Дамян Калфов, „Под южното небе“ – 4

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: Първа, Втора, Трета

IV

Ранната южна пролет бе вече в своя разцвет. Белите качулки на много отсрещни върхове се снеха, лесовете, шубраците станаха по-гъсти, почти непроходими; земята се нажежаваше през деня, по въздуха заиграваха малки виолетови пръстенчета, също като през жътва.

Пропъдените и избягали турци из околните села почнаха да се завръщат вече, да се прибират пак под родните стрехи. Само в нашето село още не бе се върнал никой. Къде ли, наистина, са прекарали зимна тим хора и къде ли се скитат още бездомни, голи, гладни?..

Една привечер, когато, седнал пред скромната си войнишка масичка, дочитах последната глава на някаква сантиментална повест, платнището на моята вратичка леко се повдигна и, като през рамка, се покача една брадата глава.

- Добър вечер, чауш ефенди.

- Добър вечер - отговорих аз, също по турски, на стария турчин. - Кого търсиш?

- Нищо. Рекох така — само да надникна.

- Защо да надникнеш?

- Е, да видя кой живее тука, какво е станало...

Тоя турчин бе стопанинът на моята квартира.

Аз го поканих вътре, предложих му тютюн. Но той бе разсеян, като замаян, в начало. Той подигаше глава, въртеше очи наляво-надясно — към изпочупените рафтове, към големите дупки по стената от измъкнатите колци, към двете малки прозорчета, конто аз бях облепил с бяла намаслена хартия.

- А! Ти ли си заковал тия тенекии на оджака, чауш ефенди?

- Аз ами... Англичаните са изгорили околовръстните дъски, а така, без тях, много пушеше оджака.

- Хе-е-ей... Браво, чауш ефенди.

- Направи, направи цигара. Как те викат тебе.

- Риифат ага, чауш ефенди.

- Е, как стана това, Риифат ага, кой ви проплачи от тука?..

- Не питай, чауш ефенди. Е-е-ех, пак вие сте били най-добрите. Хич, топрак кардашъ (земляци) могат ли неприятели да бъдат?.. А те, те, англичаните и французите са недобри, лоши хора...

- Седни де, Риифат ага, седни на тоя сандък.

Старецът седна, сложи ръце на високите си остри колене и почна да разправя.

Цели две години сърбите са ги мъчили, ограбвали ги с прекомерно тежки да»»данъци, хазяйничили са в тяхното, по-рано цветущо, домакинство. Това поле било най-плодородното поле в цялата Вардарска долина... После се обявява войната. Дохаждат най-първо французите, обират им всичко за ядене, взимат им насила воловете и кравите, колят ги пред техните очи и ги поставят в котлите - горките животни, които им давали хляба толкова години... Тия, французите, са без вяра и без срам. Когато са забележели отсреща кадъни, те са се затичвали, откривали им яшмаците и са ги щипели по страните. Някои са отивали и по-далеко. У-у-у... акробатско племе, което яде желви, жаби и змии... Около един месец след това те се прахосват нейде по дяволите, но на тяхно място идват англичаните - още по-жестоко и но-проклето племе... Те им добират всичко и още първия ден ги изгонват от бащините им огнища. А пък студено било тогава... Дебела слана покривала земята до обед, проливни дъждове се изливали на мръкване всеки ден. Къде да отидат да се но подслонят? Коя посока да вземат?.. Нещастие, голямо нещастие, чауш ефенди - по-грозно от самата смърт...

Риифат ага поглаждаше сегиз-тогиз дългата бяла брада, подстриганите си мустаци във форма на полумесец, въздишаше тежко и в дълбоките му, пресъхнали, старешки очи, от време на време проблеснаха малки искри - може би последните, още неизплакани сълзи. Ей, там горе, над високия рид, втората нощ умряла неговата добра баба... Там са я закопали нея. Но не била само тя. Много, много още от тяхното село, и млади хора при това, умрели от студ и глад. Сега той останал несретник, с най-малката си дъщеря - петнадесетгодишна мома, за женене вече - и с петгодишната си внучка. Прибрал се бил сега у един свой племенник в ближното село. Там по-свободно, тука е заето всичко. Когато се дигнем, тогава... Но защо да се дигаме, нека седим... Ние сме добри, топрак кардашъ сме си ние...

