СЛУЖБОМЕР

сряда, март 28, 2018

Петко Рачов Славейков - „Автобиографични бележки“ - 8

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7.

В Цариград, ако и по-голямата част на времето ми да беше занято с вестникарската и политическата ми деятелност, аз никога не пропуснах случай да събирам и записвам всякакви материали, които трупах настрана, за да ги обработвам в по-охолно време. Такива материали, събрани с течение на тридесет години въпреки разни нещастия, аз имах натрупани цели сандъци и ги прибрах със себе си в Стара Загора, дето, освободен от всякакви други главоболия освен уроците си, аз посвещавах всичкото си свободно време изключително за нареждането и разработването им. Тия материали се състояха от народни песни, приказки, пословици, гатанки, обреди, богати записки за географичеекия и историческия словар на Балканския полуостров, материали за български речник, предания, разкази за събития след падането на българското царство, за въстанията, за еничарите, за даалиите и други подобни. В по-леките работи аз карах да ми помагат моите ученици, особено няколкото македончета, които от Цариград ме последваха в Стара Загора. Аз се занимавах лично най-вече с пословиците, с географичеекия словар, но същевременно събирах за печат и стихотворенията си, които бях умножил с много нови, в Стара Загора писани, и бях съчинил и приготвил за печат учебник по българската история. Географичеекия словар бях почти изкарал; оставаше само да се нареди в по-строг алфабетически ред. Пословиците ми тоже бяха преписани и нагласени за печат; тяхното число тогава възлизаше на около 15 000. Те, както и други мои материали, ходеха от ръце в ръце между моите по-млади другари учители, с които тъй приятно и дружелюбно съучителствувах, да бъдат разглеждани и прочитани. Времето, което прекарах в Стара Загора, беше третият период на моята чисто литературна деятелност: първият беше в Ловеч, вторият в Трявна и Търново.

Но и стоенето ми в Стара Загора не мина без злощастия, които са ме следили от детинство дори до старост. По време на въстанието в Перущица и Батак пострадаха мнозина и от Стара Загора В това число бях и аз. Един ден властите ме арестуваха, туриха в синджири, качиха на талига и откараха в Одрин, дето бях тикнат в затвора с толкова други съотечественици Помислих си, че тоя път поне, 30-ти или 40-ти не помня, не ще изляза жив из затвора и че ще свърша с бесилката. Но благодарение на опитността, която имах в сношенията си с турците и благодарение, че не изгубих присъствието на ума си, аз се избавих по-скоро отколкото можеше да се предполага. Когато скоро след пристигането ми в Одрин ме изкараха пръв път пред истинтакчията, името на когото сега не помня, аз му разказах цялата си история. Турците (разумявам по-разумните от тях, какъвто се оказа и този истинтакчия) по навик, добит от вековно властвуване, имаха известен такт и известна система в действията си и в упражнение на властта си. Груби, жестоки, варвари в много случаи, у тях често се срещаше и известно почитание към по-видни и влиятелни хора, към които се отнасяха вежливо даже и когато вината им се докажеше, а тоя обичай би можал да се препоръча и на българските касти и власти... Като се намерих в присъствието на нстинтакчията, след обикновените разменяния на думи в подобни случаи, дойдохме до предмета и аз почнах тъй: „Ефендим, не съм от ония хора, които да не разбират и проумяват от народни и държавни работи, и ако обичаш да ме вярваш, това, което ще ти разкажа, е цялата истина. Българин съм и като такъв да ти кажа, че не обичам отечеството си и не желая доброто на народа си, ти лесно ще познаеш, че те лъжа. Но аз съм желал доброто и успеха на отечеството си и работил съм за това в кръга и границите на законите в държавата. Ако ти кажа пък, че съм от ония, които мислят и вярват, че една или две, или три чети от по стотина души ще могат да съборят едно царство и една империя такава, каквато е турската, ти пак можеш да помислиш, че те лъжа; годините ми и опитността ми не ми позволяват да помисля подобно нещо. Но животът ми е в ръцете ви и от вас зависи. Ако сте разумен човек, за какъвто ви сматрям, сами ще дойдете до заключение, че не съм бунтовник; защото ако бих бил такъв, мене щяха да ме уловят в гората с пушка на рамо, а не да ме отделят от учениците ми и да ме намерят и грабнат от дома ми с перото в ръка. Ако ме пуснеш да си ида и да си гледам работата, аз даже не съм в състояние с нищо друго да те възнаградя, освен да ти проводя армаган едни конски товар хубави загорски ябълки.“ Тия мои думи видимо направиха впечатление на истинтакчията. Той ми каза: “Виждам че ти не си от ония хора, за какъвто са те пратили тука, и че си разбран човек, та ще видя какво мога да направя за тебе.“ Втори път не помня дали виждах тоя човек или не, но на третия или четвъртия ден бях освободен и незабавно се върнах в Стара Загора за голямо удивление на приятелите, които не се надяваха да ме видят жив. Аз изпълних обещанието си на истинтакчията, комуто наистина проводих един товар ябълки но нарочен человек.

