Аз мислех и вярвах, че даскаллъкът се отърва от мене, и със сърце следвах казанджилъка, както ме бе съветвал от Долна махала дядо Григор Табака, но се не оставях от мисълта, кога ми при легне, да отворя работа на Неофита и Костакя. Наистина, че връстниците ми се смееха, като ме гледаха казанджия. Така също ми се присмиваше и даскал Пеньо Давидов, който си позволи даже един ден, когато ме срещна с бъкела за вода, да ме пита защо не съм си окачил и сахата на гърди. Ний се понаядахме с даскал Пеня и аз се му казвах да напусне училището, че да се сподоби Търновото с по-добър учител, а той ми подгатваше някои слободии от миналия ми даскалски живот. Само даскал Никола Златарски се отнасяше по-човешки с мене, не вярваше, че ще остана вечно казанджия, и даваше ми каквито книги имаше за прочит. Той най-напред ми обади, че през Търново щял да мине султан Абдул Меджид. При тая новина населението, което беше писнало от Неофита, поиска да се възползува от това рядко събитие, за да се отърве от него. Стана цяло движение по Търновско да пишат и подписват прошения против него и само чрез моя ръка се подписаха и подадоха двадесет жалби, които и подействуваха за отстранението му, но аз никак не мислех, че ще изляза от Търново преди Неофита и тъй скоро ще напусна казанджилъка и ще се върна пак на даскаллъка. Ето това как стана.
Като имах намерение да не напущам бащиния си занаят, аз прилежно бях се заловил за него, изпълнявах всичко, което се искаше от мене, духах изпърво малките мехове, ходех с менчето за вино, носех с бъкела вода, наскоро взех да духам и големите мехове, взел бях да удрям и мазилото, а кога нямаше баща ми, удрях и от аралъка, с една дума, в разстояние нещо на 6 месеца бях дотолкоз успял в занаята, щото на догодината тъкмях да земам 500 гр. хак. Но аз съм имал един неприятел от същите ми бащини работници, по име Туманооглу Чапразлията, който мислел да се скара с мене и да стане причина да ме изпъдят. Един ден извардва, кога нямаше баща ми, идва гръста пиян и след избръсването на галя, повиква: „Духайте, момчета.“ Момчето, което духаше, го нямаше и аз заех мястото му. Като видя, че аз духам, той се разпопържа, наведе се, та взе бащиния ми голям копан, с който изчукват пеливрата, и го запокити върху ми. Добре, че беше пиян, та не можа да ме улучи, а то там щеше и богът да ме помилва. Без да покажа, че съм уплашен, аз толкоз само му казах: „Като ще биеш хората, недей пи толкова.“ Подлютен от тия думи, той се завтече към мене да ме улови да ме бие. Там зад меховете ний се наздраво сборичкахме с него и благодарение пак на пияното му състояние аз го търтих на земята, ударих му три-четири казанджийски мущри; той залелеца, взе да охка и аз го оставих. Като стана от земята, той си взе късото кожухче, обърна се към мене и ми каза: „Ще видим сега ти казанджия ли ще ставаш, или джумхур ще събираш в казанджийските дюгени да... Ей сега ще видим мога ли те турна в дупката да ти посветят очите.“ Аз не се уплаших от заканванията на Туманооглу, но присъетвующите като настояха да се махна от дюгена да не стане по-голям скандал, аз си отидох у дома и що се бях преоблякъл, додоха да ми известят, че Туманооглу идел с Мандаджооглу къде дюгена. Туманооглу как, как; но от Мандаджооглу, за когото съм уже разправял нещо на друго място, коджамити [1] ме сгря, толкоз повече защото той ми беше кимен нещо от преди. Аз излязох бързо от дома през комшулука и взех пътя надолу къде турската махала. Като минах моста, нагазих тая махала, дето никога не бях ходил, и оттам как и през де излязох на края и додох на Малки чифлик. Оттам поех пътя към запад, спах вечерта на Шемшево у роднини, на другия ден минах през Ново село, прекарах втората нощ в случайните там две цигански колиби и чак на третия ден стигнах в Севлиево.
Това беше през 1846 лято. В Севлиево тогава се правеше ново здание за училище, което беше на изкарване, а даскал Никола някой си учеше децата още в една от килиите. Надве-натри аз се цених учител и влязох, та отворих най-напред новото хаджи Стояново наричано училище и почнах пръв да предавам по новата метода за взаимно учене. В Севлиево прекарах 10 месеца и през това време се занимавах изключително с уроците си и с прочитане твърде жадно каквито книги ми попаднеха в ръка, повечето от които си доставях от Габрово.
