Петко Рачов Славейков - „Автобиографични бележки“ - 4

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1, 2, 3

В Свищов ми се представяше случай да остана за взаимен учител в горномахаленското училище вместо Петра Ангелова, който се стягаше тогаз да иде да се учи в Русия. Учителят ми, Е. Васкидов, желаеше това и ми пристояваше; оставаше да се отблъснат малки някои интрижки на някои свищовски чорбаджии, които искаха да вредят на това място някои изпаднали свои роднини. Но моята черна орисница ли да кажа тъй докара, лукавата умишленост на моите непримирими врагове ли тъй пресметна, Неофит и Костаки се озоваха в Свищов и осуетиха надеждите ми. Твърде интересна по затейливостта си е интригата, която тия двама мои врагове ми изиграха в Свищов. Тя заслужава да се разкаже, но тук аз и сега не ща да разказвам за нея: ще кажа толкоз само, че те ме така издънтиха и тъй устроиха, щото вместо учител в свищовското училище аз се намерих в свищовската тъмница.

Щом излязох из тъмницата, след два-три дена, хванах пак пътя за Търново. Аз се отбих нарочно в село Михалци, дето имах майчини роднини, с намерение да опитам не ще ли би възможно някак да се установя за учител. Но и тук някой си русец, известен под името поп Костадин Московецо, дошъл и останал тук не знам кога и как, оженен и опопен, добил беше влияние и въртеше селото, та противодействуваше на роднините ми с намерение да настани сина си, момче малко по-малко от мене и много по-неучено. Роднините ми, хора честни, но сиромаси, направиха, щото можаха: събраха селяните, представиха им сгодния случай да ме задържат за учител, но по-влиятелните бяха откъм Московецо. Чорбаджията, не му помня сега името, от очи за роднините ми стори да ме попита колко бих им взел да остана за тази зима (идущата) да им уча децата. „Хиляда гроша — рекох аз — за една година и да ме хранят...“ „Че много искаш ти“ — каза той. „Ний за цяло лято - прибави друг един от чорбаджийските мекерета - плащаме на гуйдарю да ни пасе гуедта и па ни му даваме повек от двестя грошое, ем дяй то да си гуйдар, а дяй да си даскал: гуйдарю цял ден оди да се пиче пу слънциту, тича подир гуедта, дъждо гу иди поняуга, а ти жа седиш у килията на сянка, няма дъж. няма вятър ...“ „Колко жа ни земиш ти нам за зимъс, а то лятос куго жа учиш?“ — повтори чорбаджията. Аз бях готов да пристана колкото ми дадат; но хитрият Московец се намеси и каза: „Трябва да се скаже на .владиката, да се спраши, да видим как он жа каже.“ Тези думи пресякоха у мене всяка надежда за оставане в Михалци. На втория ден аз се опростих с роднините си и се завърнах в Търново нещо подир шест месеца скитане.

Това достопаметно за мене лято по случките и патимите ми от Неофитовото и Костакевото преследвание беше още повече паметно по събирането и записването на „избраните ми думи“, които аз бях прекръстил вече на „достопаметни изречения“. В скитането си по селата и в сношението си със селяните аз не само бях обогатил сбирката си, но бях вече доволно привикнал и на уместното им употребение в разговора, от което съгледвах, че селяните с по-голямо благодарение ме слушаха, като им ги привождах в пример: освен това те по-лесно ме разбираха и по-лесно проумяваха онова, което исках да им кажа. Това ми даваше някак преимущество както над самите селяни, тъй и над другите мои съхудожници и еснафчии, селски учители, и още повече над скитниците онези калугери, които ходеха тогаз да просят по селата и драгастяха селяните за едно, за друго, като ги проглушаваха с пословишките си цитати от псалтира и житиетата на светиите. С тези калугери често ми се случваше да имам разправии по селата. Споменувам тука за тях, защото и от тях имах друг вид смущение. По внушение на Костакя ли, по свое недоразумение ли някои от тях тоже ми пакостяха или поне искаха да ми пакостят за установението ми като учител по селата; затова и аз безпощадно ги преследвах и громолях ги, дето ги сполетях, за тяхното невежество и ханжество. Те отбягваха от лично състезание с мене, но зад .гърба ми не пропущаха случай да пръскат най-възмутителните за мене мълви: че съм бил еретик, безверник, безбожник, а тогаз аз бях и набожен, и ревностен черковен проповедник. Имаше наистина и някои добри калугери, даже и много по-добри и от мнозина сегашни, които разбираха положението ми, утешаваха ме и насърчаваха ме в подвига ми против гръцкото духовенство; но и добрите калугери, и лошите калугери, бог с ними. Не е сега работата за калугерите, да се върна на предмета си.