Никое нещастие в живота ми не е бивало тъй пагубно и не е падало тъй тежко на мене, каквото това, което ми се случи в Стара Загора през 1877 г. Освободителната война, която трябваше да тури край на петвековно робство, ме завари в тоя град. Неописана беше моята радост, когато целият град посрещна с тържество, каквото русите нийде другаде не видяха, победоносните войски на Гурка и неописана беше скръбта и горестта, с която се принудих да изляза из тоя град при настъплението на Сюлейман паша, като оставих всичко мило, всичко свидно, което имах на тоя свят - книжовните ми трудове, материалите, събирани с толкова труд през толкоз дълги години. Бях взел най-живо участие в приготовленията за посрещане на русите, които се почнаха още додето не бяха минали Балкана, и още тогава бях съчинил песните за тоя случай, които по-после обнародвах. Туй обстоятелство и уважението, на което се наслаждавах между гражданите, както и известността на името ми като народен деец ме призоваха начело на първото българско управление в Стара Загора, задача трудна и тежка при тогавашните обстоятелства. Трябваше, от една страна, да пазя реда и тишината в града, а, от друга страна, да посветя времето си, опитността си и всичките си сили, за да улесня задачата на руската войска. Още докато първата радост и първото възхищение бяха в силата си, настъпиха тъмни и мрачни дни за Стара Загора. Към нея се бяха упътили дивите пълчища на Сюлейман паша, които приближаваха града. Руските сили бяха незначителни, но надеждите бяха да се удържи поне Загора, доде додат на помощ други войски. Не е място тук да възпроизвеждам мъжеството на руските войски и геройството на българското опълчение, което пръв път се кръсти в кръвта на вековния враг. Като не дойдоха подкрепления, участта на града беше решена и тая участ беше ужасна. През целия си живот съм си спомнял за нея с тъга на сърце и сълзи на очи. Аз направих всичко, което можех, да спомогна за удържането на града и в старанията си бях забравил и домашни, и всички книжовни съкровища, които стояха натрупани в къщи. Благодарение на някои свои, които в мое отсъствие се сетили, домашните се избавиха на последния час, без да могат да вземат със себе си друго освен онова, що са имали на гърба си. Син ми, най-малкият, си спомнил за големите тефтери, на които постоянно ме гледаше, че пишех, и които съдържаха материалите по географическия словар и пословиците, и за да не би да се загубят, прибрал ги и уж ги скътал нейде на по-скришно място, разумява се напразно.

Когато всичко около мене беше гръм и дим, врясък и писък, плач и рев, когато войските се дръпнаха от позициите си и почти всичко живо беше излязло из града, аз, един от последните, възседнал на кон, обърнах гръб и се отправих към дома си. По мене вече летяха турските куршуми и краищата на града, отдето настъпваше неприятелят, издигаха големи пламъци във въздуха. Всяка минута бавене беше смърт. Като видях, че домашните и без мене излезли из къщи, без да се спра ни на миг, излязох из града, който остана в ръцете на турците да го горят, пленят и изколят. Къщата, в която живеех, стана жертва на пламъците, а заедно с нея погинаха и покъщнината ми, и богатата ми библиотека, и скъпоценните ми литературни сбирки и трудове, в това число и 15-тях хиляди пословици, които бях събрал от всички краища на общото отечество.

София, 1892

Към първата част от своите „Български притчи или пословици и характерни думи", издадени в град Пловдив през 1889 год., Славейков написва този предговор, които е една от най-пълните му и популярни автобиографии. Същевременно този предговор твърде ясно рисува характера на огромния дял от творческото дело на Славейков - неговите фолклорни и исторически проучвания, така тясно преплетени с неспокойния му скитнически живот.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.