Петко Рачов Славейков - „Автобиографични бележки“ - 7

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1, 2, 3, 4, 5, 6.

През 1853 г. по Коледа аз напуснах Трявна и отидох да стана секретар на плевненския владика, известния Доротей, при когото седях само няколко месеца. Доротей беше ми обещал, че ще ме държи и запази от гоненията на Неофита, и той действително доста се бори с търновския митрополит. Но като видях, че ще стана причина да пострада сам той, върнах се в Трявна и оттам тръгнах през Одрин за Цариград, дето се запознах с Александра Екзарха, който него време издаваше „Цариградски вестник“. Една част от пословиците си дадох да се печатат в този български лист, но спрях къде буква Г, защото новите пословици, записвани в Трявна, бяха повече по източното наречие, което [се] различава от западното, а аз исках да събера и от последното, за да се изкара наяве съществующото различие. Него време аз не знаех нищо за рупаланското наречие, което изобщо доскоро е било твърде малко известно. Това наречие изучавах и писах по него приблизително след тридесет години, когато подир преврата (1881 г.) бях принуден да диря прибежище в Пловдив (1882 -1884).

Целта на ходенето ми в Цариград беше да действувам против Неофита, нещо, което беше известно и на Доротея, който обаче, ако и да имаше познати в Цариград, не посмея да ми даде никакви препоръчителни писма, даже до своя капукехая. Но с кого и как да се действува в тия времена и против такива противници? Видях, че нищо не може да стане, затова, без да се бавя дълго време, върнах се пак по сухо в Трявна през август месец 1854 г. Като минувах Сливенския балкан с няколко души другари, бяхме слегли да вървим през гъстата гора и тъй както водех коня си и безгрижно пеех, внезапно пред мене изскочиха двама турци, които почти опряха пушките си на гърдите ми и извикаха: „Дур, давранма!“ [1] Други двама на известно разстояние стояха тоже на пусия с насочени пушки. У нас нямаше нищо, с което да се браним, та разбойниците лесно ни навързаха И отведоха далеч настрана. Като ни доведоха близо до една стръмна урва, която се спущаше далеч надоле в един бездънен дол, разтовариха конете ни, обраха всичко, което имахме, и ни оставиха почти голи. Мислехме, че с туй ще се отървем, но имало по-лошо. Един от разбойниците иай-напред у мене се улови и като ме подкара над самата урва, улови ме за буйната ми коса и ме завали на земята, като издигна ножа си над главата ми. Моята долна устна се пукна и черна кръв потече из нея. Отчаяните молби, които отправих към едного от по-старите разбойници да пощади живота ми за едва едногодишния ми пръв син, подействуваха; той скимна на другаря си да ме остави и като ни поръчаха да не смеем да мръднем от мястото си до известно време, и чезнаха, а ний след определеното време поехме късно пътя си към Елена, дето стигнахме голи и боси през нощта.

През 1856 г. аз изново ходих в Цириград, пак против Неофита, но тоя път не като частно лице, но като упълномощен представител на търновската епархия, и то не сам, но с няколко души другари, еднакво упълномощени като мене. Тия другари бяха: дядо Пеню от Дряново, Ефтимов от Габрово, Аврам чорбаджи от Беброво и Георги Кабакчиев от Търново. Нагласата за нашето отиване стана след предварително тайно споразумение. При все това Неофит подушва, че сме заминали, узнава за целта ни и за да ни противодействува, сполучва да убеди някои свои хора от епархията (в Търново тъй го мразеха всички, щото никой не се намери да отиде да го защищава) да идат в Цариград да ни противодействуват. Членовете на тая контрадепутация бяха Цаню Райков от Трявна, хаджи Теодор от Лясковец, Никола Живков от Елена и Бакърджиоглу Стефан от Беброво. Имаше още един, но името му не помня. В Цариград един ден и двете депутации случайно се срещнахме у никомидийския гръцки владика и там се спречкахме. Едната депутация защищаваше Неофита; Кабакчиев и аз го нападахме от страна на другата. Най-горещ защитник на Неофита излезе Цаню Райков от Трявна, който почна и най-върло да напада лично мене. Това ми направи много тъжно впечатление и аз пороних сълзи, като видях, че туй върши един от моите съселяни, при това и роднина. Но същевременно аз възнегодувах от дълбочината на сърцето си и като подех дума, изброих всичките противонародни дела и постъпки на Неофита и разказах всичките лични страдания, на които бях предмет от негова страна. Противниците млъкнаха и нищо не можаха да отговорят.