Даскалът в Пиперково, син на попа, който се престори на заспал, за да ме не приеме на дома си, в нощното си онова посещение, което, както разправих по-горе, ми направи в избата на дяда Драгана (дето бях останал да пренощувам), когато се разговаряхме с него и аз по обичаю употребявах често някои от достопаметните си изречения, попита ме де съм чул и как съм запомнил аз толкоз „стари думи“. Това беше първото название, което чух от други уста за достопаметните от мене наричани изречения, но и то не ми се виждаше чисто народно, приличаше ми някак на селско, полудаскалско наименование. Както и да е, това ми даде повод да се ослушам в народа дали той ги не нарича с друго някое особено име. Колкото и да се вслушвах, не чувах нищо друго освен: има дума, както има една дума, както рекъл онзи, и нищо повече. Колчем пък се вземах да разпитвам уж как се казват таквиз едни думи, които привеждах за пример, до нищо не можех да се добия и даже работата се позаплиташе и по-неразбрана ставаше и от селяните все пак на „рекъл онзи“ се спираше, а от селските даскали на „стари думи“.

По-главното обогатяване на сбирката ми беше станало в Бяла, дето се бях застоял и повече. В това село по него време преди 38 години, по дюгените и по кафенетата мъжете говореха повече по турски и употребяваха доста таквиз стари думи на тоя език. Това ме и накара да хвана да записвам и турски стари думи. Трябва да призная, че турските стари думи аз намирах много по-замисловати, по-често употребявани и по-приложими на практическия живот; само че някои от тях са много по-галатни, тъй що онова, което по турски можеше беззазорно да се изговаря в галатни думи, още и да се прави, на български никак не идеше да се изкаже или ако и да се изказваше, вместо да се харесва, докарваше отвращение. Забележих обаче много пъти, че тези, които си служеха с такива стари думи на турски, като говореха по тоя език, кога говореха по български, мъчеха се понякога да ги изговорят и по български или да придават поне смисъла им, което и сполучваха. Особено жените, които тоже знаеха турски, но си говореха по български, често привождаха такива думи, преведени на български, но преведени тъй, както не би ги превел сега даже и най-вещият от нашите книжовници. Работата стоеше в това, че онези думи, които на турски се вземаха из турския живот и от турските нрави и обичаи, оставаха без смисъл, ако се преведяха буквално на български; затова те ги осмисляха, като превождаха не думите, а смисъла и действието с онова, което е свойствено на българина. Тъй напр. изреченията, които на турски привождаха за пример от морския или военния живот, тях ги приспособяваха: гемията на кола, оръжията на рало или копраля, както ще укажа на това в реда на преведени някои пословици. Тук за образец само ще приведа, които ми случайно дойдоха на ум:

„Хер гюн байрам олмас.“

Сски ден Коладня не бива.

„Делие хер гюн байрам.“

На лудия всеки свет ден - Великден.

„Байрамдан сора байрам бумбареки.“

Подир деня Коладе ле.

Но тогава аз от тия работи не разбирах, а поставил си бях за правило, като чуя и турска стара дума, да я записвам, и кога я чуех на български, заличавах турската и оставях само българската. Забележително, че и от турците, доколкото се вслушвах отпосле, не можах да чуя особено название на тоя вид думи. И у тях се слушаше все същото: бир лаф вар (има една дума), бириси демиш (някой си казал), но някак с повече указание, че тези думи не принадлежат на едного, а на мнозина от народа.

И тъй, когато се завърнах в Търново, сбирката ми състоеше от 500 и няколко български стари думи и около 100 турски. sp;

