СЛУЖБОМЕР

неделя, март 04, 2018

Нобелови лауреати – 1949 година

Уилям Фокнър (William Faulkner)

25 септември 1897 г. – 6 юли 1962 г.

Нобелова награда за литература

(За големия му и художествено уникален принос към съвременния американски роман.)

Американския романист и новелист Уилям Кътбърт Фокнър е роден в Ню Олбани, щат Мисисипи. Той е най-големият от четиримата сина на университетския управител Мъри Кътбърт Фокнър и Мод (Бътлър) Фокнър. Прадядо му, Уилям Кларк Фокнър, служи по време на войната на Севера с Юга в армията на южняците и е автор на известния за времето си роман "Бялата роза на Мемфис". Когато Фокнър е още малък, семейството му се премества в град Оксфорд, в северната част на щата, където продължава животът на писателя. Преди училище Уилям, затворено момче, се учи да чете от майка си, а на 13 години вече пише стихотворения, посветени на Естел Олдхъм, момичето, в което е влюбен. Фокнър не завършва училището и работи известно време в банка при чичо си.

Фокнър не успява да се ожени за Естел заради неясни финансови перспективи и когато през април 1918 година тя става жена на друг, "животът за него - както казва брат му Джон, - свърши". Фокнър иска да постъпи доброволец в армията, но не е приет заради ниския си ръст. Като отива при свой приятел в Йейлския университет, Фокнър решава да се запише в Канадските военно-въздушни сили и през юли постъпва във военното училище в Торонто. Когато след няколко месеца Първата световна война свършва, Фокнър се връща в Оксфорд и започва да посещава занятията в университета "Мисисипи". Дебютира в литературата през 1919 г. със стихотворението "Следобедът на един фавн" ("L'Apres midi dun faun"), публикувано в списание "Ню рипъблик" ("New Republic").

През 1920 г. Фокнър напуска университета, без да получи диплома, и - поканен от романиста и театрален критик Старк Йънг, се мести в Ню Йорк, където работи като продавач в книжарницата на Елизабет Прол. След известно време бъдещият писател се връща отново в Оксфорд и става пощальон в университета, докато не го уволняват за четене на работното място. Като отива през 1925 г. в Ню Орлеан, Фокнър се запознава с писателя Шерууд Андерсън, който проявява интерес към творчеството му и го съветва да отделя повече внимание на прозата отколкото на поезията. Провалът на сборника с поезия на Фокнър "Мраморният фавн" ("The Marble Faun") потвърждава правотата на Андерсън и Фокнър пише романа "Войнишка награда" ("Soldiers' Pay"), който Андерсън дава на своя издател.

Докато ръкописът на романа лежи в издателството, Фокнър пътешества няколко месеца по Европа. След "Войнишка награда" следва романът "Москити" ("Mosquitoes"", 1927 г.) - сатирично изображение на нюорлеанската бохема. Макар че и двата романа не привличат вниманието на читателите, Фокнър не се отчайва и пише "Сарторис" ("Sartoris", 1929 г.), първият от петнадесетте романа, чието действие протича в измислената област Йокнапатофа, своеобразен микрокосмос на американския Юг, населен с няколко поколения колоритни персонажи. Първоначалният вариант на романа, който е съкратен от издателя, излиза през 1973 г. под заглавие "Прашасали знамена" ("Flags in the Dust").

Макар че "Сарторис" е отбелязан от критиката, Фокнър получава широко признание след излизането на романа му "Шум и ярост" ("The Sound and the Fury", 1929 г.), където за първи път се прилага принципът на "двойното виждане" - основен творчески похват на Фокнър, с помощта на който се разкриват едни и същи събития и характери от различни гледни точки. Критиците провъзгласяват единодушно романа за "велика книга", в която трагичната тема "навява спомени за Еврипид". Романът не впечатлява много обикновения читател: новаторската повествователна техника на Фокнър е трудна за възприемане.

През цялото това време Фокнър продължава да се среща с Естел Олдхъм и след нейния развод през 1927 г. двамата се женят. Семейството има две дъщери: Алабама, която умира през 1931 г., и Джил.

Фокнър пише следващия си роман "Докато лежа, умирайки" ("As I Lay Dying", 1930 г.) за шест седмици, когато работи нощна смяна в една електроцентрала. В тази книга, която се състои от петдесет и девет вътрешни монолога, се разказва за пътя на бедното южняшко семейство Бандрънови, което кара тялото на мисис Бандрън на гробището.