В борбата на българите против Неофита съдействуваха до една степен и някои влиятелни търновски аги, разбира се, по някои свои лични съображения, между които и Мастън ага, както и тогавашният управител на Търново, името на когото не помня. Благодарение само на това обстоятелство ний можахме да излезем тоя път открито обявени против нашия върл противник с мисия пред правителството да го пропъдим. В Цариград ний се оплакахме формално против него пред ахкями адлие, дето викаха и двете депутации поотделно - нас по-напред, а другите после. Нас изгълчаха, дето сме дигали гюрултия, и ни заповядаха да си идем и да мируваме, без да обещаят да изпълнят молбата ни. На другата депутация беше тоже заповядано да си иде и тя не закъсня да направи това още на следующия ден, което направиха подир нея и моите другари. Аз останах за повече време по настояване на Христа Тъпчилещова, който обещаваше да ме цени за учител при българската черква на Фенер. При всичко че турското правителство нищо не обеща, за да тури край на партизанствата в Търново, в които бяха намесени и турците, то реши и дигна търновския паша, но дигна и Неофита, който трети път не видя вече ни столицата на епархията си, ни България. Като се научих за това, аз крайно се обрадвах, защото се избавяше и Търново, избавях се и аз от един гонител, който на всяка крачка ме преследваше. Спомних си тогаз, че когато Неофит най-напред ме запря в курника, дето пръв път обърнах внимание на народните пословици, след като ме пуснаха и аз отидох в училището да си прибера едно-друго, на излизане оттам случайно срещнах Неофита, който, като ме видя, с едно видимо удоволствие на лице и с една злобна усмивка на уста обърна се към мене и иронически ми каза: „Хе, даскале, урала!“ Аз го изгледах и без да му кажа нещо, отидох си по пътя, но дълго време с яд си спомнях за тая негова злобна подигравка. Щом се известих, че Неофит вече тръгнал от Търново, постарах се да науча приблизително кой ден ще стигне в Цариград, ходих няколко дни наред да го чакам на Едирне капия, причаках го най-после при самите врата на Цариград и като му се поклоних, казах му: „Хош гелдин, деспот ефенди.“ [2] Той ме позна, изгледа ме криво и начумерено отмина.

Като се върнах от второто си ходене в Цариград, аз пак останах учител в Трявна, учителствувах в Търново, после в Джумая и най-после за твърде кратко време и във Варна. През това време аз ходих още няколко пъти в Цариград по народните работи и в качество на представител, и като частно лице и там се запознах е д-р Чомакова. Най-после през 1864 г. от Варна отидох в Цариград и от тая минута почнува продължителната ми деятелност в столицата на турската империя. Когато бях учител в Търново заедно с Михайловски, Златарски, даскал Илия от Трявна и Кънча Кесарова из Габрово, запознах се с едного от американските мисионери, д-р Лонг [3], който наскоро беше се установил в тоя град. Д-р Лонг ме услови да преведа на български от славянски Новият завет за Библейското общество в Цариград. Това общество беше натоварило Фотинова да преведе Стария завет. Двата тия превода трябваше окончателно да се прегледат и поправят, преди да се печатат, от една комисия, състояща от д-р Ригс, д-р Лонг, даскал Христодул от Самоков. Аз тоже трябваше да бъда член в тая комисия и това собствено ме докара в Цариград. Но освен тая трудна и деликатна работа аз продължавах да издавам и „Гайда“, която редактирах дотогава от Ески Джумая и същевременно следях хода на народните работи. В началото „Гайда“ беше сатирически вестник, насочен най-вече за свестяване на българщината в борбата ѝ против гърцизма. Но на мене се запрети да издавам тоя вестник с това направление и аз го обърнах отпосле на чисто литературен лист. В 1866 г. аз прекратих „Гайда“ и почнах да издавам „Македония“, която продължих до 1872 г. Митхад паша прекрати едва ли не с „Македония“ и моето съществувание. А останах жив, но ударът, който ми нанесе, беше тъй силен, щото от него не можах вече да се дигна и се принудих пак да се уловя за старото си занятие - учителството - за прехрана.

