиозна параноя), като отбелязва, че „в сферата на възприятията доминират халюцинациите, съдържащи лика на Христос и на светиите, появяват се слухови халюцинации, разказващи на болния за високата му мисия, основно съдържание на мисленето става религиозното бълнуване за божествено призвание“ (Сербский, В. П. „Психиатрия. Ръководство за изучаване на душевните болести“, 1912 г.).

При това следва да отбележим, че никой от класиците почти никога не отделя „религиозната вяра“ като някаква особена категория лудост. Болест, наречена „религиозна вяра“, не съществува. Според клиничните мерки това е само една от проявите на „халюцинообразуващите афективни психози и халюцинози, типични при фазофрениите, парафрениите и шизофрениите“ (според Карл Клейст). Иначе казано, става въпрос за симптом на болест, но не за болест.

В зависимост от национално-културната специфика на средата, която болният обитава, този симптом на тежко поражение на централната нервна система може „да се украси в цвета“ на всяка религия. Например чукчата, страдащ от остра форма на шизофрения, ще концентрира своята страст върху мъничкия бог Пивчунин, живеещият в руския свят или в католическа Европа – върху И. Христос, а жителят на Индия – върху слоноликия Ганеша.

С това ще завършим краткото представяне на „клиничния възглед“. Както виждаме, фундаменталната психиатрия не е била разположена да се занимава с нюансите, а веднага и сурово „приключвала въпроса“. Според нея трябва да се изучава не един от симптомите, а проблемът на шизофренията и парафренията като цяло.

***

Категоричността на класиците би могла да ни лиши от всякаква свобода за маневриране, но за щастие ситуацията се е променила. Днешният статут на „вярата“ позволява да се използват за нейното проучване както параметрите, така и логическият инструментарий на съвременната психиатрия. Вярата може да бъде поздравена. Само за сто години е направила блестяща кариера. От обикновен симптом се е превърнала в отделно явление.

Не е трудно да забележим, че съвременната психиатрия не само прави реверанси пред вярата, но понякога и се умилява от нея. Разбира се, психиатрията „пази в ума си“ формулировките на Сербский, Клейст и Крепелин, но диференцира проявите на религиозна вяра на „патологични“ и „съвсем нормални“, а понякога даже и на „целителни“. Това умиление е още една загадка, който ще се опитаме да разгадаем в нашия кратък очерк.

***

Фундаментираното още през XIX век понятие „патология“ по отношение на част от проявите на “вярата“, разбира се, не е отишло никъде. Никакво вътрешно противоречие в оценката на религиозността от психиатрията не се е появило.

Нека погледнем кое продължава да влиза и днес в границите на понятието „патология“. Това са преди всичко точно тези свойства, които, от гледна точка на християнството, са пример за всеки вярващ. Тези, които са вписани в историята на религията като еталон за благочестие, към каквото трябва да се стреми всеки набожен човек. А именно: категорична нетърпимост към другите култове, жертвеност, жесток аскетизъм, достигащ до самоосакатяване, непреклонна и крайно емоционална преданост на религиозния идеал, а също така видения, „гласове свише“ и т. н.

Ще поясня.

Ние разполагаме с превъзходен материал, събрал в себе си основните „симптоми“ на истинската вяра. Това са житията на светците. Те нагледно, детайлно и последователно демонстрират какво трябва да бъде поведението и мисленето на вярващия човек според мерките на църквата. А според мерките и на класическата, и на съвременната психиатрия 75% от светците на християнската църква подлежат на незабавна хоспитализация и принудително лечение с аминазин и халоперидол, като дозата им се увеличава до 30 мг в денонощието.

Не е трудно да се предскажат диагнозите, които биха били поставени (например) на св. Симеон Стълпник, на блажения св. Лавър, на св. Никита Переяславский и на св. Анжела да Фолиньо. По всяка вероятност това ще са споменатите вече „халюцинообразуващи афективни психози и халюцинози“.

Да напомним с какво именно са известни изброените персонажи. (Имената им са подбрани случайно от многото стотици и хиляди католически и православни светци, прославили се с почти сходни деяния.)

И така:

Св. Симеон съзнателно отглеждал червеи „в раните на тялото си“, получени от навика на светеца да се маже със собствените си изпражнения.

Св. Лавър бил покрит с толкова гъст слой от въшки, че под него едва се разпознавали чертите на лицето му, а не можел да махне въшките, защото държал ръцете си кръстообразно.

Св. Никита „40 години носил, без да я снема, голяма каменна шапка“.

Св. Анжела се прославила с това, че редовно обгаряла с горяща главня влагалището си, за да се избави „от огъня на сладострастието“.

Разбираемо е, че споменатите светци, ако попаднат в ръцете на психиатрията, ще бъдат настанени за винаги в стационарни заведения със строг режим.