Аз слушах с най-голямо внимание разказа на тоя турчин, не смеех да го прекъсна, кимах с глава и се стараех по-видно някак да изразя своето състрадание към злата му участ. Когато свърши, аз му подадох въгленче, да запали цигарата си — угаснала бе тя още отначало.

- Велик и милостив е Господ, Риифат ага, велик и милостив е Господ...

- Така е, чауш ефенди. Той не ще ни забрави, Той не ще ни остави.. . Пък и Царят ни е добър, ще ни помогне...

Риифат ага стана прав, изгледа още веднъж стените, тавана, сбогува се, както те се сбогуваха — по турски - и си излезе. Аз го последвах и също излязох вън на пруста.

- А! погледни тука. чауш ефенди. Виж, и тия греди са отсекли и изгорили. Един дъжд да завали, керемидите ще се съсипят. Как не ги е било грях, как не ги е било грях!..

И цъкаше Риифат ага, и клатеше старческа натежала глава.

После той надзърна в широката одая, обиколи еднъж двора и си тръгна с лека усмивка на скипрените устни, но с неизмерима тъга в душата.

Тоя сух, висок старик, с някакво благородство и в лице, и в говор, и в обноски, идва няколко пъти при мен. Се това разглеждане, тая разсеяност в начало, се тая дълга трогателна история на теглила и мъки. Аз го обикнах много и го приемах най-любезно. Няколко пъти го почерпих и с кафе.

Еднъж, пак така, както най-първо, като си седях прегърбен пред ниската си маса, чух някакво необикновено мърморене вънка. Не бяха войници. Тъкмо да изляза, платнището, пак така, се подигна малко, мярна се една детска хубава глава и пак се скри. Аз трепнах от изненада. Та ето, толкова месеци вече не бях видял усмивката и невинния поглед на дете. Излязох. Бе Риифат ага със своята дъщеря и меката си внучка. Дъщеря му се затъжила много за родната си къща и откога наставала и тя да дойде с него да я види... Най-сетне той се съгласява и ето го с цялото си малко останало семейство...

Дъщеря му бе висока, стройна — като баща си. Щом излязох, тя, като по инстинкт, се закри веднага с черния яшмак и аз не можах да ? видя лицето. У малкото нямаше тоя срам и тия закони на Исляма. То ме гледаше с детските си весели очи, пипаше с малките си пръсти лъскавите ми черни ботуши. Дъщерята на Риифат ага бе обърната с лицето към мене и, сигурно, ме гледаше през полупрозрачния яшмак.

- Как ти е името, хубаво ханъмче? - попитах аз малкото.

- Илдъз.

- А-а... Илдъз!.. голяма да пораснеш. Я ела с мене - да видиш какво ще ти дам! Ела де, Илдъз, ела де!..

То най-сетне се реши. Ние влязохме в килийка. Аз му дадох един сухар и три-четири бучки захар.

- А, как те казваха? Как те казваха тебе? - запитах го тихо пак.

- Илдъз. Илдъ-ъз!

- Ами голямото ханъмче?

- Маашукà.

- Тъй ли?... Маашукà?!..

Вън Риифат ага посочваше на дъщеря си отсечените греди, хлътналия покрив на пруста. И когато той се извърна малко настрана и застана гърбом към нея, тя откри яшмака си и в миг се забули пак. И в тоя миг някакъв ток помина през моето тяло... Аз видях две големи сини очи, с лека виолетова сянка под тях, две тънки черни вежди - изписани сякаш, но така естествени пак, един правилен албастров нос, какъвто само в картини съм виждал, една малка устица, розова и сочна - едно мило детско лице - лицето на Agnes.

(Следва)