“Обича ме, не ме обича“ в руско-грузински вариант

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На 1 октомври 2012 година в грузинската политика настъпи прелом - на парламентарните избори победи коалицията „Грузинска мечта“, съставена набързо от руския олигарх Бидзина Иванишвили. Оттогава Грузия се намира в застой - и политически, и икономически. Наскоро министър-председателят Гиорги Квирикашвили написа челобитня [1] до Кремъл, след което настъпи скандал.

В отворено писмо до властите на Русия Гиорги Квирикашвили предложи няколко стъпки за „регулиране на отношенията“ между двете страни. „Ние потвърждаваме, че сме заинтересовани да постигнем реален прогрес в процеса на Женевските международни дискусии, във връзка с което аз потвърдих личната си готовност да се включа... Ние сме готови за пряк диалог с абхазците и осетинците и бихме приветствали конструктивния подход на Русия от тази гледна точка. При наличието на политическа воля ние смятаме за възможно да бъдат направени разумни стъпки“.

Именно тези предложения на министър-председателя, а той по Конституцията има по-големи правомощия от президента, вкараха в задънена улица политическия живот в Грузия. Квирикашвили е критикуван не само от опозицията, но и от привържениците си, които видяха в неговите предложения предателство спрямо интересите на страната.

Впрочем, грузинският премиер не прави това за първи път. На 20 декември, представяйки в парламента обновения състав на правителството, той обяви за намерението си да започне „пряк диалог с конфликтните региони“. Квирикашвили заяви, че Грузия желае „да вдигне“ равнището на Женевските преговори и да се премине „от равнището на заместник-министър минимум до равнището на министър“. „Аз лично съм готов да мина и към равнището на министър-председател и задължително ще се включа в дейността на този формат“ - подчерта той.

Още тогава върху Квирикашвили се изсипа градушка от критики. Премиерът на Грузия, предлагайки се като преговарящ, трябва да получи съгласието да участва в Женевските преговори от министър-председателя на Русия Дмитрий Медведев - с което той и неговият началник Владимир Путин едва ли ще се съгласят. За „южноосетинска“ и абхазка страна изобщо не може да става дума, защото форматът не предполага признаването на двете окупирани територии за самостоятелни страни. Те, както се казва, седят на табуретки до руската делегация, като имитират участие, а щом се върнат в Сухуми и Цхинвали, говорят точно това, което са казали реалните участници.

Преговорите в Женева (които официално се наричат Женевски дискусии) започнаха на 15 октомври 2008 година в съответствие с договореностите между Дмитрий Медведев и Никола Саркози през август и септември 2008 година. В тях участват представители на Грузия и Русия, а също така на „Южна Осетия“ и Абхазия при съпредседателството на САЩ, ЕС, ООН и ОБСЕ. Обсъжданията се провеждат в две работни групи - по въпросите на безопасността и на хуманитарната проблематика. Основната цел на преговорите е сигурността в постконфликтните територии, но делегациите на Русия и Грузия виждат решенията по свой начин: Кремъл не се отказва от признаването на „независимостта“ на окупираните територии, Грузия категорично не приема тяхната „независимост“, Москва иска от Тбилиси да подпише задължение за отказ от използването на сили в Абхазия и „Южна Осетия“, в отговор Тбилиси показва Конституцията на Грузия за това, че тези територии са част от страната. Грузия иска също така да се спазва резолюцията на ГА на ООН, според която бежанците от Абхазия и „Южна Осетия“ трябва да се върнат у дома.

Веднага след като „Грузинска мечта“ дойде на власт, Бидзина Иванишвили назначи дипломата от кариерата и бивш посланик на Грузия в Русия Зураб Абашидзе за свой специален представител по въпросите на взаимоотношенията с Русия. Сега Абашидзе се среща периодично в Прага със заместник-министъра на външните работи на Русия Григорий Карасинин: тези срещи не дават никакви резултати, но ако се съди по всичко, задачата на Абашидзе не е толкова да постигне отстъпки или компромиси, колкото да следи изкъсо руската власт, която, както е известно, е склонна към непредсказуеми постъпки, агресия и спорадични военни пристъпи.

Веднага след парламентарните избори през 2012 година за бившата грузинска власт и нейните привърженици настъпи време на разочарование: новите власти подновиха транслациите на руските телевизионни канали, пуснаха от затворите криминални престъпници и агентите на руските специални служби, като ги нарекоха „политически затворници“. В Грузия започнаха да идват руски политици и прокремълски активисти, каквито не са идвали даже по времето на Шеварнадзе. Страната започна бавно да се плъзга към имперската ясла, от която беше откъсната през 2003 година. Още по времето на предизборната кампания стана известно, че Бидзина Иванишвили, освен грузински и френски паспорт, все още има и руски. И целият обявен от Forbes капитал олигархът „е спечелил“ в Русия, където е живял почти 20 години, от 1987 до 2005 година. С невероятно скорост Кремъл лиши Иванишвили от руско гражданство, макар че указът за това не беше показан от никого.