Трудно е да се предскаже каква денонощна доза клопиксол би била предписана на св. Арсений, на когото „от постоянен плач за Господа окапали миглите“. По всяка вероятност за стабилизиране на състоянието му тя би трябвало (в разумни предели) да надминава „пределните“ 200 мг.

„Бащата на църквата“ Ориген, който си отрязал публично пениса в името на „небесното царство“, би бил обездвижен чрез усмирителна риза с метални пръстени (за прикрепване към леглото), а преподобният св. Макарий, който, за да се избави от греховни мисли, „слагал за дълго време задните си части и гениталните си в някой мравуняк“, би прекарал остатъка от дните си вързан здраво за старческа количка.

Благочестивият екстаз на обикновените вярващи (възприеман благосклонно от църквата) вероятно също би бил оценен от психиатрията като тежко разстройство на психиката.

Да си спомним един от примерите за подобно благочестие, оставен ни от Маргарита-Мария Алакок: „Той, бог, ме овладя толкова силно, че веднъж, като исках да почистя една болна от повърнатото, не можах да се сдържа да не го оближа с език и да не го погълна“ (цитат по „История на тялото“ от А. Корбен).

Иначе казано, в постъпките на светците и благочестивците виждаме способността да се прекрачат много лесно бариерите на сложните рефлекси, установени за защита както на важните функции на организма, така и на неговата цялост.

Възниква един закономерен въпрос. Защо днешното време и обозримото минало не предлагат подобни прецеденти? Къде са истинските прояви на това, което църквата смята за образец на истинска вяра?

Няма ги. Но защо?

Догматиката ли се е променила или самата същност на християнското учение? Не. Отхвърлени и деканонизирани ли са светците? Изгубили ли са своя статут на образец за поведение? Също не. Вероятно „вярата“ в истинския смисъл на тази дума е останала далече в миналото, а днес имаме само нейна имитация, със сложно лицемерие, породено не от „горящите бездни на древноеврейските откровения“, а от конформизма, невежеството и модата? По всяка вероятност е именно така.

И тук разбираме окончателно защо съвременната психиатрия класифицира религиозната вяра така дружелюбно и снизходително. Днешната вяра не съдържа никакви крайни емоционални прояви, „неземни гласове“ и видения. Нейните последователи нямат никакво желание да приличат на християнските светци по липсата на хигиенни навици и по самоосакатяване. Тя (почти) не възбужда желание за пренасяне на себе си и на околните в жертва на религиозната идея.

Тя е очертала своя кръг: козунака, свещичката, иконата, сълзите на умиление, разговорите „за бога и вярата“. Но всичко, което излиза извън границите на този кръг, продължава да се смята за патология.

***

Иначе казано, търпимостта на психиатрията се разпростира само върху състоянието на формална имитация на „вярата“. Върху това състояние, което всъщност няма нищо общо с еталоните на житията или каноните.

Именно за такъв формализъм, или казано с евангелски език - „да бъдеш нито студен, нито топъл“, предупреждава строго християните техния бог в „Откровение на Йоан Богослов“ (Откр. 3-15,16), обещавайки „да повърне“ подобен човек „от устата си“. Тази сочна патетичност на бога, естествено, се повтаря от светци и теолози.

Простият анализ на патристичните текстове не оставя съмнение, че такава доста условна „вяра“ се приема от бащите на църквата за нещо, което е „по-лошо от неверието“.

***

Имитацията, за която говорим, може да бъде съвсем добросъвестна, продължителна и задълбочена.

Тя може да се състои в точното изпълнение на религиозните обреди, в декларации, в преобличания, в грижливия подбор на аксесоари и лексика. Тя е способна също така да генерира злоба към инакомислието и известна нетърпимост.

Но!

Тя никога няма да подтикне никого да се маже с изпражнения, да си сложи за четиридесет години каменна шапка или да си изгори влагалището с пламтяща главня.

Вероятно това се случва по една-единствена причина: в действията на съвременните вярващи отсъства почти напълно патологичният компонент. В основни линии пред нас имаме само реконструкция на състоянието „вяра“.

А реконструкторът на „вярата“ не е способен на съществено самоизтезание или на доброволно мъченичество. По една проста причина: той не е болен. Той е само имитатор, които не преминава никога границите на реалността. Тези граници, извън които св. Симеон, св. Макарий, Орегон и мнозина други са били повикани от „халюцинообразуващите афективни психози и халюцинози“.

Разбира се, всичко казано по-горе не реабилитира религията. Даже лишена от смисъл и съдържание, тя си остава сила, способна съществено и успешно да се противопоставя на човешкото развитие. Дори защото като основни светогледни и поведенчески ориентири продължава все така да предлага образци на несъмнена патология.