Нобелови лауреати – 1948 година

Паул Мюлер (Paul Müller)

12 януари 1899 г. – 13 октомври 1965 г.

Нобелова награда за физиология или медицина

(За откриването на високата ефективност на ДДТ като контактна отрова срещу някои членестоноги.)

Швейцарският химик Паул Херман Мюлер е роден в град Олтен в семейството на Готлиб Мюлер, служител в швейцарската железница, и Фани (Лейполд) Мюлер. Ранните си години Паул прекарва в Ленцбург (кантон Аргау), родния град на баща му. Когато момчето става на пет години, семейството се премества в Базел, където Паул получава образование в местно училище. Като завършва училището на седемнадесет години, той започва да работи в химически завод, а през следващата година става асистент-химик в лабораторията на компанията "Лонза". Този опит за изследователска работа го подтиква да постъпи през 1919 г. в Баезлския университет като студент по химия; през 1925 г. защитава дисертация, свързана с органичната химия на оцветителите, и получава званието доктор по философия. След завършването на университета Мюлер е приет на работа в кампанията "Дж. Р. Джаейджи", една от най-големите химически корпорации по това време. В Базел той се интересува малко от ботаниката, а в компанията "Джейджи" първата му задача е да проучва свойствата на естествените продукти на растенията. През следващите три години Мюлер получава няколко ценни дъбилни вещества; след това вниманието му е привлечено от дезинфекциращите средства, използвани предимно за защита на семената на растенията. През 1935 г. той започва да изследва инсектицидите (средствата за борба с насекомите). Макар че има голямо количество научна литература по този проблем и препоръки за тяхното използване, достъпни инсектициди фактически не се продават. От многото съществуващи инсектициди Мюлер не намира такива, които да са сравни с познатите арсенати, пиретрум или ротенон.

Арсенатите са изкуствено синтезирани химически препарати, докато пиретрумът и ротенонът са естествени растителни екстракти. Всеки от известните инсектициди има недостатъци. Арсенатите например са токсични за човека, а растителните производни не са токсични, но са скъпи. Освен това ефектът от използването им е краткотраен. Мюлер се опитва да получи изкуствен инсектицид, който да убива насекомите при контакт, но да не е токсичен за човека и растенията, да е евтин и химически стабилен.

Група експериментатори под ръководството на Мюлер провежда биологически изследвания, които включват тестване на инсектицидните свойства на стотици химически съединения. Изследователите от компанията "Джейджи" синтезират едно съединение след друго, като се опитват безуспешно да предскажат инсектицидната активност на съединението по неговата структура. През септември 1939 г. те създават дифенилтрихлоретан - вещество, в което два бензолни пръстена се съединяват с атом въглерод, който е свързан с три атома хлор. Веществото се оказва ефективен контактен инсектицид, а химическата му структура е стабилна. Мюлер знае, че аналогичните съединения, съдържащи сяра вместо централния атом въглерод, са ефективни перорални отрови, ако хлорният атом е разположен непосредствено, и в съответствие с това синтезира през 1939 г. дихлордифенилтрихлоретан (ДДТ); компанията "Джейджи" патентова препарата през 1940 г., провежда полеви изпитания и през 1942 г. го пуска на пазара.

По време на Втората световна война доставките за съюзните държави на природни инсектициди, голяма част от които се произвеждат в тропическите страни, намаляват или спират напълно, докато от тях има остра нужда. Петнистият тиф и маларията, предизвиквани от насекоми, са двата най-големи медицински проблема, изправили се пред съюзниците, защото срещу тях няма ваксина. Изследванията, проведени от Роналд Рос и Шарл Никол, доказват, че разпространението на маларията и петнистия тиф може да бъде спряно, ако се ограничи разпространението на комарите и въшките, които пренасят тези болести. Новият инсектицид ДДТ изглежда идеален за целта. Неговата токсичност за хората се струва на всички толкова ниска, че се предлага да се разпръсква непосредствено върху тялото, за да се предотврати появата на петнист тиф. Той е също така достатъчно евтин, за да позволи използването му за разпръскване над цели острови в Тихия океан преди дебаркирането на въоръжените сили на САЩ като противодействие на заразата от малария. Той е толкова устойчив, че при еднократно разпръскване остава ефективен в продължение на няколко месеца.

През следващите две десетилетия несравнимата ценност на ДДТ като инсектицид се потвърждава отново и отново, особено при използването му в тропическите страни. Веществото не само предотвратява появата на малария, най-разпространената тропическа болест, но и помага да се увеличи силно реколтата от нови видове селскостопански култури, селекционирани от Норман Борлауг.

Едва по-късно са открити неблагоприятните действия на ДДТ. Една от особеностите на това средство, която го прави отначало толкова привлекателно, е стабилността му в сравнение с естествените растителни инсектициди. Още от самото начало Мюлер осъзнава, че устойчивостта крие в себе си определени опасности. Като не се разпада постепенно на безвредни компоненти, ДДТ се натрупва в почвата, водата и организма на животните. Освен това препаратът е инсектицид с широк спектър на действие и освен вредители убива и полезни насекоми, като пчелите например. Тревогата от страничните ефекти на ДДТ нараства през 1960-те години и през 1972 г. повсеместното му използване в САЩ е забранено. Пагубните последици от ДДТ и вредите, които причинява на околната среда инсектицидът, довеждат до появата на книгата на Рейчъл Карсън "Безмълвният извор" ("Silent Spring").

През 1972 г. Мюлер се жени за Фридел Рюзегер; семейството има двама сина и дъщеря. Мюлер напуска компанията "Джейджи" през 1961 г. и следващите четири години работи в частната си лаборатория, която създава в Оберсвил близо до Базел. Умира през 1965 г. след кратко боледуване.

Мюлер е удостоен със степента почетен доктор на университета в Тесалоники (Гърция), член е на Парижкото дружество за индустриална химия и почетен член на Швейцарското дружество за изследване на природата.

Превод от руски: Павел Б. Николов