През 1874 г. януари м. екзархията, подплашена от католическата пропаганда в Македония, която беше сполучила да привлече и да употреби за оръдие отца Нила, ми предложи да отида да обиколя по-главните градове на тая страна, да помиря партиите и да съдействувам да се закрепят колебающите в православието. Македония беше единственият кът на нашето общо отечество, с който не бях запознат, тъй що ако и мисията, която ми се възлагаше, да беше не само трудна, деликатна, но и свързана с риск и опасност за мене, като имах голямо желание да видя родната страна на Кирила и Методия - люлката на нашата книжовност, - разбуждането на която беше една от главните задачи на политическата ми деятелност, на драго сърце приех това предложение. Вън от горещото ми желание да се тури край на католическата интрига, която заплашваше да прибере в лоното на католицизма почти една трета от Македония, идеята да се запозная лично с нея и с хората ѝ, да изуча бита, обичаите и езика на македонските българи, да събера материали по езика и наречията на тая страна ме накара още по-охотно да се съглася на желанието на н. блаженство. Отидох най-напред в Солун и оттам във Велес, дето раздорът между българите беше най-голям и най-опасен. В качеството на редактор на „Македония“ аз бях известен по име вред в Македония, от която страна много частни лица и общини се отнасяха до мене по народните работи и по училищата. Най-много търсеха учители и аз ги улеснявах, доколкото можех. По моя препоръка във Велес бяха условили Н. Поповича, против когото но-после една част от населението беше се повдигнало в полза на Йосифа Ковачева. Аз имах крайното удоволствие да помиря велесчани, след което ходих да обиходя и няколко от околните села. За да мога да обиколя повече градове и места в Македония, отнесох се до екзархията за средства, които ми се отказаха. Това ме принуди да се върна по-скоро в Цариград.

В Македония аз се бавих всичко около един месец, но в късото това време бях успял да събера много нови материали, между които голямо количество пословици и доста записки за богомилството, които представляваха значителен интерес. След като се завърнах в Цариград, опитах се изново да се задържа там, но при всички мои усилия, обстоятелствата не ми помагаха и аз се принудих да приема предложението на старозагорци да им бъда главен учител.

-------------------

1. Стой, горе ръцете! (бел. П. Р. Сл.)

2. Добре дошъл, господин владико! (бел. П. Р. Сл.)

3. Интересно е писмото на д-р Алберт Лонг (1832-1901) до Иван Славейков, в което той характеризира баща му така: "Запознах се с баща Ви в 1860 година. Тогава и двамата бяхме млади хора. Неговата сърдечна доброта, пъргавост, поетическият му темперамент и верен усет за истинското, хубавото и доброто ме привлякоха към него. Завърза се веднага приятелство между нас, което никога не се наруши, както и доверието, което имахме един към друг през всичките тези години, пълни със събития. Аз открих гения в употребата на матерния му език, сладостта, грацията и чистотата във всичко, що излизаше от неговото перо..." (бел. ред.)

(Следва)