През 1847 год. минах за учител в Ловеч и там се застоях нещо година и половина. Когато станах казанджия, аз бях почти зарязал книжовните си занятия, та всичките си любими стари думи, които дотогава бях успял да запиша, бях затурял нейде, дето втори път не ги видях. В Ловеч у мене наново се породи желанието, което бях почувствувал след разказа на дяда Драгана в Пиперково, да стана списател и да се занимая с книжнината, и в Ловеч почева същински моята литературна деятелност. Наистина аз бях се позанимавал нещо с книжнината още откогато станах пръв път учител. В Търново бях се опитал да съчиня за българските училища учебник по славянската граматика. В Килифарево написах статия по кощунствуването на гълъбите и за празното прекарване на времето от гръцките владици, писах нещо и по акатиста на св. Ивана Златоустаго и св. Ивана Рилскаго. В Севлиево бях описал една случка, на която сам бях свидетел, именно как един ден един турчин всред едно кафене би за нищо и никакво едного българина и ни един от присъствующите не се осмели да каже нещо на турчина, това, което тогава ми направи силно впечатление и ме подбуди да опиша това събитие. Но всичките тия мои опити в списателството бяха написани на славянски език, не на български. Първите мои съчинения на простонародния наш език аз подкачих в Ловеч. Тук аз не само че се залових пак да събирам любимите си стари думи, да записвам песни, приказки, предания и други подобни материали, но възбуди се у мене и страст да съчинявам стихове и да кроя поеми. До това време аз бях се занимавал и със стихотворството, но не твърде сполучливо. Повечето от стиховете, които бях съчинил, бяха училищни - за поощрение младите към учение; любовни, за да отърва младежите от турските песни, които по онова време бяха на мода да се пеят, или пък такива, с които подгаврях гръцките владици и техните мекерета. Почти всички тия стихотворения, както и много други от същия характер, които и отпосле в учителствуването си съм съчинявал, са изгубени и аз не мога да възстановя нищо от тях. При все това намират се и сега възрастни хора, мои бивши от онова време ученици или връстници, които и до ден днешен помнят откъслеци от тия стихотворения, както и гласовете, на които съм ги учил да ги пеят; толкова жадно се разпространяваха и изучаваха тия стихотворения като новост тогава. В Ловеч аз не се задоволих само със стихотворения от тоя род, но предприех съчинението на цели поеми и сатири в стихове. Тук, между разните други творения, едни почнати, други преполовени, трети на изкарване, аз успях да свърша и приготвя за печат три: 1) Крумиада, в която пламенно възпявах в стихове победите на Крума върху Никифора; 2) Огледалото, сатира в стихове, в която ядовито подигравах и осмивах изобщо гръцките владици в България, най-вече търновския, ловчанския, врачанския, софийския и видинския; 3) Цветосъбрание, което съдържаше около 100 любовни и други с общ характер стихотворения. Между недоизкараните творения беше едно, с което възпявах подвизите на Самуила. Крумиадата, Огледалото и Цветосъбранието аз изпратих от Ловеч чрез Апостола Конкова в Свищов да ги препраи да се печатат в Букурещ, дето се изгубили.
През 1848 г. се появи холерата, от която се помина и баща ми в Присовския манастир „Св. Архангел“, дето е и погребан, час и половина нещо от Търново към Килифарево. Понеже тя заплашваше да се разпространи и къде нас, мнозина избягаха от града и околността, а аз побягнах в Троянския манастир, игуменът на който беше Партений някой си, родом от Сопот. Като живях няколко време в манастира, у мене се възбуди пак желанието, което още от малък имах, да стана калугер, за която цел даже бягах от бащината си къща в Присовския манастир още момче като бях. Първия път у мене беше се проявило това желание от голяма богобоязливост, внушена в душата ми от постоянното четене изключително почти на черковни книги и житиета на светци. Този път обаче подбужденията ми бяха да се оттегля от света, за да мога да се предам изключително на умствени занятия. С тая цел пред вид аз напуснах Ловеч и отидох втори път в Троянския манастир. Но преди да хвърля калпака и да наложа капата, аз предложих едно условие на дяда Партения, с когото бях уже говорил по тоя предмет, именно да не ме праща по селата на просия като другите калугери, нещо, което ми беше противно. Игуменът склони, но не тъй калугерите, които въстанаха против подобно условие, като заявиха, че ако и аз не ходя на просия, то и те нямало да ходят. Спорът по този въпрос още се протакаше, когато една сутрин аз взех книгата в ръка и излязох да се поразходя нагоре покрай реката. На една хубава полянка с кичести наоколо дървета аз се изтегнах на тревата да си почина и да си почета. По едно време чувам като издалеч тъжовен един глас, които глухо достигаше до ушите ми. Аз не обърнах на него внимание изначало, но като го чух да се повтори няколко пъти и като познах, че е човечески глас, станах да видя отде иде и що има. Като стигнах на брега на реката и погледнах долу, що да видя! Стар един калугер се мъчеше да си пере дрехите и в това време дъртешки охкаше и пъшкаше. Аз се запрях да погледам на тая любопитна сцена и калугерът, без да знае, че имаше кой да го наблюдава, следваше да се пере и да пъхти и охка. Уловил с две ръце тояжката си, той тъпчеше дрехите си и мърмореше: „Хъ на тебе! Пери се де! Не биваше да се оженя, кога бях млад, че да имам бабичка да ме пере, ами сега, на стари години, да се мъча сам да се пера. Хъ на тебе!.." - и ох, ах, извикваше старецът и се позапираше, облегнат на тояжката си, да си поотпочине. Аз стоях, гледах, слушах и печалната тая картина ми направи тъжно впечатление. „Туй, калугерството - рекох - и то не си е работа“, и като си турнах книжката в джоб, реших да се върна в манастира, да си прибера партакешите и да [се] очистя оттам още на същия ден. Речено и сторено и е напущането на манастира напуснах завинаги и мисълта даже да се калугеря.
(Следва)
----------------
1. Твърде, много, доста (бел. П. Р. Сл.).
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.