Макар че американският писател Конрад Айкмън нарича романа "висш пилотаж", "Докато лежа, умирайки" се продава също толкова зле, колкото и предишните книги на писателя. Озовал се пред необходимостта да изхранва семейството си, Фокнър решава да напише, казано с неговите думи, "история, от която по-ужасна няма", и след три седмици се появява "Светилището" ("Sanctuary", 1931 г.), разказ за млада жена, която е изнасилена от гангстери, след което, по ирония на съдбата, намира подслон в публичен дом в Мемфис. Романът става бестселър: въпреки сензационния си характер, той прави впечатление на много критици, сред които и Андре Малро, който заявява, че "Светилището" е "гръцка трагедия с детективски сюжет".

Успехът на романа решава само временно финансовите проблеми на писателя, защото търсенето на книги по време на Голямата депресия спада значително; освен това романите на Фокнър не дават на читателя възможност да се откъсне от житейските неуредици. Търсейки по-доходна работа, през 1932 г. - когато излиза романът "Светлина през август" ("Light in August") - Фокнър отива за първи път в Холивуд, като се надява да екранизира един от своите разкази. В продължение на редица години Фокнър пише киносценарии за популярни филми като "Пътят към славата" ("The Road to Glory", 1936 г.), "Гънга Дин" ("Gunga Din", 1939 г.), "Да имаш и да нямаш" ("То Have and Have Not", 1945 г.) и "Дългият сън" ("The Big Sleep", 1946 г.).

Едновременно с това Фокнър създава произведения като "Пилон" ("Pylon", 1934 г.), "Авесалом, Авесалом!" ("Absalom, Absalom!", 1936 г.), "Дивите палми" ("The Wild Palms", 1939 г.), "Селцето" ("The Hamlet", 1940 г.), а също така "Мойсей, слез и други разкази" ("Go Down Moses, and Other Stories", 1942 г.), където е поместен разказът "Мечката" ("The Bear"), един от най-хубавите в световната литература. Много книги на Фокнър са преведени на френски език и предизвикват възторжените отзиви на редица европейски писатели и критици. "Фокнър е бог!" - пише Жан-Пол Сартр на американския критик Малкълм Каули. Заедно с това, както по-късно отбелязва Каули, "в родината му четяха Фокнър малко и явно не го оценяваха достатъчно".

Като си поставя за цел да представи Фокнър на колкото се може по-широк кръг от читатели, през 1946 г. Каули издава "Избрано от Фокнър" ("The Portable Faulkner"). Сборникът има голям успех и предизвиква забележимо оживен интерес към творчеството на писателя. В предговора си към изданието Каули изследва сагата за Йокнапатофа от гледна точка на американския мит, като нарича романите на Фокнър "недостижими художествени подвизи".

Фокнър получава Нобеловата награда във времето на творческа криза. След поредното пътуване до Холивуд той се връща в Оксфорд и завършва "Реквием за една монахиня" ("Requiem for a Nun", 1951 г.), а след това се опитва да създаде свой "magnum opus" – "Притча" ("A Fable", 1954 г.), роман за Първата световна война, чийто главен герой, ефрейтор, има много общи черти с Христос. Но критиците не приемат романа.

Макар че здравето на Фокнър е сериозно отслабено от редовните и тежки запои, той приема предложението на държавния департамент да представлява Съединените щати на Международната писателска конференция в Бразилия през 1954 г. През следващата година Фокнър прави околосветско пътешествие като официален представител на американското правителство.

С романите "Градът" ("The Town", 1957 г.) и "Голямата къща" ("The Mansion", 1959 г.) Фокнър приключва историята за семейство Сноупс, която започва през 1940 г. в "Селцето". От 1957 г. почти до смъртта си писателят провежда семинари в университета на щата Вирджиния; положението му на writer in residence (писател, който получава стипендия от университет) повишава репутацията му и материалната му осигуреност. Признат за най-популярния писател във Венецуела, през 1961 г. Фокнър участва в празниците за 150-годишнината на страната.

На следващата година Фокнър започва да пише последната си книга "Похитителите" ("The Reivers", 1962 г.). На 17 юни 1962 г. пада от кон, а няколко седмици по-късно, на 6 юли, след като е настанен в санаториум, умира от тромбоза.

Литературната слава на Фокнър продължава да расте непрекъснато и след неговата смърт. Според Майкъл Миглейт "критиците, анализирайки причудливите композиции и образните модели на неговите книги, стигат до извода, че обмисленият му стил е органично свързан с материала на романите, с техните нравствени и емоционални мотиви".

"Работейки самотно, в безкрайната културна пустиня на Мисисипи - пише американският романист и критик Джон Олдридж, - Фокнър успява да създаде оазис за своя ум и градина за своето творчество, градина, за която писателят се грижи с такава любов, че и в наши дни продължава да подхранва въображението на образованите хора в целия цивилизован свят".

Източник: http://n-t.ru/nl/lt/faulkner.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.