Дамян Калфов, „Под южното небе“ – 5

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: Първа, Втора, Трета, Четвърта

V

Слух се разнесе пак за местене от селото. Но тоя път това не бе една съвсем безосновна новина, разгласена от мними телефонисти, щабни офицери и полкови адютанти. Ето, хората видели другите полкове на на път - с обозите му, с лазаретите му — с всичко. Еди кой си сериозен човек,който никога не би излъгал, видял приятеля си или брата си по шосето с полка, който се движел нагоре. Сега вече това не бе обозна новина.

Всеки от нас започна да си прибира полека покъщнината си, да претърсва и нарежда раницата си, отделяйки нещата, които могат да се вземат, от нещата, които могат да се оставят. Няколко вечери поред разговорите ни се въртяха се около тоя въпрос — къде ще бъдем и за колко време; дали ще намерим тия удобства тук, или ще киснем със седмици, а може би и с месеци, в калта на някоя уязвена от порои нива. И почти никой не искаше да напуща това войнишко село. Всеки искаше да остане за по-дълго на улегналото си креватче от празни сандъци, тенекии и тънки, шумнати гранки; всеки с видима тъга протягаше ръка да откачи торбичките си, качулката си, котелката, — да прибере канчето си, кутийките — дреболиите, наредени на поличката, над самата му глава. Кой знае... привързаността към тоя живот в това селце бе дотолкова голяма, че нямаше да бъде голямо чуло, ако някой излезеше да каже открито, че не иска да се мести, даже и при една пълна демобилизация на войската.

Но заповедта дойде. Разпореждането се направи. Утре, в толкова часа, нестроевата рота е на път.

(Следва)