Самата коалиция „Грузинска мечта“ беше скалъпена набързо през ноември 2011 година от шест много малки партии, които преди това не биха застанали една до друга, но сега се превърнаха „управляваща коалиция“.

Картината беше комична. Един до друг застанаха дисидентите братя Леван и Давид Бердзенишвили, интелектуалецът Давид Усупашвили, който получи длъжността председател на парламента, и необразованите селски мажоритарни избраници, които през първите месеци в законодателната сфера проучваха компютрите и се упражняваха да работят с тях. Същото се случи и с правителството, защото от сътрудничество с Иванишвили се отказаха даже противниците на президента Михаил Саакашвили, но се съгласиха футболистът Каха Каладзе и философът Гиорги Маргвелашвили, който стана министър на образованието, а след това и президент на страната. Футболистът беше назначен за първи вицепремиер и министър на енергетиката, сега той е кмет на Тбилиси.

Назначенията на Иванишвили са много интересни случаи. Един от първите главни прокурори на Грузия стана Отар Парцхаладзе, който през 2001 година беше арестуван в Германия за въоръжен грабеж и лежа в затвора повече от година. Министър на правосъдието и до днес е Теа Цулукиани, която беше назначена в нарушение на закона, според който министър може да бъде само човек с висше юридическо образование, а не административно, каквото е на Цулукиани. Заедно с политическите и административните грешки „мечтателите“ започнаха да имат и икономически проблеми - ръстът на икономиката от 12-13 процента при Саакашвили падна до 2-3 процента при Иванишвили.

Износът за Русия на вино, минерална вода и цитрусови плодове не спаси положението. У населението на Грузия и у западните партньори се създаваше впечатлението, че „Грузинска мечта“ иска така да се хареса на Кремъл, че е готова да разруши това, което са създали реформаторите. Вероятно ако не бяха Европейският съюз, САЩ и НАТО, Грузия отдавна щеше да отиде отново под имперското крило. Но има още един като че ли най-главен фактор, който „Грузинска мечта“ не можеше да пренебрегне. Социологическите изследвания показваха, че 70-80 процента от населението е за евроинтеграция, а не за връщане към Русия. Разочарование в обществото се появи на втората година, привържениците на Иванишвили ставаха все по-малко и по-малко. На изборите в Грузия през 2016 година се явиха 51 процента от избирателите. След една година на местните избори се гласуваха 45 процента, на втория тур 33 процента.

Ако следваме конспиративната версия, че Иванишвили е човек на Путин, можем с голям процент сигурност да кажем, че Путин изобщо не успя. Първо, западът не би допуснал това - Хартата за стратегическо партньорство между САЩ и Грузия беше подписана например още на 8 януари 2008 година. Не го искат и грузинците, а те не са безропотни като руснаците, не биха търпели човек, който ще тръгне срещу тяхната воля. Сега „Грузинска мечта“ доживява оставащите ѝ година и половина, защото губи стремително своята популярност и подкрепа. Днес явно си личи близкото обкръжение на Иванишвили, който още се опитва да контролира ситуацията, но сдържа трудно съпротивата на обществото - сред явните привърженици на руския олигарх са няколко десетки депутати, останалите изпълняват ролята на статисти, на председател на парламента, на няколко министри и също така на кмет на Тбилиси.

Министър-председателят Квирикашвили е някогашен съратник на Иванишвили по бизнес, затова е останал единствен, който с намеци, а сега и явно изказва проруски възгледи. Както и в последното си отворено писмо до Кремъл. Имаше повод - убийството на задържания на 22 февруари в милиционерския участък на Цхинвали бежанец Арчил Татунашвили“. Тялото му марионетните власти все още не са предали на роднините, обяснявайки, че провеждат експертиза. А в Грузия смятат, че тялото на Татунашвили е било обезобразено по време на мъчения и марионетките искат да скрият следите.

Грузинските власти се оказаха подложени на ураганен огън от критики и на нарастващо недоволство на населението, което иска от властите нещо реално за предаването на тялото на Татунашвили, а не само приспивни обещания. Патриархът на Грузия Илия II се обърна и към главата на Руската православна църква, но безрезултатно. При тази ситуация министър-председателят реши да направи обръщение, което мнозина признаха за пораженско. Грузинците искат да се прекрати „играта на маргаритка“ - „Обича ме, не ме обича“. По всяка вероятност тази история с убития бежанец и жалостивото писмо може да стане причина за криза на доверието, което и без това е вече минимално.

----------------------------------------

1. Тази твърде интересна руска дума има стари корени. В Древна Русия „челобитие“ означава дълбок раболепен поклон пред царя или болярина с удряне на челото в земята. Писмената молба до господарите се поднасяла с подобен поклон, поради което получила названието „челобитня“.