Аз се прибрах при баща си, но нямаше какво да правя и много се утеснявах, когато един ден случайно дойде у нас някой си хаджи. Иванчо, инак „Тревненската света Богородица“ прекоросван. Той беше човек практичен, но и крайно лицемерен. Беше познайница на баща ми като съселянин негов, но искрен приятел и приближен на Неофита. Той беше ме и друг път уговарял, когато отварях частно училище в Търново, да ида да искам воля от Неофита. Сега, като ме запита де съм и какво правя, баща ми му разправи за несполуката ми да се заловя нейде за даскал и особено му разказа за случката ми с Неофита в Свищов, според както му я бях разказвал аз. Той се долови до думите, с които Неофит ме отлъгваше в Свищов, че като се върне в Търново, да ида при него и той ще предстои да ми намери място. „Ами ходи ли?“ — попита той. „Не“. „Ами тъй бива ли? Защо да не идеш? Иди ти, той е владика, юч тувлия (с три опашки) паша е, и място може да ти намери, и добро може да ти направи, и зло.“ По неговите думи воден, и баща ми и той ми заповяда да ида да се явя на Неофита. „Да видим - каза той - и туй чудо“, а хаджи Иванчо прибави: „Няма да хвърлиш камък, че да те заболи ръката я? Иди там, поклони му се, кажи му „свети владико“, знаш я, как рекъл онзи: „Поклони се злому като на светом у.“

Не бях чувал такваз хубава по езика, но и толкоз калпава по науката си стара дума. „И аз му казвам - рече баща ми, - поклонена глава сабя не я сече, ама то вироглаво.“ „Тъй са те младите - прибави хаджи Иванчо, - те им се чини, че в сичко, що хвърка, се яде; ама ме е тъй то. Умното е както има една гръцка приказка Ὃπως ὁ κόσμος καί ὁ Κοσμᾶς“ [1] и хвана да разправя на баща ми какво ще каже то по български.

На другия ден, колкото и да не ми беше по волята, ща не ща, упътих се при Неофкта и напомних му обещанията в Свищов, като се преструвах, че вярвам в тях. Неофит се и той преструваше и казваше ми, че той бил намерил уж място, но като не съм се явил навреме, там, дето мислил да ме прати, в Лясковец, те си намерили учител. Но пак ще видя - каза той - за някое друго място и ако се намери, ще побърза да ми яви. Аз познах, че ме лъже, но как и да е, измяташе се поне с лъжа, когато Костаки просто ми каза: „Не съм ти бащин измикерин я, да ти търся място, търси и намери си...“ Той ми се присмя още на очите, че ме изиграл в Свищов, това, за което много ми докривя. Ядосах се аз на себе си защо сам да му дам случай да се издява над мене, но „миналото се не връща, а се преглъща“.

Тогаз излязох из митрополията присрамен и нажален, но нямаше накъде да се обърна. Да се отпъна нейде надалеч да ида да търся място, не смеех да се излагам на неизвестност през зимата. Оближните места, дете бях познат, едни просто не смееха от владиката да ме условят, други се бояха да не би, както беше се пръснало за мене, да съм заразен от някоя ерес, а от това най-много се плашеха поповете, които тогаз още играеха по-главната рол в избирането и приставянето на учителите. Трети пък, като чуваха къде съм се скитал миналото лято и на колко места съм се залавял и съм напущал, заключаваха за мене и явно говореха, че аз не „държа дикиш“, т. е. не стоя на едно място. А дали аз не стоях, или не ме оставяха да стоя, то беше нещо, за което никой не искаше да види и да изпита. Тъй аз отвсякъде си отбих омута и най-подир сторих „да закача даскаллъка на клечката“ и да стана казанджия. [2]

Рззумява се, че не ми беше тъй лесно да се заловя на бащиния си замаят но от немай къде принудих се на това. Баща ми беше беден човек. С всичката си сиромашия той беше направил онова, което можеше, за да ме изкара и мене нещо човек и да ме издигне по-високо от средата и кръга, в който съдбата беше ме поставила. Мене ми беше тежко, млад и способен за работа човек, какъвто бях, да стоя празен и най-вече - вместо да бъда нещо помощ на родителите си, да им бъда в тежест. Но веднъж решен, рано една сутрин чуковете и шумът в казанджийската махала, в която живеехме, ме разбудиха; аз станах, прекръстих се, казах „мечка страх, мене не“ и се озовах в дюгена на баща си. Помня и сега с какви чувства и вълнения се явих пред него и му съобщих за решението си. Той ме поизгледа тъй малко подозрително, повъздъхна и ми каза: „Добре, синко, като искаш, работа ще се намери и за тебе“, и аз се успокоих, макар и да се унижих. Сега поне не щеше брат ми да ме гледа накриво и да мисли, че се храня на неговия гръб, а това бе доволно за мене тогаз.

(Следва)

----------------

1. "Както цял свят, така и Косма" - гръцка игра на думи. (бел. ред.)

2. Дотук разказът по историята за събирането на притчите е взет цял и препечатан без изменение от книжка I и II, 1882 г., на Периодическото списание. Оттука надолу почва продължението на разказа. (бел. П. Р. Сл.)